Въпрос № 13 : Официалното начало (ОН)

ОН не е уреден в КРБ. Този принцип намира място в гл.II на НПК –“ Основни принципи”- чл.13. Но това, което е особено е , че е уреден заедно с принципа ‘разкриване на обективната истина’. Това не е грешка, а подход на законодателя, т.к. ОН се свързва само с работата на държавните органи, които, когато упражняват правомощията си ex officio, осигуряват разкриването на обективната истина. Разкриването на обект.истина е преди всичко задължение на държ.органи в п-са. ОН е неразривно свързано с п-па на обективната истина.

ОН е принцип, съгласно който държ.органи са длъжни да упражняват всички възложени им от закона правомощия, когато възникнат предпоставките, посочени в НПК за това : образуване на п-са, осъществяване процеса на доказване, решаване на въпросите по делото, привеждане в изпълнение на влязъл в сила акт- ex officio от органите, които имат правомощия.

Този п-п се появява по-късно в развитието на правото, когато изкристализира идеята, че осъществяването на нак.преследване трябва да е държ.правомощие. В Римското право не се открива ОН.

Наказателното преследване се осъществява по две линии :

1) По линия на частното обвинение- пострадалият или наследниците му предявяват свое искане за нак.преследване.

2) Популярно обвинение- всеки гражданин може да повдигне обвинение- това обвинение има смисъл само там, където всеки гражданин се чувства отговорен и съпричастен за правовия ред.

ОН възниква с държавността- държавата е отговорна за защитата на гражданите с/у посегателства. ОН е основната разлика м/у ГП-с и НП-с . В ГП-с водещо е диспозитивното начало. Напълно е изключено служебното начало. В НП-с ОН е сериозно застъпено, а диспозитивното има приложение за гражданите, които осъществяват лични права и законни интереси.

1.Пострадалият в действащият п-с може да участва по дела от общ х-р, но волята му е без значение за започването и движението на п-са.

2.По дела от частен х-р инициативата за започване на п-са е на пострадалия, поради по- ниската степен на обществена опасност на определена категория престъпления. Но , след като той заяви волята си , ОН се разкрива в това , че решението да се образува п-с е на съда- т.е. съдът ръководи и такива дела. Волята на пострадалия има значение и във връзка с привеждане в изпълнение на присъдата при дела от частен х-р- чл.414, НПК. В този случай той може да поиска да не се привежда в изпълнение, ако още не е започнало то. Това също е изключение от ОН.

3.Има и трети вид производство : частно- публично. То се въведе със ЗИДНПК от 2003г. То е за престъпления с по- висока степен на обществена опасност от тези от частен х-р, но не толкова, колкото делата от общ х-р. Служебното начало е застъпено в по- голяма степен, но донякъде зависи от волята на пострадалия. Биват два вида:

- Частно- публични производства, при които ,за да се започне НП-с, към класическите предпоставки – законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление – трябва да е налице и тъжба .- чл.207/ 2, чл.24/1,т.7, НПК. След като веднъж е изявил воля за започване на производството, пострадалият не може да влияе в/у хода на п-са.

- Производства по дела, които започват само при законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление. Пострадалият обаче може да заяви, че не желае този п-с, но не по-късно от началото на съдебното следствие. Волята му тук е отрицателна, а в първия случай е положителна ( чл24/1,т.9 - транспортни престъпления- преценява се и волята на пострадалия, но и не може да се чака неговата воля, за да се извърши оглед напр.)

Проявление на служебното начало в дейността на държавните органи в НП-с :

От момента, в който възникнат предпоставките за това, органите трябва да реализират правомощията си- да действат активно. Нашият закон прави разлика м/у ОН в отделните органи:

1) Силно е застъпено ОН при дейността на прокурора и разследващите органи- те са по- активни. При съда въпросът не стои така- той трябва да се произнесе по повдигнатото обвинение въз основа на доказателства, които се събират главно по инициатива на обвинението- той има по- пасивна роля.

