Лекции на Рудолф Щайнер от цикъла „Мистерийни образувания, га 232

Нека започнем с атмосферата, в която живеем днес и която разглеждаме като не-жива, като безжизнена. Дори тази атмосфера в тези ранни времена се показва като нещо напълно различно. Ако се върнем още по-назад, наблюдаваме и нещо друго. Днес имаме твърдата земна кора, а около нея атмосферата. Подобна представа може да бъде създадена дори и за онези много древни времена, но никой не би се усъмнил, че около Земята е имало нещо друго, различно от въздуха, който дишаме сега. Във въздуха, който дишаме днес, главна роля играят кислорода и азота, водорода и въглерода - по-малка, а още по-малка - сярата и фосфора.

Що се отнася до онези древни времена, наистина не е възможно да се говори за кислород, азот, въглерод, сяра и т.н., просто защото това, което химикът днес нарича с тези имена, тогава не е съществувало. Ако той срещнеше едно духовно същество от онова време и го попиташе за въглерод, кислород, азот и т.н., то би му отговорило - „Подобни неща не съществуват”. Днес може да се говори за кислород, азот, въглерод и т.н., но в онези древни времена за това не е имало абсолютно никаква възможност, защото те са могли да се образуват едва след като Земята е достигнала определена втвърденост и е придобила сили, с каквито разполага в себе си днес. Кислородът, азотът, калият и т.н. всички т.нар. по-леки метали просто не са съществували в онази древна епоха. От друга страна, по онова време около Земята на мястото, където днес е атмосферата, е имало нещо от изключително фино, флуидно естество, чийто състав е бил нещо средно между днешния въздух и вода. Неговото естество е било флуидно и в своята флуидност то е било подобно на белтъка, така че в действителност Земята по онова време е била изцяло заобиколена от една белтъчна атмосфера. Белтъкът в яйцата днес е много по-гъст, но може да бъде сравнен с това, за което сега говорим.

От това земно обкръжение с по-късното сгъстяване на Земята постепенно е било обособено това, което днес наричаме въглерод, водород, кислород, азот и т.н. Те не са били там по такъв начин, че да можем да кажем, че тази древна белтъчна атмосфера е била съставена от тези елементи, защото тя не е била съставена от тези отделни елементи. Днес е общоприето да се смята, че всички неща се образуват чрез свързване, но това е едно безсмислие. Това, което познаваме като определени висши вещества, не винаги е било съставено от това, което изглежда, когато бива анализирано, защото тези неща престават да съществуват в по-висшето вещество. Въглеродът не съществува там като въглерод, нито кислородът като кислород, а има едно вещество от по-висше естество. Както казах, това вещество според своите качества наистина може да бъде описано като белтък в крайно течно състояние. Цялото това вещество, заобикалящо Земята по онова време, е било проникнато от вселената с космически етер, който го е оживотворявал. Така че трябва да си представяме космическият етер като такъв, който се е пренасял в това вещество и му и придавал живот.

Това вещество е било живо, защото космическият етер се е внасял в него. То не само, че е било живо, но е било обособено по такъв забележителен начин, че докато в една част се е появявало голямо образувание, в което човекът би се задушил, в друга част се е появявала друго голямо образование, в което той би могъл специално да си възвърне живота и активността, ако можеше да бъде там по онова време като човешко същество и т.н. Възниквали са образования, произвеждащи ефекти, които са напомняли на някой от днешните химически елементи, но химически елементи в днешния смисъл на думата не са съществували. Тогава всичко това е било протъкано от светлинни отражения, светлинни проблясъци, светлинни лъчи, искри от светлина. И накрая е било стопляно от космическия етер.

