Лекции изнесени в Кьолн от 28. 12. 1912 до 1913 г

ЦИКЪЛ от 5 ЛЕКЦИИ

изнесени в Кьолн

от 28. 12. 1912 до 1. 1. 1913 г.
ИЗДАДЕН ОТ НЕПРЕГЛЕДАНИ

ОТ ЛЕКТОРА ЗАПИСКИ
С ПРЕДГОВОР от МАРИЯ ЩАЙНЕР

превод от немски: д-р ДИМИТЪР ДИМЧЕВ

изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ –сканиран от книга

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.

1. ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР…………............................3

Единният план на ми­ро­ва­та история. Сливането на три ду­хов­ни нап­рав­ле­ния в Бхагавад Гита

Познавателните ос­но­ви на Бхагавад Гита, Ведите, Санкхия и Йога.

Сливането на три­те нап­рав­ле­ния в Христовия Импулс. Учението на Кришна.

Същността на Бхагавад Гита и зна­че­ни­ето на Посланията на апос­тол Павел.

Духовността на Майя. Кришна-светлинните одеж­ди на Христос. Въз- кръсналият.

За ха­рак­те­ра на те­зи час­т­ни из­да­ния Рудолф Щайнер (1861-1925) каз­ва след­но­то в сво­ята ав­то­би­ог­ра­фия „Моят жиз­нен път" (Събр. Съч. №28, гл.35):

„Съдържанието на те­зи из­да­ния бе пред­ви­де­но да се из­не­се под фор­ма­та на устни, неп­ред­наз­на­че­ни за из­да­ва­не съобщения...

Никъде и в ни на­й-­мал­ка сте­пен не е спо­ме­на­то нещо, ко­ето да не пред­с­тав­ля­ва чист ре­зул­тат от из­г­ражда­ща­та се Антропософия... Читателят мо­же на­пъл­но да ги при­еме за това, ко­ето Антропософията има да каже. Ето защо... пър­во­на­чал­но тръг­нах­ме от условието, те да бъ­дат раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ни са­мо всред чле­но­ве­те на Антропософското Общество. Нека оба­че се има предвид, че в те­зи неп­рег­ле­да­ни от мен ръкописи, има и не­пъл­ни неща.

Право за оцен­ка на по­доб­но час­т­но из­да­ние оба­че се приз­на­ва са­мо на онзи, кой­то знае как­во е ус­ло­вие то за та­ка­ва оценка. А за по­ве­че­то от те­зи из­да­ния ус­ло­ви­ето се със­тои по­не в ан­т­ро­по­соф­с­ко­то позна­ние за чо­ве­ка и космоса, до­кол­ко­то същ­нос­т­та им е из­ло­же­на от Антропосо- фията и в поз­на­ни­ето на това, ко­ето под фор­ма­та на „ан­т­ро­по­соф­с­ка история" се съ­дър­жа в съ­об­ще­ни­ята от ду­хов­ния свят."

ПРЕДГОВОР

Неговите последователи, съб­ра­ни на Коледата през 1912 в Кьолн, съ­що при­еха то­ва име, ка­то го свър­за­ха с ед­на наука, ко­ято ис­ка­ше да се приб­ли­жи до поз­на­ни­ето за бо­жес­т­ве­ния свят, ка­то в съ­що­то вре­ме се стре-­

За да про­ник­не в сво­ята на­й-­ин­тим­на и свръ­хес­тес­т­ве­на област, в своя Аз, и то в яс­но и пъл­но съзнание, чо­ве­кът тряб­ва­ше да се пре­вър­не на­й-нап­ред в от­дел­на личност, тряб­ва­ше да се зат­во­ри в се­бе си и да се от­къс­не от ду­хов­ния Космос, къ­де­то той пре­би­ва­ва­ше до то­зи момент. То- зи по­ход на чо­ве­чес­т­во­то през пустинята, об­раз­но пред­с­та­вен в из­пи­та­ни­ята на он­зи народ, кой­то пръв тряб­ва­ше да по­са­ди къл­но­ве­те на Аза в сво­ята душа, се из­вър­ши в на­ча­ло­то на Новата ера. През Средновековие- то ста­на така, че до­ри в сами­те Мистерии чо­ве­кът из­гу­би не­пос­ред­с­т­ве­на­та връз­ка с бо­жес­т­ве­ни­те Йерархии и про­уч­ва­не­то на ду­ховния свят пре­ка­ле­но чес­то гра­ни­че­ше със страс­т­но прес­лед­ва­не на ви­ди­ми резултати, и то в та­ки­ва об­ласти, ко­ито по­-къс­но са­мо улес­ни­ха по­ема­не­то по ед­ни или дру­ги пог­реш­ни пътища. Честното и здра­во­мисле­що про­уч­ва­не на ду­хов­ния свят пос­те­пен­но се доб­ли­жи до ед­но из­пъл­не­но с ре­зиг­на­ция опи­са­ние на при­род­ния свят и по то­зи на­чин из­пъл­ни за­да­ча­та си пред то­га­ваш­на­та ис­то­ри­чес­ка епоха. Сериозните мисте­рий­ни тра- диции, ко­ито вни­ма­тел­но се вслуш­ва­ха в гла­са на епохата, под­к­ре­пи­ха точ­но те­зи чо­веш­ки стремежи.