2) Органите на досъдебното производство събират доказателства служебно или по искане на заинтересуваните лица- чл.107/1, НПК. Съдът събира доказателства по направените от страните искания и ако прецени, че още са необходими, по свой почин- ал.2. ОН в работата на съда се проявява, едва когато страните са изчерпали исканията си и остават празноти в доказателствения материал, съдът ще се включи.

ВКС е ограничен при проверката на делото в рамките на основанията и страните, които са обжалвали. Но той може да упражни правомощията си и по отношение на необжалвалите лица, ако ще е в техен интерес.
Равенство на гражданите пред нак.производство

19.11.2005,събота,13 въпрос

1. отнася се до всички граждани,встъпили в едно или друго процес.качество- субекти или участници и не субекти в п-са;

2. отношение на гражданите,които имат едно и също процес.качество( не може да се равнопоставя О или свидетел,а 2 вещи лица и др.). може лица ,встъпили в 1 процес.качество,да са поставени в различен режим- когато има 1/няколко лица,които са О – на единия мярката за неотклонение ще е задържане под стража,на друг може да е гаранция. Тук не се накърнява п-па: поставянето им в различен режим се определя не по целесъобразност,а от ясно дефинирани законови критерии. Прилагането на тези критерии,зависи от конкретните доказателства по делото. Освен това,винаги е възможно,да се промени процес.режим на тези О.
Гаранции за осъществяване на п-па:

1. наличие на едни и същи съдилища за всички граждани,които са изрично създадени с конституционни и законови норми.

2. забрана да се създават извънредни съдилища( чл.119/3,КРБ и чл.6/2,НПК);

3. задължение на съда,прокурора и разследващите органи да прилагат закона еднакво спрямо всички( чл.11/2,НПК);

4. наличие на едни и същи материални и процес.закони,които се прилагат;

5. правомощие на ВКС,свързано с тълкувателната практика,която цели еднакво тълкуване на закона( чл.124,КРБ);

6. нак.произв.се води на български език( чл.21/1,НПК), а за тези,които не владеят бълг.език- право на преводач.

Публичност( П) 18 въпрос

І. Този п-п е закрепен в КРБ- чл.121/3-разглеждането на делата от всеки съд е публично,както и в чл.20,НПК. В теорията съществуват различни становища за и против този основен п-п. Възражения :

1. опасения,че публичното разглеждане на делата,ще пречи за разкриване на ОИ- според Трендафилова това опасение не е основателно.

2. опасението,че не винаги 1 П заседание има възпитателно въздействие,т.к. често публиката добива информация,за успешно използвани престъпни техники- не е основателно;

Публичното разглеждане и решаване на делата се явява :

• важна гаранция за контрол както в/у съда,така и в/у държавното обвинение;

• дава информация на обществото как функционира НП-с;

• дава правни знания на присъстващите в съд.зала.

ІІ. Съдържание :

1. отнася се само до съд.фаза на п-са;

2. отнася се и до ДП,при което участва съда и се решават важни въпроси,свързани с посегателства в/у основните права на гражданите.

Не е П произнасянето на съда по искане за претърсване и изземване-това е оперативно произнасяне на съда, не е П и ,когато се иска вземане на мерки за обезпечаване на граждански иск-глоба/конфискация,както и искането за използване на СРС. Този п-п се отнася да разглеждане на всички дела в съд.фаза,до всички съдилища и до всички съдебни инстанции. Не е единствено П дейността на съдията-докладчик в съд.фаза. П не е абсолютен п-п, изключения,които са посочени от закона :

1. свързани с предмета-чл.263/1,НПК- разглеждане на делото при закрити врата :

• за запазване на държавни тайни;

• за запазване на нравствеността. Тук законът е императивен.

2. чл.263/2 ,НПК - по преценка на съда

3. свързани с личността – свидетел с тайна самоличност

Според чл.264,НПК на тези заседания могат да присъстват определени лица,но само ,ако председателят на съда ,им разреши. Виж в ал.2 случаите,когато тази хипотеза не може да се приложи.

Разглеждането на делата при закрити врата се отнася само до събиране,проверка на доказ.,но винаги присъдата се обявява публично( за да породи правни последици)-чл.263/3,НПК.

