Лекции на ас. Орманджиев и на доц. Киров. Втори семестър лекции на проф. Начева и на ас. Орманджиев



страница7/9
Дата22.07.2016
Размер1.6 Mb.
#595
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Актовете на ЕС са регламенти и директиви. Регламентите са задължителни и се прилагат от всички, такива каквито са. Директивите посочват цели, но дават на държавата свобода да избере как точно да изпълни целта. Но дори при условията на директива има т.нар. свободи, които са в първичното право в договорите за създаване на европейската общност, в тях има разни свободи включително и свободното придвижване на хора, стоки и капитали.

Чл. 85, ал. 2 от КРБ изисква мнозинство от 2/3 от народните представители за случаите на трансфериране на права, които произтичат от КРБ на Европейския съюз.

Когато е минал по пътя на ратификация, един международен договор може да бъде изменян само по същия ред. Когато един международен договор е неконституционосъобразен, в такива случаи обикновено се приемат първо промени в Конституцията и след това се ратифицира договорът.

Единственият случай за предварителен контрол за конституционосъобразност, който не е вписан в рамките на чл. 85 е изведен в чл. 22 на КРБ. Тези промени са част от промените от 2005 г.


Законодателна функция на НС

НС е единственият изключителен законодател, освен ВНС при определени случаи. Дейността на НС се материализира в законодателството. Законодателят може винаги да прецени, че дадени обществени отношения са законни и да направи закон. Закон се приема с решение на НС или чрез референдум. Законите, приети от НС са с много висока степен на юридическа сила. Единствено изискване е законът да е конституционосъобразен. За да е такъв, трябва да отговаря на определена форма. Тя е строго формализирана, да се разпределя на фази, които са еднородни, фазите да имат определена последователност, по която да мине законопроекта и да е факт закона.

Реализация на законодателния процес:

Първа фаза – законодателна инициатива – тя е право на определени субекти да внесат законопроект и мотиви защо го внасят, търси се целта. Субекти на законодателна инициатива могат да бъдат народните представители или МС. Много е трудно народен представител може да прецени финансова обезпеченост. България може да се окаже длъжна да приеме определени закони във връзка с Директиви от Европа и тук се губи правото. Една директива може да се променя и допълва с друга директива. Вносителят има право да изтегли внесения от него законопроект, стига НС да не се е заело да го разглежда. Прави се разпределение от Председателя на НС за разглеждане на внесените законопроекти от комисии. В едноседмичен срок, комисиите могат да оспорят разпределението за разглеждане на закона.

Втора фаза – обсъждане – прави се в постоянната водеща комисия, може и да се отхвърли дадения законопроект. Прави се становище от експерти, сравнение и др. Когато комисията е готова, се уведомява Председателят на НС и той внася законопроекта за разглеждане в пленарна зала. Има пленарно обсъждане – дава се дума на докладчика на водещата комисия и на другите комисии, дава се дума на вносителя, ако иска да каже нещо, дава се дума за обсъждане на партии, при определено време. Времето се определя от числеността на партията. Като се изчерпи времето, законодателният процес преминава към четения. Закони се приемат на 2 четения на 2 различни заседания, като между тях отново има обсъждане.

Трета фаза – гласувания – след приемане на законопроекта на първо четене, комисията обсъжда станалите в парламента обсъждания и се стига до второто четене. Решенията се приемат с обикновено мнозинство. Гласуването е в четвъртък и петък. При второто гласуване, законът се чете член по член и тогава отделните членове се приемат или отпадат, зависи дали има искане за отпадане на даден член от комисията. Има двуседмичен срок за отправяне на писмени предложения и комисията ги представя на Председателя на НС, като дава мнение по тях – кои подкрепя и кои не. Законите се приемат на две гласувания, като изключение е възможно и двете гласувания могат да се случат в едно заседание, а не в две. Това съкращаване се прави по предложение на някой народен представител, тъй като законопроектът е кратък.

