Лекции на ас. Орманджиев и на доц. Киров. Втори семестър лекции на проф. Начева и на ас. Орманджиев
Изтегляне 1.6 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Особеното е че президентът, при тази форма на управление е едноличен субект на изпълнителната власт.
- Полупрезидентска република
- Форма на държавно устройство
- Форми на осъществяване на държавната власт
- Парламентът не е върховен орган
Формата на държавно управление и формата на държавно устройство са двата елемента на държавата. Всички съвременни конституции определят специфична форма на държавата, дотолкова доколкото няма някакъв унифициран всеобщ модел на претворяване на принципа за разделение на властите в конституционния модел. Формата на държавата е именно пряко свързана с конкретното разпределение на властническите правомощия между различните държавни институции, както и с териториалната организация на държавната власт и механизмите на нейното осъществяване. Макар и да няма всеобщо признато определение и разбиране за форма на държавно управление, под форма на държавно управление се разбира конкретният модел за разделение на властите, който конституцията възприема и най-вече формата на държавно управление зависи от съотношението между законодателна и изпълнителна власт. От гледна точка на субектите, които осъществяват тези властнически функции и от гледна точка на тяхното взаимодействие. Съвременните конституционни системи почти изцяло са преодоляли класическото разделение на Монтескьо за разделение на властите чрез възпиране, поради което когато говорим за форма на държавно управление, имаме предвид взаимодействието между законодателната и изпълнителната власт, а не толкова тяхното взаимно възпиране. Дори старите конституционни модели, като този на САЩ от 1789 г., преодоляват първоначалното схващане, че властите трябва взаимно да се възпират и взаимно да се контролират, т.е. че те се привеждат една друга в действие единствено чрез противопоставяне. Съвременното държавно управление е немислимо, ако се основава единствено и само на противопоставянето и възпирането, поради което в повечето нови конституционни системи, акцентът, включително и нормативно, е насочен или се основава на идеята за взаимодействие между институциите. Механизмът, по който се осъществява това взаимодействие определя формата на държавно управление. Формите на държавно управление традиционно се делят на републикански и монархически. Това разделение е формално. В еволюцията на монархическата форма, след средата на 17 век, ясно и отчетливо се появяват отделни етапи. В рамките на монархическата форма можем да разгледаме 3 периода или 3 различни форми на управление:
Абсолютната монархия се развива и утвърждава между 15 и средата на 16 век. Абсолютната монархия е първата модерна форма на държавно управление. В 17 век това е господстващата форма на държавно управление в Европа. Характеризира се с трайно доминиране на определена територия от една единна държавна власт. Благодарение на тази концентрация на властта, в Европа се формират еднонационални централизирани държави. Това предполага налагането на единна държавна воля върху цялото общество върху конкретна територия. Така по един категоричен начин се появяват 3 елемента на държавността – територия, народ (нация) и публична власт. Без тези три елемента може да се говори за някакви наченки на държавност, но държава в класическия смисъл, не съществува. Централизацията на държавната власт при абсолютната монархия достига своята кулминация. Държавата се олицетворява от едно лице, всички държавни функции се осъществяват от това лице. Монархът е суверен. Всички държавни органи произтичат, като персонален състав, от волята му и осъществяват правомощия, които също произтичат от волята на монарха. Същите осъществяват властта от името на монарха. Следователно, при тази форма на държавно устройство не можем да говорим за разделение на властите. Властите не са предоставени на различни институции, а са съсредоточени в ръцете на монарха. Дори правомощията на ранните парламенти са зависили от волята на монарха. На тази воля не може да бъде противопоставена друга воля в държавата. Концентрацията на държавна власт носи висока ефективност, от гледна точка на управлението, т.