4. друго изключение се съдържа в чл.265,НПК- определени лица,които не могат да присъстват:

• не навършили пълнолетие лица- опасността е в това,че не могат да направят трезва преценка;

• въоръжени лица- за да се осигури нормалният ход на п-са.

В чл.267,НПК се предвижда,в кои случаи определени лица,могат да се отстранят от съд.зала : общият критерии е нарушаване на реда в съдебна зала. Ал.1 – нарушаване от страна на субектите на п-са,встъпили в защита на свои лични права и законни интереси. Тогава :

• 1во председателят ги предупреждава;

• Може да ги отстрани от съд.зала,когато продължават да нарушават

Ал.2 е ,за да се гарантира ПЗ на тези субекти- съобщават им се действията,чрез прочитане на съд.протокол,а това е задължително,защото само написаното в протокола,се е случило.

Ал.3- нарушаване на реда от страна на процес.участници,които представляват чужди интереси. Използва се друг подход:

• Отново председателят предупреждава,но ако продължава да нарушава;

• Те не се отстраняват ,а делото може само да се отложи.

Ал.4 – до всички други лица,които нарушават реда-както другите участници,които не са страни,така и присъстващите в съдебна зала-публиката. Председателят еднолично може да ги отстрани. Разпорежданията на председателя могат да се отменят от състава на съда-чл.266,НПК.

Особени правила по дела,свързани с непълнолетни лица – съд.заседания са закрити,обратно на п-па на публичността.
Непосредственост ( Н) и устност ( У)

19 въпрос

Не са конституционно закрепени,откриват се в гл.2,чл.17,18,НПК.

1. означава,че действията,които се осъществяват в нак.произв.,се извършват устно,освен в случаите,предвидени в НПК. Проявява се и в 2те фази и за разлика от п-па за публичност,У гласи- устно извършване на нак.произв.. Отнася се до обясненията на О(чл.115,НПК) и показанията на свидетеля-(чл.117,НПК)- за да са валидни(да могат да се използват),трябва да са дадени в устна форма. Следователно писмените обяснения на обвиняемия ,дори и нот.заверени, няма да са годни док.средства.

2. този п-п се отнася до всички искания,бележки и възражения-но тук няма императивно изискване на закона. Може да се направи писмено искане-пострадалият де встъпи като граждански ищец. Участието в съд.прения поначало е устно,но няма проблем да се направи писмено,но трябва да се прочете.

3. Този п-п се отнася и до обявяване на присъдата,чрез нейното прочитане.

ІІ. П-п на Н- чл.18,НПК- свързва се с п-па за взимане на решения по вътр.убеждение и разкриване на ОИ. Съгласно чл.18- всички органи по ръководство и решаване,основават решенията си в/у док.материал. Н също се отнася и до 2те фази. Този п-п е от изключително значение за правилното формиране на вътр.убеждение. В ДП има по-пълно проявление на този п-п,отколкото в съд.фаза. това се отнася до континенталния тип системи( Б-я). Англо-саксонската правна с-ма не допуска док.,които не са събрани непосредствено пред съда.

Изключения от п-па за Н в съдебна фаза :

1. да се прочетат обяснения на О и показания на свидетел,дадени в ДП-чл.279,281,НПК- могат да се прочетат и от ДП. Континенталната с-ма допуска повече отклонения от п-па за Н,отколкото англо-саксонската(при доказателств.средства);

2. „задочно произв.”-чл.269/3,НПК- когато делото се разглежда в отсъствие на подсъдимия.

3. възможността за разпит на О чрез видео-конферентна връзка- за ДП;

4. съдът може да не проведе съд.следствие,ако страните се съгласят;

5. институт на „споразумението”- гл.29,НПК-когато съдът обявява споразумение,без той самия да събира доказателства;

6. институт по гл.28,чл.78а,НК-съдът може директно да ползва доказателства,събрани в ДП.