Такива са били характеристиките на този ранен период на земната атмосфера. Първото нещо, което е трябвало да бъде оформено от космоса, е било това, което описах в последната лекция като най-първоначалните древни планини. Те са били образувани от космоса. Така кварцът, който се намира там с неговата красива форма, с неговата относителна прозрачност, до известна степен е бил образуван на Земята от вселената. Ето защо, ако днес се пренесем чрез имагинативното познание в тези скали на древните планини, в това, което днес са най-твърдите образувания на Земята, за нас те са като очите на Земята, с които тя се взира навън във вселената. Но също вселената е била тази, която е вложила тези очи в Земята. Сега те са там. Вселената ги е положила в Земята. Кварцът, силикатите и тем подобните им, които тогава са прониквали цялата атмосфера и са били постепенно вложени в древните планини, не са били толкова твърди колкото днес. Това се е случило едва после, това втвърдено състояние, чрез обстоятелства, които са се развили по-късно. Всичко това е било оформено от космоса в онова далечно време така, че неговата твърдост е била едва колкото тази на восъка.

Ако сега отидете в планината и вземете един кварцов кристал, той е толкова твърд, че както казах преди, ако си ударите главата с него, черепът ви може да се счупи, но не и кварцът. В това далечно време обаче, поради животът, който е прониквал всичко, кварцът всъщност е бил мек като восък. Така че можем да кажем, че тези скали на праисторическите планини са произлезли от космоса като един вид капещ восък.

Всичко, което по този начин се е процедило на Земята от космоса, е било прозрачно и неговата относителна твърдост, неговата восъкоподобна твърдост може да се опише само чрез въображаемата употреба на сетивото осезание. Ако можехме да го хванем, щяхме да го усещаме като восък. Този е бил начинът, по който прадревните планини са били вложени от космоса като един вид восъчна субстанция, която се е процедила, след което се е втвърдила. Силикатите са имали восъкоподобна консистенция по времето, когато са били вложени на Земята от космоса.

Това, което днес присъства повече духовно и което описах в последната лекция, а именно, че при пренасянето си в тази твърда скала човек получава образи на космоса, това явление е било по онова време напълно възприемаемо духовно и то по такъв начин, че когато такива силикати във восъкоподобно състояние са започнали да кондензират, в тях е можело да бъде различено нещо подобно на растителна форма. Всеки, който се е заглеждал малко в природата, знае много добре, че в днешния минерален свят могат да бъдат открити отличителните белези на едно древно време. Намираме камъни, взимаме ги в ръка, внимателно ги разглеждаме и откриваме очертанията на нещо подобно на една растителна форма. По онова време е било напълно обикновено явление появата на подобни форми в тази белтъчна атмосфера, така да се каже, като врязващи се очертания, които не само, че са били виждани, но са били и субстанциално фотографирани в това восъкоподобно тяло.

Тогава се стигнало до особеното положение, че течният белтък, който съществувал в атмосферата, е изпълнил тези очертани форми и така те станали до известна степен по-твърди, по-сгъстени. Така те престанали да бъдат само външно очертани форми. Силикатната част отпаднала от тях и се разпръснала в останалата атмосфера. В най-ранната част на лемурийската епоха имаме тези гигантски плуващи растителни образования, напомнящи ни до известна степен на днешните водорасли, които не са били вкоренени в почвата, тъй като такава все още не е имало. Те плували в този течен белтък, от който били проникнати и от който образували своята собствена субстанция. Не само плували в този течен белтък, но също така бих казал, че излъчвали и светлина, запалвали се и угасвали. Били в състояние да се трансформират до степен да възникват и изчезват.

Ясно поставете пред съзнанието си тази картина. Това е картина, която наистина е много различна от всичко, заобикалящо ни днес. Ако ние като хора на съвремието се пренесем в онази древна епоха, ако, да кажем, можехме да издигнем някъде една вижка и да видим какво се случва наоколо, ако от нея можехме да погледнем към онзи древен свят, щяхме да видим навсякъде около нас покарването на една растителна форма, огромна растителна форма, подобна на днешните водорасли или дори подобна на палма. Тя обаче израства. Не расте от Земята напролет и не умира наесен; израства, появявайки се на пролет (тогава пролетта е била много по-кратка) и достига до огромен размер. Тогава отново се изгубва във флуидния белтъкоподобен елемент. Такъв наблюдател би видял постоянно появяваща се и увяхваща зеленина. Той не би говорил за растения, покриващи Земята, а за растения, които подобно на въздушни облаци се появяват от космоса, сгъстяват се и след това се разтварят, нещо, раззеленяващо се в този белтъчен елемент. Тогава по времето, което донякъде би съответствало на нашето лято, човек би казал: „Това е времето, когато околността на Земята се раззеленява”. Но той по-скоро би трябвало да погледне към тази зеленина нагоре, отколкото надолу.

