1.Понятие за Гражданско право. Система на Гражданското право.Предмет и система на общата част.
Терминът “гражданско право” води началото си от Римското право и е буквален превод на ius civile. Още в Римското право се е очертала онази нормативна съвкупност, която днес наричаме частно право.
Исторически съвременното континентално право произхожда от Римското право. Това, което е допринесло последното да оцелее в продължение на столетия и да залегне в основата на модерните правни системи е, че то съдържа абстрактни фигури, както и че има обърнат поглед към практиката. Съвършенството на Римското право от правно-техническа гл. т. е давало възможност на всяка следваща епоха да внася по нещо ново в неговото съдържание. Именно поради тези причини Римското право е било реципирано от западноевропейските държави.
Понятието “гражданско право” се разглежда в четири значения:
1.Гражданското право като обективно право – касае са за отрасъл на правото на една държава, съвкупност от правни норми, уреждащи точно определен кръг обществени отношения.
2.Гражданското право като субективно право – т.е. това е признатата и гарантирана от закона възможност едно лице да има определено поведение, респективно да изисква определена престация от трети лица.
Връзката между субективното и обективното право е това, че правната норма (т.е. обективното, материалното право) съдържа в хипотезата си юридически факти, при настъпването на които се проявяват предвидените в диспозицията субективни права и задължения. Обективното (материалното) право или директно предвижда съдържанието на субективни права и задължения, или нормата допуска възможността страните по своя воля да се обвържат от конкретни субективни права и задължения.
3.Гражданското право като учебна дисциплина, имаща за задача да предаде основните знания за предмета, метода, институтите и т.н. на отрасъла Гражданско право.
4.Гражданското право като наука, която има за предмет изучаването на основните институтиi на гражданското право. Гражданското право като наука изучава още и основните понятия, принципите на гражданското право и обобщава основните разработки на съдебната практика.
Ако първият белег на българското гражданско право е това, че то е част от обективното право, то вторият белег е, че гражданското право е отрасъл на частното право. Делението на правото на частно и публично датира още от Римското право. Критерият за това разграничение обаче не е единен.
Още древно римския юрист Улпиан използва два критерия при делението на правото на частно и публично:
-интересите, които регулират определен кръг правни норми и
-особеностите на субектите, които са адресати на тези правни норми.
Тези два критерия лежат в основата и на двете главни теории, които разграничават частното от публичното право:
А. Теорията на интереса, според която онези норми, които засягат обществото като цяло се отнасят към публичното право, а други норми, регулиращи отношенията между частно правните субекти се причисляват към частното право.
Б. Теорията на субординацията, според която критерий за разделяне на правото на частно и публично е методът на правно регулиране. В публичното право основен метод за регулиране на правоотношенията е този на субординацията ( метода на власт и подчинение), а в частното право основен е методът на равнопоставеността ( метода на диспозитива).
В. Друга основна теория в тази насока е теорията за правното положение на страните. Тук критерий за дуализма между частно и публично право е това, че някои правни норми, макар и спадащи към частното право, не винаги осигуряват равнопоставеност на правните субекти. Тези отношения обаче не са отношенията на власт и подчинение в публично правния смисъл.
Г. Друго разграничение сочи като критерий това, дали в правоотношението фигурира държавен орган или не. И тази теория обаче не е задоволителна, защото държавните органи могат да влизат както в публично правни, така и в частно правни отношения.
Д. Някои автори стигат дори до такива крайности, че отричат разграничаването на правото на частно и публично.
Онова, което отличава гражданското право от останалите клонове на частното право е предметът на регулиране. По отношение на предмета на регулиране съществуват две тези:
1.Според първата, предметът на гражданското право е онова, върху което въздействат неговите правни норми (т.е. типа обществени отношения, които се регулират). Оттук и извода, че гражданското право регулира имуществените правоотношения между гражданско правните субекти и свързаните с тях лични не имуществени отношения. На това становище се възразява, че предметът на регулиране не може да се определя с извън правни средства.
