Лекции по компютърни мрежи и комуникации
Изтегляне 1.22 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 1. Компютърни мрежи. Апаратура и топологии.
- Ethernet
- IBM Token Ring
- 2. Структура и еталонен модел на мрежите. Нива.
- Сесийният слой
- 3. Видове мрежи – комутация и съобщения. Различават се три режима на предаване на съобщения от източника до приемника - комутация на канали , комутация на съобщения
- 4. Физическо ниво в мрежите. Теоретически основи и среди за предаване.
| Лекции по компютърни мрежи и комуникации
Писани са от мен, Иван Димитров Георгиев (вече завършил) студент по информатика, електронната ми поща е ivandg@yahoo.com. Четени са през зимния семестър на учебната 2004/2005 година. Лектор тогава беше доц. Антон Петков. Използвал съм мои (и на мои колеги) записки от лекции, но основно съм използвал следните учебници: Компютърни мрежи на Андрю Таненбаум и Принципи на компютърните мрежи и Интернет на Боянов, Турлаков, Тодоров, Димитров и др. Не претендирам за изчерпателност, нито че съм разбрал добре нещата. Мисля, че доц. Петков включва последните години някои допълнителни неща, така че моят съвет е да се посещават редовно неговите лекции. 1. Компютърни мрежи. Апаратура и топологии. Компютърните мрежи са комплекс от цифрова, компютърна апаратура. Компютрите в мрежата се свързват по специални правила и с определен софтуер. Компютрите в мрежата се наричат хостове (host). Най-общата класификация на мрежите, основана на логическото преминаване на данните през комуникационната среда е следната:
Топологията на една мрежа определя геометричното свързване на физическите канали и възлите. Тя се определя на основата на географското разположение на компютрите, на обема на предаваните данни, на пропусквателната способност на линиите за връзка и др. По отношение на физическия размер на мрежите класификацията е следната: LAN (local area network) - локална мрежа - характеризира се с физическа ограниченост в рамките на една или няколко сгради с диаметър няколко километра. Традиционните локални мрежи предават със скорост 10 Mb/s до 100 Mb/s. Скоростите при по-новите LAN достигат 10 Gb/s. Локалните мрежи са мрежи със селекция - хостовете сами селектират това, което е предназначено за тях. При локалните мрежи са възможни различни топологии. При шинната топология всички компютри са свързани към линеен кабел. В даден момент само една машина може да предава данни, а всички останали машини трябва да чакат. За да се разрешават конфликти при едновременно желание за предаване на две или повече машини се използват арбитриращи механизми. Те могат да са централизирани – при тях има специално устройство, което извършва арбитража и децентрализирани (разпределени) – при тях всяка машина сама определя кога да изпраща. Пример за мрежа с шинна топология и разпределен контрол е Ethernet. При кръговата топология хостовете са разположени в кръг на определено разстояние един от друг. Обикновено всеки предаден пакет извършва една пълна обиколка на кръга. И тук трябва да има подходящ арбитраж. При мрежата IBM Token Ring например, машините се редуват да предават чрез използване на специален маркер, който обикаля кръга. MAN (metropolitan area network) - градска мрежа - високоскоростна мрежа, която трябва да обслужва едно населено място. Отделни участъци от мрежата, например в рамките на една сграда, са на принципа на селекцията. Връзката между тези участъци се осъществява по принципа на маршрутизацията чрез оптически кабели, разположени в комуникационни шахти. При градските мрежи е важен въпросът за разширяемост в рамките на определената територия. Най-добър пример за MAN е кабелната телевизия. В началото кабелните мрежи са служели за предаване само на телевизионни програми, но впоследствие кабелните оператори започват да предоставят на своите потребители достъп до Интернет, като използват незаетите от телевизионните сигнали честоти. WAN (wide area network), WLN (wide large network) - регионални мрежи - обхващат широки географски области, най-често страни или континенти. Изцяло работят на маршрутизация. Хостовете в WAN са свързани помежду си чрез комуникационна подмрежа. Тя най-често е собственост на телефонна компания или на доставчика на Интернет услугите (ISP). Задачата на комуникационната подмрежа е да предава съобщения от хост до хост. В повечето WAN тя се състои от предавателни линии и превключващи (комутиращи) елементи. По предавателните линии се пренасят пакетите с данни между машините. Те могат да са медни жици, оптически влакна или да са основани на радио връзки. Комутиращите елементи свързват две или повече предавателни линии. Те най-често се наричат маршрутизатори (router). Когато един пакет пристигне на входна линия на даден маршрутизатор, той трябва да избере на коя изходна линия да предаде този пакет. За целта се използват маршрутизиращи алгоритми. Някои WAN използват сателитни връзки – при тях всеки маршрутизатор има антена, чрез която приема или предава съобщения от сателита.
