Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г

Така Хьодур бил онзи, кой­то се явя­ва пред­с­та­ви­тел на външ­ния ма­те­ри­ален свят, до­кол­ко­то то­зи ма­те­риален свят не се схва­ща в не­го­ва­та вза­имов­ръз­ка с духовното, ами жи­вее ка­то па­ра­зит на земята. Същевремен- но име­то Hod е иден­тич­но със ста­ра­та ду­ма за борба, война, до­ка­то Baidur, в как­во­то зву­че­не се па­зи до днес, въз­ли­за към дру­ги означения, на­й-­доб­ро­то от ко­ито още е съх­ра­не­но в англосаксонския. С ог­лед на из­ло­же­но­то от мен през пос­лед­ни­те дни ду­ма­та за „ден" (нем. Tag) вед­но със са­мия език и зву­ко­из­мес­т­ване­то е на­ли­це и в по­-ран­ни степени: всъщ­ност Bai day е въз­мож­но - ма­кар и в ан­г­ло­сак­сон­с­ки - ка­то име и в пре­вод би оз­на­ча­ва­ло „си­яй­ни­ят ден" или „де­нят на светлината", с ко­ето се из­ра­зя­ва връз­ка­та на Балдур с днев­но­то съзнание, си­реч със съзнание- то, въз­си­яло над чо­ве­чес­т­во­то ед­ва през Четвъртия сле­дат­лан­т­с­ки пе- риод. Хьодур е пред­с­та­ви­те­лят на материалното, на мра­ка и в съ­що­то

Така с ми­та за Балдур пред нас се раз­к­ри­ва един осо­бен вид Коледно тайнство. Нали и съз­на­ни­ето за взаимов­ръз­ка­та на ми­та за Балдур с Ко- ледното тайн­с­т­во съ­що е из­ко­ре­не­но от мо­на­си­те и свещениците. За що­то Балдур при­те­жа­ва не­що от доб­ри­те ка­чес­т­ва на Луцифер, а Хьодур -не­що от доб­ри­те ка­чес­т­ва на по­-къс­ния Мефистофел-Ариман. При то­ва с доб­ри имам пред­вид не нрав­с­т­ве­но добри, а не­об­хо­ди­ми за раз­вити­ето качества. Такива не­ща оба­че от­но­во сто­ят във връз­ка с ця­лос­т­на­та ево- люция. През Четвъртия след ат­лан­т­с­ки пе­ри­од прос­то все още е би­ло възмож­но чо­ве­кът от оп­ре­де­лен мо­мент на­та­тък да бъ­де въ­ве­ден по ста­рия на­чин в ду­хов­ния свят, как­то е ста­ва­ло и в те­зи нор­д­с­ки мистерии. Ала за бъд­ни­те вре­ме­на то­ва тряб­ва­ло да се промени, тъй ка­то ата­вис­тич­ни­ят на­чин на ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во не мо­жел да ус­тои на по- гру­бо про­явя­ва­щи­те се изис­к­ва­ния на ма­те­ри­алис­ти­чес­ка­та епоха. В ми­то­ве­те тък­мо то­ва от­но­ше­ние на ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во от Четвъртия сле­дат­лан­т­с­ки пе­ри­од към по­-къс­ния е на­ме­ри­ло из­раз в про­ти­во­по­ложнос­т­та меж­ду Балдур и Хьодур. Какво соб­с­т­ве­но си взаимодейства, кое ле­жи в ос­но­ва­та на това, че Балдур - пред­с­та­ви­те­лят на чо­веш­ко­то съзнание, ко­ето мо­же да бъ­де прос­вет­ле­но от бо­жес­т­ве­на­та същност, че Балдур мо­же под вли­яние на зла­та си­ла Локи да бъ­де по­гу­бен от Хьодур - бо­га на борбата, на войната, на тъмнината? В ос­но­ва­та му лежи, че - как­то от­дав­на съ­щес­т­ву­ва за на­ша­та епо­ха и ще се за­дър­жи още за из­вес­т­но вре­ме - меж­ду свет­ли­на­та и тъм­ни­на­та ви­на­ги тряб­ва да про­ти­ча взаимо- действие. Всъщност чист ре­ли­ги­озен его­изъм е чо­ве­кът да бъ­де ка­ран да вярва, че не­що във фи­зи­чес­кия свят, в све­та на Майя мо­же да бъ­де из­ця­ло добро. Всяка свет­ли­на има своя сян­ка и тък­мо дейс­т­ви­тел­но­то вник­ва­не в то­ва познание, че вся­ка свет­ли­на има своя сянка, е из­вън­ред­но важ­но и значимо.

