Лекции изнесени за работещите на строежа на Гьотеанума в Дорнах

И така, отново стигаме до необходимостта да изкажем следното: именно в случай, че човек правилно мисли по отношение на релативизма, той стига до духовната наука, а не до материалистичната наука.

В този случай човека започват да го разглеждат по-точно и тогава се вижда, че единомишлениците на Айнщайн черпят своите мисли, обръщайки се към живото или към духовното. Виждате ли, когато бях още юноша, се случи да участвам в оживени дебати за силата на тежестта. Сила на тежестта: ако тяло пада на земята, се казва, че то е тежко. Тялото пада долу, тъй като има тегло, тъй като то е тежко. Но тази сила на тежестта действа навсякъде в Космоса. Телата се привличат едно към друго. Ако тук се намира Земята, а тук – Луната (виж рис. 23), Земята привлича Луната и Луната не отлита надалеч, а се движи около Земята по окръжност, тъй като когато Луната се стреми да отлети, Земята отново и отново я привлича. В онова време, когато бях юноша, много се спореше за това, как се реализира силата на тежестта.
Рис. 23

червено

червено
Английският физик Нютон, за когото също вече съм ви разказвал, е казвал просто: телата се привличат едно към друго, едното тяло привлича другото. Този възглед не е чисто материалистически, тъй като едно е, когато човек хване нещо и го притегли, и друго, ако това става без посредничеството на материята. С материалистическите възгледи не можеше удовлетворяващо да се върже фактът на привличането между Земята и Луната. Но по времето на моята младост материализмът се намираше в разцвет. Тук може да се каже, че самият той изсушава човека, прави го посърнал, но можем да констатираме и това, че той разцъфтяваше. Тогава хората казваха така: не е истина, Земята не може да привлича Луната, защото тя няма ръце, за да я привлече. Това е невъзможно. Затова казваха: навсякъде има миров етер (виж рис. 23). Това, което означих с червено, това е мировият етер; той се състои от изключително ситни зрънца, нищожно малки зрънца. И тези нищожно ситни зрънца блъскат тук, (показва го на рисунката), при това, колкото по-близо е до средата, толкова по-силно и по-силно блъскат те. Ако тук се намират две тела, Земята и Луната, и побутването от външната страна се оказва по-силно, от побутването отвътре (стрелката от външната страна и стрелката отвътре на Земята), това е равносилно на привличането на две тела. И така, силата на привличането, силата на тежестта се обясняваше с тези произвеждани отвън тласъци.

Не мога да ви опиша даже, какви страдания на познанието преживях веднъж във връзка с този въпрос. От дванадесет до осемнадесет години ме гризяха съмнения: привлича ли Земята Луната, или Луната се побутва към Земята? Защото предлаганите в случая аргументи в по-голямата си част не са глупави, а даже разумни, нали така? Но в тях вече се съдържа известен релативизъм, елементи от теорията на относителността. Пита се: има ли тук нещо абсолютно, или всичко това също е относително? Може би, действително е все едно Земята ли привлича Луната, или Луната е побутвана към Земята? А може би, въобще е невъзможно да се разреши този въпрос. Виждате ли, хората много са разсъждавали над този проблем. Ето какво ми се иска да кажа за това: по онова време хората поне се придържаха към това, че освен видимата материя, освен видимото вещество съществува етер. Етерът им беше необходим, защото какво трябваше да бута, ако не зрънцата на етера! Когато за първи път Айнщайн описвал движението като относително, той е мислил как ставащото в пространството е запълнено с етер. Но тогава му хрумнало: дявол да го вземе! Ако движението е чисто релативно, то няма никаква необходимост от съществуването на този етер. Не е необходимо нищо да бута, нищо да тегли. Да се реши този въпрос за всичко това по принцип е невъзможно. Следователно, пространство напълно може да бъде и празно.

Така в течение на времето възникнаха, всъщност, две Айнщайнови теории. Те произлизат от едно лице. Ранният Айнщайн е описвал всичко в своите книги така, сякаш светът е изпълнен с етер. След това той докарал своята теория на относителността до там, че да каже: пространството е празно. Теорията на относителността нищо на казва за етера, тъй като и е неизвестно, има ли го. Айнщайн понякога дава гротескни примери. Например той казва: нека тук се намира Земята, а тук – някакво дърво, на което се покатервам; тук се изтървавам и падам долу, – вероятно ви се е случвало подобно нещо; на мен поне, в детството ми често ставаше. Аз се катерех по дърветата, изтървах се и падах долу, – и така, Айнщайн казва: разбира се, Земята ме привлича. Аз имам тегло. То възниква вследствие силата на тежестта, в противен случай щях да оставам във въздуха и да се мятам там, – ако Земята не ме притегляше. Обаче, Айнщайн смята, че не трябва да се говори всичко това, той мисли по следния начин: да допуснем, че тук отново е Земята и аз стоя на върха на кула, – ето тук се намирам, но се намирам не във въздуха, а съм в кутия, която е закачена за върха с въже. Ако сега аз в своята кутия почна да падам от кулата надолу, то по отношение на стените (на кутията) за мен нищо няма да се промени. Няма да забелязвам движението, защото стените на кутията биха се движили заедно с мен. И, дявол да го вземе, сега никак не мога да реша: дали отгоре отпускат въжето, на което виси кутията, в която седя аз и заедно с кутията се спускам надолу, тъй като някой отгоре ме спуска, или се спускам надолу тъй като кутията се е откъснала и мен ме притегля Земята. Не мога да реша това. Не знам, спускат ли ме или Земята ме притегля.

Обаче, с този пример, избран от Айнщайн, работата стои, както и с един опит, който винаги демонстрират във всички училища. На децата обясняват, как е възникнала планетната система, която отначало е била мъглявина и от тази мъглявина са се отделили планетите. В средата е останало Слънцето. Казват така: всичко това може лесно да се докаже. Вземат неголяма капка масло, плуващо във вода, в средата на капката поставят листче от картон, надянат на игла и всичко това го въртят във водата. Скоро от голямата капка се отделят малки капчици и ето, мъничката планетна система е готова. Същото би трябвало да е станало и в Космоса. Някога тук е било мъглявина; отделили са се планетите, а Слънцето е останало в средата. Кой ще почне да възразява на това, ако той и до ден днешен може да види това с капката масло! – Обаче, тук се изпуска една дреболия, господа; изпуска се, че аз трябва да стоя тук и да въртя (иглата), ако в качеството си на господин учителя демонстрирам всичко това пред децата! Ако аз не въртя (иглата), то никаква малка планетна система от маслени капчици няма да се получи! И така, господин учителят би следвало да каже на децата, че някакъв гигантски господин Учител, преогромен господин Учител би трябвало да се намира тук, отвън и да върти цялата тази механика. Само тогава примерът би бил състоятелен и завършен. Така и Айнщайн би следвало, ако мислеше в пълно съответствие с реалността, – ако въобще стигнеше до там, че да развие подобни мисли, – би следвало да допусне, че някой отгоре управлява въжето. Това е съвсем необходимо. В противен случай вие не можете да кажете: все едно е как се спускам надолу, дали ме спускат или летя премятайки се; тогава някой трябва да е отгоре. Следователно, давайки такъв пример, Айнщайн би следвало веднага да помисли: кой държи въжето? Айнщайн не е направил това, защото съвременният материализъм не му е позволил да го направи. Затова измисленият от него пример няма за основа никаква реалност, тук и нищо не може да се измисли, такова нещо просто е невъзможно да се помисли.

С това е свързано и нещо друго. Представете си, господа, че тук се намира планина. Тук се намира Фрайбург в Брейсгау (природен парк в Германия – бел. на прев.) На планината поставям топ, изстрелът на който може да се чуе при желание чак в Офенбург. Но вие ще чуете изстрела със закъснение. Ако някой определи времето, когато той е чул изстрела във Фрайбург и кога някой го е чул в Офенбург, в показанията на часовниците ще се открие разлика. На звука му е необходимо известно време, за да стигне от Фрайбург до Офенбург.

Виждате ли, тази история се използва в тъй наречената теория на относителността. Там се казва: да допуснем, че стоя и слушам, кога ще се чуе изстрелът, не в Офенбург, а първо във Фрайбург. Тук чувам изстрела веднага след като е произведен. Сега пътувам във влак от Фрайбург за Офенбург. Поради това, че съм изминал част от пътя от Фрайбург, аз чувам този изстрел вече малко по-късно, откогато е произведен. Още по-близо до Офенбург – още по-късно; още по-близо – още по-късно.

Но това продължава дотогава, докато пътувате по бавно от скоростта на звука. Ако звукът се разпространява от Фрайбург до Офенбург, какво би станало тогава? Ако пътувахте толкова бързо, със същата скорост, която има и звука, бихте пристигнали в Офенбург, но звук така и нямаше да чуете, той би избягал от вас. Ако пътувахте точно със същата скорост, вие никога не бихте чули звука, той би избягвал от вас, когато би трябвало да го чуете. Вие би трябвало да го чуете, но него вече го няма тук. Тези хора казват: дявол да го вземе, вярно, че звукът не се чува, ако се движиш точно със същата скорост, като самия звук! Но какво ще стане, ако се движиш по бързо от звука? Ако се движиш по-бавно, звукът ще се чуе по-късно; ако се движиш със скоростта на звука, съвсем няма да го чуеш. Ако се движиш по-бързо, човек ще чуе звука преди да се е раздал! Тези хора казват, че това е напълно естествено, че това е правилна мисъл. Ако, следователно, в Офенбург ще чуете звука две секунди по-късно, като се движите по-бавно от звука, то съвсем няма да го чуете, ако се движите със същата скорост, както и звука. Ако се движите по-бързо от звука, ще го чуете две секунди по-рано, отколкото той ще се раздаде във Фрайбург! На мен ми се иска да ви поканя да чуете, наистина да чуете звука, още преди той да се е раздал във Фрайбург! Бихте могли да се убедите, ще го чуете ли по-рано, даже ако се носите така бързо.

Другото възражение е: бих искал да попитам, как бихте изглеждали, движейки се така бързо или още по-бързо от звука! (В днешно време звуковата бариера отдавна е преодоляна, но преодоляването и е свързано с опасности и на летеца или космонавта е необходима специална подготовка, амортизиращи устройства и т.н., иначе той действително няма да изглежда по най-добрия начин – бел. на прев.)

Какво следва оттук? Оттук следва, че като не се придържаме към реалността, можем да измислим всичко, което ни хареса. С тази теория на относителността стигнахме до твърдението, че човек чува звука, преди да се е раздал (смях в залата). Да се измислят такива работи е добре, но да стане това е невъзможно. Ето в какво, както виждате, е разликата! Днес хората занимаващи се с наука, искат основно логично мислене: Айнщайн мисли удивително логично. Но логично още не значи действително. В мисленето си трябва да имаме две качества: първо, теорията трябва да бъде логична, и второ, тя трябва да отговаря на действителността. Трябва да се умее да се живее в действителността. Тогава на човек няма да му се наложи да измисля кутия, която да се дърпа на въже нагоре-надолу. Тогава няма да се наложи да се мисли за часовници, които летят със скоростта на светлината в мировото пространство, че и се връщат обратно. Тогава няма да се налага да измисляш човек, който се движи по-бързо от звука и поради това чува този звук, преди той да се е раздал. Много, господа, от това, което днес ви се поднася в книгите като достижение, е прекрасно измислено, но в действителност от него полза никаква.

Може да се каже така: теорията на относителността на Айнщайн е разумна и за определена част от света е правомерна, но ако се ориентира към реалността, тя едва ли е приложима. Защото от теорията на относителността никога няма да разберем, защо човек така страшно се уморява по пътя за Базел, та дори и да не може да каже, той ли отива в Базел, или Базел му идва насреща. Неговата умора би било невъзможно да се обясни, ако Базел идваше насреща, пък и защо трябва да движа краката си, когато вървя; бих могъл просто да стоя на място и да чакам докато Базел не дойде при мен! Виждате, че всички тези неща показват само това, че не е достатъчно само разумно и правилно да се мисли, но към това е необходимо да се добави нещо друго: трябва да сме в средоточието на живота, трябва да съдим за нещата в съответствие с живота.

Това е, което исках днес да ви кажа за теорията на относителността. Тя направи голяма сензация, но, както се казва, хората малко я разбират, иначе те вече мислено биха се ориентирали в този проблем.