Прякото осъществяване на държавната власт

В зависимост от въпроса, който се разглежда и територията, на която се поставят, референдумите биват национални и местни. Националните референдуми се провеждат на територията на цялата страна и са свързани с компетентността на държавен орган. Местните референдуми се провеждат на територията на отделна териториална единица и са свързани с решаване на въпроси, свързани с компетентността на общински орган.

В зависимост от юридическия ефект на гласуване се делят на:

1. императивни (решаващи) референдуми – при тях избирателите гласуват ЗА или ПРОТИВ един проект за решение, като пряко, суверенно и окончателно се произнасят по въпроса с това гласуване. Юридическият ефект настъпва пряко, като последица от изразената воля с гласуването. Недопустимо е по какъвто и да е начин допълнително валидиране на волята, изразена с гласуването, т.е. държавен орган не се произнася.

2. последващ референдум (народно вето) – при тази форма на референдум, един държавен орган, в рамките на предоставената му компетентност приема акт, но от този акт не произтича юридически ефект, т.е. той се приема под условие, че впоследствие народа ще го утвърди с гласуване. При този вид референдум имаме наслагване на две волеизявления. Юридическият ефект е последица от гласуването.

3. консултативен референдум (народно допитване) – при този вид референдум не се провежда гласуване, т.е. не се приема решение по някакъв акт. При него, един първоначален проект за решение се представя на избирателите за обсъждане, при което по проекта могат да бъдат излагани различни становища, мнения и предложения. Съответният орган (обикновено парламента) може да ги вземе предвид, да ги отчете и да се съгласи с тях. Възможно е и да не се съобрази с тях, но е длъжен да ги обсъди, т.е. всички предложения трябва да бъдат разгледани, независимо каква ще бъде окончателната воля на съответния орган.

4. плебисцит – при него има елемент на упълномощаване, по отношение на орган на изпълнителната власт, да бъде извършено определено политическо действие. Народът дава съгласието и оторизира съответния орган да извърши определен акт или действие.

5. народна инициатива – при тази форма на пряко осъществяване на властта се сезира определен държавен орган, в рамките на неговата компетентност, да приеме акт, който се внася чрез подписка от избирателите. Органът има задължение да разгледа съответния акт и да го гласува, независимо дали ще го приеме или не.

У нас непосредственото осъществяване на държавна власт е закрепено в Конституцията, като тя определя националния и местния референдум, като форми на референдум, но оставя по законодателен път да бъдат определени конкретните форми, що се отнася до юридическия ефект. Такъв закон е приет и той е Законът за допитване до народа. За съжаление от 1991 г. до момента, независимо че е имало поводи, национален референдум по какъвто й да било въпрос не е провеждан. Причината е, че национален референдум може да се проведе само с решение на Народното събрание. Парламентът е единственият компетентен орган, който може да взе решение за провеждане на национален референдум. Парламентът не взема такова решение, защото в Закона за допитване до населението въпросите, които са допустими за провеждане на референдум, са от компетенциите именно на Народното събрание.

В други конституционни системи правото да вземе решение за провеждане на референдум е предоставено на държавния глава, като независим арбитър.

1. Обществени отношения, свързани със закрепване и гарантиране на основните права на гражданите – конституциите от първо поколение закрепват личните и политическите права.

2. Обществени отношения, свързани с механизма на осъществяване на държавната власт – въз основа на индивидуалните и политическите права започва да функционира система от интереси, която съответства на отделните социални групи и постепенното класово разделение на обществото, т.е. въз основа на различния обществен статус на отделните социални групи започва да функционира плурализъм на идеи и интереси и едва по-късно, като експонент на тези идеи и интереси се появяват политическите партии. Първоначално политическите партии се формират от парламентарни фракции, които търсят масова обществена подкрепа, впоследствие започва обратния процес – на формиране на масовите политически партии, в началото на 19 век.

Първоначално, на тази организация не се е гледало с добро око. Смятало се, че създаването на политически партии и подчиняване на политическата воля на отделните представители е отстъпление от принципа за народния суверенитет и народното представителство. Предполага се, че народният представител се ръководи само от интересите на избирателите си. Включването му в политическа партия го прави зависим от тази партийна идеология и дисциплина. Дори в отделни конституционни системи се приемат закони, които не допускат или ограничават приобщаването на представителите към определени партии. В крайна сметка политическата логика налага утвърждаване на политическите парти, като основни субекти на политическия живот и своеобразни посредници между волята на избирателите и волята на представителите в парламента. Тази роля се задълбочава, като в годините след Втората световна война, тази роля на партиите се отразява чрез конституционно закрепване. Провежда се един процес на конституционализация на политическите партии. Оказва се, че въпреки първоначалното отрицателно отношение към политическите партии, те постепенно завоюват определена обществена стабилност и започват трайно да доминират политическия живот на съответната демокрация.