2.Според втората теза, предмет на гражданското право е правният статут на гражданско правните субекти и правоотношенията на равнопоставеност, които съществуват между тях.ii
Определение за гражданско право – гражданското право като отрасъл на правото е съвкупност от правни норми, които уреждат статута(правното положение) на гражданско правните субекти и правоотношенията между тях.
Система на гражданското право – системата на гражданското право това е начинът на организиране на нормите, попадащи в гражданското право. Подреждането най-общо става по следния начин – гражданското право, заедно с търговското право и международното частно право, съставляват отраслите на частното право. Подразделенията на гражданското право се наричат клонове. Такива са облигационното право, вещното право, авторското право, семейното и наследственото право и според някои гражданското право обща част. Сред тези клонове трябва да фигурира търговското право, а гражданското право обща част не е отделен клон на гражданското право.iii Разграничението на клоновете е според предмета, който те регулират.
Система на гражданското право обща част – систематиката на гражданското право обща част включва норми относно нормите, т.е. тези норми, които уреждат кога една гражданско правна норма влиза в действие, кога тя е отменена, нормите относно тълкуването й и т.н. Тук влиза и теорията на гражданското правоотношение – кои юридически факти го пораждат, как се защитават субективните права, субектите на гражданското право и пр.
Според доц. Русчев гражданското право обща част не е клон на гражданското право, а представлява съвкупност от законодателни норми, които регулират гражданското право по общ начин(тези законодателни норми се съдържат в Общата част на Закона за задълженията и договорите). Такава е систематиката на гражданското право и според пандектната система, към която спада и нашата правна система.
Друга система за систематизация на правните норми(и в частност на гражданско правните) е институционалната(напр. Наполеоновият code civil). При нея се разграничават обща част и три специални части – за лицата, за имуществата и другите видове собственост и за способите за придобиването им.
2.Съпоставяне и отграничаване на гражданското право от търговското, трудовото, гражданско-процесуалното и международното частно право.
Мястото на търговското право в юридическия свят – най-често се застъпва тезата, че търговското и гражданското право формират два отделни отрасъла на частното право. Общото между тях двете е, че уреждат отношения между равно поставени субекти. Връзката между институтите на гражданското право и търговското право е функционална – редица институти на гражданското право се прилагат пряко в търговското право, поради което последното представлява съвкупност от правни норми, уреждащи правния статут на търговците и отношенията, в които те влизат помежду си или с други частно-правни субекти. Търговското право не е самостоятелен отрасъл на частното право, а е клон на гражданското право, тъй като не съществува обособен кръг от обществени отношения, различни от тези, уреждани от гражданското право, които търговското право да регулира.
Според някои автори онова, което разграничава търговското от гражданското право, е наличието в търговското право на множество публично-правни норми, но това не е достатъчно силен аргумент, за да се приеме такова становище.
Разграничение между гражданско материално право и гражданско процесуално право – гражданското процесуално право е съвкупност от правни норми, които уреждат процесуалните действия на гражданите и съда, процесуалните права и задължения, както и защитните и санкционните последици от тези действия. Като клон на действащото право гражданското процесуално право регулира тези действия чрез метода на власт и подчинение(съдът налага тези отношения върху гражданите). Макар и противоположно на гражданското материално право, гражданското процесуално право се намира в тясна връзка с последното, тъй като урежда правната защита на материално-правните норми.iv Нормите на гражданския процес разрешават проблеми, породени от материалното гражданско право. От една страна гражданско-процесуалните норми са обусловени от материално-правните норми, които защитават, но от друга страна процесуалните норми също въздействат върху материално-правните норми като им дават защита.
