Лекции на ас. Орманджиев и на доц. Киров. Втори семестър лекции на проф. Начева и на ас. Орманджиев

Глава 6 е най-критикуваната част от нашата конституция. В заварения модел в България от Конституцията от 1991 г. беше структурирана в съдебна система и прокурорска система, оглавявани от Върховен съдия и Главен прокурор, следвани от Окръжи съдилища и прокуратури, Районни съдилища и прокуратури. Съдиите са били изборни, като в различно време е имало различни постановки. Прокуратурата е била силно централизирана система – Главният прокурор се назначава от НС, а той назначава всички останали надолу. Разглеждането на делата е било двуинстанционно, като е имало и извънреден способ – преглед или възобновяване, който се е извършвал само по предложение на Председателя на Върховния съд или на Главния прокурор пред Върховния съд. До 1991 г. следствените служби са били към МВР. Този модел действа до приемането на първия ЗСВ от 1994 г. Тази част от конституцията влиза в действие най-бавно и досега не е възкресен конституционният модел. В глава 6 има концепция от 1991 г., докато в тези постоянни промени в КРБ от 2003 г., 2006 г. и 2007 г. има отделни нови моменти, които се вкарват в конституционния модел, но няма цялостна концепция. Концепцията на конституцията от 1991 г. изхожда от идеята, че съдебната власт трябва максимално да обхване органите, осъществяващи правозащитни функции – съдебната власт включва съд, прокуратура и следствие. Съдебната власт в глава 6 представлява двувърха пирамида, която включва ВКС, ВАС, следвани от апелативни, окръжни и районни съдилища – система, която осъществява триинстанционно правораздаване. Частта за административно правораздаване, едва през 2007 г. чрез АПК добива своя окончателен завършек със създаването на административни съдилища, над които стои ВАС, като правораздаването е двуинстанционно. Това е системата на общите съдилища и специален съд – административен. На ниво окръжен съд е вкаран специализиран съд – Военен съд. Военните съдилища са наказателни съдилища.

Конституцията казва, че системата на прокуратурата е аналогична на системата на съдилищата. При прокуратурата има общ връх, който е фигурата на Главния прокурор, който е конституционно предвиден.

Статусът на съдии, прокурори и следователи е еднакъв, за тях е въведен термина магистрати.

По отношение на следствените служби най-много лъкатуши законодателството. Конституцията казва, че следствените служби са в съдебната власт, но не казва нищо за структурата им, както и за техните функции. Първоначално е имало районни и окръжни следствени служби и НСС. Впоследствие е решено да останат само ОСС и НСС. Създава се института на дознателите в системата на МВР, но те от друга страна са подчинени на прокурорите. В резултат на промените в КРБ, се оставя на закон да каже кои следствени действия се извършват от следствени служби и кои от дознатели/разследващи полицаи.
ВСС

ВСС има изключителното право да изработва проект за бюджет на съдебната власт, който внася за включване в държавния бюджет, като Министърът на финансите и МС не могат да правят промени в този бюджет. С изменението на КРБ от 2003 г. се вкарва чл. 130а – за първи път в конституцията се вкарват правомощие на отделен министър и то на Министъра на правосъдието. Министъра на правосъдието е една много особена фигура в системата на МС. За разлика от всички други министри, които имат отрасъл или сфера на дейност, Министърът на правосъдието е без отрасъл или сфера на дейност. Съдилищата, прокуратурите и следствените служби не са подведомствени на Министъра на правосъдието. Министърът на правосъдие има правомощие да внася пред ВСС проект за бюджет на съдебната власт. До 2003 г. и проектът е изработван във ВСС, сега се дава възможност на политическо лице, член на правителството да подготви проект. ВСС обсъжда внесения от Министъра на правосъдието проект.

Второто правомощие на министърът е да управлява имуществото на съдебната власт. Той също може да прави предложения за повишаване и понижаване в длъжност на съдии, прокурори и следователи. Министърът на правосъдието участва в организацията на квалификацията на съдии, прокурори и следователи. Създаден е Институт на правосъдието, в който се извършват обучения на магистрати. Въпросите за повишаване, понижаване и преместване от 2007 г., според КРБ се приемат с тайно гласуване от ВСС.