Конституцията на Република България се ръководи от идеята за политическия плурализъм, като едновременно възприема класическите постулати на първите писани конституции за плурализма на интересите и мненията в гражданското общество. На това разбиране кореспондира закрепването на широки права на гражданите в глава 2 на КРБ.

КРБ обвързва идеята за политическия плурализъм с принципа за народния суверенитет. Тя изрично не допуска която й да е част от народа, политическа партия, държавен орган или лице да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. Конституцията има целта да поддържа плурализма в обществото, тя изрично забранява която й да е идеология да бъде обявявана за държавна, както и забранява монопола на една партия или личност върху политическата власт в обществото, т.е. философия на конституцията е, че демократичното управление предполага борба на идеи, в рамките на конституционно установен механизъм, който дава възможност на тези идеи да получат обществена подкрепа и да бъдат представени в управлението чрез политическо представителство.

Конституцията възлага определени публични функции на партиите, а именно да съдействат за формиране и изразяване на политическите интереси на гражданите и да участват в политическата надпревара посредством избори. Конституцията поставя и границите на политическия плурализъм, доколкото тя не позволява формирането на политически партии на етническа, верска или расова основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт.

Политическият плурализъм се свързва с принципа на откритост на политическата борба и на политическата дейност. Дейността на политическите партии трябва да бъде открита пред лицето на обществото, поради което не се допуска осъществяването на политическа дейност от партии, които формират тайни или въоръжени структури. Въз основа на конституционния текст се приема Законът за политическите партии, който ги специфицира и им създава един освен правен статус, различен от статуса на останалите сдружения на гражданите. Конституцията провежда една граница между политическите партии и другите обществени организации. Безспорно, политическите партии са форма на обществено организиране, но поради особените цели, които си поставят и особените средства за постигане на тези цели, политическите парти имат особен правен статус, различен от статуса на останалите обществени организации. Конституцията изрично не допуска сдружения на граждани, включително и синдикални организации да осъществяват дейност, присъща на политически партии, което предполага, че правният статус се урежда в различни законодателни актове. По отношение на политическите партии, това е Законът за политическите парти, то за други обществени организации, това е Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Политическата дейност на партиите, която се резервира единствено за тях, това е участието в избори чрез регистрация на кандидати и участие в предизборните кампании.

Редът за регистрация и осъществяване на политическа дейност са уредени в Закона за политическите партии. Създадена е специална процедура на политическите партии, която гарантира представителния им характер. Създаден е централизиран механизъм за регистрация и поддържане на регистър за политическите партии. Тази регистрация се осъществява по съдебен ред единствено от Софийски градски съд, който поддържа Регистър на политическите партии. С регистрация на политическата партия и обнародването на регистрацията в Държавен вестник възниква и юридическото лице на политическата партия. Политическите партии могат да участват в различни гражданскоправни сделки, свързани с тяхната дейност с признаването на качеството на юридическо лице. Конституционноправния статус на партиите в последните 18 години се развива.

Икономическа система
Чл. 17 и следващите от Конституцията на Република България уреждат икономическата система, като за разлика от политическата система на обществото, стопанските отношения са относително лаконично уредени. По начало икономическата система е обект на конституционна закрила с трансформирането на либералния тип държава в посока на социализиране на държавата, след Втората световна война. Това неизменно е свързано със създаване на правна уредба в две направления:

1. Закрепване на икономическата система, чрез формите на собственост и начина, по който те функционират в икономическия живот на обществото.

2. Намеса на държавата в икономическите процеси, чрез държавно регулиране и програмиране, както и някои ограничения на собствеността, произтичащи от идеята, че собствеността служи за задоволяване не само на индивидуални интереси, но и на интересите на обществото, като цяло. Първите писани конституции, в периода от 18-19 и началото на 20 век, до Първата световна война, не посвещават самостоятелни текстове на икономическата система. За тях е достатъчно прокламиране на държавни гаранции за частната собственост, която често пъти е обявена за свещена и неприкосновена. Практически философията на тези първи конституции се основава на разбирането, че частната собственост е своеобразна конституционно призната материална гаранция за конституционните права и свободи на гражданите. За гарантирането на частната собственост, чрез правния механизъм на държавата, е достатъчно намеса или интервенция на държавата в стопански живот, поради което държа дава само юридическа защита на правото на собственост, като такова и не се интересува от друго. В годините след Втората световна война се оказва, че българският икономически растеж не може да бъде гарантиран без участието на държавата и без намесата й в определени икономически процеси, поради което следвоенните конституции бележат прехода от либерален към социален тип държави. Това налага създаване на широка конституционна регламентация на икономическите отношения.