Най-популярен пример е световната мрежа Интернет (Internet). При всички мрежи съществени са линиите между възлите – те се изграждат от телефонни компании. В рамките на града най-често се използват възможностите на съществуващата телефонна мрежа. Нейните възли са телефонните централи. Всеки отделен абонат е свързан чрез медна усукана двойка кабели към районна телефонна централа. Всяка районна централа се свързва към една или повече регионални централи. Телефонните централи се свързват помежду си чрез цифрови високоскоростни магистрали, най-често се използват оптически влакна. Свързването между два отделни абоната се базира на комутация на каналите. Телефонната мрежа осигурява надеждна работа в ниския честотен диапазон от 300 Hz до 3300 Hz за предаване на глас. При аналоговите телефонни мрежи се налага преобразуване на цифровите сигнали към аналогови (модулация) и обратно – преобразуване на аналоговите сигнали към цифрови (демодулация). Тези преобразувания се извършват от устройства, наречени модеми. При споменатите честоти между два абоната може да се предават данни със скорост 33.6 Kb/s. Скоростта може да достигне 56 Kb/s, ако единият абонат е свързан директно с цифрова линия към телефонна централа (както са повечето ISP). Ограниченията в честотната лента при предаване на говор се дължат най-вече на наличието на филтри в края на линиите. Без тези филтри по медната усукана двойка проводници могат да се предават данни с много висока скорост. Цифровата технология ADSL (asymmetric digital subscriber line) позволява предаване на данни от централата към абоната със скорост 8 Мb/s и от абоната към централата със скорост 1 Mb/s. 2. Структура и еталонен модел на мрежите. Нива. Основен принцип в съвременните мрежови архитектури е принципът за разслояване на функциите по управление на връзките, като всеки слой ползва услугите, предоставени от по-долните слоеве без да знае как са реализирани тези услуги. Слоят n на една машина взаимодейства със слоят n (на същото ниво) на друга машина. Правилата по които се осъществява това взаимодействие се определят от протокола на n-то ниво. Най-общо под протокол се разбира съгласувани правила между комуникиращите страни за това как да протича комуникацията. На практика при комуникацията между съответните слоеве на двете машини не се предават данни. Всеки слой n предава данни и контролна информация на непосредствено по-долния слой n-1, докато се достигне най-долния слой 1. Под слой 1 е физическата среда за предаване, където се осъществява реалната комуникация между машините. В приемника получените данни се разпространяват в обратна посока - от слой 1 нагоре, като всеки слой премахва контролната информация, която се отнася до него. Всеки слой n предоставя интерфейс на слой n+1. Интерфейсът определя функциите и услугите, които слоят n предоставя на слой n+1. При определянето на интерфейсите между отделните слоеве трябва ясно да се знае какви функции изпълнява всеки слой. Разслояването позволява да се промени изцяло имплементацията на даден слой n, без да се променя имплементацията на другите слоеве – достатъчно е да се запази множеството от услугите, които слой n осигурява на горния слой n+1. Една мрежова архитектура се определя от множеството на слоевете, услугите които те предоставят и протоколите, по които се осъществява взаимодействие между слоевете на едно и също ниво. Имплементацията на слоевете, както и интерфейсът между отделните слоеве не се включват в мрежовата архитектура, тъй като те са видими само в рамките на една машина. Те дори не е задължително да са едни и същи на машините в една мрежа – достатъчно е всеки слой n да може да комуникира със съответния слой n по определения протокол и да предоставя съответните услуги на по-горния слой. Списъкът от протоколи, използвани от една система, по един протокол за всеки слой се нарича протоколен стек. Ще разгледаме моделът OSI (open system interconnection), създаден от международната организация ISO (international standard organization) за връзка между отворени системи. Под отворена система се разбира система, чиито ресурси могат да се използват от другите системи в мрежата. Всъщност OSI-моделът е абстрактен модел на мрежова архитектура, който описва предназначението на слоевете, но не се обвързва с конкретен набор от протоколи. Поради тази причина OSI-моделът ще наричаме още еталонен модел. В еталонния модел има седем слоя – физически, канален, мрежов, транспортен, сесиен, представителен, приложен – изброени са в последователност от най-долния към най-горния слой. Физическият слой (physical layer) има за задача да реализира предаването на битове през физическата среда. Основна функция на физическия слой е да управлява кодирането и декодирането на сигналите, представящи двоичните цифри 0 и 1. Той не се интересува от предназначението на битовете. Физическият слой трябва да осигурява възможност на по-горния слой да активизира, поддържа и прекратява