Отделни законопроекти, които са приети на първо четене, но са с един и същи предмет, отиват на водещата комисия и тя трябва да ги направи един общ законопроект. Избира се един главен законопроект, ако има законопроект на МС, той се приема за главен. Приетият на второ четене законопроект става закон, той се подписва от Председателя на НС, което е свидетелство, че текстът е автентичен. След това отива при Президента, с оглед възможността за вето. В 15-дневен срок се обнародва в ДВ, тъй като минава на проверка за текста, изписване и др.

Президентът може да върне закона за допълнително обсъждане чрез мотивирано предложение. Като го върне, започва дообработване на закона. Председателят на НС уведомява, че предстои ново обсъждане на закона и се уведомява водещата комисия за мотивите на президента и следва да запознае с тях народните представители.

Когато един законопроект се върне, първо се слуша водещата комисия и законопроектът се подлага на ново гласуване. Може да има забележка към целия закон или отделни членове. Разглежда се първо атакуваната част, след това се гласува законът, които е бил приет. Трябва да има мнозинство ½ + един от всичките 240 народни преднставители. Когато преразгледаният закон е върнат на президента със съгласието на всичките 121 народни представители, Президентът е длъжен да го обнародва в 7-дневен срок, като няма право да откаже да направи това.

Ако са атакувани отделни членове на даден закон и ако се приемат мотивите на Президента, се започва ремонт на закона и се връща във фаза втора, второто обсъждане.

Ако е атакуван целия закон и се приемат мотивите на Президента, законът се връща на първа фаза.

Вторият начин, по които Президентът може да действа, когато не е съгласен с решението на НС е да сезира Конституционния съд, но тук атакуването може да е само конституционосъобразност (чл.150 от КРБ).

Закони, приемани чрез референдум - тези закони не могат да се атакуват. По същество Президентът не може да налага вето.
Парламентарен контрол (ПК)

Втората по значимост функция на НС е парламентарния контрол. Той е възможен и допустим само в парламентарните републики. При парламентарните републики контролът се осъществява от парламента и се разпростира върху органите на изпълнителната власт и то се търсят онези истински органи на изпълнителната власт, които в българския модел, макар да не са единствените органи, са единствено отговорни пред парламента. Този орган е Правителството. ПК е възможен само по отношение на правителството. НС осъществява контрол и върху други органи, но той се свежда до информация за дейността им и не може да се доближава до формите на парламентарен контрол. ПК се осъществява като политически контрол по отношение на правителството. ПК е само политически, той не може да се разпростира до актовете на контролирания орган и не може да доведе до отмяна на тези актове. Контролът за законосъобразност на актовете е поверен на съдебната власт – Върховния административен съд.

Чл. 2, ал. 1 от КРБ е юридическото основание за съществуването на ПК в този му вид. Инструментариум на ПК са питания и запитвания към правителството, които имат за цел да се получи отговор от авторитетно политическо лице по актуални за управлението въпроси. ПК има за цел да се получава постоянно информация за работата на изпълнителната власт. В България за ПК е предвиден петъчния ден през времето от 11 до 14 часа в пленарна зала, а има и съставена постоянна комисия по този повод. ПК се осъществява чрез питания, като има възможност питането да прерасне в запитване.

Формите на парламентарен контрол са :

1. Въпрос – задава се по актуален въпрос до министър-председателя или до конкретен министър, който е длъжен да отговори. Въпросът се задава в писмена форма чрез Председателя на НС и се задава на конкретен министър. Председателят на НС има право понякога да предложи на народния представител да прередактира или да преадресира въпроса си. В залата има време, в което трябва да се разгледа въпроса. Както е поставен въпросът от народния представител, така трябва да бъде поставен и в залата. Ако съответният народен представител, задал въпроса е в залата, тогава съответният министър дава отговор. По въпроса може да се даде писмен отговор, но само ако народният представител във въпроса е направил уговорката, че би бил удовлетворен и от писмен отговор. В такъв случай Председателят на НС връчва писмения отговор на съответния народен представител. След като развие своя въпрос народния представител, Председателят на НС дава право на отговор на министъра. Ако става дума за по-сложен казус, министърът може да поиска едноседмичен срок за извършване на проучване и събиране на данни за отговор на въпроса. След отговора на въпроса, народният представител, който го е поставил има право на реплика, а министъра на дуплика.