Трудността идва, когато нормите на гражданското процесуално право не могат да се разграничат от материално-правните норми, защото понякога в материално-правен акт могат да се намерят процесуални норми и обратно – в процесуално-правен акт да се съдържат материално-правни норми. Като пример за първата хипотеза могат да послужат нормите, предвиждащи оборими презумпции(45,ал. 2 ЗЗД; 85 ЗЗД; 77, 99, 205 ЗЗД)v. Това са правила, относно доказателствената тежест. Относно втората хипотеза това ясно личи в 64 – 69 ГПК, уреждащи отговорността за съдебни разноски.vi Оттук следва и изводът, че разграничението между материално-правните и процесуално-правните норми не може да се направи въз основа на акта, в който се намират.
Важно да се отбележи е, че в процеса няма правоотношение между страните, а всяка страна се намира в правоотношение със съда, който служи като “посредник” между тях.
Разграничение между гражданското и трудовото право.
Гражданското право и трудовото право са два отделни отрасъла на частното право. Трудовото право урежда правоотношенията във връзка с предоставянето на работна сила.
Разграничението между двата отрасъла се налага поради сходството между индивидуалния трудов договор и някои гражданско-правни договори(напр. Договор за поръчка, за превоз и др.). И трудовото право също е възникнало на основата на гражданското право. За разлика от търговското право, съществуването на трудовото право като отделен отрасъл на обективното право е безспорно. Аргументи в полза на това схващане са специфичните само за трудовото право субекти(работник – работодател). При трудовото право се престира жив труд, а при договора за изработка – резултата от труда. Поради това трудовото право възприема и различни разрешения – приема се, че резултата от труда е собственост на работодателя. Докато при договора за изработка резултатът се прехвърля. Друго разграничение е, че трудовото правоотношение е винаги възмездно, има продължително действие и е intuitu personae. Не трябва да се омаловажава и факта, че страните в трудовите правоотношения са неравно поставени – работодателят заема господстващо положение спрямо работника.
Разграничение между гражданското право и международното частно право.
Международното частно право урежда частно-правните отношения с международен елемент. Този елемент може да засяга кой да е от елементите на правоотношението.
Системата на международното частно право отразява системата на вътрешното право и затова в него може да се обособи международно гражданско право. Тук основният въпрос, който възниква е дали международното частно право е отделен отрасъл на частното право?
Едни автори считат, че международното частно право има за задача само да отстранява стълкновението между гражданските право порядъци между отделните държави. Следователно според това становище международното частно право не представлява отделен от частното право отрасъл.
Други автори поддържат, че международното частно право също като гражданското право е регулатор на гражданските правоотношения, т.е. има едновременно функция по разрешаването на стълкновения и функция по регулиране.
Регулативната функция на международното частно право се обяснява с това, че в правопорядъка на всяка държава има две съставки – от една страна вътрешна, която урежда местните правоотношения, а от друга – международна съставка.
Международното частно право не е част от вътрешното гражданско право, а е самостоятелен клон, т. е. част от международната съставка на българското частно право, като то има за елементи определен кръг отношения. Като обективно право международното частно право включва два типа норми:
-несамостоятелни (стълкновителни) норми и
-самостоятелни норми – последните се прилагат пряко. Чрез преките норми международното частно право регулира пряко международните отношения с частен характер.
Стълкновителните норми включват в диспозицията си съдържанието на закона, към който те препращат.
Според професор Живко Сталев пък, международното частно право не съществува като самостоятелен правен отрасъл. Според него функцията на международното частно право е да урежда кой правопорядък ще се прилага, т.е. международното частно право притежава само стълкновителна функция. Аргументите на проф. Сталев са следните:
1.От една страна се смята, че международното частно право се прилага не само спрямо международно-правните отношения с частен елемент, но на него са подчинени и местните вътрешно-правни отношения с частен характер.
2.От друга страна от това ,че стълкновителната норма се прилага заедно с материално-правния закон, към който тя препраща, следва, че те двете се прилагат в единство. Оттук не следва и че уредбата се дава от стълкновителната норма.
3.Основни принципи на гражданското право. Развитие на българското гражданско право.
Понятие за принцип – принципът се дефинира като основно ръководно начало на правото като цяло, отрасъл или дял от него. Принципът в гражданско-правен смисъл може изрично да е записан в правните норми или логически да се изведе от тях – т. е. възниква въпроса дали принципът е норма или само идея.
