Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г

ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

И днес бих ис­кал да по­мо­ля никой, без изключение, да не во­ди запи- ски*176; мол­ба­та ми е ва­лид­на за всички­те три дни.

Ще за­поч­на на­й-­нап­ред с ня­кол­ко бележки. От мои по­-ранш­ни изявле- ния, пра­ве­ни пред Вас, Вие до­ня­къде сте ос­ве­до­ме­ни за на­ши­те ко­лед­ни мис­те­рий­ни сценки*177. Затова днес ед­ва ли е нуж­но да пов­та­рям неща, ко­ито мо­же­те да на­ме­ри­те в ко­лед­ни­те бе­се­ди за те­зи мис­те­рий­ни сцен- ки. Ще ми се да се спра накрат­ко са­мо на един израз, кой­то мо­же би не се раз­би­ра напълно, за да зна­ете как­во се крие зад него. Дяволът казва:

Да бя­ха яли Адам и Ева сушево, не би им из­ляз­ло тъй горчиво.

Сушиво*178 са из­су­ше­ни на слън­це плодове, обик­но­ве­но круши, но съ­що и сливи. Яде се на Коледа главно по селата. От не­го пра­вят и хляб, по­-точ­но при пе­че­не на хляб в не­го сла­гат сушиво. По местата, къ­де то нем­с­ка­та ду­ма Kleetze е доб­ре известна, нерешителния, боязливия, нес­та­ва­щия за ни­що мъж го на­ри­чат Kleetzensepperi (Seeperi или Seppel от Joseph - Йосиф), а пък ко­га­то го­во­рят на кни­жо­вен немски, каз­ват Gedorrer- Birnen-Joseph (си­реч Йосиф Сухата круша).
Мисля, че всич­ко ос­та­на­ло е ясно. Различните стран­ни из­го­во­ри ка­то ein Rieben и т. н. са из­ця­ло прос­то­речни. Казват не Rippe (то­ест ребро), от ко­ето е нап­ра­ве­на Ева, ами Rieben; не ста­ва ду­ма за Rube (то­ест ряпа), а за Rippe. Смятам, че­ в ­та­зи „Райска мистерия" ос­та­на­ли­те ду­ми са поня- тни. Има ли ня­коя друга, която да е нап­ра­ви­ла впе­чат­ле­ние и да е труд­но разбираема? Струва ми се, че няма.

Повечето от Вас при­със­т­ва­ха ми­на­лия чет­вър­тък на на­ши­те раз­съж­де­ния в Базел*179. Тъй ка­то спо­ред мен не е ма­ло­важ­но из­ло­же­ни­те там мис­ли да ни ста­нат известни, днес бих ис­кал да пред­с­та­вя съв­сем накра- т­ко как­во бе ка­за­но ми­на­лия чет­вър­тък по ед­на точка.

Аз обясних, че на юг Христовата мъд­рост би­ла из­ко­ре­не­на от догмати- ката, она­зи Христова мъдрост, постиг­на­та от гнозиса, кой­то на свой ред бил изкоренен; защото, как­во­то е ос­та­на­ло от гнозиса, пред­с­тав­ля­ва всъ- щ­ност нез­на­чи­те­лен сбор от фрагменти. Гнозисът бил ос­та­тък от пра- мъдрост, за­па­зен пос­ред­с­т­вом атавис­тич­ни зна­ния за ду­хов­ни­те све­то­ве през древ­ни­те дни на човечеството. И та­зи съ­щес­т­ву­ва­ла още по вре­ме на Мистерията на Голгота и ха­рак­тер­на за гнос­ти­ци­те прамъдрост, ко­ято - ма­кар и с дру­ги име­на - пра­ве­ла прег­лед на онова, ко­ето ка­то Йерархии ле­жи в ос­но­ва­та на ми­ро­во­то сътворение, та­зи имен­но прамъд­рост би­ла в със­то­яние да си съз­да­де представа, идея за зна­че­ни­ето на Христос. С гно­зи­са из­чез­на­ла и въз­мож­нос­т­та за раз­би­ра­не на Христовата същ­ност ка­то кос­ми­чес­ка същност. На ней­но мяс­то дош­ла догматиката, раз­п­рос­т­ра­ни­ла ня­кои не­раз­би­ра­еми по­ня­тия - кре­до и дру­ги по­доб­ни - за Хри- стовото Същество.