Ал. 4 на чл. 129 от КРБ е създадена с изменението и допълнението от 2006 г., която КС обявява за противоконституционна – в случаите на ал. 3, т. 5, в случай на тежко нарушение и системно неизпълнение, по отношение на съдии, прокурори и следователи, включително и тримата големи (Председателя на ВКС, Председателя на ВАС и Главния прокурор) се освобождават от Президента по предложение не само на ВСС, но и по предложение на ¼ от народните представили, прието с мнозинство от 2/3 от народните представители. Президентът не може да откаже освобождаването при повторно направено предложение.

С изменението от 2007 г., на конституционно ниво се реши изрично да бъдат установени правомощията на ВСС, като постоянно действащ орган – ал. 6 на чл. 130.

Чл. 129 от КРБ – влизат сила промени относно несменяемостта – изискуемият стаж на магистратска позиция е 5 години, като преди придобиването на статут на несменяем, съответният магистрат минава през процедура по атестация.

Пак при тази ревизия са предвидени изчерпателно случаите, в които може да се стигне до отстраняване от длъжност на членовете на ВСС и на магистратите. Въведен е възрастов ценз – 65 години. При подаване на оставка, при влизане в сила на присъда за умишлено престъпление, при невъзможност да изпълнява служебните си задължения за повече от 1 година. Тежко нарушение и системно неизпълнение на служебните задължения.

2003 г. беше преосмислена идеята за наказателната неотговорност на магистратите. Приема се, че техният имунитет е функционален – чл. 132 от КРБ.

С чл. 132а се въвежда нов орган – Инспекторат към ВСС. Състои се от главен инспектор и 10 инспектори. Главния инспектор се избира с мнозинство 2/3 от народните представители за срок от 5 години, а инспекторите се избират пак от НС, пак с мнозинство 2/3, но за срок от 4 години.

МЕСТНО САМОУПРАВЛЕНИЕ
Местното самоуправление представлява възможността, която се предоставя от страна на държавата за самостоятелно решаване на въпроси от ненационално и местно значение. То представлява деление на една вертикална основа, тъй като хоризонталното деление е посоченото в чл. 8 от КРБ на законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Тук делението се свързва основано с делението на изпълнителната власт – централен орган на изпълнителната власт е Министерски съвет, по вертикала под него следват Областни управители, след тях Общинските съвети и Кметове (последните два са същинската част на местното самоуправление).

Има два основни модела на местно самоуправление:

1. Англо-саксонски модел – свързан е с това, че при него няма държавна намеса в местното самоуправление, то действително е децентрализирано и не се възлагат държавни функции на органите на местно самоуправление.

2. Континентален модел – допустима е държавната намеса и се възлагат и държавни функции, особено в частта Областни управители.

В българската конституционна история въпросът за местното самоуправление е разглеждан във всички конституции. Конституцията сочи, че специален закон ще уреди въпроса с местното самоуправление.

В предходните конституции се възприема друг модел на самоуправление, при което то дефакто е зависимо от централните изпълнителни органи и се създават т.нар. съвети (Закон за държавните съвети от 1951 г.), при което вземането на решение от по-нисшия орган може да бъде отменено от по-горе стоящия. В настоящата конституция въпросът е третиран още в чл.. 2, според който РБ е единна държава с местно самоуправление. Този текст съдържа две основни насоки – формата на държавно устройство и наличието на местно самоуправление. Като гаранция за наличието на местно самоуправление, а и въобще за единството на страната, се сочи, че териториалната цялост на страната е неприкосновена. Отделно от посоченото, въпросът за местното самоуправление се разглежда и в глава 7 на КРБ. На следващо място се намират нормативните актове на ниво закони – Закон за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), Закон за административно-териториално устройство на Република България (ЗАТУРБ), Закона за местните избори (ЗМИ), към тези три основни закона има и Закон за администрацията (ЗА), а относно формите на участие на гражданите в местното самоуправление и Закон за допитване до народа (ЗДН).

Основна административно-териториална единица в страната е общината. Въобще административно-териториалните единици в страната са две – области и общини.