КРБ не прави изключение и посвещава текстове на икономическата система. Закрепва формите на собственост. Обявява собствеността за частна и публична такава. Самата конституция определя, че правото на собственост, като субективно право на гражданите, както и правото на наследяване, се гарантират от конституцията и закона. Що се отнася до формите на собственост, конституцията възприема едно относително архаично деление на формите на собственост, което не се среща в съвременните конституционни системи.

Поставя се въпросът държавната и общинската собственост какви са – публична или частна собственост, който отговор не се съдържа в конституцията, поради което конституционният съд чрез тълкуване приема, че частна е собствеността на физическите и юридическите лица, без оглед на това дали са със или без стопанска цел. Що се отнася до собствеността на държавата и на общините, тя би могла да бъде, както частна собственост, така и публична собственост, т.е. не всяка държавна или общинска собственост е публична собственост. Конституционният съд възприема и няколко разграничителни критерия, които не се прилагат самостоятелно, а заедно, за разграничаване на публичната и частната собственост. В решението си Конституционният съд приема 3 критерия:

1. 
   Субект на правото на собственост
   
2. 
   Обект на правото на собственост (характера и вида на вещта)
   
3. 
   Интересът, който задоволяват съответните вещи и правният режим, на който се подчинява правото на собственост.
   

Чл. 18 от КРБ закрепва някои обекти, като изключителна държавна собственост, такива са плажната ивица, републиканските пътища, горите, водите и парковете с национално значение, природните и археологически резервати. По силата на това, че само държавата можа да бъда собственик, те са публична държавна собственост. Тези обекти не са извън гражданския оборот, реално не са извън икономическия живот, напротив, те се включват в системата на икономическо развитие чрез различни концесионни режими и договори. Без да се отчуждават, държавата учредява концесии, като предоставя на концесионерите права, подобни на субектите на правото на ползване.

КРБ урежда режима на т.нар. суверенни права на държавата. Те биха могли да се характеризират, като изключително право на държавата да ползва определени обекти, това са континенталният шелф (морето) и изключителната икономическа зона, радиочестотния спектър и позициите на геостационарна орбита. Това изключително право на ползване може да се отстъпва на частни субекти, отново по силата на концесии.

Държавата запазва възможността, чрез закон, приет от парламента, ако това е икономически целесъобразно, да обявява определен тип стопанска дейност за държавен монопол. Това става в сфери, в които обществото и държавата имат особени интереси. КРБ изброява тези сфери, извън тях не може със закон да бъде установяван държавен монопол – например производството на ядрена енергия, психотропни вещества, взривни вещества и съответно със закони, приети от парламента е установен държавен монопол върху тези отрасли. По традиция и железопътния транспорт е държавен монопол.

Конституцията закрепва икономическата система, като създава особен режим за правото на собственост и ползването на земята на територията на Република България. Земята е обявена за особено национално богатство и са въведени ограничения за начина на нейното ползване и притежаване. В конституцията съществуваше забрана чужди физически и юридически лица да притежават право на собственост върху земя на територията на Република България. Тази забрана беше смекчена, с изменението на конституцията от 2006 г., с оглед на членството на България в Европейския съюз, като се допуска и чужди граждани и юридически лица, но от страни – членки на Европейския съюз да притежават право на собственост върху земя, след датата на пълноправното членство на Република България в Европейския съюз, както и трети физически и юридически лица на държава, с която Република България има сключен договор, който е ратифициран с мнозинство 2/3 от народните представители.

Второто ограничение засяга режима на ползване на земеделските земи. КРБ изрично постановява, че земеделските земи могат да бъдат използвани единствено и само за производство на земеделска продукция, като не може свободно собственикът да променя предназначението на земеделските земи. Това предназначение може да бъде променено при доказана нужда, по ред предвиден в закона.

В конституцията съществува институтът на отчуждаване, като това става чрез съответен акт и обезщетяване на собственика. Обезщетението винаги трябва да е равностойно. Обезщетението трябва да е такова, че собственика да може незабавно след отчуждението, с парите, които са му предоставени да закупи равностоен имот.