2. Питане – то е по-сериозен се инструмент от въпроса – това са въпроси, засягащи основни моменти по управлението на министъра или правителството. Питането е във връзка с политиката в дадена сфера. То отново е в писмена форма, отново министърът има задължение да отговори, като също писменият отговор трябва да е изрично уговорен. Министърът отново може да поиска време за събиране на достатъчна информация. Питането се развива в малко по-голямо време от въпроса. Народният представител развива своето питане, но не може да го интерпретира в начин, различен от този, в който го е поставил, не може да го доразвива и изменя. Когато министърът отговори, задалият питането има право на до два уточняващи въпроса, на които министърът е длъжен да отговори. След като получи отговори и тези допълнителни два въпроса, народният представител има право да изрази отношение към отговора – доволен/недоволен. Институтът на питането се използва в най-голяма степен от опозицията. Институтите на питането и запитването винаги са съществували в българския парламентаризъм, но не винаги са практикувани.

Питането може да прерасне в запитване – това има конституционна основа в чл. 90, ал. 2 на КРБ – по предложение на 1/5 от народните представители, по питането стават разисквания и се приема решение. Когато значимостта на питането или значимостта на отговорът е преценен от народните представители за изключително съществен, те могат да предизвикат дебат. Когато значимостта на питането заслужава по-голямо внимание, точно за тези случаи е добре в залата да има достатъчно много хора, тъй като тази 1/5 трябва да са в залата и да са чули питането и отговора на министъра. При това тези, които поставят въпроса за прерастване на питането в запитване, правят това в писмена форма пред Председателя на НС предложение с подписите на тази 1/5 и отправят проект за решение по това запитване. Решението има констативен характер. Тук НС установява факти и изразява становище. Конституцията предвижда наличието на 1/5, за да прерасне питането в запитване, като не е нужно да има решение на НС дали да има разисквания. В правилника разумно е записано, че когато има предложение от 1/5 от народните представители питането да прерасне в запитване, разискванията по него се осъществяват на следващия ден, предназначен за парламентарен контрол (следващият петък). В тези моменти, когато ще има разисквания, тук вече хората трябва да са в залата ,защото ще се правят констатации от името на самото НС. Решението ще се вземе, като акт на НС, за което трябва да има кворум и мнозинство ½ от присъстващите. Тези актове не винаги подлежат на обнародване в ДВ. Тук обнародването не е условие за влизане в сила, както при нормативните актове. Със самото приемане, решението влиза в сила, но то е констативно и следва да служи на вниманието на МС, който е добре да се съобрази, но няма задължение да го направи. Тук няма санкционна последица за неизпълнение на решението.

Политическата отговорност на правителството се реализира чрез вот на недоверие. В основата на отношенията правителство-парламент стои политическото доверие. При нас не е влязла категорично практиката програмата на правителството също да е обект на самостоятелен контрол от парламента. След като има някой дал доверие, логично е само той да може да оттегли това доверие. Залегнало е виждането, че парламентът може да оттегли доверието от правителството, но това трудно се случва и затова атаката по отношение на правителството е от страна на опозицията. Целта на вота на недоверие не винаги е да се стигне до падане на правителство. Напрактика при атакуването се постига една консулидация на управляващите политически сили. Целта е във всички случаи да се получи дебат, да се чуят нещата, видяни от позицията. Атакувайки правителството, опозицията трябва да бъде аргументирана, а правителството поставя своята аргументация в подкрепа. Вотът на недоверие може да доведе до предсрочно прекратяване на пълномощията на правителството, но не и на правомощията.