е. формира се една централна воля, която се претворява като управленски действия и решения. Тази воля не маже да бъде оспорвана, нито с оглед на нейната законосъобразност, нито пък с оглед на нейната целесъобразност. Централизацията и концентрацията на държавна власт се превръщат в авторитаризъм, т.е. незачитане на индивидуалните права. Поради това абсолютните монархии подготвят приемането на първите писмени конституции. Приемането на първите писмени конституции, при запазване на монархическата форма на управление, придава много качества на осъществяването на държавна власт. Самият факт, че властта на монарха е вкарана в определени конституционни правомощия, от които монархът не може да излезе, говори за началото на едно първично разделение на властите. Монархът си запазва значителни възможности за въздействие, както по отношение на законодателната и изпълнителната власт, така и по отношение на съдебните органи, но вече той не концентрира цялата държавна власт у себе си. В конституциите са закрепени правомощия на законодателните, изпълнителните и съдебните органи, т.е. това първично разделение на властите намира своята юридическа основа в основните текстове на конституцията. Характерно за конституционните монархии е, че се наблюдава дуализъм в изпълнителната власт. Законодателната власт преминава изцяло към националната представителна институция – парламента, който приема законите чрез гласуване от народните представители. Монархът си запазва правото да назначава кабинета, откъдето идва дуализма в изпълнителната власт. При конституционните монархии започва процесът на отделяне на съдебната власт, като особен вид власт, който гарантира върховенството на закона, т.е. формирането на т.нар. формална правова държава, което се свежда до идеята за независимост на съдебната власт и подчинените й само на закона и до нейното деполитизиране, т.е. ако законодателната и изпълнителната власт се формират и действат като политически власти, то съдебната власт се еманципира политически, става независима от политическата воля на който й да е държавен орган или политически субект и действа професионално, подчинявайки се само на закона. Характерно за тази форма е, че са налице наченки на парламентарна отговорност на правителството, т.е. елементи на контрол от страна на парламента, въпреки че като цяло парламента не може да осъществява контрол върху монарха. Парламентарна монархия – по настоящем, това е най-широко разпространената монархическа форма на управление. Всички съвременни модерни монархии от европейски тип, еволюирали с течение на векове монархии, са парламентарни монархии. Характерно за парламентарната монархия е, че властта на монарха е сведена до символична власт, т.е. монархът царува, но не управлява. Монархът олицетворява единството на нацията и приемствеността в различните периоди на развитие на монархията, по силата на политическата традиция. Монархът не участва в разделението на властите, той се превръща в един номинален държавен орган с чисто церемониални, символни и представителни функции. Реалното разделение на властите преминава между парламента, като субект на законодателната власт и правителството, като субект на изпълнителната власт, което се е еманципирало окончателно от волята на монарха. Това правителство се формира по парламентарен път от политическата партия или коалиция, която има мнозинство в парламента, формирано на основата на общи парламентарни избори. Правителството осъществявайки изпълнителната власт, е колективен орган, независимо че се ръководи от Премиер-министър/Министър-председател. Макар и политическа фигура с тежест, както в парламента, така и в политиката изобщо, Министър-председателят, като член на парламента, е пръв между равни, т.е. субектът на изпълнителната власт е колективен орган, наречен Правителство/Министерски съвет. Съдебната власт се осъществява от органи на съда и прокуратурата, които са независими по отношение на законодателната и изпълнителната власт. Отношението между законодателна и изпълнителна власт се основава на парламентарното формиране на правителството. Правителството, като орган на изпълнителна власт, е основният вносител на законопроекти, т.е. то е основният субект на законодателна инициатива, има правото и отговорността да осъществява вътрешната и външната политика, като орган на законодателната дейност на Народното събрание. От своя страна, парламентът осъществява т.