Конституцията въвежда и принципи, на които се подчинява стопанския живот – принцип за гарантиране и насърчаване на инвестициите от страна на държавата, защита правата на потребителите, предотвратяване на монополизма и нелоялната конкуренция. Това са не само принципи, но и задължения на държавата, която следва да регулира стопанските отношения.

Трябва да се въведат няколко уточнения. Понятието правно положение на гражданите представлява съвкупността от субективни права и правни задължения, които едно физическо лице притежава към определен момент.

В случая, ние говорим за конституционноправно положение на гражданите, което се формира на принципа на равноправието, т.е. гражданите имат различно правно положение, но имат еднакъв конституционноправен статус. Когато се говори за конституционноправен статус се има предвид само онези права и задължения, които конституционният закон възлага на гражданите. Тези права и свободи, съответно задължения, се основават на принципа на равноправие. Принципът на равноправието е отрицание на феодалната система на привилегии, при която отделната личност притежава различни права в зависимост от принадлежността си към отделно съсловие. Следователно не може да се говори за универсален статус, базиран на едни и същи права и задължения, т.е. еднакво отношение на държавата към всички членове на държавата. Идеята за равноправието изхожда от школата на естественото право, според което всяко живо човешко същество има еднакъв обем от права, наречени естествени права на личността, които по своята природа и произход са божествени. В хода на революционното преобразувание в епохата на буржоазните революции, на преден план излиза идеята за равното отношение на държавата към всички членове на обществото и гарантирането на това отношение с един списък от права и свободи, който юридически обвързват държавата.

Конституционното развитие обогатява идеята за равноправието, чрез включването на нови групи права и свободи на гражданите. Може да се каже, че именно правата и свободите, закрепени по конституционен път представляват фундамента на конституционноправния статус.

Елемент на конституционноправния статус е гражданството. Това е една основополагаща трайна политико-правна връзка между отделното лице и определена държава. Това е връзка на принадлежност на лицето към съответната държава. Тази връзка има надпространствен и траен характер. Поначало, с пълния обем права и свободи във всяка държава се ползват само нейните граждани, затова се различава конституционноправния статус на гражданите от конституционноправния статус на лицата, които са чужденци или лица без гражданство. Що се отнася до политическите права и свободи, които интегрират гражданите в съответната политическа общност и им гарантират участие в изграждането на държавната власт и контрола над институциите на държавата, тази група права се предоставя само на гражданите на съответната държава. С развитието на международното публично право, като наднационално договорно право, особено след Втората световна война, стартира процесът за изработване на един унифициран международно приет и зачитан модел на права на човека, който е признат от всички демократични държави. Това довежда до юридическото състояние, при което конституциите разпростират основните права и свободи не само върху гражданите на съответните държави, но и до всички лица, които се намират под юрисдикцията на съответната държава, т.е. постепенно конституционноправният статус разширява персоналния състав на лицата, до които се отнася. В наши дни не съществува рязка граница между правата на гражданите и правата на чужденците, с изключение за правата, за които изрично се изисква гражданство за тяхното упражняване.

Под въздействие на международното публично право, постепенно списъкът на правата и свободите се разширява, но и унифицира, т.е. отделните конституции признават едни и същи парва, като по този начин уеднаквяват конституционноправния статус. В това отношение съвременните конституции текстово почти се припокриват.

Чрез международноправните актове се създава и унифициран режим за защитата на основните права и свободи. На първо място, като се предвиждат едни и същи конституционни гаранции на основните права и свободи, а конституционните гаранции, това е третият елемент от конституционноправния статус на гражданите. Всеки гражданин може да получи защита на основата на конституционния текст – принцип за прякото приложението на конституционните текстове. Характер на гаранция има създаването на особени институции, като Конституционния съд, който гарантира върховенството на конституцията в правната система на страната.

Посредством международното право се стига и до наднационални правозащитни институции, които играят ролята на гаранти на основните права и свободи. Например, Европейският съд по правата на човека в Страсбург, който е създаден и функционира на основата на Европейската конвенция за правата на човека. Доколкото България ратифицира конвенцията, то тя приема юрисдикцията на този съд и с декларация приема да изпълни всяко решение, което съдът постанови. Характерът на тази конвенция допълва конституционните гаранции за защита правата на гражданите.

Що се отнася до лицата без гражданство (апатрили), не само че конституцията ги приравнява към всички останали лица, но тя предвижда особен режим на лицата, на които е признато качеството бежанци, включително и чрез предвиждане на особен благоприятен ред за придобиване на българско гражданство по натурализация. Техният правен статус, извън конституцията се определя от Закона за чужденците в Република България и различните статути, които те могат да придобиват в зависимост от различни условия.