Нека взе­мем един оп­ре­де­лен случай. Именно под въз­дейс­т­вие на Колед- ното тайн­с­т­во ще мо­жем да за­дълбо­чим ня­кои положения, ко­ято об­съж­дах­ме напоследък. Да взе­мем един оп­ре­де­лен случай. Нееднократно съм Ви споменавал, че ако Духовната Наука нав­ле­зе по­-ши­ро­ко сред хората, тя ще об­х­ва­не нап­ри­мер и медицината, лечението. Ще бъ­дат из­на­ме­ре­ни ня­кои по­-фи­зи­чес­ки ле­чеб­ни ме­то­ди за ду­шев­ни заболявания, по­-ду­хов­ни ле­чеб­ни ме­то­ди за те­лес­ни страдания. А съм Ви и каз­вал за­що то­ва днес не е въз­мож­но - по прос­та­та причина, че гре­хът иде от закона, не за­ко­нът от греха*181. Докато дейс­т­ват закони, спо­ред които ма­те­ри­алис­ти­чес­ка­та ме­ди­ци­на е за­ко­но­съ­об­раз­на­та - а днес е имен­но та­ка -,
до­то­га­ва ин­ди­ви­дът - кол­ко­то и про­ник­но­ве­ни виж­да­ния да има - не може, пък и не тряб­ва да пред­п­ри­ема нищо. Но ще нас­тъ­пи вре­ме - и то ед­ва ли тол­ко­ва далече, - ко­га­то Кармата на чо­ве­чес­т­во­то ще има го­тов­ност медицината, ле­чени­ето да при­ема импулси, ид­ва­щи от ду­хов­но­то познание. Отбелязвам го са­мо мимоходом, за­що­то онова, на ко­ето дър­жа да наб­лег­на в мо­мен­та е не­що друго. Знанията за ле­чеб­ни­те си­ли са не­от­де­ли­ми от зна­нията за бо­лес­тот­вор­ни­те сили, ед­ни­те не мо­гат да се пре­по­да­ват без другите. Никой на све­та не мо­же да опознае ле­чеб­ни­те сили, без да е по­лу­чил зна­ния за болестотворните. По та­зи при­чи­на Вие раз­би­ра­те как­ва ро­ля иг­рае нрав­с­т­ве­но­то про­ник­ва­не на чо­ве­ка там, къ­де­то ста­ва въп­рос за не­що сериозно. Понеже, кой­то мо­же да из­ле­ку­ва един чо­век духовно, той мо­же и да го раз­бо­лее духовно, и то със съ­щия успех. Ето за­що та­ки­ва ис­ти­ни за бо­го­ве­те могат, раз­би­ра се, да се пре­дос­та­вят на хо­ра­та ед­ва тогава, ко­га­то бъ­де пос­тигна­та та­ка­ва сте­пен на нравственост, че ле­чеб­но­то сред­с­т­во да не се прев­ръ­ща в отрова.

Така оба­че сто­ят не­ща­та не са­мо в рам­ки­те на то­зи пример, къ­де­то ста­ва ду­ма за от­к­ло­не­ния във фи­зи­ческо­то и ду­шев­но­то със­то­яние на човека, но и по от­но­ше­ние на из­вър­ш­ва­що­то се в со­ци­ал­ния живот. Защо то от пос­лед­ни­те раз­съж­де­ния си­гур­но из­ця­ло сте се убедили, че и в со­ци­ал­на­та об­ласт дейс­т­ват им­пул­си - доб­ри и лоши, нап­рав­ля­ва­ни от онези, ко­ито раз­би­рат не­що от направляването, и чес­то пъ­ти нап­рав­ля­ва ни по за­бе­ле­жи­те­лен начин. Вие на­вяр­но си мислите, че то­ва ста­ва прос­то по необходимост, та чо­ве­чес­т­вото чрез се­бе си да се на­учи как се сти­га до доброто. Добре ми е из­вес­т­но как до­ри в на­ши­те ре­до­ве се гледа не­дос­та­тъч­но се­ри­оз­но на те­зи не­ща и как точ­но спря­мо те­зи не­ща се от­п­ра­вят как­ви ли не фи­лис­терски упреци; ала в на­ше вре­ме яв­но не мо­же да бъ­де другояче.