Изискванията,които НПК поставя в съдебното произв.по отношение на състава на съда и провеждането на съд.заседания- с оглед осигуряване на Н и правилното формиране на вътр.убеждение. чл. 258,НПК поставя императивно изискване,делото да се разглежда и реши от един и същи състав. Това означава,че от началото на съд.следствие,до постановяване на присъдата,съставът трябва да остане един и същ. Етапът по даване ход на делото предхожда съдебното следствие ,а изискването за съд.състав важи от момента на началото на съд.следствие и всичко,което следва в процеса. Съд.следствие трябва непосредствено да събира и възприема док.материал.

Институтът на т.н ”запасни съдии и съд.заседатели”-чл.260,НПК-могат във всеки един момент да встъпят в делото. Тези съдии и съд.заседатели трябва да присъстват от началото на делото,лично и непосредствено да възприемат док.материал,без да стават членове на състава на съда. Права :

- да задават въпроси;

- да инициират събирането на доказателства,не посочени от страните.

Те не са членове на състава на съда,т.к в противен случаи,съставът би бил незаконен(броя).

Непрекъснатост на съд.заседания- друго изискване с оглед на провеждане на п-па на Н. Н се проявява в ДП,защото то се развива по т.н „горещи следи” и самите органи трябва да събират доказателства,които се събират за първи път. НПК- не допуска доказателства ,събрани преди процеса или от друго разследване!!!!!!!!!!!!!!

Тези 2 п-па поначало се предполагат,като е възможно да съществува Н без У(пр: събиране на доказателства от съд.състав).

П-път на ОИ е уреден в КРБ,гл. VI,чл.121/2, а в НПК – чл.13. съществува различен подход при уредбата в КРБ и в НПК. В КРБ се говори за установяване на истината в произв.по делата,а в НПК- свързва се с компетентността на съответните органи,които трябва ад вземат всички мерки за разкриване на ОИ. Също така в КРБ се говори само за истина(разкрива се формалната истина),а не за ОИ. „Обективна” – това,което в действителност се е случило. Законодателят запазва и в новия НПК ОИ – акцент в/у задачата на държавата да отрази това,което в действителност се е случило. Освен това в КРБ се говори за „постановяване” на истината,а в НПК- „разкрива се”.

ІІ. Същност – ОИ се счита за разкрита,когато констатациите по присъдата се явят пълно и точно отражение на фактите и обстоятелствата по предмета на доказване на конкретното дело. Дали истината е разкрита ,се решава след като съд.акт ,се подлага на проверка в следващи инстанции-инстанционен контрол. След като се изчерпят възможностите за такъв контрол,този съдебен акт разкрива истината. Но ,ако се окаже,че съд.акт не разкрива истината,произв.по делото може да се възобнови.

III. разлика м/у ОИ и формалната истина :

1. при формалната истина доказателствата са с преустановена док.сила,докато при ОИ-няма доказателства с предварително преустановена док.стойност. Осъдителната присъда може да се постанови,само когато няма съмнение за виновността и тя не се разколебава от други док..

2. при формалната истина самопризнанието се поставя над всички останали док,докато системата на ОИ равнопоставя самопризнанието с всички останали доказателства.

ІV. Разлика м/у истината и ОИ – в НП-с подлежат на доказ.само обстоятелствата,включени в предмета на доказване. Според чл.13/2,НПК ОИ се разкрива само по реда и със средствата,предвидени в този кодекс,докато в другите области на познанието- с всички средства,допустими от закона.

V. разлика м/у истината и вероятността – истината е процес на постепенно разкриване,но се счита,че е установена с крайния акт. Вероятността съществува в началното развитие на процеса( в ДП),тя е степен на възможност,определени факти и обстоятелства,да се случат по определен начин.

Коя истина трябва да се разкрие в НП-с? – относителната или абсолютната? – от философска гл.т. само относителната истина може да се разкрие. В НП-с законодат.залага на задължението на държавните органи,да осигурят разкриването на истината- абсолютно точно да се разкрият обстоятелствата. Предметът на док.по нак.дела,който се ограничава само до определени обстоятелства,изчерпателно посочени в чл.102,НПК ,се свързва с разкриване абсолютно точно на предмета на док..