Успоредно с външ­но­то из­с­лед­ва­не на природата, раз­г­леж­да­на все по­ве­че и по­ве­че ка­то един на­пъл­но откъс­нат от чо­ве­ка свят, у хо­ра­та по­къл­на­ха нови, не­поз­на­ти до то­зи мо­мент ду­шев­ни способности. За да се стиг­не оба­че до тях­но­то укрепване, на­ло­жи­тел­но бе­ше за из­вес­тен пе­ри­од от вре­ме чо­ве­чес­т­во­то да бъ­де ли­ше­но от поз­на­ни­ето за ре­ин­кар­на­ци­ята и Кармата. И тук съ­що яс­но про­ли­ча­ва мъд­ро­то ръ­ко­вод­с­т­во на све- та!

Християнството до та­ка­ва сте­пен из­пъл­ни чо­веш­ки­те ду­ши със сво­ето мо­рал­но ве­ли­чие и достойнство, че пос­ле­до­ва­те­ли­те на Христос, ко­ито за­поч­на­ха да при­ла­гат не­го­во­то уче­ние с всич­ки­те си сили, смет­на­ха за не­що на­пъл­но естествено, да се раз­де­лят с дреб­на­та из­точ­на мъдрост. Ранното хрис­ти­ян­с­т­во пос­тиг­на своя на­й-­го­лям раз­ц­вет имен­но по от­но­ше­ние на чув­с­т­ва­та и тях­но­то задълбочаване. Но про­тив­ни­ко­ви­те си­ли не мо­же­ха да ос­та­нат непроявени, тъм­ни­те Същества из­ля­зо­ха наяве, зло­упот­ре­ба­та с чо­веш­ки­те си ли на­рас­на неимоверно. Разумът и здра­ви­ят усет на мно­зи­на съв­ре­мен­ни­ци се въз­п­ро­ти­ви­ха сре­щу не­обузда­ни­те крайнос­ти на злото; ин­те­лек­тът и мо­рал­но­то чув­с­т­во на­пом­ни­ха за сво­ите права. Възникна Реформацията, а на­ред с нея и бор­ба­та за сво­бо­да на съвестта, за пра­во­то на ли­чен из­бор и лич­но мнение. Започна епо­ха­та на рационализма, а тя не­усет­но по­то­пи чо­ве­чес­т­во­то в сфе­ра­та на материализма, кой­то об­се­би как­то мисленето, та­ка и църквата, без да по­

ща­ди и са­мия живот. Ето в как­во се из­ра­зя­ва­ше по­хо­дът на чове­чес­т­во­то през пустинята.

Нашите ду­ши са ка­то опустели. Те коп­не­ят за жи­ва­та вода, съ­що как­то ня­ко­га из­б­ра­ни­ят на­род тър­се­ше своя път към обе­то­ва­на­та земя. Ние сме ве­че тол­ко­ва об­ре­ме­не­ни в на­шия ду­ше­вен живот, че на­тис­кът ста­ва не­по­но­сим и застрашителен, ако не бих­ме мог­ли да из­ле­зем „вън от се­бе си". С час­т­ния жи­вот на личнос­т­та е ве­че свършено. Той от­но­во тряб­ва да на­ме­ри сво­ите връз­ки с Космоса. Обаче то­зи жи­вот не може да проти- ча, как­то по-рано, в ед­но приг­лу­ше­но и смът­но със­то­яние на съзнанието. Личността не ис­ка да се от­ка­же от пло­до­ве­те на сво­ето познание. Те представляват, как­то тя с пра­во ги нарича, ней­но­то ис­тинско щастие. Сега тя тряб­ва да ги раз­ши­ри и пречисти, за да ги из­диг­не до об­х­ва­ща­не­то на сво­ята на­й-­дъл­бо­ка същност, ко­ято за­се­га са­мо очак­ва про­буж­да­не­то си чрез уси­ли­ята на са­мос­то­ятел­на­та чо­веш­ка воля.