Според проф. Живко Сталев правният принцип е вид норма, основополагаща по съдържание.
Според други автори (проф. Мария Павлова) принципът е самата ръководна идея, която намира израз в законодателството.
Въпреки различните становища обаче, безспорно е, че въз основа на принципите се създават определени правни норми, които обективират принципа, но самите тези правни норми не са принципа. От съдържанието на правната норма се извлича принципа.
Проф. Цеко Торбов сочи, че при установяване на принципите съществуват два подхода:
1.Принципът се абстрахира от позитивното право, като новосъздадената норма се проверява.
2.Принципите не произтичат от правната норма, но по тяхно подобие имат общ източник – справедливостта.
Нормата-принцип не е формулирана по подобие на останалите норми (в структурно отношение), а по-скоро като генерално изискване към определени субекти или правоотношения.
Нормите-принципи са с по-голяма абстрактност, защото са значими като логическата връзка между различни такива общи правила. Именно поради това те са и най-стабилните правни норми. Важно е да се разграничават правните принципи от другите обществени принципи.
Значение на правните принципи – правните принципи имат идейно и практическо значение. Те осъществяват връзката между правото и не правните оценъчни категории, с които борави правото – справедливост, добри нрави, морал и т. н.
От чисто юридическа гл. т. значението на правните принципи се изразява в следното:
-нормотворческо значение – правният принцип е призван да осигури вътрешна непротиворечивост на ценностите, които един правопорядък признава.
-значение в правоприлагането – правните принципи се използват при тълкуването на правните норми (46, ал. 1 ЗНА)vii, при преодоляването на празноти в правото (46, ал. 2 ЗНА)viii.
Принципите са от различна степен на общност – има принципи на частното право, на гражданското право, на отделните клонове и т. н. Принципите на гражданското право са следните:
1.Принцип за забрана за злоупотреба с право – този принцип гласи, че субектите не могат да притежават свои материални или процесуални права, ако не ги притежават (nemo dat tot non habet). В противен случай трябва да им се откаже правна защита. Тази забрана според някои е самостоятелен принцип на гражданското право, а според други – на частното право въобще. Това е основен принцип и в процесуалното право (57, ал. 2 КРБ)ix.
2.Принцип за равнопоставеност на субектите – равнопоставеността се приема като равната възможност, която правото осигурява за придобиването на субективни право, равната възможност за извършване на правомерни юридически действия, т. е. признаването на равна правоспособност и дееспособност. Равната правоспособност изисква равни условия за проявяването й (недопускането един субект да бъде едностранно обвързан с правно задължение спрямо друго лице). Проявлението на принципа на равнопоставеността в гражданското право означава едната страна по гражданското правоотношение сама да създава, променя и прекратява правната връзка, в която се намира с другата страна. Към този принцип според доц. Иван Русчев трябва да се отнесе и забраната за злоупотреба с монопол (19, ал. 1 КРБ)x.
3.Принцип за самостоятелност на гражданско-правните субекти и свободата на участие в гражданско-правния оборот – самостоятелността се изразява във възможността правните субекти да имат собствено имущество, да могат да се разполагат свободно с него, да бъдат сами носители на права и задължения, сами да бъдат носители на правни последици и сами да формират и да изразяват правно релевантна воля.
Свободата за участие в гражданско-правния оборот се изразява във възможността на правните субекти сами да определят действията си.
Основно проявление на този принцип в гражданското право е договорната свобода и свободата на сдружаване. Два са основните елемента на този принцип и те идват от облигационното право – автономията на волята и договорната свобода. Според някои автори става въпрос за едно и също начало, а според други – касае се за различни начала, като свободата на договаряне е производна на автономната воля.