физическите съединения. Основна функция на каналният слой (data-link layer) е откриването и евентуалното коригиране на грешки при предаването на данните. Данните на канално ниво се обменят на порции, наречени кадри (обикновено с дължина от няколко стотин до няколко хиляди байта). При надеждна комуникация приемникът трябва да уведомява изпращача за всеки успешно получен кадър като му изпраща обратно потвърждаващ кадър. Форматът на кадрите се определя от избрания протокол на канално ниво. Функциите на каналния слой обикновено се реализират смесено - апаратно и програмно. Мрежовият слой (network layer) отговаря за функционирането на комуникационната подмрежа. Приложните програми, които се изпълняват в двете крайни системи взаимодействат помежду си посредством пакети от данни. Основна задача на мрежовия слой е маршрутизирането на тези пакети. Пакетите са с фиксирана големина в рамките на една мрежа. За системите, реализиращи възлите на комуникационната подмрежа този слой е последен. Функциите на мрежовия слой, както и на по-горните слоеве се реализират програмно. Транспортният слой (transport layer) осигурява транспортирането на съобщения от източника до получателя. Той е най-ниският слой, който реализира връзка от тип “край-край” между комуникиращите системи. В транспортния слой на изпращача съобщенията се разбиват на пакети и се подават на мрежовия слой, а в транспортния слой на получателя подадените от мрежовия слой пакети се реасемблират. Транспортният слой освобождава по-горния сесиен слой от грижата за надеждното и ефективно транспортиране на данните между крайните системи. Сесийният слой (session layer) е отговорен за диалога между две комуникиращи програми. Съобщения се обменят след като двата крайни абоната установят сесия. Сесийният слой осигурява различни режими на диалог – двупосочен едновременен диалог, двупосочен алтернативен диалог, еднопосочен диалог. Освен това той предоставя възможност за прекъсване на диалога и последващо възстановяване от мястото на прекъсването. При липсата на сесиен слой всяко съобщение се предава независимо от другите съобщения. Представителният слой (presentation layer) е най-ниският слой, който разглежда значението на предаваната информация. Първата функция на този слой е да определи общ синтаксис за предаване на съобщенията. Втората функция на слоя е да унифицира вътрешната структура на представените данни в съобщенията. По този начин за по-горния приложен слой няма значение дали двете крайни системи използват различни представяния на данните. Например, за унификация на символни данни е съставена двубайтовата кодова таблица UNICODE. Приложният слой (application layer) е най-горният слой, към който се свързват потребителските процеси в двата крайни абоната. Някои потребителски процеси са интерактивни - взаимодействат си в голям период от време с кратки съобщения от тип заявка-отговор (request-reply). Други потребителски процеси взаимодействат с малко на брой големи по обем порции от данни. За двата вида процеси се предвиждат различни протоколи на приложния слой - например протокол FTP (file transfer protocol) за обмен на цели файлове, протокол HTTP (hyper text transfer protocol) за обмен на уеб-страници и др. Когато започват да се изграждат реални мрежи, използвайки OSI-модела и съществуващите протоколи се вижда, че те не отговарят на изискваните спецификации за обслужване. В ARPANET - първата компютърна мрежа, която прераства в Internet се използва моделът TCP/IP. За разлика от OSI-модела, този модел се обвързва с конкретни протоколи и не е приложим за описание на мрежи, които не използват тези протоколи. При модела TCP/IP се запазват приложният и транспортният слой, липсват сесийният и представителният слой, мрежовият слой е известен като интернет-слой, а каналният и физическият слой са обединени в един слой за достъп до мрежата, който почти не се коментира. 3. Видове мрежи – комутация и съобщения. Различават се три режима на предаване на съобщения от източника до приемника - комутация на канали, комутация на съобщения и комутация на пакети. При мрежите с комутация на канали между двата крайни абоната се създава временен физически канал, а след това по този канал се предава едно съобщение (серия от кадри). Когато съобщението се предаде напълно, каналът се освобождава. Когато пристигне следващото съобщение отново се установява физическа връзка между крайните машини, съобщението се предава и т.н. Превключването на каналите става много бързо в специални електронни възли. Същественият недостатък е, че физическият канал се ангажира непрекъснато, докато се обменя съобщение, т.е. целият път по канала се блокира. Пример за мрежа с комутация на канали е телефонната мрежа. При мрежите с комутация на съобщения всяко съобщение, което трябва да се предаде се изпраща в комуникационната подмрежа. Тя избира неговия маршрут до назначението му. С други думи, изпращачът подава съобщението на прилежащия му междинен възел, след което съобщението се придвижва на хопове (скокове между непосредствено прилежащи междинни възли) към получателя. Мрежи с такава организация се наричат мрежи със запомняне и препредаване (store-and-forward network). Съобщенията са с неограничена дължина, което изисква възловите компютри да притежават големи по обем буфери дори върху дискове. На канално ниво съобщенията се предават като серия от последователни кадри. Това може да доведе до блокиране на линия между два маршрутизатора при предаване на едно съобщение, което прави мрежите с комутация на съобщения неприложими при интерактивен трафик. При мрежите с комутация на пакети съобщенията се разбиват на части, наречени пакети (по 1000-10000 бита). Пакетите са с фиксиран размер в рамките на една мрежа. Всеки пакет се предава индивидуално в комуникационната подмрежа и възловите компютри се грижат за съхраняването и препредаването на пакети, а не на цели съобщения. Тъй като пакетите са значително по-къси от съобщението те могат да се буферират в оперативната памет на възловите компютри и да се обменят по-бързо. Мрежите с комутация на канали и с комутация на пакети значително се различават. При мрежите с комутация на канали, преди да започне комуникацията между двете крайни системи трябва да се създаде физически канал. При мрежите с комутация на пакети това не се изисква - предаването на един пакет може да се извърши веднага след формирането му в източника. Като следствие от създаването на физически канал при мрежите с комутация на канали, всички пакети на едно съобщение минават по един и същи път и пристигат в получателя в реда, в който са били изпратени. При мрежите с комутация на пакети различните пакети на едно съобщение могат да преминат по различни физически пътища до получателя и да пристигнат в разбъркан ред. Мрежите с комутация на пакети са по-надеждни от мрежите с комутация на канали в смисъл, че при отпадане на един възел, всички физически канали, минаващи през този възел стават неизползваеми, а при комутацията на пакети отпадналите възли могат да се избегнат по обиколен маршрут. Когато се резервира един физически канал, той може да се използва само за трафик между двете крайни системи. Това води до неефективно използване на ресурсите, което се избягва при мрежите с комутация на пакети. При комутацията на пакети се използва техниката на запомняне и препредаване. При комутацията на канали тази техника няма смисъл - тя само би забавила предаването. Теоретично при мрежите с комутация на канали кадрите преминават транзит през междинните възли. Мрежите с комутация на пакети съществуват в две основни разновидности - мрежи с виртуални канали и дейтаграмни мрежи. При мрежите с виртуални канали пакетите между два хоста се предават по точно определен маршрут, който се установява при създаване на виртуалния канал. Пакетите пристигат в реда, в който са изпратени. Дейтаграмните мрежи осигуряват предаване само на независими един от друг пакети – дейтаграми. Дейтаграмата представлява пакет, който се предава от източника към приемника, съгласно указан в него адрес, без маршрутът да е определен предварително. Комуникационната подмрежа не гарантира на приемника същата последователност на получаване на дейтаграмите, каквато е използвана при изпращането - след като получи всички дейтаграми приемникът оформя съобщението. Предимството на дейтаграмните мрежи е, че отделните дейтаграми могат да се изпращат по различни канали в различно време, което води до уплътняване на физическите канали. Недостатъкът е, че обемът на дейтаграмата е голям - тя трябва да носи адрес на приемника и друга служебна информация - което увеличава дължината на предаваното съобщение. 4. Физическо ниво в мрежите. Теоретически основи и среди за предаване. Целта на физическото ниво е да транспортира поредица от битове между две машини. За предаване на информацията се използват физически канали, които се определят като среда за предаване. Използват се различни среди за предаване. Физическото ниво трябва да предоставя обслужване на по-горното канално ниво. Пример е серийният интерфейс RS 232, по който един персонален компютър може да се свърже с модем.
В зависимост от качествата на предавателната среда, честотите над определена стойност затихват много бързо, което изкривява съответните Фуриерови компоненти. Обхватът на предаваните честоти, които преминават без да затихват се нарича широчина на честотната лента. Колкото е по-широка честотната лента, толкова по-точно може да се възпроизведе цифровият сигнал. При тясна честотна лента (например при телефонните линии) цифровите сигнали не могат да се предават точно, поради което се използва модулация. Въвежда се носещ синусоидален сигнал и информацията се предава чрез смяна на неговата честота (честотна модулация), амплитуда (амплитудна модулация) или фаза (фазова модулация). На практика при предаване се комбинират няколко техники за модулация.