Антропософията е тук, за да по­ка­же пъ­ти­ща­та към пос­ти­га­не­то на та­зи цел. Тя не въз­на­ме­ря­ва да се от­казва от пос­тиг­на­ти­те но­ви ду­шев­ни спо- собности, оба­че ис­ка да ги из­т­ръг­не от си­ли­те на смъртта, под чи­ято власт те лес­но би­ха попаднали, ако не ги ук­реп­ва­ме с но­ви жиз­не­ни си- ли.

Тези но­ви жиз­не­ни си­ли мо­гат вед­на­га да бликнат, сти­га да об­гър­нем с пог­лед ис­тин­с­ка­та ево­лю­ция на човечеството, по­не­же там е скри­та бо­жес­т­ве­на­та мъдрост, ко­ято ръ­ко­во­ди ми­ро­во­то развитие. Тази мъд­рост ни по­ма­га да раз­бе­рем съ­що и факта, че от момента, ко­га­то на­ши­ят Аз е пре­дос­та­вен на са­мия се­бе си, всъщ­ност ние по­ема­ме в ръ­це­те си как­то на­ша­та соб­с­т­ве­на съдба, та­ка и съд­ба­та на ця­ло­то човечество.

Отделните хо­ра се ин­те­ре­су­ват са­мо от това, ко­ето ги за­ся­га непосредст- вено. Но об­ща­та ма­са съ­що не до сти­га до значението, ко­ето от­дел­ни­те хо­ра имат за ця­ло­то човечество. Катастрофалните събития*2 на на­ше­то вре­ме не мо­гат да имат друг смисъл, ос­вен да из­диг­нат чо­ве­ка до осъз­на­ва­не­то на не­го­вия собствен Аз, с чи­ято помощ, той от­но­во на­ми­ра връз­ка­та си с бо­жес­т­ве­ния свят, а на­ред с то­ва - и из­ход от хаоса.

На Изтока ние дъл­жим ве­ли­ки­те уче­ния за ин­кар­на­ци­ята и Кармата. В да­леч­но­то ми­на­ло те поз­во­ли­ха възник­ва­не­то на она­зи за­бе­ле­жи­тел­на цивилизация, ко­ято бе­ше из­г­ра­де­на вър­ху раз­де­ля­не­то на хо­ра­та в със- ло­вия и класи. Но то­га­ва раз­ли­чи­ята меж­ду тях не бя­ха тол­ко­ва мъчи- телни, по­не­же за ин­ди­ви­да зем­ни­ят жи­вот бе­ше са­мо ед­но крат­ко и пре­ход­но явление.

Западът про­го­ни те­зи ис­ти­ни от съз­на­ни­ето на хората, ка­то пос­та­ви на пре­ден план личността, в чи­ито за­да­чи вли­за­ше и са­мос­то­ятел­но­то фор­ми­ра­не на соб­с­т­ве­на­та съдба, а по­-къс­но и та­ка на­ре­че­но­то „кла­сово съзнание", ко­ето във­ле­че чо­ве­чес­т­во­то как­то в бор­ба­та на всич­ки про­тив
всички, та­ка и в бор­ба­та против из­мис­ле­ни­те от чо­ве­ка па­ро­дий­ни фор­ми на бо­жес­т­ве­ния свят.

Марксисткия въз­г­лед за ис­то­ри­ята пра­ви от све­та един про­дукт на сля­па­та случайност, на имот­ни­те кла­си и тех­ни­те капризи, на бе­зог­лед­ни­те и влас­т­ни чо­веш­ки натури.

Но точ­но в те­зи ус­ло­вия се по­яви един чо­век - Рудолф Щайнер - чи­ито лек­ции вър­ху ис­то­ри­ята бя­ха пос­рещна­ти от ра­бот­ни­ци­те с ог­ром­но въодушевление. Те му пи­ше­ха бла­го­дар­с­т­ве­ни писма, за­що­то от не­го на учиха, че пар­че­то хляб и спе­че­ле­ни­те па­ри не са на­й-­важ­но­то не­що на то­зи свят. Но тък­мо по­ра­ди та­зи при­чи­на той бе­ше при­ну­ден да се от­ка­же от пре­по­да­ва­тел­с­ка­та си дейност. Защото - как­то се из­ра­зи един от про­ле­тар­с­ки­те вож­до­ве - ние се нуж­да­ем от ра­зум­на принуда, а не от ду­хов­на свобода.

Светът бе­ше пре­ка­ле­но изос­та­нал за на­уч­но­то и стро­го фи­ло­соф­с­ко из­ло­же­ние на не­го­ви­те мисли. Хората изоб­що не ис­ка­ха да усе­тят при­със­т­ви­ето на Духа зад не­го­ви­те думи.

Единствено пос­ле­до­ва­те­ли­те на Теософското Движение го слу­ша­ха с жад­но лю­бо­питс­т­во и го мо­ле­ха да се пог­ри­жи за тях, по­не­же бя­ха стиг­на­ли до ед­на мър­т­ва точ­ка на раз­ви­ти­ето си и им лип­с­ва­ше ав­то­ри­те тен и зна­еш ду­хо­вен наставник.

Но ко­га­то пое то­ва задължение, Рудолф Щайнер вед­на­га бе­ше изос­та­вен от сво­ите ли­те­ра­тур­ни съ­миш­лени­ци и приятели, а из­вес­т­ни­те Издател- ства, с ко­ито той има­ше до­го­вор­ни отношения, по­бър­за­ха да се от ка­жат от не­го­во­то сътрудничество.

След ка­то той вне­се в Теософското Общество*3 оне­зи импулси, ко­ито яв­но му лип­с­ва­ха и го из­диг­на над пре­диш­но­то му равнище, оп­ре­де­ле­ни сре­ди се из­п­ла­ши­ха сериозно, по­не­же те ис­ка­ха да пре­вър­нат за­па­да що­то ду­хов­но дви­же­ние в ин­с­т­ру­мент за свои лич­ни цели. Тяхната ос­нов­на за­да­ча се свеж­да­ше не до един съ­вър­шен син­тез меж­ду из­точ­на­та и за­пад­на­та мъдрост, а до един вид об­ли­цов­ка на умър­т­ве­ния ев­ропейс­ки ду­хо­вен жи­вот с под­веж­да­щия бля­сък на пред­х­рис­ти­ян­с­ка­та мъдрост.

Да, точ­но в те­зи ус­ло­вия се по­яви Рудолф Щайнер, кой­то про­бу­ди един съ­вър­ше­но нов жи­вот в дъл­би­ните на хрис­ти­ян­с­кия езотеризъм, в хар­мо­нич­ния син­тез меж­ду из­точ­но­то и за­пад­но­то мислене, в хар­мо­ничния син­тез меж­ду мъд­рос­т­та на ми­на­ло­то и мъд­рос­т­та на бъдещето.

На то­ва тряб­ва­ше да се поп­ре­чи с всич­ки си­ли и средства.

Току-що в ду­ши­те на ев­ро­пей­ци­те бе­ше про­бу­ден един на­пъл­но нов коп­неж към Христос. Сега сре­щу този нов коп­неж бе­ше из­диг­нат един про­ти­во­по­ло­жен образ. Един чо­век от плът и кръв. Едно де­те от ин­дий- ски произход, об­ве­яно с ча­ра на екзотиката, бе­ше дре­си­ра­но по съ­от­вет­ния начин, за да по­еме ро­ля­та на Месия*4. Тук аз бих ис­ка­ла да спес­тя

През пос­лед­ни­те дни на Декември 1912 в Кьолн се про­ве­до­ха зак­лю­чи­тел­ни­те съ­ве­ща­ния по то­зи въпрос. Точно то­га­ва Рудолф Щайнер съз­на­тел­но из­б­ра ос­нов­на­та те­ма на лек­ци­он­ния цикъл, кой­то тряб­ва­ше да из­не­се пред съб­ра­ни­те в Кьолн антропософи: „Бхагавад Гита и Посланията на апос­тол Павел".

Тогава той из­ра­зи надеждата, че ос­но­ва­но­то от не­го Движение ня­ма да до­пус­не оби­чай­ни­те грешки, ко­ито из­вън­ред­но лес­но въз­ник­ват от гор- дост, честолюбие, су­ета и от иг­ра­та с окултизма. В те­зи дни Рудолф Щайнер на­пом­ни и Гьотевия ръ­ко­во­ден принцип: „Мъдростта е са­мо в истината." И той от­п­ра­ви към сър­ца­та на сво­ите слу­ша­те­ли след­ни­те думи:

„Истината мо­же да по­къл­не са­мо тогава, ко­га­то стре­ме­жът към се­бе­поз­на­ние об­х­ва­не чо­веш­ка­та ду­ша с ед­на висша, не­пок­ла­ти­ма сериозност. Откъде ид­ва ця­ла­та суета, ця­ла­та неистинност? Те ид­ват от лип­са­та на себепознание. От как­во по­къл­ва истината, от как­во по­къл­ва мо­лит­ве­ни­ят тре­пет пред све­та и мъд­рост та на Боговете? Те по­къл­ват един­с­т­ве­но в ат­мос­фе­ра­та на ис­тин­с­ко себепознание, са­мо­въз­пи­та­ние и са­мо дисци- плина."

Мария Щайнер