нар. парламентарен контрол. Парламентарният контрол по отношение на Министерския съвет е политически контрол, при това Парламента може по всяко време да гласува вот на недоверие на Правителството. При парламентарната монархия отношението между изпълнителната и законодателната власт се основава на доверите между Парламента и Правителството. В тази конфигурация на разделение на властите монархът не участва. Това е крайната фаза на еволюция на монархията, следваща стъпка е премахване на монархическия институт и преминаване към републиканска форма на държавно устройство. Основният принцип на управление е принципът на равноправие. Този конституционен принцип не допуска създаване на привилегии. Републиканската форма на управление също има 3 разновидности:
За разлика от монархическите форми, където има определена еволюционна връзка и преходност между отделните разновидности, т.е. от абсолютна монархия се върви постепенно към парламентарна монархия, то при републиканската форма на управление, такава еволюционна връзка не съществува. Тези форми не произтичат една от друга, те се създават от различни конституции. Като се абстрахираме от ранните републикански форми, съвременната модерна република за първи път се установява с федералната конституция на САЩ. Тази република е основана на възгледа за твърдото разделение на властите, т.е. на принципа за възпиране. При следващите форми на управление, акцентът пада върху гъвкавото разделение на властите, което е по-съвременно разбиране за разделението на властите, което акцентира не върху възпирането между властите, а върху сътрудничеството и взаимния контрол, т.е. разделение чрез интеграция. Американският конституционен модел, основан на конституцията от Филаделфия, много отдавна е еволюирал и първоначалните идеи, които са заложени в нея, исторически са еволюирали до конституционна република. Характерните белези на парламентарната република са: законодателната власт се осъществява от Конгреса (Парламента), докато изпълнителната власт се осъществява еднолично от пряко избран Президент на републиката. Субектът на изпълнителната власт е едноличен орган. При това, той се излъчва по същия начин, чрез избори, както и субектът на законодателната власт, т.е. Парламентът. Налице е т.нар. двойна легитимност на институциите, както законодателната така и изпълнителната власт черпят своите правомощия пряко от суверена (от народа). Особеното е че президентът, при тази форма на управление е едноличен субект на изпълнителната власт. Президентът назначава свой секретари, които ние наричаме министри, но няма Министерски съвет. Секретарите се назначават от Президента еднолично и те подпомагат президента при изпълнение на неговите функции. Той може по всяко време да ги смени, без това да е свързано с някаква отговорност за тях. Т.нар. държавен секретар, доколкото на него е поверена външната политика често пъти се нарича Министър на външните работи. Доколкото има самостоятелност в мандата на двата орана – Президент и Парламент, при този модел на управление липсва парламентарна отговорност и парламентарен контрол по отношение на изпълнителната власт. Президентът отговаря само за държавна измяна или нарушение на конституцията. Парламентът не може да му прекрати мандата чрез вот на недоверие, нито пък обратното - Президентът да разпусне Парламента. При това Президентът няма право на законодателна инициатива, т.е. законодателният процес е затворен в Парламента. Президентът е обвързан със законите и ги изпълнява, но в същото време има право на отлагателно вето (може да блокира влизането в сила на един закон). При това отлагателното вето може да бъде характеризирано, като силно вето, което в някои случаи граничи с абсолютно вето, защото, за да бъде преодоляно ветото на Президента, е необходимо мнозинство от 2/3, при това в двете камари (на представителите и на сената). Това твърдо разделение на властите обаче не подпомага решаването на политически конфликти, когато те се задълбочат, затова в американската история, когато се стигне до сериозно противопоставяне между различните институции, обикновено конфликтът се разрешава със стрелба срещу президента. Твърдото разделение на властите не създава предпоставки за решаване на политическата криза.