По този начин добиваме идея за това, как кремъчната част от земната атмосфера е била притеглена долу на Земята и как растителната сила, която е била наистина там навън в космоса, е била привлечена с нея, как растителният свят е слязъл на Земята от космоса. През периода, за който говоря сега, трябва да кажем: Този растителен свят е нещо, което възниква и преминава в атмосферата.

Трябва да се каже и още нещо. Ако днес като хора се пренесем чрез връзката си с металните елементи на Земята назад в онези древни времена, ще почувстваме, че всичко това сякаш принадлежи на нас самите, сякаш ние самите имаме нещо общо с това, което по онова време в атмосферата се е раззеленявало и увяхвало. Когато днес си спомняме за нашето детство, спомените ни достигат сравнително не много назад. И точно както можем да си припомним за някое страдание, което сме преживяли през детството – а това е нещо, което ни принадлежи – по същия начин при това космическо възпоменание, възникващо чрез металния елемент на Земята, ние изживяваме този процес на раззеленяване и увяхване като нещо, което ни принадлежи. По онова време човекът вече е бил свързан със Земята, тази Земя, която е живяла в тази водниста белтъчна атмосфера. Той е бил съединен с нея като човешко същество, но по такъв начин, че като човек е бил изцяло духовен. Ние изразяваме една реалност, когато казваме: Човек трябва да добие понятие, че тези растения, които виждаме там в атмосферата по онова време, са нещо, което е било отделено, изхвърлено от това, което е бил човека. Човекът го е оставил извън собственото си същество, а самото то все още е било съединено с цялата Земя.

И той има това съждение, или би трябвало да го има, и за нещо друго, което е отстранил от себе си, нещо напълно различно. Ето какво също се е случило. Всичко, което до тук описах, е било осъществено посредством силикатната субстанция в атмосферата, която вече е била вложена във восъкоподобната субстанция, за която говорих. Но освен това тази белтъчна атмосфера се е разпростирала навсякъде. Върху тази атмосфера е работил космосът. Върху тази атмосфера са работили безбройните различни сили, които са струели надолу към Земята от всички посоки на космоса, тези сили, за които нашата съвременна наука няма желание да научи нищо. Следователно тя в действителност не представлява истинско познание, защото най-различните явления, които се появяват на Земята, в действителност не биха се случили, ако не бяха осъществени чрез космическите импулси и космическите сили. Поради това, че днешните учени не говорят за тези космически сили, те не говорят за това, което преди всичко представлява действителността. Те никъде не взимат предвид това, което наистина е живо. Дори в най-малката частица, която разглеждаме под микроскопа, живеят не само земни, но и космически сили и ако това не се вземе предвид, действителност няма.

Така космическите сили през онова време са действали върху този течен белтък в околността на Земята. Тези космически сили са действали върху много части от този белтък по такъв начин, че те са били втвърдявани, така че навсякъде е могло да се види белтък, втвърден от силите на космоса. Този космически втвърден белтък е плувал в околността на Земята. Тези форми от космически втвърден белтък не са били просто въображаеми маси от облаци, а са били живи и са имали определена форма. Това всъщност са били животни, които са се съдържали в този втвърден белтък, сгъстен до гъстотата на желе или дори до гъстотата на днешните хрущяли. Такива желеподобни животни са съществували в тази течна белтъчна атмосфера. Те са имали форма, която днес откриваме в по-малък размер при нашите влечуги, при гущерите и други създания от този вид. Тогава те не са били толкова плътни колкото тези днес, а са имали желатиново тяло, както и силата да се придвижват. В един момент са протягали крайниците извън тялото си, а в друг са ги прибирали навътре. Накратко казано, тези крайници били подобни на тези на охлюва, който може да протяга и свива пипалата си.