Автономията на волята в гражданското право се изразява в това, че гражданските правоотношения не са наложени от държавната власт, а са израз на свободната мисъл, превъплътена в свободно поведение. Волята на страните не е просто юридически факт, който е необходим, за да се задвижи правната норма. По силата на своята воля страните могат да сътворят нови правни положения, различни от тези в правната норма, но които правни положения ще бъдат меродавни за отношенията между страните и ще имат същата санкция, която имат и предвидените в правната норма права и задължения (20а и 44 ЗЗД)xi.
Свободата на договарянето (9 ЗЗД)xii се явява производна от автономията на волята и представлява правото на страните да избират дали да се възползват от признатите им в закона възможности чрез волята си да породят обвързващи ги правни последици и по какъв начин да използват тази възможност. Тази разпоредба дава широко приложение за ненаименуваните договори (пакт и номинат) – т.е. дава правна валидност на ненаименуваните договори и възможност на страните да създават нови и нови ненаименувани договори.
Свободата на договаряне обхваща въпросите дали да се сключи договор, с кого да се сключи и какво да е съдържанието му. Това е възможността дадена на страните да се отклонят от правните норми. Освен това 9 ЗЗД определя и границите на свобода на договаряне.
Във връзка със съдържанието на договора също има ограничения (26, 94 и 226 ЗЗД)xiii.
И 20а и 9 ЗЗД имат значение на основни начала.
Автономията на волята и свободата на договаряне правят възможно съществуването на принципа на консенсуализма (8 ЗЗД)xiv. Този принцип намира приложение в правилата за тълкуване на договорите (20 ЗЗД).xv
4.Принцип на справедливостта – това всъщност е защитата на всеки признат от правото интерес, при който се търси максимално съчетаване на интересите на правните субекти. Ако има колизия между интересите, последните се обуславят от целта, която трябва да се постигне. Израз на този принцип е принципът на недопустимост за неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД)xvi
5.Принцип на правната сигурност в оборота – този принцип намира отражение в нормите, в които се установява форма за действителността на сделките (18 ЗЗД)xvii, вписванията при нотариуса или в търговските регистри; правилата, установени за защита на третите добросъвестни лица.xviii
6.Принцип на добросъвестността – добросъвестността има две смислови значения:
а) добросъвестен е онзи, който не знае определено обстоятелство
б) онзи, който не е действал умишлено, но въпреки всичко не е изпълнил определено задължение
Добросъвестността се използва в 21, ал. 2, 82, 25 ЗЗД.xix Добросъвестността като критерий може да се използва в няколко насоки – 12, 63 ЗЗД и пр.xx Т. е. под добросъвестност се разбират онези усилие и напрежение от страна на длъжника, което кредитора очаква. Добросъвестността е и мярка за поведението на кредитора, изразяващо се в института на правото за задържане – 307 ЗЗД (отменен).
4.Източници на гражданското право – понятие, видове. Нормативните актове и правният обичай като източник
Под източник на гражданското право се разбира юридически факт, който е визиран в закона и има за последица създаването на нови гражданско – правни норми и/или изменението, отменянето, суспендирането и тълкуването на вече влезли в сила гражданско – правни норми. Характерно за тези юридически факти е, че за разлика от другите юридически факти, тяхното действие е свързано с пораждането, изменението, прекратяването и тълкуването на правните норми, а не на правоотношението.
Като източник на гражданското право ще бъдат окачествени не само онези юридически факти, които пряко пораждат, изменят, отменят или суспендират, но и онези юридически факти, които внасят промяна било в тълкуването на правната норма, било в начина на прилагането й и по този начин могат косвено да станат причина за възникването на нови правни последици.
Към преките юридически факти (източници) спадат правните норми, правният обичай и решенията на КС, които провъзгласяват за противоконституционна дадена правна норма.
Към косвените източници се включват тълкувателните решения на КС и тълкувателните решения на ОСГК на ВКС и ВАС.
Като субсидиарни източници могат да се разглеждат правилата на морала и справедливостта.
