Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г

В ши­ро­ко­то си сър­це кра­лят е до­ло­вил на­пом­ня­не­то на Камило Кавур, че е уда­рил вър­хов­ни­ят час за Савойската монархия!

Да, той е ударил! Ударил е под ви­со­ко­то небе, което, о римляни, се из­ди­га над ва­шия Пантеон и над то­зи ве­ко­ве­чен Капитолийски хълм! Тук, къ­де­то плеб­сът се съвещавал, тук, къ­де­то вся­ко раз­ши­ря­ва­не на римско­то гос­под­с­т­во по­лу­ча­ва­ло сво­ята благословия, къ­де­то кон­су­ли­те пра­ве­ли прег­лед на но­воб­ран­ци­те и при­ема­ли во­ен­на­та им клетва, тук, от­къ­де­то ма­гис­т­ра­ти­те на ре­пуб­ли­ка­та потегляли, за да по­емат пред­води­тел­с­т­во­то на войс­ки­те и да за­во­юват провинциите, къ­де­то Германик стру­пал край хра­ма на Фидестро фе­ите от по­бе­да­та си над германците, къ­де­то три­ум­фи­ра­щи­ят Октавиан тър­жес­т­ве­но пот­вър­дил рим­с­ка­та под­в­ла-­

Така ре­къл но­ви­ят Кола ди Риенци. После по­ел шпагата, връ­че­на му в знак на осо­бе­но дра­го­це­нен спо­мен за Нино Биксио. Тази шпа­га про­из­хож­да­ла от ста­ри вре­ме­на и би­ла на съх­ра­не­ние в се­мейс­т­во Подрека. Тя би­ла връ­че­на - простете, но е факт - от ре­дак­то­ра на "Азино"! "Азино" е един край­но неп­рис­то­ен ху­морис­ти­чен вестник. Д'Анувцио оба­че по­ема шпа­га­та в ръка, це­лу­ва я тържествено, ми­на­ва през мно­жес­т­во то, кач­ва се не ка­то Кола ди Риенци - в то­ва от­но­ше­ние вре­ме­на­та се ме­нят - в тег­ле­на от ко­не три­ум­фал на колесница, а в автомобил, ка­то пре­ди туй не про­пус­ка да раз­по­ре­ди би­ене­то на всич­ки камбани. Делири­ум­но­то съз­на­ние не би­ва да се из­па­ри на­ча­са - всич­ки кам­ба­ни тряб­ва да про- звучат, за да се за­дър­жи извес­т­но време. Сетне Д'Анунцио на­ка­рал да спрат до ед­на те­лег­раф­на стан­ция и те­лег­ра­фи­рал до "Голоа", чий­то ре­дак­тор - да, извинете, заг­де­то не знам как се про­из­на­ся име­то на та­ки­ва чис­ток­ръв­ни французи, но ще го из­ре­ка спо­ред нем­с­ки­те пис­ме­ни зна­ци в него, - чий­то ре­дак­тор се каз­ва г-н "Майер", не знам как го про­из­на­сят във Франция, но се пи­ше г-н „Майер"; та от те­лег­раф­на­та стан­ция те­лег­ра­фи­рал на ре­дак­тора на „Голоа":

„Рим, 1 часа, го­ля­ма бит­ка бе изнесена. Току-що от ви­со­та­та на Капито- лия го­во­рих пред огромно, из­пад­нало в де­ли­ри­ум множество. Камбаните би­ят тре­во­га­,въз­г­ла­си­те на на­ро­да се из­ди­гат до на­й-к­ра­си­во­то не­бе на света. Блаженство ме опиянява. След френ­с­ко­то чу­до ста­нах сви­де­тел на ита­ли­ан­с­ко­то чудо."