Както в индивидуалния, та­ка и в со­ци­ал­ния жи­вот ня­кои им­пул­си мо­гат да се на­соч­ват и от­п­ра­вят в ед­на или дру­га посока. Особено в со­ци­ал­ния жи­вот днес до го­ля­ма сте­пен все още е въз­мож­но на по­мощ да се при­зо­ве несъзнателното, тъй ка­то вся­ка епо­ха си има сво­ето несъзнателно. А щом се раз­чи­та на не­съз­на­телно­то или подсъзнателното, пос­ти­гат се съв­сем дру­ги въздействия, от­кол­ко­то с днеш­но­то съзнание, по­неже дне- ш­но­то съз­на­ние ще при­до­бие кос­ми­чес­ка­та си вза­имов­ръз­ка по ес­тес­т­вен път ед­ва през Шестия сле­дат­лан­т­с­ки период. Следователно, ко­га­то днес се раз­чи­та на несъзнателното, не­ща­та ви­на­ги се из­в­личат ме­фис­то­фел­с­ки или лу­ци­фе­ри­чес­ки от Четвъртия сле­дат­лан­т­с­ки период. Обаче ни на­й-­мал­ко не се раз ми­на­ва с на­ши­те стремежи, ако в те­зи се­ри­оз­ни вре­ме­на та­ки­ва об­щи ис­ти­ни бъ­дат при­ла­га­ни към час­т­но то, към от­дел­ния случай, за­що­то на­ша­та цел е не да се вър­шат те­ософ­с­ки детинщини, а да се тру­пат се­риозни познания, ко­ито за­ся­гат действителността, до­ри
те­зи се­ри­оз­ни поз­на­ния да пос­та­вят изис­к­ва­ния към без­п­рис­т­рас­т­нос­т­та на на­ши­те чувства. А ко­лед­но усе­ща­не е и ре­ши­мос­т­та да се из­п­ра­виш пред се­ри­оз­ното в живота. В на­ше вре­ме ко­лед­но­то нас­т­ро­ение не би­ва да се със­тои прос­то в бла­же­но­то от­да­ва­не на всичко онова, ко­ето на­ри­чат „све­ти чув­с­т­ва око­ло ко­лед­на­та елха", а и в из­жи­вя­ва­не­то на връз­ка­та със се­ри­озни­те и пот­ре­са­ва­щи съ­би­тия на съвременността.

Това ли­чи на­ис­ти­на съв­сем яс­но във външ­ния жи­вот на хората, но как­во става, ко­га­то на хо­ра­та се въз­действа чрез подсъзнателното? Точно как­то един от­де­лен чо­век мо­же да бъ­де хип­но­ти­зи­рай и в със­то­яние на хип­но­за вър­ху не­го да се уп­раж­ня­ва власт, да му бъ­дат въз­ла­га­ни неща, чи­ето из­вър­ш­ва­не в не­хип­но­ти­зира­но със­то­яние на­вяр­но ни­ко­га не би му хрумнало, с дру­ги ду­ми - точ­но как­то мо­же да се про­ме­ня със­тояни­ето на съз­на­ние на индивида, ка­то в днеш­но­то му съз­на­ние за­ра­ди пос­ти­га­не­то на ня­как­ва цел се вмъкне нап­ри­мер ня­как­во със­то­яние на съзнание- то, нор­мал­но за мно­го по­-с­та­ри времена, точ­но та­ка мо­гат да се хип­но­ти­зи­рат и чо­веш­ки общности. За от­дел­ния човек, пред­с­тав­ля­ващ в на­шия фи­зи­чес­ки свят по­-силна същ­ност в срав­не­ние с ед­на чо­веш­ка маса, е не­об­хо­ди­мо и ед­но по­-сил­но заг­лу­ша­ва­не на съзнанието, ако ще тряб­ва да се дейс­т­ва в дру­го със­то­яние на съзнанието. За ед­на чо­веш­ка общ- ност, за ед­на чо­веш­ка гру­па до­ри не е нуж­но да се от­бе­ляз­ва заг­лу­ша­ва­не­то на съзнанието, за­що­то то мо­же да нас­тъ­пи мно­го по-неусетно. При все то­ва ня­кои не­ща би­ха ос­та­на­ли непостижими, ако чо­век ви­на­ги го­во­ре­ше така, как­то нап­ри­мер си го­во­рим ние. Ето за­що аз неп­ре­къс­на­то подчертавам: Никога ня­ма да си поз­во­ля да го­во­ря другояче, ос­вен с до­ня­къ­де трудни, апе­ли­ра­щи към ин­те­лек­та понятия, та­ка че все­ки да бъ­де при­ну­ден да се при­съ­еди­ни към мисленето, да учас­т­ва с по­ня­тия в оно- ва, за ко­ето ста­ва въпрос. И ду­ма не мо­же да ста­ва за смай­ва­не или за въз­дейс­т­вие вър­ху не­що дру­го ос­вен вър­ху интелекта, ко­га­то се гле­да на­пъл­но се­ри­оз­но на Петия сле­дат­лан­т­с­ки пе­ри­од и на не­го­ви­те изиск- вания. Дори ако ня­кои днес не знае ни­що за Духовната Наука, но има не­оп­ре­де­ле­но съз­на­ние за пре­би­ва­ва­не­то си в Петия сле­дат­лан­т­с­ки пе- риод, той ще за­чи­та въ­т­реш­но­то сво­бо­до­лю­бие на хо­ра­та и ще го­во­ри така, че да не надхитрява, та­ка да се каже, чув­с­т­ва­та и да не за­май­ва душата.