Вотовете на доверие и недоверие са регламентирани в чл. 89 и чл. 112 от КРБ, както и правилника на НС. Вотът на доверие не е обратната страна на вота на недоверие. За разлика от вота на недоверие, който е атака, с оглед прекратяване на пълномощията на правителството, при вота на доверие инициатор може да бъде единствено и само самото правителство. Тук то иска подкрепа за конкретен случай. Иска се политическа подкрепа, за да се знае, че зад действията на правителството стои и парламента. Вотът на доверие може да бъда поискан от министър-председателя. Основанията, както за вот на доверие така и за вот на недоверие са едни и същи и систематично са установени в чл. 112 от КРБ, т.е. при вота на доверие. Може да се иска вот на доверие и на недоверие по цялостната политика, по програмата или по конкретен повод. Засега по конкретен повод сме имали много вотове, по цялостната политика сме имали единични случаи през 90-те години.

Вота на недоверие, постъпил в НС, съдържа един диспозитив, но важното в него са мотивите. Трябва да се посочи защо се атакува правителството, кои са конкретните носещи мотиви. В залата, когато се стигне до гласуване на този вот на недоверие, отново има разпределение на времето за обсъждане. При гласуването на вота е налице целият състав на МС, които не са ограничени във времето. В обсъждането ще се роди диспозитива на решението на НС. Когато постъпи едно предложение за вот на недоверие то, то следва да бъде включено в дневния ред не по-рано от 3 дни и не по-късно от 5 дни, за да могат всички народни представители да се запознаят с мотивите и да изградят своите тези. Когато приключат разискванията, които могат да продължат до изчерпване времето на всяка една от парламентарните групи. Всяка ПГ има право да поиска удължаване на собственото си време с 1/3, тогава автоматично времето на всички ПГ се увеличава с 1/3, за да има справедливост. Тук също е вкаран период за размисъл. След приключване на разискванията в пленарна зала, гласуването на вота на доверие или недоверие не може да стане по-рано от 24 след това. Вотът на недоверие се приема с явно гласуване, освен ако НС не реши друго.

След гласуването, проектът за решение се смята за приет, когато за него са гласували повече от половината народни представители, т.е. не по-малко от 121 гласа в подкрепа на вота на недоверие.

Вот на доверие може да се иска пак на същите основания, но от Министър-председателя. Когато е внесен такъв вот, не се чака и миг, затова на другия ден това предложение се разглежда в пленарна зала, включва се в дневния ред на НС. Дебатите се състоят по същия начин като се разпределя времето, но отново по съображения за бързина, гласуването се произвежда непосредствено след приключване на дебатите - няма ги тези 24 часа за размисъл. Ако предложението е получило гласовете на повече от половината от присъстващите народни представители, това значи, че вот на доверие е получен. В такъв случай правителството се стабилизира, то има съответната политическа подкрепа на парламента. В България си е отишло само едно правителство неполучило вот на доверие – правителството на Филип Димитров. Никой друг не си е отишъл чрез вот на недоверие или вот на доверие.

Когато е отхвърлен вот на недоверие, искан от опозицията, приз следващите 6 месеца никой не може да иска вот на недоверие на същото основание. Когато искането е по конкретен повод е напълно възможно да бъде поставен вот на недоверие на друго основание по друг повод, но не е желателно да се прави това често. Желателно е правителството да бъде оставено да работи спокойно поне в следващите 6 месеца. При конкретните поводи ограничение няма, но при общата политика това се налага естествено. Единствената възможност да бъде търсена политическа отговорност е да и бъде искан вот на недоверие, а единствената политическа последица е снемането на пълномощията от правителството. След това тръгват всички действия по формиране на ново правителство. Ако в последните три месеца от мандата на президента се разиграе този сценарий, президентът не може да разпусне парламента, но всички други действия ги предприема. Получава се успоредно действие на един парламент, който не си е избрал правителство, който работи с правителство, което е назначено от президента – служебно правителство.
Актове на НС