скорост b bps. Обикновено, обаче, в един символ се кодират повече битове - например, ако цифровият сигнал има 8 нива на напрежение, то с един символ се предават 3 бита информация и тогава скоростта на линията ще бъде 3b bps. Найкуст е доказал, че при широчина на честотната лента Η Hz един сигнал може да се превключва най-много 2H пъти за една секунда, т.е. скоростта на предаване не може да е по-голяма от 2H бода. По този начин, ако един цифров сигнал има V различни нива, то максималната скорост за предаване е 2H log2V bps. Формулата на Найкуст е в сила за идеални канали без шум. Например, идеален 3-ΚΗz канал не може да предава двоични цифрови сигнали със скорост по-голяма от 6000 bps. По-късно Шенон предлага друга формула, в която се въвежда отношението сигнал/шум. Ако означим силата на сигнала със S, а силата на шума с N, то отношението сигнал/шум е S/N. Обикновено това отношение се изразява в децибели по формулата 10log10S/N. Така 10 Db определят отношение S/N от 10, при 20 Db отношението S/N e 100 и т.н. Формулата на Шенон гласи, че максималната скорост за предаване по канал с шум, който има широчина на честотната лента H и отношение сигнал шум S/N е Ηlog2(1+S/N). Например, по 3-KHz канал с отношение сигнал/шум от 30 Db може да се предава със скорост не повече от 30000 bps. Най-старата и все още най-разпространена среда за предаване е усуканата двойка. Тя се състои от два изолирани медни проводника с дебелина около 1 милиметър, които се усукват един около друг. Най-разпространеното приложение на усуканата двойка е за свързване на телефоните към телефонните централи. Усуканите двойки могат да предават на разстояние няколко километра без усилване, но за по-големи разстояния трябва да се използват повторители (repeater). Обикновено усуканите двойки, които свързват два обекта се оформят в един кабел, който се затваря със защитна обвивка. Двойките проводници се усукват именно за да се намали взаимното им влияние в общия кабел. По усуканите двойки могат да се предават, както аналогови така и цифрови сигнали. Широчината на честотната лента зависи от дебелината на проводниците и от тяхната дължина. При неголеми разстояния (няколко километра) може да се постигне скорост на предаване няколко Mb/s. Няколко разновидности на усуканите двойки са важни за компютърните мрежи. Основно са два типа - неекранирани усукани двойки (UTP) и екранирани усукани двойки (STP). Екранираните усукани двойки са обвити със специален защитен екран от алуминиево фолио, който предпазва проводниците от външни влияния. Усуканите двойки от категория 3 UTP обикновено се групират по четири в един кабел, а тези от категория 5 UTP са по-нагъсто усукани, което повишава качеството на сигнала и ги прави по-подходящи за високоскоростно предаване - до 100 Mb/s. 3 UTP позволява предаване със скорост до 10 Mb/s.
С коаксиален кабел може да се организира местна високоскоростна връзка, при която данните се предават директно в първичния си вид като правоъгълни импулси (baseband). Коаксиалните кабели позволяват да се осъществи и така нареченото широколентово предаване (broadband), при което наличната честотна лента се разделя на определен брой подканали - техниката се нарича мултиплексиране с разделяне на честотата. Коаксиалните кабели намират приложение в кабелните телевизии и при градските мрежи MAN. Развитието на оптиката позволи създаването на друга среда на предаване - оптическите влакна (fiber optic). Една оптическа система включва три компонента: източник на светлина, предавателна среда и детектор. Обикновено с един импулс светлина се представя логическата 1, а отсъствието на такъв импулс означава логическа 0. Използват се два източника на светлина - светодиод или полупроводников лазер. Предавателната среда представлява много тънко влакно, изработено от изключително чисто стъкло. Детекторът (фотодиод) генерира електрически импулси когато светлината попадне върху него. Поставяйки в единия край на влакното източник на светлина, а в другия край детектор получаваме система за еднопосочно предаване на данни, която приема електрически сигнали, преобразува ги в светлинни импулси, предава ги и след това преобразува светлинните импулси обратно в електрически сигнали. Светлинните импулси преминават през влакното чрез пълно вътрешно отражение. Оптическите кабели се състоят от сърцевина, оптична обвивка и защитно покритие. Сърцевината е оптическото влакно, през което преминава светлината. Чрез оптичната обвивка се осъществява пълното вътрешно отражение. Защитното покритие предпазва кабела от механични повреди. Теоретично оптичните кабели могат да предават със скорост десетки терабита в секунда. Съвременната горна граница е 10 Gb/s поради невъзможността за по-бързо преобразуването на електрическите сигнали в светлинни. Изтегляне 1.22 Mb. Сподели с приятели:
|