Нещо дру­го би било, ако ня­кой же­лае да пос­тиг­не въздействия, ко­ито се раз­ли­ча­ват от то­ку­-що опи­са­ните, а именно, ако ня­кой по­же­лае да се въз­пол­з­ва от заг­лу­ше­но­то съзнание, ко­ето при ед­но мно­жес­т­во от хо­ра мо­же да се съз­да­де мно­го по-лесно, от­кол­ко­то при индивида; за­що­то то­га­ва не е нуж­но да се при­бягва до хипноза. Вие зна­ете как ед­но множе- ство, как ед­на гру­па мо­же да бъ­де об­зе­та от из­вес­т­но опиянение, сти­га са­мо да се из­вър­ши по пра­ви­лен начин. И по дру­ги по­во­ди съм казвал,
че съм се за­поз­на­вал с ора­тори пред ши­ро­ка публика, които, ръ­ко­во­де­ни от оп­ре­де­ле­ни инстинкти, мно­го доб­ре вла­де­еха из­кус­т­во­то да се об­ръ­щат не към чис­та­та интелектуалност, а по ня­ка­къв на­чин с лозунги, с из­к­лю­чи­тел­на об­раз­ност да го­во­рят на ед­но объркано, от­час­ти де­ли­ри­ум­но съзнание. Както споменах, при ин­ди­ви­да заг­лу­ша­ва­не­то би тряб­ва­ло да е по-силно, дока­то при мно­жес­т­во­то то­ва съв­сем не е нужно. Приве- дох и съ­от­вет­ни при­мери;

Нека да раз­г­ле­да­ме и те­зи не­ща из­ця­ло в съз­ву­чие с ко­лед­но­то настро- ение, в ко­ето се­га има­ме въз­мож­ност да бъдем, за­що­то те са познания, свър­за­ни дъл­бо­ко с Коледното и Великденското тайнство. По-преди ве­че по­со­чих как още на мла­ди го­ди­ни бях впечатлен, ко­га­то в дейс­т­ви­тел­нос­т­та се на­тък­нах на ед­но та­ко­ва въздействие. Този при­мер чес­то съм Ви го разказвал: Кармата нав­ре­ме се пог­ри­жи да чуя про­по­веди­те на един пре­въз­хо­ден йе­зу­ит­с­ки отец*182 и аз мо­жах да ви­дя как чрез под­бо­ра на оп­ре­де­ле­ни ду­ми хо­ра­та би­ва­ха въ­веж­да­ни в ед­на картина, как би­ва­ха убеж­да­ва­ни по начин, го­во­рещ не на тех­ния ин­те­лект, а на онова, ко­ето про­из­веж­да де­ли­ри­ум­но настроение. Нека се­га да се вгле­да­ме в примера. Йезуитът про­по­вяд­ва­ше за не­об­хо­ди­мос­т­та от вя­ра във ве­лик­ден­с­ка­та из­по­вед и ка­за приб­ли­зи­тел­но следното: „Да, не­до­вер­чи­ви­те смятат, че ве­лик­ден­с­ка­та из­по­вед би­ла въ­ве­де­на от па­па­та или от кар­ди­нал­с­ка­та колегия; но що за пред­с­та­ва е това, дра­ги християни? Който твърди, че ве­лик­ден­с­ка­та из­по­вед би­ла въ­ве­де­на от папа­та и свещениче- ството, не­го мо­же­те да го срав­ни­те с човек, кой­то виж­да как ня­кой ар­ти­ле­рист е зас­та­нал до ед­но оръдието, а ре­дом с не­го стои офи­цер и от­да­ва заповеди. Задачата на ар­ти­ле­рис­та е са­мо да дръпне шну­ра и оръ­ди­ето стреля. Сравнете, дра­ги християни, то­зи ар­ти­ле­рист с па­па­та в Рим, а от­да­ва­щия запо­ве­ди­те офи­цер с Бога! Представете си наг­лед­но зас­та­на­лия там офицер, той ко­ман­д­ва „Огън!", ар­ти­лерис­тът са­мо дръп­ва шнура, без своя воля, и оръ­ди­ето изгърмява. Така е пос­тъ­пил и па­па­та в Рим. Той чул по­ве­ля­та господня; Господ изкомандвал, па­па­та бил артиле- ристът, кой­то дръп­нал шнура, и ето как се появи­ла ве­лик­ден­с­ка­та изпо- вед. Нима ще твърдите, че артилеристът, кой­то стои до оръ­ди­ето и е дръп­нал шнура, е от­к­рил барута? Както не бих­те твърдели, че ар­ти­ле­рис­тът е от­к­рил барута, та­ка и па­па­та не е изна­ме­рил ве­лик­ден­с­ка­та из- повед!" И всич­ки при­със­т­ва­щи - то­ва им ли­че­ше - бяха, раз­би­ра се, убе- дени!