Чл. 86 от КРБ регламентира актовете на НС – закони, решения, декларации и обръщения. Това не е пълната номенклатура на актовете. В чл. 73 от КРБ изрично е посочено, че НС осъществява своята дейност въз основата на КРБ и правилник. Актовете, които абсолютно задължават и обвързват НС това е самата КРБ и Правилника, израз на неговата автономия. На основата на тези два акта може да бъде обособено т.нар. парламентарно право. Регламентация на актовете на НС, като частична конституанта е уредена в чл. 155 от КРБ. Систематичното тълкуване на цялата тази материя и аналитичния прочит, дава възможност да бъде направена актуалната схема на тези актове.

Актовете се делят на юридически и неюридически. Юридически са тези, които имат правни последици – водят до възникване, промяна и прекратяване на правоотношения. Неюридически са тези, които нямат правни последици. Юридическите от своя стана се делят на нормативни и ненормативни. Нормативните се делят на:

1) Конституционни закони – закони за изменени и допълнение на КРБ по чл. 155 от същата;

2) Закони – в рамките на закона, като родово понятие съществуват три разновидности със своя специфика

закон по форма и по съдържание – акт, който дава първична правна уредба на дадени правни отношения, като към този закон може да бъде предвидено създаването на поднормативен акт, но е хубаво един закон да изчерпи съответната материя;

формални закони – конституционна ратификация и закона за държавния бюджет;

закони, чрез които се транспонират директиви на ЕС – когато има директива, фактически с този акт се възлага задължение на държавите-членки да постигнат определена цел в сферата на дадена политика и им се казва какво задължително трябва, като се дава свобода на избора на механизъм. Внасянето на такъв закон не зависи от волята на вносителя, обикновено по директивите има задължение и срок за изпълнение. Вносителят е обвързан с предметното съдържание на тази директива.

3) Правилник за организацията и дейността на народното събрание – става дума за нормативен по своя характер юридически акт, макар да е свързан с вътрешния ред на НС. Този акт е дошъл в българския конституционализъм чрез поредната промяна на проекта за органически устав. Правилникът се обнародва в ДВ, но се обнародва от Председателя на НС, т.е. не отива при президента. Обикновено всяко ново НС, като се сформира, първо казва, че ще работи по правилата на заварения правилник, докато си изработи свой и бърза още в началните месеци да си направи такъв. Между правилниците има известна приемственост.

4) Решенията на народното събрание обикновено се срещат като ненормативни актове. Това е така, с изключение на случая, в който е прието Решение за промяна в правилника за организацията и дейността на народното събрание (ПОДНС). Това решение е нормативно, защото създава правни правила на мястото на съществуващи или създава нови нормативни правила, във връзка с парламентарния живот. Най-типичният случай за ненормативен акт, това са случаи, в които НС осъществява своите конститутивни правомощия – избира Председател на НС, избира членове на ВСС, избира съдии в КС. Такива са ненормативни, но юридически решения, както и решенията за вот на доверие и вот на недоверие, такива са и процедурните решения ат-хок. Тези решения, тъй като са ненормативни, но юридически, пораждат своето действие без да бъдат обнародвани. Решенията за изменение и допълнение на правилника също подлежат на обнародване в ДВ.

Неюридическите актове имат само политически последици, нямат непосредствен юридически ефект, това са декларации и обръщения.

Декларациите са актове, приемани от НС, с които то обявява своето решение от вътрешния или международния живот на страната или отношение към даден значим актуален акт. Декларациите могат да са в подкрепа, да изразяват обективно отношение. В съвремието декларацията е загубила своя смисъл, в който тя е възникнала юридически.