Важно през из­тек­ли­те сто­ле­тия би­ло не зна­ни­ето за Христос, а фактът, че Христос се обър­нал към зе­мя­та и из­вър­шил Мистерията на Голгота. Едно ис­тин­с­ко раз­би­ра­не на Христовото Същество ще тряб­ва те­първа да бъ­де пос­тиг­на­то чрез по­-но­вия гнозис, раз­ли­ча­ващ се из­ця­ло от ня­ко­гаш­ния гнозис, чрез ан­т­ро­по­софски систематизираната, ори­ен­ти­ра­на­та Духовна Наука.

За нас днес по­-важ­но ка­то из­ход­на точ­ка тряб­ва да бъ­де другото, из­ло­же­но от мен ми­на­лия четвъртък, а именно, че на се­вер в мно­го ранно, пред­х­рис­ти­ян­с­ко вре­ме - то­га­ва аз ка­зах през тре­то­то хи­ля­до­ле­тие пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене - у ед­но племе, на­ри­ча­но от Тацит ин­ге­во­ни - съ­щес­т­ву­ва­ла из­вес­т­на традиция, спо­ред ко­ято мис­те­рий­ни­те жре­ци уп­рав­ля­ва­ли от ед­но мис­те­рий­но светилище, чий­то цен­тър се на­ми­рал в Ютлан- дия, в днеш­на Дания. По оно­ва вре­ме мис­те­ри­ята мо­же­ла да дейс­т­ва имен­но в те­зи области, тъй ка­то всич­ки кли­ма­тич­ни ус­ло­вия - а пък всич­ко ма­те­ри­ал­но си има сво­ите ду­хов­ни пър­воп­ри­чи­ни - в те­зи по­-с­ту­де­ни ре­ги­они би­ли по­-д­ру­ги в срав­не­ние с топ­ли­те юж­ни региони. До- като топ­ли­те ре­ги­они би­ли по -под­хо­дя­щи за раз­г­ръ­ща­не тай­ни­те на
Христовото Същество в гнозиса, то чрез на­ли­чи­ето на пред­с­та­ви за ня­ко­гаш­ни традиции, се­вер­ни­те об­лас­ти под­хож­да­ли по­ве­че за фор­ми­ра­не­то на усещания, от­на­ся­щи се имен­но за Исус.

Получило се така, че на юг гно­зи­сът вник­нал по-добре, бих казал, във ве­лик­ден­с­ко­то тайнство, в Христова­та мистерия. Само че, как­то ве­че по- сочих, пред­с­та­ва­та за нея би­ла из­ли­че­на от догматиката. На се­вер пък хората, ма­кар и не с представите, ко­ито ве­че не би­ли живи, а с усещани- ята, ко­ито на­джи­ве­ли пред­с­тавите, вник­на­ли по­-доб­ре в Исусовата мис- терия, в усе­ща­не­то за младенеца, навлизай в све­та за­ра­ди спа­сени­ето на човечеството. И то­ва мог­ло да се пос­тиг­не имен­но за­що­то усе­тът за ста­ри­те тра­ди­ции про­дъл­жавал да действа. Получило се така, че до­ка­то на юг за­да­ча­та на цър­к­ва­та би­ла да из­ли­чи Христовата мис­терия, на се­вер ней­на за­да­ча ста­на­ло из­ко­ре­ня­ва­не­то на Коледното тайн­с­т­во и, бих ка- зал, не­го­во­то прев­ръща­не в не­що по-безобидно, та­ка че по-сетне, през средновековието, ко­лед­на­та пред­с­та­ва се ока­за­ло онова, ко­ето на­ис­ти­на раз­чи­та в мно­го отношения, бих казал, на про­буж­да­що­то се все по­ве­че за ма­те­ри­алис­ти­ческа­та епо­ха фи­лис­тер­с­т­во на по­-но­во­то време. Защото всич­ко фи­лис­тер­с­ко из­ця­ло си е ед­но па­ра­лел­но явле­ние на материали- зма. Редно е оба­че да се досетим, че по-големи, по­-з­на­чи­тел­ни пред­с­та­ви са би­ту­ва­ли под фор­ма­та на усе­ща­ния в Централна Европа през VIII, IX, че на­вяр­но и през Х век, тъй ка­то те­зи усе­щания се явя­ва­ли про­дъл­же­ние имен­но на онова, ко­ето все още би­ло на­ли­це от ста­ри­те тра­ди­ции - про­дъл­жение на шес­т­вия и дру­ги подобни, ко­ито се би­ли за­па­зи­ли в на­род­на­та памет.

Тези ста­ри тра­ди­ции бих ис­кал да Ви ски­ци­рам още веднъж. Те се със­то­ели в това, че при ин­ге­во­ни­те от спо­ме­на­ти­те мис­те­рий­ни светилища, жи­во­тът на хо­ра­та бил стро­го ре­гу­ли­ран дотолкова, до­кол­ко­то специ­ал­но би­ва­ло оп­ре­де­ля­но времето, през ко­ето се по­ла­га­ли гри­жи за про­дъл­жа­ва­не на ро­да - сно­ша­ва­не­то на мъ­жа с же­на­та тряб­ва­ло да ста­ва са­мо през пролетта, приб­ли­зи­тел­но през дните, ко­га­то би­ло пър­во­то пъл­но­лу­ние след про­лет­но­то слънцестоение. Това би­ло приб­ли­зи­тел­но времето, ко­ето ние се­га на­ри­ча­ме великденско. В ос­та­на­ло­то вре­ме раз­м­но­жа­ва­не­то не би­ло поз­во­ле­но и в из­вес­тен сми­съл за не съв­сем почтен бил смя­тан човек, ро­дил се по време, доказващо, че за­че­ва­не­то му не е мог­ло да ста­не през по­со­че­ния период.

По та­къв на­чин всич­ки раж­да­ния на ре­дов­но за­че­на­ти­те хо­ра ста­ва­ли зим­но време, след се­гаш­на­та на­ша Коледа, та­ка че навремето, за да бъ­дел счи­тан за пъл­но­це­нен сред ингевоните, на­ло­жи­тел­но би­ло чо­век да се ро­ди в то­зи период. Следователно раж­да­ни­ята ста­ва­ли през тъм­ни­те зим­ни дни, ко­га­то вън сне­гът покри­вал дървесата, а хо­ра­та си би­ли по домовете, в при­ми­тив­ни­те си обиталища. И ако ре­чем да го из­ра­зим по

Това се от­ра­зя­ва­ло вър­ху ця­лос­т­но­то раз­по­ло­же­ние на духа, вър­ху ду­шев­но­то със­то­яние на хората. Поради това, че през ос­та­на­ло­то вре­ме на го­ди­на­та про­дъл­жа­ва­не­то на ро­да отс­тъп­ва­ло на за­ден план, мог­ло да се за­па­зи ста­ро­то сум­рач­но ясновидство. А щом наб­ли­жа­ло вре­ме­то за за- чеване, си­реч въп­рос­ни­те дни през пролетта, то­га­ва нас­тъп­ва­ли със­то­яни­ята на несъзнателност. Зачеването би­ва­ло осъ­щес­т­вя­ва­но из­цяло в със­то­яние на несъзнателност, в не­буд­но състояние. По то­зи на­чин обаче, за­че­ва­ща­та же­на ре­ал­но осъзна­ва­ла явяването, ви­де­ни­ето на един сли­защ от ду­хов­ни­те све­то­ве ду­хо­вен образ, кой­то въз­вес­тя­вал бъдна­та рожба. При же­на­та до­ри се по­лу­ча­ва­ло така, че тя на­вяр­но е виж­да­ла ли­це­то на бъд­на­та си рожба. А по вре­ме на Евангелието от Лука то­ва въз- вестяване, как­то видяхме, на­ми­ра от­ра­же­ние в бла­го­ве­ще­ни­ето към Ма- рия, от­п­ра­ве­но от ар­хан­гел Гавраил. Ние видяхме, че до­ри в ед­на ан­г­ло­сак­сон­с­ка пе­сен за ру­ни­те съ­щес­т­ву­ва фраг­мент за онова, ко­ето би­ло на­ли­це в ста­ро­то съзнание, че те­зи тра­ди­ции на­ис­ти­на са съ­ществу­ва­ли на Ютландския по­лу­ос­т­ров и че са се пре­нес­ли на изток.