За тази форма на управление е характерно, че в изпълнителната власт се наблюдава двойна легитимност на институциите (дуализъм), от една страна субект на изпълнителната власт е правителството, като колективен орган, начело с Министър-председател което се формира на основата на парламентарно мнозинство, получено вследствие на парламентарни избори, което обаче се назначава от Президента и е подложено на парламентарен контрол. Вторият субект на изпълнителната власт е Президентът на републиката, който се избира самостоятелно чрез преки избори. Президентът осъществяват едновременно функциите на държавен глава и на субект на изпълнителната власт, но върху него не се разпростира парламентарния контрол. Правомощията и възможностите на президента да въздейства върху правомощията на парламента са силни. Президента може да свиква и да председателства заседанията на правителството, той може да определя дневния ред на Правителството, може да прави предложения за актове на Правителството, т.е. той би могъл да встъпва във функциите на Министър-председателя, но за разлика от него не носи отговорност пред Парламента. Затова често политолозите определят Министър-председателя като заложник на Президента. Този модел функционира добре, когато Президентът и парламентарното мнозинство са от една и съща политическа партия или коалиция. В този модел е заложен потенциален конфликт и блокиране на изпълнителната власт, в случаите когато Президента и парламентарното мнозинство са от различни политически сили. Конфликтът се решава, като Президентът се самоограничава във възможностите да влияе върху работата на Правителството. Той влияе преди всичко върху външната политика и сигурността. Парламентарна република – държавният глава е изборен Президент, който изпълнява своите функции в рамките на един конституционно установен мандат, при ограничаване броя на мандатите, за които едно лице може да бъде президент. Особеното, при републиканската форма на управление, в нейната парламентарна деноминация е, че президентът има много по-силни правомощия, отколкото монарха при парламентарната монархия. За него не важи формулата царува, но не управлява. В тази разновидност на републиканската форма на управление различните държави имат коренни различия. Има парламентарни републики, при които правомощията на президента са сведени до правомощията на монарха при парламентарната монархия – например президентът на Федерална република Германия. Има парламентарни републики, в които функциите на президента са осезаеми и други, които се движат долу горе по средата. Има системи, към които принадлежи и конституционната система на Република България, при които президентът има изключителни правомощия, включително и върху изпълнителната власт, но само в онези сфери, които са от изключително значение за нацията – отбрана, външна политика и сигурност, както и т.нар. арбитражни правомощия на президента, които са насочени към преодоляване на конфликти и кризисни моменти в развитието на политическите системи. България, по силата на Конституцията от 1991 г. е обявена за република с парламентарно управление, т.е. е парламентарна република. Особеното е, че при нас моделът на разделение на властите може да бъде определен като динамичен и асиметричен режим. Специфичното заложено в него са функциите и фигурата на президента. Президентът се избира пряко от избирателите, при това с вицепрезидента, което го превръща в един самостоятелен политически играч, една самостоятелна институция, а не придатък на парламента. Президентът е независим от парламента и това му дава възможност в някои случаи да бъде коректив и по отношение на парламентарното мнозинство, с редица негови правомощия (включително правото на отлагателно вето). Той има значителни възможности да влияе върху правителствената политика в сферата на отбраната и международните отношения, като са налице т.нар. съвместни правомощия или споделени правомощия между правителството и президента в тези сфери и обикновено формулата е: Президентът действа по предложение на Правителството. Форма на държавно устройство Съвременните държави се класифицират в три групи в зависимост от формите на държавно устройство:
В миналото са съществували и т.нар. унии, но те по-скоро са свързани с монархическата институция и фактически и юридически са били формирани в случаите, когато една коронована особа е едновременно суверен на две или повече държави. Унитарна държава – еднонационална, централизирана държава, в която се формират единни органи на законодателна, изпълнителна и съдебна власт, имат единна правна система, строго субординирана,, основаваща се на една конституция. Системата на държавната администрация, т.е. системата на административните органи наподобява пирамидална структура, при която държавната политика се определя от единен център, т.е. от органите на изпълнителната власт и тази политика се провежда от децентрализирана държавна администрация във всички териториално-административни единици. Съществуват унитарни държави в които на базата на определени, исторически сложили се, отношения между териториите и социалните общности се въвеждат т.