Обръщенията се издават като политически актове от парламентите във връзка със значими събития в политическата история на отделната държава или на континента. Изразяват политическа оценка, но обикновено целят да мобилизират хората за постигане на определени цели или за постигане на значими резултати в развитието на обществото.

Съгласно чл. 149, т. 2 от КРБ, законите и другите актове на НС са обект на контрол за конституционосъобразност от КС, когато той бъде сезиран за това. По отношение на транспониращите закони, КС има правомощия да се произнася само по онази част, в която е дадена свобода за действие на РБ.



ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Президентът е типично републиканска институция със сравнително по-малка политическа история от парламента. Фактически президентската институция за първи път възниква в САЩ. Президентската институция е в една родова група с монархическата – става дума за държавен глава. В единият случай, президентът е избран от парламентарния орган, а в някои случаи е избран пряко (при президентските републики), докато монархът заема този пост по силата на наследяването. Принципът допуска изключения – например при парламентарна република е възможно да има изборен президент. Поначало президентът се свързва с едноличен индивидуален орган. Обикновено в големи федерации може да се появи фигурата на вицепрезидента. У нас също съществува фигурата на вицепрезидента, но това не е типично за парламентарните републики. В Швейцария, където има кантони, обединени в голяма конфедерация, там има федерален съвет, който се представлява на принципа на ротация от 7-те си члена. Това е пример за колективна президентска институция. Управлението се осъществява предимно чрез референдуми. Европейските политици не считат този модел за привлекателен.

В България, когато се готви проекта за конституция, съществува постоянно действащ Председател на Републиката. Функциите на Председател на Републиката се е изпълнявала от председателството на НС. Когато се случват събитията през пролетта на 1947 г., които имат съдбоносно значение за развитието на България, въпреки че конституцията е приета на първо четене и тогава има председател на републиката. Преработва се конституцията и идва Президиум на НС, който е колективен орган. Президиумът на НС и по-късно Държавният съвет са еманация на самото НС, избират се от неговия състав и имат правомощия, които са по-силни от тези на президента. Възможността за съдебен контрол върху актовете на президиума го няма. През 1971 г. се отива към дефиниране на всички институции като комунистически и се отива към принципа за обединяване на държавната власт в един орган – Държавен съвет. ДС беше далеч повече от президиума. ДС е постоянно действащ държавен орган. ДС е имал правомощия по чл. 93 и по чл. 95 от Конституцията. Когато НС не заседава, ДС върши и други неща. Това са правомощия първоначално отнесени към компетентността на НС и възложени частично на ДС, само в периода между сесиите. Тук Конституцията делегира правомощия за определен срок. Тук ДС има задължение да внесе тези актове за утвърждаване на първата сесия на НС. Както е имало правомощия по чл. 95 – при положение на война и невъзможност да се свика НС, значително се разширяват правомощията на ДС. Тук се е включвала и хипотеза, при която ДС може да изменя и допълва закони. Има чл. 96, който е посветен на председателя на НС, който има представителна функция. ДС може да прехвърли някои свои правомощия за еднолично осъществяване от председателя, при условия и ред определени със Закон. Текста е съществувал, но закон – не. Когато се стига до дело № 1, Тодор Живков излиза с тезата, че той е бил Президент на Републиката и че така е титулуван в чужбина и не може да бъде съден от съд на републиката, а следва да мине по процедура по импийчмънт.

Президентската институция е свързана с идеята за мандат. Никога президентската институция не се заема завинаги. Мандатът на президента трябва да бъде достатъчно дълъг, за да се реализира неговата задача. Той е лице, което има политически произход, но веднъж застанал на тази позиция той трябва да се разграничи от този свой произход. Най- дълъг мандат имал френският президент – 7 години (Митеран и Д’ьо Гол), но впоследствие той е редуциран до 5 години (по времето на Ширак). Когато мандатът е по-дълъг може да има евентуално и ограничение само до един мандат, а когато е по-кратък конституцията може да предвиди и възможност за преизбиране, т.е. втори мандат, но да не се стига до трети мандат.