Тези не­ща под­ле­жат на ус­во­ява­не и в рам­ки­те на ня­кои об­щ­нос­ти - тях­но­то об­раз­но представяне, из­ползва­не­то на картини, из­пол­з­ва­не­то на градации, прив­ли­ча­не­то на сравнения. Това е ця­ло изкуство, при­ла­га но на­ши­ро­ко в си­ви­те братства. Но не е нуж­но неп­ре­мен­но да се чис­лиш към ня­кое си­во братство, ако си слу­жиш с та­ко­ва изкуство. Човек мо­же
да е за­ви­сим от ед­но или дру­го си­во братство, без мо­же би сам да осъз­на­ва сво­ята зависимост, и то­га­ва съ­умя­ва да си слу­жи с та­ки­ва неща.

На как­во се опи­рат те­зи неща? Опират се на това, че на­ши­ят ду­ше­вен жи- ­вот се явя­ва в друг вид, ко­га­то раз­го­ва­ря­ме по­меж­ду си, ка­то в съ­от­ветс­т­вие с Петия сле­дат­лан­т­с­ки пе­ри­од се об­ръ­ща­ме към интелекта, а не към делириума, си­реч не чрез из­пол­з­ва­не­то на ня­кои от средствата, ко­ито то­ку­-що Ви по­со­чих схе­ма­тично. Този друг вид се със­тои в това, че през въп­рос­ния Пети сле­дат­лан­т­с­ки пе­ри­од чо­ве­кът се учи да не се под­да­ва на Хьодур, учи се да не се под­да­ва на ос­та­тъ­ци­те от пре­диш­ни вре- мена, как­во­то в рас­ти­тел­но­то цар­с­т­во е имелът, пре­вър­нал се в паразит. Човекът тряб­ва да се на­учи да се про­ти­во­пос­та­вя на Хьодур, на несъз- нателното, на сляпото, на френетичното, на делириумното.

Разбира се, то­ва мо­жем да пос­тиг­нем са­мо ако раз­би­ра­не­то ни се пре­вър­не в такова, че в не­го да се чувства­ме доб­ре изо­ли­ра­ни спря­мо света, до­ка­то онзи, кой­то раз­ви­ва де­ли­ри­ум­но­то съзнание, нап­ра­во прив­лича кос­ми­чес­ки въздействия, вмък­ва кос­ми­чес­ки въз­дейс­т­вия в настоящето. С на­ше­то Пето сле­дат­лан­т­с­ко съз­на­ние ние сто­им изо­ли­ра­ни на Земята. При де­ли­ри­ум­но­то съз­на­ние в ду­ша­та би­ват вмък­ва­ни кос­ми­чески въз- действия. Те ес­тес­т­ве­но тряб­ва да се из­пол­з­ват по съ­от­вет­ния начин. Не- ка се спрем на един кон­к­ретен случай.