Характерно за общината е:

1. За да съществува една община трябва да има минимален брой население в нея – 6000 души.

2. Отдалечеността, която населените места трябва да имат от общинския център е 40 километра.

3. Наименованието на общината е наименованието на общинския център.

4. Трябва да се разполага със съответна инфраструктура.

За да бъде обявена една община за такава, на първо място трябва да има предложение на най-малко 25 % от населението и това предложение трябва да е подкрепено от кметските наместници или от кметовете на населените места. Това предложение се изпраща до съответния общински съвет, който го разглежда и след това го изпраща на Областния управител. Преценката на Областния управител, води до следващия етап, а именно до връщането му в съответния общински съвет, със задължението да се вземе решение за провеждане на местен референдум. При евентуален положителен резултата от местния референдум, предложението се изпраща чрез Областния управител до МС, като МС го изпаща на Президента на Републиката, който с указ обявява създаването на нова община.

Друго характерно за общината е, че тя има собственост, която се нарича общинска собственост. Общинската собственост бива публична общинска собственост и частна общинска собственост. Частна собственост се отчуждава за нуждите на общината само когато съществува нужда за общината, която да не може да бъде задоволена по друг начин, само по реда на закон и само след предварително и равностойно обезщетение.

Екс конституцио, общината е с признато качество на юридическо лице, което означава, че тя има собственост, както и възможност за участие в гражданския оборот (да има участие в дружества).

Общината се управлява на основата на конституцията, въз основа на Законите и на база на решенията на населението.

Съставни части на общината могат да бъдат районите. Създаването на районите става за градове с население над 100 хиляди души с решение на общинския съвет. Районите се управляват от районни кметове, които са пряко изборни.

По отношение участието на граждани в управлението на общините, основните форми са: пряко или представително. Тя се управлява или чрез избрани от населението представители или чрез прякото им тяхно участие. Представителната форма на управление се нарича общински съвет. Прякото участие в управлението на общината става чрез формите, които са посочени в ЗДН, те са: национален референдум, местен референдум, общо събрание на населението, подписка.

Не може национални референдуми да се инициират от граждани, съгласно ЗДН. Сега инициатори на национален референдум могат да бъдат ¼ от народните представители, МС или Президента. Това са органите, които могат да инициират провеждането на национален референдум и това става след решение на НС, след което президента насрочва провеждането на референдум. В референдума трябва да участва минимум 50 % от населението. Ако отговорът на дадения въпрос е отрицателен, то повторен референдум по същия въпрос може да се проведе след 3 години. Гласуването става с бели бюлетини. Ако върху бюлетината има изписани думи, изрази, словосъчетания, то в този случай бюлетината също се счита за валидна.

Местен референдум – решението за провеждането му се взема от Общинския съвет, като инициатори могат да бъдат ¼ от населението на общината, кмета на общината, областния управител. Тук срокът след негативен отговор е 2 години за провеждането на нов референдум по същия въпрос.

По отношение на общото събрание на населението, проблемът при тази форма на пряко участие е не толкова решението, което взема част от населението, а възможността кмета да влияе върху него, като го спре, ако счете, че то няма да се отрази благоприятно на общината.

По отношение на подписката – тя няма толкова пряко и категорично значение. Прави се предложение за решение на определен въпрос до общинския съвет, като за да се инициира подписка следва да се направи инициативен комитет от 3 до 7 души.

Като орган на управление на общината, на първо място, може да се посочи нейното население. Има се предвид това, че населението на общината, участвайки във формите на пряко участие, може да взема самостоятелно решения, които да влияят на формите на управление. Категорично изискване, за да се стигне до такъв резултат е на първо място гражданите на общината да бъдат дееспособни (да са навършили 18-годишна възраст), на второ място, да не бъдат поставени под запрещение и да не изтърпяват наказание лишаване от свобода. За да възникнат избирателни права за населението по ЗМИ се изисква т.нар. ценз за отседналост, а именно конкретният гражданин на общината да е живял в нея поне през последните 10 месеца, респективно, за да възникне пасивно избирателно право за избор за общински съветник или за кмет, тук необходимата възраст е 18 години, достатъчно е средно образование и е необходимо кандидатът да е живял в общината преди насрочването на изборите.