нар. административни автономии. Пример в това отношение са Испания и Италия. Административните автономии предоставят по-голяма свобода на определени територии да осъществяват управлението съчетавайки единната държавна воля и политическите и местните интереси. Развитата автономия представлява едно преходно състояние към федерализация на държавата. Федерална държава – сложно държавно образование, при което един съюз от държави започва да функционира като суверенна самостоятелна държава, чрез създаване на обща конституция. Съюзната или федералната държава осъществява представителството в международните отношения, като отделните субекти на федерацията прехвърлят върху федералната държава своя суверенитет. Създава се двойствена система, както от гледна точка на правовия ред, така и от гледна точка на системата на държавните органи. Всеки субект на федерацията има своя собствена конституция и изгражда органи за законодателна, изпълнителна и съдебна власт. В същото време на по-високото, федерално ниво се формира система от органи на законодателна, изпълнителна и съдебна власт и се приема федерална конституция, която учредява федералната държава. Федералното законодателство има предимство пред законодателството на отделите субекти на федерацията, тъй като действа на територията на цялата федерална държава. Федералните държави се формират на различни принципи:
Проблем на националните федерации е, че често пъти центроубежните сили са твърде силни, поради което през първата половина на 20 век част от националните федерации се разпадат. Конфедерации – наподобяват федералното устройство, но за разлика от федерациите, те не се основават на единен конституционен акт, т.е. те нямат конституция. Те се основават на междудържавни договори. Не формират общи органи на законодателна и съдебна власт, а обикновено само на обща изпълнителна власт в сферите, в които държавите се обединяват на базата на общи ценности и общи цели. Отделните субекти на конфедерацията съгласуват своята политика в тези сфери, в които има допирни точки, без да създават общо законодателство, обща правна система. Традиционно, като пример за конфедерация, се сочи Швейцария. Пример за конфедерация е и Европейския съюз, с тази особеност, че Европейският съюз с течение на времето натрупва елементи, които сочат едно преходно състояние в посока на федерализиране на съюза. По принцип конфедерациите са доста нетрайни формирования, в смисъл, че те или се разпадат, тъй като целите, за които са създадени не могат да бъдат постигнати или обратното, когато бъдат постигани целите се поставят следващи и следващи и интеграцията се задълбочава и държавното образование се трансформира във федерална структура. България е унитарна държава, тъй като е малка като територия и население. Конституцията от 1991 г категорично отстоява територията на държавата, като я обявява за неприкосновена и недопуска формирането на автономни области на територията на Република България. Единната държава не ограничава, напротив насърчава формирането на местни самоуправителни звена, поради което на ниво Община в България функционира т.нар. местно самоуправление, което се базира на определени икономически и политически интереси на населението от съответната териториално-административна единица, поради което конституцията използва формулировката „единна държава с местно самоуправление”. Има известно изключение от този принцип с т.нар. финансова самостоятелност на общините. Форми на осъществяване на държавната власт - представително управление и пряка демокрация. Принципът на народния суверенитет и принципът на разделение на властите могат да бъдат разглеждани като функционални принципи за осъществяване на държавна власт. Осъществяването на държавната власт е обвързано с начина на формиране на волята на държавата. Традиционно в конституционната теория се разглеждат две форми за осъществяване на държавна власт – т.нар. пряка демокрация (непосредствено осъществяване на държавната власт чрез различни видове референдуми) и осъществяване на държавната власт, посредством държавните институции, създавани с основния закон. Доколкото първостепенна роля при формиране на държавната воля играе националната представителна институция – парламента, често пъти тази втора форма се идентифицира с представителното управление, т.е. управление чрез представители на народа, които формирате субекта на законодателната власт, а именно парламента. Парламентите са единствените органи в съвременните държави, които могат да говорят от името на народа, тъй като се приема, че те са умалено копие на нацията, поради това именно те са субекти на законодателната власт. Няма държавен орган, който да не е натоварен с определена властническа компетентност, т.е. всеки държавен орган притежава държавна власт в рамките на своята ограничена компетентност. Парламентът не е върховен орган (да не се употребява това определение). Конституцията на Република България определя, че държавната власт се осъществява от народа, непосредствено и чрез органите, предвидени в конституцията. Системата от държавни органи, осъществяват държавната власт, в случаите извън пряката демокрация. Дори когато става въпрос за пряка демокрация, народът не може да решава всички въпроси, които са от компетентността на държавата. Референдумната демокрация се отнася до политическите решения, които могат да бъдат взети от законодателната или изпълнителната власт. Пряката демокрация е несъотносима към съдебната функция на държавата. Оттук двете форми – пряката демокрация и осъществяване на държавна власт чрез държавни институции. Тези две форми не трябва да се противопоставят, обратно, би следвало да се допълват. Погрешно е да се смята, че едната априори е по-демократична от другата, тъй като в историята има множество решения, вземи чрез референдуми, които не могат да бъдат определени за демократични и обратно, има много актове на парламенти, които са много по-демократични.
Изтегляне 1.6 Mb. Сподели с приятели:
|