Ако ня­кой в на­ши дни же­лае да въз­дейс­т­ва на де­ли­ри­ум­но­то съз­на­ние с цел пос­ти­га­не на не­що спе­ци­ал­но ,той мо­же да пос­тъ­пи така: Може да си при­пом­ни ко­га в пре­ди­шен пе­ри­од при сход­ни по­ло­же­ния на звезди­те е би­ло на­ли­це не­що подобно. И тъй ка­то всич­ко на то­зи свят ста­ва въл­но­об­раз­но и ед­на въл­на след оп­ре­де­ле­но вре­ме ид­ва от­но­во на повърх- ността, за пос­ти­га­не­то на спе­ци­ал­ни въз­дейс­т­вия той мо­же при сход­ни обстоятелства, ко­ито оба­че имат не­що об­що с кос­ми­чес­ки­те констела- ции, да из­пол­з­ва ня­кое съ­битие ка­то ко­пие на да­де­но пред­ход­но съби- тие, да го нап­ра­ви ко­пие на да­де­но пред­ход­но събитие. Нека приемем, че ня­кой ис­ка да пос­тиг­не не­що чрез де­ли­ри­ум­но­то съз­на­ние пос­ред­с­т­вом точ­но оп­ре­де­ле­ни на­чи­нания, пос­ред­с­т­вом точ­но оп­ре­де­ле­ни факти. Той се връ­ща на­зад в ис­то­ри­ята и си при­пом­ня нещо, слу­чи­ло се в пре­диш­ни вре­ме­на при сход­но по­ло­же­ние на звездите.

Да си представим, че ня­кой ис­ка да пос­тиг­не не­що на ня­коя да­та през про­лет­та на оп­ре­де­ле­на година. Тога­ва той си казва: Петдесетница е, ще се вър­на на­зад във вре­ме­то до ня­кое събитие, сход­но на онова, кое то ми се ще да из­вър­ша сега. То оба­че тряб­ва да се е слу­чи­ло по време, ко­га­то Петдесетница се е па­да­ла в поч­ти съ­щи­те дни, в съ­щи­те дни на месеца. Така в об­щи ли­нии по­ло­же­ни­ето на звез­ди­те за та­зи да­та на Петдесет- ница ес­тес­т­ве­но е сходно, то прос­то се повтаря. По то­зи на­чин би би­ла

на­ли­це тък­мо спе­ци­ал­на та въз­мож­ност за въз­дейс­т­вие вър­ху де­ли­ри­ум­но­то съзнание. Винаги би мог­ло да се на­ме­ри гру­па от хора, пред­с­тав­ля­ва­щи сво­его ро­да Балдур през Петия сле­дат­лан­т­с­ки период, щом ня­кой ре­ши да иг­рае ро­ля­та на Локи със сле­пия Хьодур или чрез сле­пия Хьо- дур, ка­то при спе­ци­ал­ни­те кос­ми­чес­ки ус­ло­вия по­раж­да де­ли­ри­ум­но­то съзнание.

Да взе­мем един кон­к­ре­тен случай: На 20 Май 1347 г., ще ре­че в ста­ри времена, би­ло имен­но Петдесетница. На оп­ре­де­лен ден по оно­ва вре­ме сред ед­на тълпа, ко­ято впро­чем има­ла дру­го от­но­ше­ние към тайнство­то на Петдесетница в срав­не­ние със съвременността, гла­ша­та­ите шес­т­ва­ли в Рим под зву­ци­те на тръ­би пред Кола ди Риенци*193, опо­вес­тил от прес­тиж­но мяс­то в Рим при звез­д­на­та кон­с­те­ла­ция на Петдесетница, ко­ято то­га­ва се па­да­ла имен­но на 20 Май, онова, ко­ето щя­ло да го нап­ра­ви три­бун на града. Впечатлени­ето би­ло такова, как­во­то се по­ла­га­ло да бъ­де за де­ли­ри­ум­но съз­на­ние на ед­на група, на ед­на тълпа. Защото та­зи тъл­па вярвала, че Кола ди Риенци е до­вел Светия дух, и ма­кар за съв­сем крат­ко време, чрез из­пол­з­ва­не на съ­от­вет­но­то по­ло­же­ние на звез­ди­те би­ло въз­мож­но да се пос­тиг­не онова, ко­ето Кола ди Риенци же­ла­ел да постигне.