Но човечеството, естествено, се на­ми­ра в развой. Развоят е за­ло­жен в човечеството. И та­зи тра­ди­ция е могла да съ­щес­т­ву­ва са­мо в дос­та ста­ри времена, за­що­то ако бе­ше про­дъл­жи­ла съ­щес­т­ву­ва­ни­ето си, то­га­ва ня- ма­ше да мо­же да се раз­вие оно­ва съзнание, он­зи вид съзнание, кой­то впос­лед­с­т­вие се явя­ва за­да­ча на Четвъртия, на Петия сле­дат­лан­т­с­ки пе- риод. Още през II хи­ля­до­ле­тие са­ма­та тра­ди­ция ед­ва ли ще да е би­ла смя­та­на за яс­но­вид­с­ко съз­на­ние в се­вер­ни­те области, къ­де­то би­ла раз­п­рос­т­ра­не­на и би­ту­ва­ла сред раз­лични­те племена, а из­чез­ва на­пъл­но към I хилядолетие, ко­га­то имен­но чо­веш­ко­то за­че­ва­не и раж­да­не се раз по­ла­гат по про­те­же­ние на ця­ла­та година, ко­га­то ве­че не се знае ни­що за сли­за­не­то от кос­ми­чес­кия свят чрез по­ло­же­ни­ето на звездите, как­то и че за раж­да­не­то на зем­ния човек, за не­го­ва­та съд­ба от го­ля­мо зна­чение е той да сле­зе при оп­ре­де­ле­но по­ло­же­ние на звездите. Зачеването и раж­да­не­то на чо­ве­ка се раз­по­ла­гат по про­те­же­ние на ця­ла­та година.

Като ус­по­ред­но яв­ле­ние про­ти­ча по­ява­та на по­-но­во­то съзнание, по­ява­та на въз­мож­нос­т­та за сво­бо­да на чо­ве­ка и та­ка нататък. - Но сле­да все пак останала, по­не­же онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ло в об­лас­ти­те на днешна Дания, по­ело от ед­но пле­ме към друго, пре­нес­ло се на из­ток и сет­не щя­ло да бъ­де въп­лъ­те­но в ед­но за­мис­ле­но в та­зи вза­имов­ръз­ка тяло: Хри- стовото Същество. Първородният сред мно­го бра­тя бил в из­вестен сми­съл пос­лед­ни­ят ро­ден из­меж­ду онези, ко­ито би­ли за­мис­ле­ни вед­но с кос­ми­чес­ко­то по­ло­же­ние на звездите. При еволюцията, ос­та­тъ­ци­те от ста­ро­то ви­на­ги се свър­з­ват с новото. И тъй ка­то в се­вер­ни­те облас­ти се

Още ми­на­лия чет­вър­тък споменах, а те­зи дни ве­ро­ят­но ще мо­га да се спра по­-под­роб­но на това, че на всеки три го­ди­ни се от­де­ля­ло спе­ци­ал­но вни­ма­ние кой се е ро­дил пър­ви след два­най­се­тия час на вечерта, нари­ча­на днес от нас Бъдни вечер, кой, та­ка да се каже, бил пър­во­род­ни­ят на вся­ка чет­вър­та година, пър­во род­ни­ят след три­те из­тек­ли години. Този пър­во­ро­ден би­вал оп­ре­де­лян за из­вес­т­ни процедури, на ко­ито го подла- гали, до­ка­то на­вър­ши три­де­сет години. До три­де­се­та­та си го­диш­ни­на той би­вал въз­пи­та­ван - от­части дос­та уеди­не­но - от мис­те­рий­ни­те жре- ци. На ду­ша­та му се при­да­ва­ла точ­но оп­ре­де­ле­на насока. През пър­ви­те три­де­сет го­ди­ни от жи­во­та му, не­го­ва­та ду­ша би­ва­ла на­соч­ва­на по съв­сем спе­ци­ален на­чин към преживявания, ко­ито да го на­ка­рат - днес ня­кой ед­ва ли би мо­гъл да го проумее, ако черепът, пардон, ако гла­ва­та му е пъл­на с ма­те­ри­алис­ти­чес­ки представи, - та те­зи про­це­ду­ри тряб­ва­ло да го на­ка­рат през три­десе­та­та го­ди­на на своя жи­вот вът­реш­но да вник­не във вза­имов­ръз­ка­та меж­ду чо­ве­ка и ду­хов­ния свят. До това със­то­яние той трябвало, стъп­ка по стъпка, да бъ­де до­ве­ден с по­мощ­та на точ­но оп­ре­де­ле­ни вът­реш­ни преживявания.

Още ка­то нев­ръс­т­но де­те то­зи пър­во­ро­ден тряб­ва­ло на­й-­нап­ред да схва­не как чрез своя Ангел чо­ве­кът е свър­зан с ду­хов­но­то и по та­къв на­чин - изо­ли­ран от ос­та­на­лия свят, непокварен, та­ка да се каже, от представи- те, ко­ито ина­че нах­лу­ват от външ­ния жи­вот в ду­ши­те на де­ца­та - да бъ­де сбли­жен с ду­хов­ни­те дей­ности и с ду­хов­ни­те про­це­си и пре­ди всич­ко да раз­вие дъл­бо­ко съз­на­ние за сво­ята връз­ка с ръ­ко­во­де­що­то го ан­гел­с­ко съ­щес­т­во - с вестителя. Ето как имен­но у то­ва де­те би­ва­ла из­г­раж­да­на душа, при­уч­ва­на към не що осо­бе­но по причини, с ко­ито мо­же би ще се за­ни­ма­ем през след­ва­щи­те дни. Особеното у то­ва де­те се подчертавало, ка­то се казвало, че та­ко­ва де­те ста­ва­ло „гарван". Това би­ла сво­е­об­раз­на сте­пен на пос­ве­щаване, ко­ято би­ла по­пу­ляр­на в ши­ро­ки региони, ко­ято се съ­дър­жа­ла по­-с­пе­ци­ал­но в пер­сийс­ко­то пос­ве­щава­не на Митра и за ко­ято от­час­ти съм Ви раз­каз­вал още пре­ди години. В край­на смет­ка та­зи ду­ша тряб­вало да се из­диг­не до по­-­ин­тен­зив­но­то усе­ща­не на връз­ка­та с ду­хов­ни­те светове, тай­ни­те на ду­хов­ни­те свето­ве тряб­ва­ло да мо­гат да се пре­жи­вя­ват в душата.

Днес по­доб­ни не­ща не би­ха би­ли възможни, по­не­же на­ше­то съз­на­ние се раз­ви­ва в дру­ги условия; но в онези ста­ри времена, ко­га­то мо­же­ло да се раз­вие съ­нищ­но съзнание, те би­ли на­пъл­но възможни. Когато де­тето по­рас­не­ло и ста­не­ло юно­ша - при всич­ки слу­чаи ста­ва­ло ду­ма за момче, а не за мо­ми­че -, мо­же­ло да му се въз­ло­жи во­да­чес­т­во­то на от­дел­ни краи- ща, на мал­ки пле­мен­ни групи, а нак­рая тряб­ва­ло да съ­дейс­т­ва за уреж­да­не на административните, на уп­рав­лен­с­ки­те де­ла на не­го­ле­ми общности. Важно е оба­че да се из­тъкне, че те­зи уп­рав­лен­с­ки де­ла би­ва­ли от та­ко­ва естество, че въз­пи­та­ва­ни­ят по по­со­че­ния на­чин ви­на­ги да бъ­дел пред­паз­ван от външ­ни влияния, в час­т­ност да бъ­дел гриж­ли­во пред­паз­ван от въз­дейс­т­ви­ето на егоис­тич­ни­те постъпки, от влиянията, ко­ито се фор­ми­ра­ли въз ос­но­ва на външ­ни преживявания.

Резултатът от то­ва бил, че в края на въп­рос­ни­те три­де­сет го­ди­ни той в из­вес­т­на сте­пен мо­жел да се явя­ва пред­с­та­ви­тел на ця­ло­то племе. А на­вър­шел ли три­де­сет години, той дос­ти­гал зрелост, за да въз­п­ри­еме със съз­на­ни­ето си съп­ри­над­леж­нос­т­та с це­лия Космос. Превръщал се в оно- ва, ко­ето в мис­те­рий­ни­те све­ти­ли ща на­ри­ча­ли „слън­чев герой". Сега ве­че бил при­го­ден за три­го­диш­но влас­т­ва­не над племето. Никой друг не мо­жел да прис­тъ­пи към влас­т­ва­не ос­вен човек, кой­то бил ста­нал та­къв „ге­рой на Слънцето". И му се пола­га­ло да уп­рав­ля­ва са­мо три години. След три години, по нас­тав­ле­ние на Мистериите, с не­го се из­вър­ш­вало не­що друго, на ко­ето ще се спра по-натакък. И така, спо­ред всич­ки уред- би, во­де­щи на­ча­ло­то си от племе­то на ингевоните, ни­кой не би­ва­ло да ца­ру­ва по­-дъл­го от три го­ди­ни и цар не мо­жел да ста­не човек, кой то не бил под­ло­жен на ски­ци­ра­ни­те от мен процедури.

Виждате как в те­зи об­щ­нос­ти до­ня­къ­де се за­раж­дат очер­та­ни­ята на онова, от ко­ето Евангелията по­-сет­не офор­мят жи­во­та на Христос Исус. Тези об­щ­нос­ти при­над­ле­жат на древността. От по­доб­ни не­ща по­-къс­ните вре­ме­на онас­ле­дя­ват са­мо онова, ко­ето е сво­его ро­да сим­вол на предходното. Така ви­де­ни­ето на май­ка та за въз­вес­тя­ва­не на ро­жба­та се онас­ле­де­но ка­то ри­ту­ал към Нертус, ка­то ри­ту­ал към Херта от по­-къс­но време. А за факта, че в древ­нос­т­та ак­тът на за­ча­ти­ето тряб­ва­ло да по­тъ­не в несъзнателното, е на­мек­на­то още в ми­та за Нертус, как­то го опис­ва Тацит сто го­ди­ни след раж­да­не­то на Исус, на­мек­на­то е с това, че кога­то Херта - ко­ято оба­че е маскулинно-фемининна, не е съ­щин­с­ка жена, тъй ка­то съв­па­да със се­вер­ния бог Ньорт, с Нертус, - ко­га­то Херта се за­да­ва на сво­ята колесница, ко­ето не ще да е ни­що дру­го ос­вен Анге­лът вес- тител, то­га­ва слу­жи­те­ли­те и тряб­ва да бъ­дат по­то­пе­ни в морето, да бъ­дат умъртвени, с ко­ето като в ехо се на­мек­ва не­що за по­тъ­ва­не­то на раз­м­но­жи­тел­ния акт в об­лас­т­та на подсъзнателното. В то­зи мит за ко­лес­ни­ца­та на Херта и за съп­ро­вож­да­щи­те я роби, ко­ито оба­че вед­на­га след

Ето за­що мо­на­си­те и све­ще­ни­ци­те по­ло­жи­ли не­имо­ве­рен труд да из­ко­ре­нят до стрък всич­ко на­пом­ня­що за те­зи неща. Именно те­зи не­ща би­ли из­ко­ре­не­ни на се­вер със съ­ща­та грижливост, как­то гно­зи­сът бил из ли­чен на юг. Иначе чрез съ­пос­тав­ка­та на она­зи ста­ра уред­ба с Мистерията на Голгота щя­ло да се знае, че - до­кол­ко­то тя е Коледно тайн­с­т­во - чрез нея в съв­ре­мен­нос­т­та не е прив­не­се­но старото, си­реч при­ро­до­съ­обра- зното, но че в из­вес­т­на сте­пен е съз­да­ден не­гов за­мес­ти­тел с един слой на съз­на­ни­ето по­-ви­со­ко в съп­ричас­т­нос­т­та към Коледното тайнство. Това оба­че не би­ва­ло да се осъзнава. Налагало се то да бъ­де из­т­лас­ка но в подсъзнателното, за­що­то оп­ре­де­ле­ни си­ли неп­рес­тан­но тряб­ва да раз­чи­тат на несъзнателното. А го­ля ма част от ис­то­ри­чес­кия про­цес се със­тои в това, че съз­на­тел­но­то и не­съз­на­тел­но­то би­ват съ­че­та­ва­ни от уме­ещи­те да съ­че­та­ват те­зи неща.