2.присъдата ,постановена в НП-с,поражда своите последици преди всичко в/у живота на осъдения и затова всички обстоятелства трябва да са точно разкрити,а не приблизително.

3. законът предопределя и поведението на държавните органи в п-са-абсолютно точно да събират доказателства.

От п-път на ОИ пряко произтичат изискванията за обективност,всестранност и пълнота на изследването- чл.14/1,НПК

Тези изисквания са включени в формулировката на п-па на оценката на док.материал по вътрешно убеждение и по същество се свеждат до гаранции,произтичащи от ОИ,че вътрешното убеждение на съда и разследващите органи ще отрази правилно обективната действителност,интересуваща п-са.

1.обективност – необходимо е да се съберат и проверят всички материали за и против дадена версия,т.е когато са събрани всички доказателства,подкрепящи обвинението.

2. всестранност – трябва да се изяснят и да се изследват всички възможни версии,произтичащи от материалите по делото,и преди всичко версиите,свързани с характера на деянието и неговия автор.

3.пълнота – трябва да бъдат изследвани всички обстоятелства,включени в предмета на доказване и трябва да се съберат всички доказателства,имащи отношение към тези обстоятелства.

1. задължение на държавните органи,които съгласно чл.13/1,НПК – мерки. Компетентност на съда е да допуска доказ.,допустими по делото,както и тази по чл.107/2,НПК,когато страните са изчерпали своите възможности. Органите на ДП имат задължение за активно поведение. Прокурорът също трябва да проявява активност,той може и сам да осъществи разследването-нови права по НПК.

2. непосредственост,устност,ПЗ,състезателността;

3. институт на съд.контрол в/у ДП;

4. предвиденият процес.ред и форма на извършване на процес.действия- 2 предназначения:

• гарантиране осигуряването на истинността на получения резултат( при обиск-участие на поемни лица);

•защита правото на засегнатите от съответните процес.действия,от произволни,недопустими действия;

5. инстанционният контрол в/у 1во-инстанционната присъда;

6. институт на възобновяване на нак.дела.

Актовете на правораздавателните органи винаги трябва ад са мотивирани- чл.121/4,КРБ. ОИ е особено значим процес.п-п,който е вписан в задачите на НП-с в чл.1/1,НПК. Тя се използва като критерии при осъществяване на множество процес.институти- чл. 25,26,69,107,111,138,НПК.

Уредба: Този принцип има уредба в НПК. В КРБ не откриваме текст, който пряко го регламентира. Може да се извлече от разпоредбата на чл.121, ал.4, задължаваща към всеки акт на правораздаването да има мотиви. В чл.14 от НПК се съдържа регламента на вземане на решение по вътрешно убеждение като основен процесуален принцип.

Този принцип има най- пряка връзка с принципа на разкриване на обективната истина и оттук – за решаване задачите на НП-с. Този принцип идва да замени системата на формалните доказателства, при която няма възможност да се прецени достоверността и пълнотата на доказателствата, да се прецени доказателствения материал в съвкупността му и да се взема решение въз основа на тази свободна преценка за достоверност и достатъчност на доказателствата. При тази система доказателствата с предварително преценена доказателствена стойност. При системата на формалните доказателства самопризнанието е поставено над останалите доказателства- „Самопризнание- царицата на доказателствата”. Постепенно с развитието на правосъзнанието и човешките ценности към наказване на действително виновните тази система се заменя с принципа на свободното вътрешно убеждение ( не се отнася само за съдиите) . За да се разграничи от формалната истина започва да се говори за материална (обективна) истина. Тази свобода в преценката на доказателствения материал на възможност да се действа по вътрешно убеждение, а убеждение, което трябва да се обосновава на доказателствата по делото и на закона. Чл.14, ал. 2 е текст, който преминава и новия НПК. Доказателствата и доказателствените средства не могат да имат предварително определена сила => Законодателят не приема принципа на формалната истина.