При съ­ща­та кон­с­те­ла­ция се по­лу­чи­ло за­бе­ле­жи­тел­но копие, ко­га­то през 1915 г. не Кола ди Риенци, раз­бира се, а синьор Д,Анунцио*184 по съв­сем ана­ло­ги­чен на­чин при­зо­вал ед­на гру­па на съ­що­то място! И от­ново на де­ли­ри­ум­но­то съз­на­ние би­ло въз­дейс­т­ва­ло с представи, със символи, ко­ито чрез сво­ята об­раз­ност би­ли из­к­лю­чи­тел­но под­хо­дя­щи да за­го­во­рят на то­ва де­ли­ри­ум­но съзнание. Не же­лая да об­ви­ня­вам ни­чие съзна- ние, а ис­кам са­мо да раз­ка­жа факти, та­ки­ва факти, ко­ито са из­т­лас­ка­ни въз­мож­но по­-дъл­бо­ки в под съзнанието. Това оба­че не про­ме­ня ни­що в тях­на­та действеност. В не­де­ля­та на Петдесетница през 1915 г. в Рим се слу­чи­ло същото, как­во­то се би­ло слу­чи­ло в не­де­ля­та на Петдесетница през 1347 г., ко­ято съ­що би­ла през Май, по­точ­но съ­от­вет­но на 20 и на 21 Май, но тук един ден не иг­рае ни­как­ва роля, а нап­ро­тив - та­ка кон­с­те­ла­ци­ята ста­на­ла аб­со­лют­но същата. Следователно през 1915 г. Петдесет- ница би­ла пов­то­ре­ние на онова, ко­ето през 1347 г. се би­ло слу­чи­ло с учас­ти­ето на Кола ди Риенци. По та­къв на­чин би­ла пос­тигна­та осо­бе­но сил­на дейс­т­ве­ност на новото, за­що­то то­ва пред­с­тав­ля­ва­ло нав­ли­за­не в съ­щи­те трептения, в съ­щи­те условия.

Историята ще бъ­де раз­б­ра­на ед­ва тогава, ко­га­то бъ­дат опоз­на­ти та­ки­ва факти, ко­га­то ще се знае как­во може да се пре­диз­ви­ка с по­мощ­та на та­ки­ва факти. Няма ни­как­во зна­че­ние под вли­яние на как­во е би­ло постиг­на­то то -от гле­ди­ще на до­то­га­ваш­ния му живот, на въп­рос­ния синьор Д'Анунцио ве­че му е би­ла пре­доста­вя­на въз­мож­нос­т­та да бъ­де из­ло­жен
на на­й-­раз­лич­ни влияния, той от­но­во е имал в се­бе си си­ла­та да на пра­ви те­зи вли­яния действени. Отбелязвам само, че за­ра­ди свои пред­ход­ни сти­хо­ве то­зи по­ет бил на­зо­ва вай от раз­лич­ни кри­ти­ци в мо­ра­лис­тич­на Италия пе­вец на всич­ки под­съд­ни извращения. Лично той се пред­с­та­вял с име­то Д'Анунцио, до­ка­то във все­кид­нев­ния жи­вот се каз­вал Рапанета, ко­ето - как­то чу­вам - оз­на­ча­ва „дреб­на ряпа".

Синьор Д'Анунцио дър­жал при та­зи кон­с­те­ла­ция реч, за ко­ято Вие мо­же­те са­ми да съдите, за­що­то бих искал спо­ред си­ли­те си да Ви я проче- та. Добавям са­мо ка­то пояснение, че в он­зи мо­мент в Италия има­ше две пар­тии - та­ка на­ре­че­ни­те не­ут­ра­лис­ти и интервенционистите, и синьор Д'Анунцио си пос­та­вя­ше за­дача­та да пре­вър­не всич­ки не­ут­ра­лис­ти в интервенционисти. Неутралистите зас­тъп­ва­ха по­-на­та­тъш­но­то за­паз­ва­не на не­ут­ра­ли­те­та и един мъж Джолити*185, кой­то е дос­та тяс­но свър­зан с пред­ход­ния по­ли­тичес­ки жи­вот в Италия, бе­ше за неутралитета. Това съ­що та­ка го от­бе­ляз­вам са­мо ка­то коментар. Речта, която Д'Анунцио при съ­ща­та кон­с­те­ла­ция дър­жал ка­то пов­то­ре­ние на ня­ко­гаш­на­та реч на Кола ди Риенци, има приб­ли­зи­тел­но след­но­то съдържание*186:

„Римляни!

Вчера вие пред­с­та­вих­те на све­та ед­на въз­ви­ше­на пиеса! Вашето без- крайно, строй­но шес­т­вие бе­ше ко­пие на оне­зи тър­жес­т­ве­ни про­це­сии в древността, об­ра­зу­ва­ли се тук, в хра­ма на Юпитер Превелики, и вся­ка улица, об­хо­де­на от та­ка­ва сила, от та­ка­ва си­ла в съ­че­та­ние с та­ко­ва го­ля­мо достойнство, се прев­ръ­ща във Виа сакра*187. Вие съп­ро­вож­дах­те - не­ви­ди­ма в сре­да­та ви, вър­ху не­ви­ди­ма бо­жес­т­ве­на ко­лес­ни­ца -ста­туята на на­ша­та ве­ли­ка Майка.

Благословени да бъ­дат рим­с­ки­те майки, ко­ито вче­ра ви­дях в по­то­ка на та­зи тър­жес­т­ве­на са­мо­от­вер­же­ност, майките, ко­ито на ръ­це­те си но­се­ха сво­ите синове, а по че­ла­та им ли­че­ше от­пе­ча­тъ­кът на пре­да­на­та смелост, на мъл­ча­ли­ва­та жертва. Нужни ли са на­зи­да­тел­ни сло­ва там, къ­де­то го­во­рят камъните? Народът на Рим бе го­тов да из­т­ръг­не от зе­мя­та паважа, тъп­кан от ко­пи­та­та на оне­зи коне, ко­ито от­дав­на би тряб­вало да сто­ят ка­то аван­гард на гра­ни­ца­та на Истрия, вмес­то - в уни­ние от по­до­бен срам - да бра­нят тук развъд­ни­ци­те на от­ров­ни зверове, до­мо­ве­те на пре- дателите! Какво ли огор­че­ние е тряб­ва­ло да из­пи­тат на­шите мла­ди вои- ни, как­ва дисциплина, как­во се­бе­от­ри­ца­ние са зас­ви­де­тел­с­т­ва­ли те, до­ка­то са за­щи­та­ва­ли от спра­вед­ли­вия гняв на на­ро­да онези, ко­ито лич­но ги охул­ва­ха и оклеветяваха, ко­ито ги уни­зя­ва­ха пред бра­тя­та им и пред враговете. Нека извикаме: „Да жи­вее войската! Това е по­ви­кът на часа!"

Сред мно­жес­т­во­то не­дос­той­ни постъпки, из­вър­ше­ни от под­ле­ци­те на Джолити, та­зи е най-долната: да се охул­ва на­ше­то оръ­жие и на­ци­онал­на­та ни отбрана. До вче­раш­ния ден на тях им бе поз­во­ле­но без­на­ка­за­но

Не поз­во­ля­вай­те да ви заблудят, не поз­во­ля­вай­те да съ­бу­дят у вас състрадание. Едно та­ко­ва ста­до не из­питва уг­ри­зе­ние на съвестта, ни­то раз­ка­яни­е­.Кой мо­же да про­ме­ни би­та на ед­но животно, свик­на­ло да се валя в калта, свик­на­ло да се уго­ява от копанята?

На 20 Май, при тър­жес­т­ве­но­то съб­ра­ние на на­ше­то единство*188, не би­ва да се до­пус­ка наг­ло­то при­съствие на онези, ко­ито от ме­се­ци об­съж­дат с вра­га про­даж­ба­та на Италия. Не би­ва да се раз­ре­ша­ва па­ля­чов­ци да нав­ли­чат три­баг­ре­ни пал­та и с прод­ра­ни гър­ла да ре­ват свя­то­то име на отечеството. Без със­т­ра­да­ние със­та­вяй­те ва­ши­те прос­к­рип­ци­он­ни списъ- ци. Това е ва­ше право, то е ваш дълг! Кой спа­си Италия в те­зи дни на помрачение, кой друг, ако не вие, чистият, не­под­п­ра­ве­ни­ят народ?

Не заб­ра­вяй­те това! Ония мо­гат да отър­ват на­ка­за­ни­ето са­мо чрез бяг- ство. Нека ги ос­та­вим да се от­теглят! Това е един­с­т­ве­но­то поз­во­ле­но сниз­хож­де­ние спря­мо тях. Нима ед­но из­вес­т­но ли­це и та­зи сут­рин не про­явя­ва­ше склон­ност да учас­т­ва в интригите, чи­ято мре­жа се пле­те ме- ж­ду цъф­на­ли­те ро­зо­ви ле­хи на под ле­жа­ща­та се­га на кон­фис­ка­ция ви­ла Пинчо*189 от оби­та­ва­щия я в мо­мен­та де­бел гер­ман­с­ки паяк? Ние ес­тес­т­ве­но не сме вяр­ва­ли ни­то за миг, че ед­но със­та­ве­но от г-н Бюлов пра­ви­тел­с­т­во би мог­ло да по­лу­чи одоб­ре­ни­ето на кра­ля или пък че кра­лят би мо­гъл да ста­не не­гов съучастник.