Спорно е дали към източниците на гражданското право спада автономното право на колективните тела (устави на кооперации, дружества, както и вътрешните актове, уреждащи взаимоотношенията между работещите в една организация). Според проф. Павлова в тези случаи се създават правни норми и следователно те са източници на ГП, докато други автори смятат, че това са властнически актове, които не би трябвало да се включват към източниците на ГП. Факт обаче е, че автономното право въплъщава в себе си не волята на държавата като империум, а волята на частно правни субекти, изразена чрез правна сделка. Вътрешните актове, дори когато са едностранно наложени, не са израз на властническа воля, а израз на работническа власт на работодателя. Автономните актове не подлежат на обнародване и важат само за субектите, включващи се в колектива. Оттук следва, че не се касае за нормативни актове, защото чрез автономните актове се създават само локални норми.
Приликите между правните и локалните норми е, че и двата вида са абстрактни. Изхождайки от това, може да се каже, че абстрактните норми включват два елемента в съдържанието си – правни норми и локални норми, т.е. всеобщото и не персонифицирано действие не е характерно само за правните норми, а и за автономните актове. Подвеждаща в този случай е редакцията на 20а ЗЗД.xxi
Нормативни актове – нормативният акт може да се определи като волеизявления на овластени от закона лица, извършени по установен от правото ред. Нормативните актове се намират в йерархична подчиненост в зависимост от юридическата си сила, като на върха стои Конституцията, а след нея се подреждат според юридическата си сила международните договори, ратифицирани от българското право, кодексите, законите, постановленията на МС (включително и тези, с които се приемат правилници и наредби), правилниците, наредбите на МС и наредбите и нормативните решения на Общинските съвети.
Останалите актове (включително и тези, издавани от НС) не са нормативни актове. Същото важи и за разпоредбите и решенията на МС. Нормативен характер нямат и указите на президента.
Решенията на Общинските съвети могат да имат като нормативен, така и не нормативен характер. Правилниците и наредбите винаги са нормативни актове, но когато те са дело на МС, трябва да бъде издадено съответно постановление за приемането им. Нормативен характер имат и инструкциите.
Законът безспорно е главната форма на източник на позитивното право. Той е нормативен акт на НС. Но НС не е единственият орган с нормативни компетенции – 2, ал. 1 ЗНА предвижда, нормативна компетентност за определени органи може да се признае и със закон).xxii Като гаранция за това е 2, ал. 2 ЗНА, която гласи, че компетентност да се издават нормативни актове не може да се делегира.xxiii Този въпрос обаче не е безспорен – напр. 26, ал. 2 ЗАдм приема, че министър може да делегира свои правомощия, включително и нормативни на своя заместник – министър.xxiv
Оттук следва, че делегиране на нормотворчески компетенции е възможна, но само когато е установена със закон. От тълкуването на ЗНА се прави извода, че компетентността за издаване на нормативни актове не може да се прехвърля, освен в изрично установените случаи, а такъв именно е 26, ал. 2 ЗАдм.
Под делегация на правомощия се разбира и прехвърлянето на правомощия от законодателната към изпълнителната власт.
Всички други актове, които нямат формата на закон, се определят като подзаконови, независимо от това кой ги издава. Но подзаконовият акт не е винаги вторичен. Първични по съдържанието си могат да бъдат само постановленията на МС (6 ЗНА).xxv
Наредбите, издавани от Общинските съвети също могат да създават първична уредба на обществените отношения, но вече с местно значение – 8 ЗНА.xxvi
Следователно разликата между първичния и вторичния нормативен акт е в това, че за първичните ЗНА изисква те да бъдат съобразени със закона, докато за производните (подзаконовите нормативни актове) се издават, за да осигурят прилагането на закона и следователно трябва да го следват по съдържание.