До кого се отнася принципът на вътрешното убеждение? Първоначално този принцип се е наричал принципът на свободното съдийско убеждение- съдът решава съществото на делото. Прочитът на чл.14, ал1 сочи, че според бълг. законодател не само той, но и прокурорът и разследващите органи подчиняват дейността си на принципа на вътрешно убеждение. Държавните органи са подчинени и на този процесуален принцип : 1. Трябва да действат по вътрешно убеждение, 2. а за да действат така, трябва да са действали обективно , всестранно и пълно – това е връзката с обективната истина.

Но принципът на вътрешно убеждение ( ВУ) намира приложение и при други участници в НП-с : 1. вещо лице, което има за задача при изготвяне на експертното заключение да изрази вътрешното си убеждение относно изводите по задачите, поставени на експертизата. Ако две вещи лица имат различни заключения, всеки от тях сам го обосновава своето, а не се прави едно общо. 2. защитник- също действа по ВУ, основано на доказателствата и закона. При противоречие между ВУ за защитника и определени искания на подзащитния- той продължава да действа според ВУ си и по линия на защитната функция, но няма да бъде заставен да действа срещу ВУ си. Ако подзащитният не е съгласен, може да го отстрани. Най- важно е приложението на този принцип обаче при съда.

Изграждане на вътрешното убеждение : ВУ се изгражда в резултат на събиране и проверка на доказателствата- постепенен, противоречив и сложен процес. ВУ се изгражда от органите, които ги събират. При прокурора- той изгражда ВУ въз основа на доказателствата, събрани от разследващите органи. Законът допуска, ако желае прокурорът, да повтори някои следствени действия или да извърши други. Той трябва да изгради В си У при използване на правомощията, които законът му е възложил.

Според акад. Павлов : ВУ има обективна и субективна страна . От субективна страна- то е процес на изграждане на виждане в съзнанието на субекта.- субективна увереност в правилността или неправилността на определено положение и готовност да се действа съобразно тази увереност. Не е достатъчно да се изгради увереност, а и това да се обективира в действията на прокурора ( напр. внасяне на обвинението в съда). От обективна страна- ВУ трябва да се основава на доказателствата по делото и закона.

Законът поставя изискване за обективност , всестранност и пълнота към съда и разследващите органи , които са необходимо условие за правилно изграждане на ВУ и разкриване на обективната истина (ОИ).

Разлика между вътрешното убеждение и обективната истина :

ОИ е разкрита, когато констатациите в присъдата са тъждествени на станалото в действителност, което е предмет на делото. ВУ е субективна увереност, че такова тъждество е постигнато. ВУ може да бъде проверявано само по реда на инстанционното производство. Затова КРБ- чл.121,ал.4- изисква всеки акт на правораздаването да бъде мотивиран.

Практиката на ВС изгражда три хипотези, при които ВУ (от обективна страна) се приема за неправилно:

1) Случаите, при които ВУ е изградено въз основа на данни, които не са събрани по реда на НПК, т.е. не са доказателства по смисъла на чл.104 от новия НПК. Законодателят правилно изисква ВУ да се основава на доказателствата по делото и когато това не е станало по реда в закона, актът ще се отмени, т.к. това ВУ е порочно. Така се постига 1) гарантиране истинността на резултатите и 2) правата на засегнатите. Законодателят счита, че ще бъде доказателство този факт, който е преминал през реда за събирането му в закона, който ще гарантира неговата истинност + правата на обвиняемия.

2)Игнорирането на определени доказателства – Обикновено по наказателните дела има противоречиви позиции. Може много рядко всички доказателства да са само в една посока => някои от доказателствата няма да бъдат взети предвид и това е нормално. Но игнориране е налице, когато в мотивите на присъдата доказателството не е обсъдено и не са посочени причините, поради които не се приема.

3) Изопачаване същността на доказателствата по делото- когато им се придава съдържание, каквото те не носят.

Затова всеки акт на правораздаването трябва да е мотивиран, т.к. така може да се прецени дали ВУ е правилно формирана

Стругович – руски процесионалист- казва : „Въпреки разследването не е преодоляно съмнението във виновността”. Осъдителната присъда обаче никога не може да почива на съмнения. А оправдателната присъда не може да съдържа изрази, които са съмнение в невинността.