Докато всичко това се е образувало навън, нещо друго е било влагано от космоса в Земята, друго вещество в допълнение на силикатите и то е това, което днес на Земята откривате като варовик или креда. Ако отидете в прадревните планини или поне в планините от периода Юра, там откривате тези варовикови скали. Те със сигурност са се появили на Земята по-късно, но са се появили по същия начин както силикатите - от космоса на Земята. Така имаме варовика като втора субстанция в Земята.

Варовикът постепенно се процеждал и същественото е, че действал по такъв начин, че земната кора все повече започнала да се сгъстява. На определени места силикатите се примесили във варовика. Варовикът обаче възпира космическите сили. Той е наистина нещо напълно различно от грубия материал, който си представят днешните химици. Той съдържа формиращи сили, относително активни, макар и непризнати.

Сега стигаме до нещо особено. Ако разгледаме един сравнително по-късен период, тогава за това, което описах във връзка с явленията раззеленяване и увяхване, откриваме, че в тази белтъчна атмосфера е налице едно постоянно издигане и спускане на варовикова субстанция. Образувала се е варовикова мъгла, което е било последвано от варовиков дъжд. Имало е период на Земята, когато водата, която днес се издига като пара и пада като дъжд, е била от варовиково естество и се е издигала и спускала, покачвала се е и е падала надолу. Сега интересното е, че този варовик е бил особено силно привлечен от желатиновите, хрущялните форми. Той ги е прониквал, импрегнирал ги със себе си. И чрез земните сили, които са в него (аз ви казах, че във варовика има земни сили), чрез тези сили цялата желатинова маса постепенно е била разтворена, тази маса, която както видяхме, е била формирана като сгъстен белтък. Варовикът извлякъл белтъка и го пренесъл по-близо до Земята, и от това постепенно се появили животните, които имат кости, съдържащи варовик. Това е случилото се през по-късния период на лемурийската епоха.

Следователно трябва да разглеждаме растенията в тяхната най-древна форма преди всичко като един чисто небесен дар. В животните, във всичко, което има животинска форма, трябва да виждаме нещо, което Земята, след като небето й е дало варовика, е приела и е превърнала в земна форма. Това са изумителни неща, които откриваме през онези древни времена. Ние се чувстваме толкова свързани с тях, че чувстваме целият този процес като едно разширение на човешкото същество в космоса.

Подобни неща естествено звучат парадоксално, защото се докосват до една действителност, за която днешният човек няма представа. Въпреки това те са абсолютна истина. Не съотвества ли това на реалността днес, когато някой казва нещо, за което си спомня: „Когато бях на 9 години, имах приятел, който набих или нараних?” Това спомняне е нещо, което възниква вътрешно. Казващият го може да изпитва или да не изпитва удоволствие от това. То може да му причинява болка, но тя възниква вътрешно. По подобен начин посредством връзката му с металите в човека възниква едно повишено човешко съзнание, което се превръща в земно съзнание: „Докато ти на Земята си формирал цялостното твое същество от небесата, преди слизането си ти си отделил растенията от себе си. Те са били отхвърлени от тебе. Ти също си отхвърлил животинското естество. Ти прояви волята преди всичко животинското естество да се превърне в отделен от теб продукт под формата на коагулирало желе или хрущял. Но в този случай трябва да видиш как по-ранните земни сили са ти отнели извършването на тази дейност и са придали на животинските форми други очертания, които са резултат от земно творение. По този начин в космическата памет човек може да види това като своя собствена опитност точно както в случая, който ви дадох като опитност от краткия земен живот. Той се чувства, както бе казано, като човешко същество едно цяло с всички тези неща.

Но всичко това е свързано и с много други процеси. Мога само да ви нахвърлям главните събития. И много други неща са се случили. Например, докато всичко, което ви описах, се е случвало, цялата земната атмосфера е била изпълнена със сяра в силно разредено състояние. Тази силно разредена сяра се е съединила с други субстанции и от съединението е възникнало това, което мога да нарека родители на всичко, което днес се открива в руди като пирит, галена, естествените сулфиди на цинка и т.н. По този начин всички тези субстанции са се развили под една по-стара форма - мека, гъста и восъкоподобна. Тялото на Земята е било проникнато от тези неща.