Вярно, ние с пра­во казваме: При пре­хо­да от Четвъртата към Петата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, но до­ри още от Третата към Четвъртата, съз­на­ни­ето на чо­ве­ка все по­ве­че се прев­ръ­ща­ло в съз­на­ние на Аза, в днев­но съз- нание. Старите, съ­нищ­ни проз­ре­ния в ду­хов­ния свят са изчезнали. По се­вер­ния на­чин на из­ра­зя­ва­не каз­ва ли, че на мяс­то­то на ваните, чи­ето име се свър­з­ва с гла­го­ла wahnen 'въ­об­ра­зя­вам си', с да­де­но­то от ви­де­ни ето, дош­ли азите, ко­ито ве­че са бо­го­ве за раз­ви­то­то днев­но съзнание. През Четвъртия сле­дат­лан­т­с­ки пе­риод на се­вер про­дъл­жа­ва­ли да се из­ра­зя­ват по то­зи начин, до­ка­то всич­ки по­доб­ни спо­ме­ни не би­ли из­ко­рене­ни от свещениците. През Петия сле­дат­лан­т­с­ки период, ко­га­то се по­явил материализмът, респ. "хрис­тиянизмът", те­зи не­ща ве­че би­ли изчез- нали. И до­ка­то на юг гър­ци­те има­ли сво­ите бо­го­ве Зевс, Аполон и та­ка нататък, хо­ра­та от Севера си има­ли азите, чи­ето име се свър­з­ва с гла­го-­
ли­те esse, sein*180 'съм', а пък esse - с gesehen werden, mit dein Auge gesehen werden 'би­вам виждан, виж­дат ме с очи­те си. Но за Третия сле­датлан­т­с­ки пе­ри­од ста­ри­те народи, оби­та­ва­ли ев­ро­пейс­кия Север, има­ли бо­жес­т­ва­та ванове. И имен­но те­зи бо­жес­т­ва сто­яли мно­го по­-б­ли­зо до хората. Нертус, пре­вър­нал се на се­вер в Ньорт, бил та­ко­ва бо­жес­т­во на онези, ко­ито въз­вес­тя­ва­ли вся­ко ед­но за­ча­тие и раждане.

Вече казах, че в по­-сет­ниш­ни вре­ме­на ми­на­ло­то ви­на­ги се за­паз­ва до из­вес­т­на сте­пен под фор­ма­та на символи, та­ка че и онова, ко­ето до­тук Ви об­ри­су­вах съв­сем бег­ло и схе­ма­тич­но и на ко­ето през след­ва­щи­те дни на­вяр­но ще мо­жем да се спрем по-подробно, поз­на­ни­ето за - поз­во­ле­те да на­зо­ва име­то му - ста­ва­не­то на „цар", ста­ва­не­то на „Слънчев герой" се онас­ле­ди­ло пър­во­на­чал­но в кул­то­вия мит, а впос­лед­с­т­вие - в мита. Ние пра­вим раз­ли­ка меж­ду кул­то­вия мит и ми­та ка­то такъв. Култовият мит е митът, къ­де­то чрез външния обичай, чрез външ­на­та уред­ба до­ня­къ­де в ед­но "съ­нищ­но представление" про­дъл­жа­ва да се пред­с­та­вя оно- ва, ко­ето на­пом­ня за ста­ри­те яс­но­вид­с­ки прозрения.

Така по времето, ко­га­то из­ло­же­но­то от мен тук ве­че не би­ло в сила, в тъй на­ре­че­ния Балдуров мит, в ми­та за бо­га Балдур, пред­с­та­вян у раз­лич­ни­те пле­ме­на ка­то мис­те­рий­на сценка, се наб­лю­да­ва смъ­тен спо­мен за въп­рос­но­то ста­ва­не на цар. Някога то е съ­щес­т­ву­ва­ло реално, сет­не го пред­с­та­вя­ли ка­то мис­те­рий­на сценка и нак­рая се пре­вър­нал в раз­каз­ван мит. И то­га­ва мо­на­си­те и све­ще­ни­ци­те го изкоренили. Балдур ве­че е бо­жес­т­во от азите, ще рече, че ка­то влас­т­ва­ща ду­хов­на си­ла той спа­да към епохата, през ко­ято хо­ра­та ве­че са се про­бу­ди­ли за ин­ди­ви­ду­ал­но съз- нание. Божествата ва­но­ве ве­че би­ли угаснали, но Балдур ед­нов­ре­менно е пред­с­та­ви­тел на съществото, ко­ето тряб­ва­ло да ста­не цар, на оно­ва пър­во­род­но същество, ид­ва­що всяка тре­та го­ди­на на бял свят.