В Европа повечето държави са парламентарни републики и затова повечето от президентите се избират от представителния орган – от парламента. Изключение в това отношение сме ние, Португалия, Австрия, където президентът е пряко избираем, но се вписва във взаимоотношенията с другите органи съвсем нормално в рамките на една парламентарна република. Моделите са много и не би могло да се търси абсолютна последователност.

В България, при изработването на действащата конституция, е търсена силна легитимност на един умерено силен президент, в рамите на една парламентарна република. Силната легитимност предполага преки избори. През 1990-1991 г., преди приемането на новата конституция, е имал титлата председател-президент и е бил избиран от НС, като е имало уговорка между политическите сили, че ако президентът е от единият политически цвят, той ще предложи вицепрезидент от другия политически цвят. Така са стояли нещата до приемането на конституцията, с която да се реши окончателно как да бъде избиран президента.

По начало държавния глава е неотговорен за актовете и действията, извършени в това му качество, като по този начин му се гарантира възможността да действа по съвест. Републиката възприема институтът на контрасигнатурата – приподписване на актовете на президента от министър-председател или съответен отраслов министър. Обикновено в републиканските конституции има особена конституционна отговорност на президентите при точно установени условия – институтът на импийчмънт. Тази отговорност се търси само при определени условия и има за последица прекратяване на съответния мандат. Ако самото деяние, послужило за основание на импийчмънт е престъпление, то може впоследствие да бъде разглеждано. При американския модел на импийчмънт, ако бъде прекратен мандатът на някой президент, той повече не може да се кандидатира за държавен пост до края на живота си. Няма възможност за реабилитация. Докато човек е президент, той се ползва с един неотнемаем и неотменим имунитет. Тази особена отговорност импийчмънтът не е свързана със същински съд, тя не е класическа съдебна отговорност, затова не винаги предполага извършване на престъпление. Обаче, влезе ли в сила решението за импийчмънт, прекратява се качеството президент и с него отпада и имунитетът. Не стои въпросът за снемане на имунитета.

Конституцията съзнателно търси различни периоди в мандатите на различните органи, за да няма прехвърляне на нагласи от изборите за едни органи, в изборите за друг орган.

На първо място, Конституцията в глава 4 има задача да очертае обща характеристика на президента. Президентът представлява триединство (от три качества). В това триединство се вижда обема на правомощията на Президента. Не бива в правомощията да има нито едно, което би противопоставило президента на част от населението, на гражданите.

Президентът се подпомага в своята дейност от вицепрезидента. Той няма правомощия, заложени в Конституцията. Вицепрезидентът има само една функция – да подпомага президента. Президентът, ако желае и когато желае, може да прехвърли максимално 4 от своите правомощия на президента, но само тези, които законодателят е предвидил, че може да прехвърля.

Втори съществен въпрос е за т.нар. пасивно избирателно право при президентската институция. Президентът се избира пряко от избирателите. По отношение на мандата – срокът на правомощията на Президента е 5 години. Конституцията е предвидила мандатите на президента и парламента да са в различно време. Реда за избиране е определен със закон. Цяла България представлява един избирателен район. Избирателните райони ги има, но те имат чисто технически функции, присъединяват се и гласовете на българи, живеещи в чужбина.

По отношение пасивното избирателно право, чл. 93 от КРБ дава яснота кой може да бъде избиран:

- български гражданин по рождение – български гражданин по рождение е родово понятие и включва, както българско гражданство по произход, така и българско гражданство по месторождение, но само ако към момента на раждането е придобило българско гражданство, а не е придобито гражданството след това.

- изискване да не е поставен под запрещение и да не изтърпява присъда с лишаване от свобода, да няма друго гражданство (няма го изрично в чл. 93, но то става ясно от препратката към Закона за избор на народен представител);

- да е навършил 40 години – смята се, че на тази възраст има политически и социален опит. Няма горна граница.