Когато тези руди, тези метални субстанции, се развили от общата белтъчна субстанция и са образували твърдата земна кора, металите наистина нямало какво повече да правят, докато не започнали да бъдат използвани от човека, освен да размишляват върху това, което се е случило в миналото. Откриваме ги още да правят това, да създават изображения в съзнанието на този, който има вътрешна визия, на всичко това, което се е случило със Земята. Сега поради това, че има като своя собствена тази космическа или най-малкото земна опитност, той си казва: „Чрез отхвърлянето от себе си на всичко това, чрез отхвърлянето на пра-растителната форма, форма, която след това се е развила в по-късните растителни форми, чрез отхвърлянето на това, което все още съществува по един по-сложен начин при животинските създания, както описах това, ти си отделил от себе си това, което преди те е възпрепятствало от притежанието на твоя собствена воля.”

Всичко, което описах, е било необходимост. Човекът е трябвало да изхвърли тези неща от себе си, точно както днес се освобождава от други субстанции, например чрез дишането. Той е трябвало да изхвърли тези неща, за да не бъде повече същество, подвластно само на волята на боговете, а да бъде същество със своя собствена воля, не непременно все още свободна, но негова собствена. Всичко това е било една необходима подготовка на земната природа на човека.

И много други неща са се случили, чрез които всичко постепенно се е трансформирало. С преминаването на металите в Земята цялата атмосфера също се е променила. Тя е станала различна, много по-малко серниста. Кислородът постепенно надделял над сярата, имайки предвид, че в древността тя е имала много голямо значение за атмосферата на Земята. Цялата земна атмосфера се трансформирала. В тази трансформирана атмосфера човекът този път отхвърлил от себе си нещо друго. Това, което е отделил, са наследниците на първите растения и първите животни.

Постепенно се развили по-късните растителни форми. Те имали един вид корен, с който се захващали във все още изключително меката земна субстанция. Възникнали влечуги, гущероподобни животни и по-сложни създания, отпечатъци от които съвременната геология все още може да намери. Едва в този по-късен период, когато човек за втори път отделил от себе си по-сложни форми, едва тогава се появили такива създания, каквито описвам. Първоначално това са били облакоподобни структури, постоянно възникващи и изчезващи, раззеленяващи си и след това увяхващи. Меки животино-подобни форми, които наистина били животни, форми, които постепенно са се консолидирали, обособявали са свой собствен живот, след което са изчезнали в общия земен живот. Такъв е бил случаят с всички тези същества. И от всичко това възникнало нещо, което все повече кондензирало в себе си.

Сред тези животни имало едно, което може да бъде описано по следния начин: то имало много дълъг, подобен на око орган, заобиколен от нещо като аура. Близо до него била разположена един вид зурла, която при това била издължена напред; следвало тяло подобно на гущер, но с мощни перки. Форма като тази възниквала, след което започвала вътрешно все повече да се твърдява. Появили се животни, които имали това, което бих казал, че било перки като криле, защото тези животни не са били морски създания, тъй като все още не е имало море; налице била една мека земна маса и все още мекия елемент на околната среда, от която само сярата била частично отделена. В тази околна среда едно такова животно е летяло или плувало, движело се е чрез нещо средно между летене и плуване.

Освен това имало и други животни, които нямали този вид крайници. Те имали крайници, който били формирани повече от силите на Земята и които напомняли също на крайниците на днешните по-низши бозайници.

И така, ако днес бихме се върнали назад по-скоро във времето, отколкото в пространството, в този период, който свързва лемурийската епоха с атлантската, бихме се натъкнали на чудна гледка. Ще видим онези гигантски летящи гущери с нещо подобно на фенер на главите си, който свети и отдава топлина. Отдолу ще бъде меката, подобна на тресавище Земя, която има в себе си нещо изключително привлекателно, защото предлага на днешните посетители нещо като благоухание, нещо средно между миризмата на плесен и тази на поникването на растителната зеленина, нещо средно между двете. Нещо от една страна съблазнително, а от друга крайно симпатично се предлага от тинята на меката Земя. В това тресавище откриваме да се движат като блатни животни създания, които вече имат крайници подобни на тези на днешните низши бозайници, но протегнати под тях, нещо като ципестите ходила на патката, но разбира се много по-големи. С тези „лопати” те са се тласкали в блатото, поклащайки се от една страна на друга.

Човекът трябвало да премине през всички отделителни процеси, за да бъде подготвен да се чувства независим по време на неговото земно съществуване. Така първо имаме растително-животинското творение, състоящо се в продукти отделени от човека, което е подготвило възможността земното човешко същество да се превърне във волево същество. Ако всичко това бе останало в човека, щеше да завладее неговата воля. Неговата воля тогава щеше да стане изцяло физическа функция. Чрез отделянето на тези неща от него физическото било отстранено и волята придобила психически характер. По подобен начин чрез това второ отделяне чувствата придобили психически характер.

Не по-рано от средата на атлантската епоха от тези животни и растения са се развили животните и растенията подобни на днешните. Земята по това време достигнала състоянието, на външен вид подобно на това днес. Съществували същите химически субстанции като тези, познати на химиците. Постепенно се е развило това, което познаваме като въглерод, кислород, алкалните тежки метали и др. подобни. Тези неща са се развили по това време. Следователно човекът е бил в състояние да извърши едно трето отделяне от себе си, а именно на това, което днес в околната среда оформя растително-животинския свят. И поради това, че го е отделил от себе си и поради това, че около него е възникнало това, което понастоящем съществува като творение, той е бил подготвен за своя живот на Земята като мислещо същество.

Така трябва да кажем, че човечеството тогава не е било подразделено на отделни индивиди както днес. Имало е едно единно човечество все още от психично и духовно естество, потопено в етера. Защото това единно човечество е слязло на Земята от космоса заедно с етера, който е струял надолу от космоса. Тогава то е преминало през тези събития, които намирате описани във „Въведение в тайната наука”. Слязло е на Земята, напуснало я е, отивайки на другите планети и се е върнало обратно по време на атлантската епоха. Това се е случило наред с другите събития, защото винаги когато нещо е било отделяно, човечеството не можело да остане на Земята. Трябвало е да напусне, за да може да укрепи вътрешните си сили, които след това са били от много по-фино, по-психично естество, след което се е връщало обратно. По-подробно можете да прочетете за тези събития във „Въведение в тайната наука”. А те се състоят в следното: Човекът, човечеството, наистина са принадлежали на космоса и са подготвили за себе си собствената си земна околна среда, изпращайки в земната област тези неща, които са отделили от себе си и които след това са се превърнали в другите природни царства. Понастоящем те са в земната област, където заобикалят човека. И сега можем да кажем: Чрез изпращането на тези изхвърлени продукти в земната област човекът постепенно е развил в себе си това, което му е осигурило като човешко същество волята, чувствата и мисленето.

Защото това, което днес човекът представлява като мислещо, чувстващо и волеизявяващо се същество, което през периода между раждането и смъртта почива на физическа, органическа основа, се е развило едва постепенно и е свързано с онези същества, които в името човешката еволюция в хода на времето са се отделили от човешкото царство. Благодарение на това отделяне те са метаморфозирали до тяхните настоящи форми.

Виждате от това, което се казва сега, че ние не говорим по един общ, абстрактен начин за връзката с това, което е металното естество на Земята. Защото, когато човек е съединен с тези метали, които крият в себе си паметта за земните събития, той наистина може да говори за това, което си спомня, наистина открива това, за което днес говорих. Когато пътуваме назад в тези ранни времена, намираме всичко по-подвижно, по-мимолетно преминаващо. Само се замислете върху тази грандиозна, величествена гледка, която ви описах. Върху тези восъкоподобни подвижни силикатни форми, в които възникват очертаните форми на растителния свят, които се просмукват напълно с мекото белтъчно вещество и по този начин представляват в земното обкръжение - към което поглеждаме в посока нагоре - нещо, което се раззеленява и отново увяхва. Помислете вързу тези неща и вие самите ще си кажете: За разлика от растенията, растящи днес на Земята с корави корени и твърди листа, или в сравнение с днешните дървета с техния твърд ствол, всичко това е една бързопреходна картина. Само си помислете колко преходни са били тези ранни форми в сравнение днес с дъба. Самият дъб не е горд със своята твърдост, но общо взето така се чувстват онези, които живеят около него, защото те объркват своята често срещаща се слабост с твърдостта на дъба. Ако сравните днес твърдостта на дъба със субстанцията на онези древни растителни форми, колко крехко е тяхното израстване, колко крехко е увяхването им – като сенки, издигащи се в атмосферата, кондензиращи и след това изчезващи! Или ако сравните в един по-грубоват случай, да кажем един днешен хипопотам или слон, или който и да било друг жив бозайник с неговата здрава кожа, със създанията от онова ранно време, когато те са се появявали като втвърден белтък от общата белтъчна маса и са били сграбчвани от варовика, развивайки чрез този процес по малко по-сгъстен начин признаците на костите в животинското царство на Земята. Ако разгледате цялата тази днешна твърдост, в сравнение с това, което е била Земята, повече няма да се съмнявате, че колкото по-назад се връщаме, толкова по-бързопреходни и мимолетни са били условията.

След това отиваме още по-назад, където са налице само цветни образувания, вълнуващи се, тъчащи и ярки, които възникват и отминават. Ако вземете описанието на Старото Слънце, Стария Сатурн, предшествениците на Земята, както това е направено във „Въведение в тайната наука”, ще си кажете, че всичко може да се разбере, знайки, че трябва да се върнем назад от настоящото към едно по-ранно състояние. Там това мимолетно растително формирование абсорбира белтъка и се превръща в едно облакоподобно формирование. В един още по-ранен период откриваме форми, изявяващи се само в цвят, като тези, които описах при Слънчевото или Сатурновото съществуване.

Така постепенно, ако проследим назад във времето това, което е физическо, ние се отърсваме от това, което е грубо и тромаво и от по-фино физическото към духовното, обръщайки внимание на действителните факти, се връщаме към духовния произход на всичко, което принадлежи на Земята. Земята води своя произход от духовното. Това е резултат от една истинска визия и аз мисля, че е красива идеята да си кажем: Ако проникнеш във вътрешността на Земята и оставиш на твърдите метали да ти кажат какво си спомнят, те ще ти предат следното: „Някога ние сме били разпръснати навън в космическото пространство по такъв начин, че въобще не сме представлявали физическа субстанция, а в духа сме били същности от цвят, тъчащи в космоса, възникващи и изчезващи.” Паметта на металите за Земята ни връща назад към онова състояние, при което металите са били космически цветове, проникващи се едни други, където в същността си космосът е бил един вид дъга, един вид спектър, който след това постепенно се е диференцирал и е станал физически.

Това е моментът, в който това, бих казал, чисто теоретическо впечатление, предадено от металния елемент на Земята, се превръща в морално впечатление. Защото всеки метал в същото време ни казва: „Аз произхождам от космическите пространства и от земните форми. Възникнал съм от небесното царство. Свален съм тук и пленен в Земята. Но аз очаквам своето изкупление, защото трябва отново да изпълня вселената със своето същество.” Когато по този начин се научим да разбираме говора на металите, тогава златото ни говори за Слънцето, оловото за Сатурн, медта за Венера. И тогава тези метали ни казват: „Някога бяхме разпростряни далеч навън, медта до Венера, оловото до Сатурн. Днес сме пленени тук. Но когато Земята изпълни своята задача така, че човекът придобие това, което само на Земята може да придобие, отново ще се разпрострем далеч навън. Ние бяхме пленени по този начин, за да може човекът на Земята да стане свободно същество. Когато свободата на човека бъде придобита, нашето освобождение/разомагьосване също може да започне.”

Това освобождение вече е започнало. Ние само трябва да вникнем в него. Трябва да разберем как Земята заедно с човека ще се развиват по-нататък в бъдещето.
Нередактиран превод от английски на Мартин Атанасов.