Доколкото се разказва, че през оп­ре­де­лен пе­ри­од на жи­во­та си Балдур имал сънища, въз­вес­ти­ли му смъртта, и до­кол­ко­то впос­лед­с­т­вие се из- пълнили, то то­ва не оз­на­ча­ва единствено, че той по­чув­с­т­вал наб­ли­жа­ва не­то на фи­зи­чес­ка­та си смърт, а означава, че в про­дъл­же­ние на три го­ди­ни Балдур бил из­пъл­ня­вал длъж­ността цар и след из­ти­ча­не­то им, от соб­с­т­ве­но­то си съзнание, той се бил из­диг­нал към ед­но по­-ви­со­ко съз­на ние. Дотогава бил пред­паз­ван да не бъ­де до­кос­ван от външ­ния ма­те­ри­алис­ти­чес­ки свят. Редно би­ло ес­тестве­но та­къв цар да жи­вее сред све- щеничеството, та всич­ки его­ис­тич­ни по­мис­ли да из­чез­нат от ду­ша­та му и да не мо­гат да про­ник­нат в него. Повече от три го­ди­ни той не би­ва­ло да царува. След три го­ди­ни Балдур по­чув­с­т­вал как наб­ли­жа­ва кра­ят на цар­с­кия му сан. Но то­га­ва спо­ред те­зи ста­ри въз­г­ле­ди той ве­че бил зрял да вле­зе в до­пир с външ­ния свят. Преди туй имал за­да­ча­та да управлява, уп­рав­ле­ни­ето оба­че тряб­вало да ста­ва един­с­т­ве­но в съг­ла­сие с на­ме­ре-­

За оногова, кой­то до­то­га­ва не се бил до­кос­вал до него, то­ва на­ис­ти­на би­ла сво­е­об­раз­на смърт, на­ме­ри­ла из­раз в не­го­ви­те сънища. По-нататък не­ща­та се об­ри­су­ват така, че бо­го­ве­те уж би­ли чу­ли за те­зи съ­ни­ща и се разтревожили. Разказва се, че ко­га­то след прик­люч­ва­не на цар­с­т­ва­не­то си Балдур - тук ние ви­на­ги можем да се се­ща­ме за вза­имов­ръз­ка­та меж­ду чо­веш­ко­то и божественото, как­то е би­ло в древ­ни­те Мистерии - по­чув­с­т­вал наб­ли­жа­ва­не­то на то­ва вре­ме и боговете, си­реч мис­те­рий­ни­те жреци, се разтревожили, те на ка­ра­ли всич­ки тва­ри да по­ло­жат клетва, че ня­ма да на­ра­нят Балдур. Накарали всич­ки тва­ри и всич­ки земни неща, но бил заб­ра­вен един един­с­т­вен дре­бен храст - имелът, ко­лед­но­то рас- тение. То оба­че би­ло из­дире­но от вра­га на ази­те Локи, ко­му­то се уда­ло при вдиг­на­тия от бо­го­ве­те празник, си­реч при до­кос­ва­не­то на бо­га Бал- дур с ма­те­ри­ал­ния свят, да се въз­пол­з­ва от имела.

Тук съ­що има­ме един ста­ри­нен ко­ле­ден празник, а име­ло­ви­ят оби­чай на то­зи праз­ник и днес още ни на­помня за древ­ния ко­ле­ден обичай, свър­зан с това, че на мяс­то­то на пре­диш­ния цар тряб­ва­ло да дой­де нов. Този до­пир с ма­те­ри­ал­ния свят пък се пред­с­та­вя в сцен­ка­та и в ми­та с това, че всич­ки твари, по­ло­жи­ли клетва да не на­ра­нят Балдур, би­ват из­пол­з­ва­ни от раз­лич­ни­те богове. С тях за­ме­рят Балдур, це­лят се в не­го - нищо: ни­кое растение, ни­кое животно, ни­коя болест, ни­коя отрова, ни­що не мо­же да го нарани. Но Локи, де­то бил из­ди­рил имела, го до­не­съл сред ком­па­ни­ята на боговете, си­реч сред ком­па­ни­ята на жреците, и го по­дал на сле­пия бог Хьодур или Хьод. Хьодур или Хьод рекъл: Какво да сто­ря с имела? Аз съм сляп, не виж­дам къ­де е Балдур и не мо­га да го за­ме­рям ка­то дру­ги­те богове. Локи оба­че му по­ка­зал по­со­ка­та и той за­по­ки­тил име­ло­ва­та клон­ка към Балдур. Балдур бил на­ра­нен и умрял.