Друг спорен източник на ГП са българските държавни стандарти и съществуващите отраслови нормали (по отменения Закон за стандартизацията). Според този закон те се разглеждат като специфични подзаконови нормативни актове. Според ЗНСт от 1999 г. българските държавни стандарти се определят като съставени чрез общо съгласие и определящи за общо и повтарящо се прилагане правила, основни насоки или характеристика за дейности, за да се постигнат оптимални резултати. Те влизат в сила след публикуване на наименованието и номера им в официалния бюлетин на Националния стандартизационен комитет. Съгласно 5 ЗНСт българските държавни стандарти се прилагат доброволно.xxvii В някои случаи обаче, някои стандарти (като националните статистически стандарти например), се обнародват в Държавен вестник (10, ал. 3 ЗСт)xxviii, а други национални стандарти (като националните счетоводни стандарти например), са задължителни за предприятията (6, ал. 1 ЗСч).xxix Оттук, задължителността и обнародването на националните счетоводни стандарти, могат да послужат като аргументи за обосноваването на тезата, че някои от българските държавни стандарти са задължителни подзаконови нормативни актове.
Основните законови и подзаконови актове, които са източници на ГП са следните: ЗЗД, ТЗ, ЗС, ЗДС, ЗЧС, ЗКооп, ЗН, СК, ЗАПСП, ЗОП, ВЗ, ЗЗК и т.н.
По-характерни подзаконови източници на облигационното право са: ПМС № 245 от 1994 г., Наредба № 35 от 1995 г. и т.н.
Международните договори, които имат за предмет регулирането на гражданските правоотношения са: (главно в облигационното и търговското право) – Виенската конвенция от 1980 г. за международната продажба на стоки и т.н.
Правният обичай като източник на ГП – подобно на всяка друга норма, обичаят е общо правило за поведение. Два основни елемента го формират – продължителното му прилагане и създаденото убеждение в правосъзнанието за неговата задължителност. За да имаме правен обичай, трябва да е налице още един елемент – държавата да допусне съответния обичай и да гарантира спазването му с държавна принуда.
Признаването на правния обичай става чрез правни норми, които препращат към определени обичайни правила или допускат при дупки в правото да се използва обичая (напр. 1, ал. 2 от Наредбата за плащанията).xxx
В нашето право правният обичай няма самостоятелна правна задължителност, а черпи силата си от закона, т.е. в българската правна система не съществува обичай със задължителна правна сила, която да конкурира или да измести правна норма.
В ГП традиционно се прокарва разграничението между правният обичай и обичаят в практиката. При последния липсва като елемент и убеждението за задължителност. Той намира приложение, но само тогава, когато законът изрично е препратил към тях. Между двете категории обаче няма непреодолима преграда и обичаите в практиката могат да се превърнат в правен обичай, стига да са упоменати в правна норма.
В съвремието търговският обичай се формира много бързо. Международният търговски обичай се прилага засилено, тъй като законите в отделните държави не са толкова гъвкави и е необходимо препращането към международните търговски обичаи. В ТЗ се съдържат много норми за допустимостта на правния обичай при празноти в правото (288, 494, ал. 2, 299 и 300 ТЗ).xxxi
Кодексът на търговското мореплаване също предвижда задължителната сила на уговореното или чуждият морски обичай (154 КТМ).xxxii Международните обичаи имат значение при определяне вида на аварията.
Към обичаите на практиката препраща напр. 20 ЗЗД;xxxiii по повод отмяна на дарение 227 ЗЗД;xxxiv
За да се отстрани несигурността на международните обичаи, те се кодифицират (включват се в отделни сборници, какъвто е този на търговските камари например и т.н.). Усъвършенстването на международните обичаи се извършва по два начина – или чрез създаването на общи търговски условия, или чрез създаването на еднообразни обичаи и правила от организации, които имат тежест в международната търговия. Пример за последните са т. нар. инкотермс на Международната търговска камара.
Понякога обаче се оказва, че и обикновеният обичай има значение за правото. Практиката на ВС приема, че както по повод на годежа, така и по повод на църковния ритуал за непозволени увреждания. Чеизът се счита от ВС за индивидуална собственост и полагането му по обичай в ръцете на съпруга не означава, че той става обща съпружеска собственост.
|