На второ място, като орган на управление на общината може да се посочи Общинският съвет. ОС е колективен орган на местно самоуправление, а по начина на приемане на своите решения той е колегиален орган. Той се състои от различен брой общински съветници, в зависимост от броя на населението на общината, като най-малкият брой е 11 души, а максималният е 61 души за Софийски общински съвет. ОС организира дейността си чрез правилник. В една голяма степен той наподобява организацията и дейността на националния законодателен орган по отношение на това, че в състава му влизат политически представители и независим кандидати, които формират определени политически групи. Правилникът за организация и дейност на ОС се приема от всеки ОС, като той е основният акт на дейността му. ОС се формира чрез избори, провеждани по реда на ЗМИ. По реда на този закон се провеждат и изборите за кметове, като разликата е, че местните избори за общински съветници се провеждат по пропорционалната избирателна система, като територията на общината представлява един многомандатен избирателен район, от който се излъчват толкова мандата, колкото е общият брой на съветниците в ОС, докато изборът за кмет на община се провежда по мажоритарната избирателна система, при което територията на общината съставлява един едномандатен избирателен район. След избирането на ОС, той се свиква на заседание от областния управител. При положение, че той не го свика, свикването се осъществява от определен брой от общинските съветници. На първото заседание на ОС се полага клетва, откогато възниква и мандата на общинския съвет. След това се конституират органите на ОС – председател, заместник-председатели, както и се формират помощните органи (постоянни комисии, временни комисии). През ОС минават почти всички въпроси, свързани с управлението на общината. На първо място, той има конститутивни правомощия (по формирането на неговите органи), има правомощия по приемане на програми за развитие на общината, на отчети, както и приема структурата на общинската администрация, той гласува и въпроси свързани с реда за управление, разпореждане и надзор върху общинската собственост. По принцип мнозинството, което се изисква е абсолютно – т.е. повече от половината от всички общински съветници, но има и случаи когато това мнозинство е квалифицирано, а именно 2/3 от състава на общинските съветници.

Правен статус на общинския съвет

Мандатът възниква след полагането на клетва. Общинските съветници трябва да отговарят на общите условие от ЗМИ, като той има право да бъде избиран в комисиите на ОС, като има задължението да се среща с избирателите и да ги уведомява за решенията на ОС. Гражданите също имат право да се обръщат към общинските съветници по въпроси, които представляват интерес за тях. Общинските съветници получават и възнаграждение, което се определя с решение на ОС.

При местните избори за избор на общински съветници, изборната администрация е във вид секционни избирателни комисии, общинска избирателна комисия и централна избирателна комисия за местни избори, която съществува през целия мандат на кмета и общинските съветници.

Изборът става по ЗМИ, при същия състав на изборната администрация. Кметът трябва да е достигнал като брой гласове повече от половината от участвалите в избора. При положение, че този резултат не е достигнат, се провежда втори тур. Кметът полага клетва пред ОС и той е изпълнителен орган, за разлика от общинския съвет.

Всички актове на ОС и на кмета на общината са обект на контрол от стана на областния управител. Това означава, че областният управител може да спре решение на ОС или да отнесе акт на кмета пред съответния административен съд. Подобни са правомощията на ОС спрямо актовете на кмета. Кметът може да спре изпълнението на решение на ОС, но този акт минава отново през ОС (наподобява ветото на президента). Обжалването на акта се осъществява, както по законосъобразност, така и по целесъобразност, но когато обжалването е пред съд, той се произнася само по законосъобразност.

Изборните резултати, които са обявени с решение на общинската избирателна комисия, могат да бъдат оспорвани пред съответния административен съд, а решението на административния съд – пред ВАС.

Областта, като административно-териториална единица

Ролята на областта е посредническа между органите на централно управление и органите на местно самоуправление. Областните управители се назначават от Министерски съвет с решение, а заместник-областните управители се назначават с заповед на Министър-председателя. Актовете на Областните управител са Заповеди, които се обжалват пред съответния административен съд.