Без, раз­би­ра се, по ня­ка­къв на­чин да пре­тен­ди­рам за ко­мен­тар или за взе­ма­не на страна, аз ис­ках да от­бе­лежа ня­кои факти, но в тях­на­та вза- имовръзка, за да мо­га в час­т­ност да по­со­ча как все пак се случ­ват неща, ко­ито на­ми­рат сла­бо раз­би­ра­не в за­оби­ка­ля­щия ни дне­шен нев­ни­ма­те­лен свят. Исках да покажа, че до­ри „пе­ве­цът на всич­ки срам­ни чо­веш­ки извращения", как­то би­вал на­ри­чан в Италия, да не про­яви сил­на вя­ра в чу­до­то от Петдесетница, це­ли­ят начин, по кой­то ед­но съ­би­тие тук се до­веж­да до повторение, но­си в се бе си ве­че зна­чи­тел­ни си­ли за де­ли­ри­ум­но­то съзнание, а пък да въз­дейс­т­ва на ня­кои под­съз­на­тел­ни им­пулси - с то­ва синьор Д'Анунцио се е спра­вил чудесно. Същият човек, ко­го­то в род­на­та му стра­на на­ри­чат певе­ца на всич­ки срам­ни чо­веш­ки из­в­ра­ще­ния и кой­то не се е пос­ве­нил да на­пи­ше роман, къ­де­то по безкрай­но неп­рис­то­ен на­чин е раз­т­ръ­бил пред све­та връз­ка­та си с ед­на про­чу­та же­на - то­зи чо­век из­на­ме­ри във вто­ра­та си дъл­га реч, дър­жа­на в те­атър "Кон-

„Римляни, италианци, бра­тя по вя­ра и копнеж, мои но­ви при­яте­ли и мои спод­виж­ни­ци от по-преди!" осо­бе­но пък с то­ва „по-преди"!

„Не към мен, не към мен е от­п­ра­вен то­зи поздрав, из­пъл­нен с дру­же­люб­на топ­ли­на и ве­ли­ко­душ­на приз­нателност; аз знам, че не мен, възвръще- неца, при­ветс­т­ва­те вие, а духа, кой­то ме води, любовта, ко­ято ме одухо- творява, идеята, на ко­ято служа.

Вашите ак­ла­ма­ции се из­ди­гат над и из­вън мен и са на­со­че­ни по-високо. Нося ви пос­ла­ни­ето на Кварто, което е прос­то ед­но рим­с­ко пос­ла­ние до Рим на Вила Спада и на Вашело.

Тази ве­чер днев­на­та свет­ли­на не си оти­де от ав­ре­ли­ан­с­ки­те стени, тя не си отива: за­ре­во­то се за­дър­жа върху Сан Панкрацио. Сега се на­вър­ш­ват 66 го­ди­ни - ако на ма­ло­ду­ши­ето та­зи ве­чер про­ти­во­пос­та­вим ге­роизма, - та­зи ве­чер се на­вър­ш­ват 66 години, от­как­то пред­во­ди­те­лят на ма­ни­те вър­на от Палестина в Рим своя легион, пред­наз­на­чен още за юн­с­ки­те чудеса; та­зи ве­чер и до­ри точ­но в то­зи час - ако на сра­ма та­зи ве­чер про­ти­во­пос­та­вим славата, - точ­но се­га пре­ди 55 го­ди­ни хи­ля­да­та се от­мо­ря­ва­ли по вре­ме на пре­хода си от Марсала за Салеми, прег­лъ­ща­ли своя хляб край под­п­ре­ни­те си пуш­ки и крот­ко заспали. В сърце­то си има­ли звез­ди­те и сло­во­то на предводителя, ко­ето и днес още ни зву­чи жи­во и повелително: „Ако сме единни, за­да­ча­та ни ще бъ­де лека. Затова - на оръжие!"

По-нататък съ­щи­ят при­зив от Марсала каз­вал със су­ро­ва закана: „Който не се въоръжи, той или е страх­ливец, или е предател!" Ако Той, Освобо- дителят, мо­же­ше да сле­зе от Яникулум в низината, ня­ма­ше ли да обоз­на­чи с еди­ния или с дру­гия пе­чат и да об­ви­ни в по­зор всич­ки ония, ко­ито тай­но или яв­но се ста­ра­ят да обе­зо­ръ­жат Италия, да пос­ра­мят оте- чеството, да го тлас­нат об­рат­но в ус­ло­ви­ята на робство, от­но­во да го при­ко­ват към кръс­та му или да го ос­та­вят в аго­ния в лег­ло­то му, ко­ето по­ня­ко­га ни е при­ли­ча­ло на от­к­рит гроб?

Едному са нуж­ни 50 години, за да по­чи­не в лег­ло­то си­,д­ру­ги­му са нуж­ни 50 години, за да прик­лю­чи своята дег­ра­да­ция в лег­ло­то си. Възможно ли е да ос­та­вим чуж­ден­ци­те във и из­вън страната, враговете, жи­веещи или нах­лу­ли в до­ма ни, да на­ло­жат то­зи вид смърт на един народ, кой­то вче­ра с влас­т­ни­чес­ки тре­пет из­диг­на край мо­ре­то си изоб­ра­же­ни­ето на своя вър­хо­вен мит, па­мет­ни­ка на сво­ята ис­тин­с­ка воля, ко­ято е рим­с­ка воля, о граждани?

От три дни за­поч­ва да ни за­ду­ша­ва ня­как­ва не­оп­ре­де­ли­ма ми­риз­ма на предателство."

В то­зи дух не­ща­та про­дъл­жа­ват нататък. А на­й-­нак­рая на­ми­ра­ме под­не­се­но по друг на­чин онова, ко­ето ни е доб­ре из­вес­т­но от Евангелието. Не кой да е, а Д'Анунцио се ос­ме­ля­ва да из­го­во­ри след­ни­те думи*190: „Блажени онези, ко­ито имат повече, за­що­то тол­ко­ва по­-м­но­го ще мо­гат да дадат, тол­ко­ва по­-п­ла­мен­ни ще мо­гат да бъдат!

Блажени онези, ко­ито двайсет го­ди­ни имат чист дух, за­ка­ле­но тяло, сме­ла майка!

Блажени онези, ко­ито - очак­вай­ки и вяр­вай­ки - не пра­хо­са­ха сво­ята сила, ами я опа­зи­ха с во­ин­с­ко бла­гонравие!

Блажени онези, ко­ито пре­неб­рег­на­ха без­п­лод­ни­те флиртувания, за да бъ­дат це­ло­мъд­ре­ни за та­зи пър­ва и пос­лед­на любов!"

точ­но пък Д'Анунцио: „Блажени онези, ко­ито пре­неб­рег­на­ха без­п­лод­ни­те флиртувания, за да бъ­дат це­ломъд­ре­ни за та­зи пър­ва и пос­лед­на любов!"

„Блажени онези, ко­ито със соб­с­т­ве­ни­те си ръ­це ще из­т­ръг­нат ед­на вко­ре­ни­ла се в гър­ди­те им ом­ра­за и пос­ле ще под­не­сат сво­ята жертва!

Блажени онези, ко­ито до вче­ра все още се опъл­ч­ва­ха сре­щу събитието, се­га оба­че мъл­ча­ли­во ще при­емат дъл­бо­ка­та не­об­хо­ди­мост и от­тук на­та­тък ще же­ла­ят да бъ­дат не последни, а първи!

Блажени милосърдните, за­що­то те ще тряб­ва да из­бър­с­ват бляс­ка­ва кръв и да пре­вър­з­ват лъ­че­зар­на болка!

Блажени има­щи­те чис­ти сърца, бла­же­ни зав­ръ­ща­щи­те се победоносно; за­що­то те ще ви­дят но­во­то ли­це на Рим, об­ки­че­но­то с нов ве­нец че­ло на Данте,триумфиращата ху­бост на Италия."

Понякога и та­ка се го­во­ри в на­ше време! И ве­че е важно, скъ­пи мои приятели, те­зи не­ща да не се под­ми­нават. Защото не все­ки пос­тъп­ва в ду­ха на онзи, чи­ето раж­да­не се от­бе­ляз­ва в свя­та­та нощ, щом по та­къв на чин раз­г­ла­ся­ва шум­ни об­ла­жа­ва­ния по света. Ала не при­над­леж­нос­т­та към мрака, а към светлината, дошла на света, се чис­ли към усещания- та, с ко­ито чо­век тряб­ва да се про­ник­не имен­но на Коледния празник, сгодяването, та­ка да се каже, със светлината, а не с она­зи невнимател- ност, ко­ято ни но­си мракът. В на­ше то се­ри­оз­но вре­ме то­ва съ­що мо­же да бъ­де нещо, ко­ето на Бъдни ве­чер си­гур­но зас­лу­жа­ва да от­бе­ле­жим в ду­ши­те си.

КРАЙ НА ВТОРА ЧАСТ