- да е живял последните поне 5 години в страната.

В Закона за избор на президент са посочени условията, при които се обявява за избран един кандидат. За да се обяви за избран един президент, съответната президентска двойка трябва да е получила повече от половината от гласовете, ако са участвали повече от половината избиратели. Ако никоя от кандидат-президентските двойки не отговаря на тези условия, се провежда нов избор. Участват двете кандидат-президентски двойки с най-много гласове и се избира тази, получила повече гласове, тук няма изискване да са гласували повече от половината избиратели.

Изборът за президент се провежда не по-рано от 3 и не по-късно от 2 месеца след изтичане на мандата. За да встъпи във функциите си, президентът трябва да положи клетва. Тя не може да се положи, ако не е изтекъл мандатът на предишния президент.

Когато събере достатъчно доказателства, Конституционният съд трябва да се произнесе до 1 месец след избора за законосъобразността на избора.

Президентът и вицепрезидентът могат да бъдат избрани на същата длъжност за не повече от 2 мандата.

Несъвместимости - Президентът не може да е народен представител, не може да изпълнява други държавни, обществени и стопански дейности и не може да е ръководител на политическа партия, но може да бъде член на политическа партия (чл. 95 от КРБ).


Компетентност и актове на Президента

Компетентността е установена конституционно. Президентът може да създаде компетентност на Вицепрезидента. Компетентността е разгледана в няколко текста на КРБ – чл. 98, чл. 99. В чл. 99 е най-силната точка на поява на президентските правомощия, защото го включва в процеса на решаване на една политическа криза, когато президентът конституира служебното правителство.

Друго правомощие на Президента е уредено в чл. 100 от КРБ, като върховен главнокомандващ на въоръжените сили. Тъй като предполага добри познания в областта, е добре президентът да бъде подпомаган от някакъв консултативен орган. Конституцията е предвидила Консултативен съвет за национална сигурност, който съветва президента, но президентът самостоятелно взема решенията. Президентът понякога действа в условията на обвързана компетентност, т.е. може да осъществи някои действия по предложение на МС (въпроси относно частична или пълна мобилизация). Единственият случай, когато се свиква НС, за да потвърди решението на Президента е при обявяването на война, когато има въоръжено нападение.

Чл. 101 от КРБ – президентското вето – Президентът може да върне мотивирано закон на Парламента.

Текстовете на чл. 98, 99, 100 и 101 от КРБ уреждат въпроса за правомощията на президента. Но те не изчерпват компетентността на Президента. Той има инициатива за промяна на конституцията в чл. 159, има частично правомощие и по отношение на Конституционния съд (има квота от 4 конституционни съдии, които може да назначава). Някои от правомощията на Президента са технически – насрочване на избори, дата за референдуми и др. Президентът има право да прави обръщения към народа и НС, тук може Президентът да се изказва какво би било добре да се направи и какви закони би било добре да се изготвят, но начина чрез обръщение към НС трябва да бъде много деликатен, за да не бъде ефекта обратен.

Съгласно т. 3 на чл. 98 от КРБ, Президентът може да сключва международни договори, в случаите определени от закона. Президентът обнародва законите с указ. Президентът назначава и освобождава ръководители на дипломатически представителства, но само по предложение на МС. Президентът назначава и други държавни служители, в случаите предвидени със закон.

Опрощаване на несъбираеми държавни вземания – за да се достигне до това, президентът разчита на мотивите, трябва да се установи, че са несъбираеми и да се реши дали частично да се опростят или цялостно. Когато става въпрос за държавни вземания винаги се пита и Министъра на финансите. Чисто хуманитарен момент.

Президентът има и индивидуални, и персонифицирани актове.

Президентът, ако пожелае, може да прехвърли на вицепрезидента правомощия, но само от чл. 98, т. 7, 9 10 и 11. Президентът ги прехвърля с бланкетна форма.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница