II.Несъзнателното в дзенбудизма

Научният метод за изследване на реалността, представлява погледа над един обект с така наречената обективна гледна точка. Например, това цвете на масата се явява обект на научно изследване. Учените ще го подложат на най-различни аналитични процедури (ботанически, химически, физически). След това ще ни разкажат, какво именно всеки един от тях е видял в цветето, разглеждайки го според своята гледна точка, а после ще кажат, че не могат да говорят повече, докато не разберат какво се е открило от другите изследвания.

По такъв начин, главната отличителна черта на научния подход към реалността се явява описанието на обекта, разговора за него, нещата които са открити около обекта, улавянето на всичко което привлича нашия интелект, а след това отделянето на приетата информация за обекта от него. Когато завършихме с всички тези процедури дойде времето за синтеза на подобни аналитически сформирани абстракции. Крайният резултат от синтеза се приема за самият обект.

И все пак си остава въпроса: “Бил ли е целият обект цялостно уловен в тази връзка?”. Аз бих казал: “В никакъв случай!”. Защото в нея е общият сбор от абстракции, а не самият обект. За практически-утилитарните цели на всички тези, така наречени, научни формули това е достатъчно. Но обекта там го няма. Ние разбираме, че все пак нещо ни е убягнало.

Има и друг път към реалността, който предхожда науката или идва след нея. Него аз наричам Дзен.
1
Подхода Дзен се заключва в това да навлезнеш направо в самия обект и да го видиш отвътре. За да опознаеш цветето трябва ти самия да станеш цвете, ти да си то, да цъфтиш, като него, радвайки се на слънчевата светлина и дъжда. Ако това се получи, то цветето говори с мен, а аз зная всички негови тайни, радости, страдания всеки пулс на живота му. И не само това. Заедно с моето “познание” за цветето аз разбирам всички тайни на вселената, включително и тайната за моето собствено Аз. А преди, те през цялото време биха ме отклонявали от моя преследващ поглед, понеже аз се разделях на две, на преследвача и плячката, на предмета и сянката. Няма нищо удивително в това, че никога не съм улавял моето Аз, колкото и уморителна да е била тази игра!

Познавайки цветето, вече знам самия себе си, моето Аз. Загубвайки се в цветето, узнавам себе си, и цветето.

Аз наричам такъв подход към реалността по пътя на дзен – донаучен, метанаучен или даже антинаучен.

Този път на познанието или осъзнаването на реалността може също така да бъде наречен волеви или творчески. Ако научният метод убива обекта, а след това, насичайки тялото на части и събирайки ги обратно, се старае да възпроизведе изначалното му тяло, то пътя на дзен приема живота такъв какъвто е. Той не разкъсва живото на парчета, за да може после да ги съедини и да възвърне живота с помощта на интелекта, чрез абстрактно свързване на парченцата. Пътят на дзен пази живота да бъде такъв какъвто е, той да не бъде докоснат от скалпела на хирурга. Дзен поет възкликва:

Ученият убива, художника се опитва да пресъздаде. Той знае, че няма да достигне реалността чрез разкъсване на нещо. Затова той използва платно, четка и бои, стремейки се да твори от несъзнателното. Когато това несъзнателно и едновременно истинско пламъче се равнява с Несъзнателното Космическо, тогава творението на художника е истинско. Той наистина е създал нещо, неговото произведение не е копие на нещо, а то има право на съществувание. Художника рисува цветето, което, ако произлиза от несъзнателното, представлява напълно ново цвете, а не подражава на природата.

Сегашният представител на един дзенбудистки храм пожелал пода на една от залите (залата се наричала Дхарм) да бъде украсен с изображение на дракон. Помолили един известен художник да изпълни работата. Той приел предложението, но се извинил затова, че никога не е виждал истински дракон, ако въобще и съществува такова същество. Съдържателят на храма му казал: “Нищо, че не си виждал дракон. Стани ти дракон, превърни се в него и рисувай. Не се старай да следваш някакви канони.” Тогава художника попитал: “А как да стана дракон?”, отвърнали му: “Отиди в стаята си и се съсредоточи върху него. Ще дойде време, когато ти самият ще усетиш, че си готов да го нарисуваш. Това ще бъде мига на твоята промяна, от човек в дракон, и ще почувстваш нужда да му предадеш форма, чрез рисунка.”

Художника послушал съвета на съдържателя и след няколко месеца, след множество усилия придобил увереност в себе си, защото в собственото несъзнателно видял дракона в себе си. Резултата е дракон, който може да бъде видян на пода на зала Дхарм в Миошинджи, в Киото.

Във връзка с това ми се иска да спомена и една друга история, за срещата на дракона с китайския художник.

Един художник искал да нарисува дракон, но тъй като никога не бил виждал дракон, чакал да получи възможността да го види. И един ден истински дракон погледнал през прозореца на художника и му казал: “Ето ме, рисувай!” Художника бил толкова изненадан и уплашен от този неочакван гост, че не успял да се вгледа внимателно в него. Той така и не създал картина с дракон.

Само да гледаш не е достатъчно. Художника трябва да погледне предмета отвътре, да почувства живота му. Казват, че Торо бил един от най-добрите натуралисти, в което се състои професионалното учение. Също като Гьоте. Те двамата познавали природата вече, защото можели да я живеят. Учените подхождат към нея обективно, т.е. повърхностно. ”Аз и ти” – изглежда обичайно, нормално, но в действителност ние трябва да кажем, че това Аз вече е Ти, а Ти е Аз. Дуализма може да се види само когато е ръководен от нещо, което не е двойствено.

Науката е произлязла от дуализма, затова сциентистите се стремят да сведат всичко до количествените измерения. За тази цел те изобретили всякакъв род механически прибори. Технологията е лайтмотива на съвременната култура. Сциентистите издигат набор от правила, и всичко което не е в техните рамки, се оставя настрана и то не подлежи на техните изследвания. Колко са малки дупките на мрежата, но докато има мрежа има и неща които минават покрай нея, а това са нещата които са извън границите на това което може да бъде изследвано. Числата са безкрайни, и не веднъж науката е признавала, че е неспособна на някои неща. Тя отговаря за нещата в своята мрежа. Несъзнателното е над възможностите на науката, то е зад пределите на научните изследвания. Затова учените могат само да твърдят, че то съществува, нищо повече. За науката това е достатъчно.

Несъзнателното е нещо, което може да се почувства, и при това не в развитото, а в първичното, фундаментално значение на думата. Това се нуждае от малко разяснение. Когато казваме “Аз чувствам, че камъка е твърд” или “Усещам хлад”, подобни чувства се отнасят към усещането, за разлика от другите, това което чуваме и виждаме. Когато казваме “Чувствам се самотен”, то тогава става дума за по-общи, цялостни, вътрешни чувства, но всички те все още принадлежат на релативното съзнание. Несъзнателното чувство се явява понякога по-фундаментално и първично, олицетворяващо “невинните” епохи и векове, когато още не е дошло пробуждането на съзнанието от хаотичната (или предполагаемата такава) Природа. В действителност природата не е хаотична, защото нищо хаотично не може само по себе си да съществува.

Това е просто името на великото царство, което отрича измерването с обичайни рационализирани средства. Възникващото от хаоса съзнание е повърхностно, то докосва само единия край не реалността. Нашето съзнание е само мъничък остров, плаващ в океана. Но само чрез тази малка частица пръст под нозете ни сме способни да хвърлим поглед на необятното несъзнателно. Ние можем само да го почувстваме, но и това не е малко, чрез него ние узнаваме, че нашето фрагментарно съществуване обладава голяма значимост, а оттук се убеждаваме, че не живеем напразно. Науката на теория не ни дава чувството за пълна безопасност, за безстрашие, което възниква в нас благодарение на несъзнателното. Не всички можем да станем учени и никой не го изисква от нас. Но всички ние по природа можем да станем художници, разбира се не специализирани живописци, скулптори, музиканти, поети и т.н., а художници на живота. Тази професия “художник на живота” може да изглежда странна, но всъщност ние се раждаме творци. На много от нас не ни се отдава да станат творци на живота и в крайна сметка ние обръщаме живота с краката нагоре, а после питаме “Какъв е смисъла на живота?”, ”Защо живея?”, ”Съществувайки вече 75 или даже 90 години на този свят, накъде вървя и къде отивам? Знае ли някой това?” и т.н. Чувал съм че от това болшинство мъже и жени стават невротици и психопати. Човекът дзен може да им припомни, че те са родени художници, творци на живота. Струва си да осъзнаят този факт, и ако го постигнат ще се излекуват от неврозите и другите техни затруднения, каквито и да са те.

Неговото Аз се докосва с несъзнателното, с източника на всички възможности. Св.Августин казва: “Заобичай Бога и прави каквото искаш”. Това напълно се съгласува със стихотворението на Бунан, наставника на дзен през XVII век :

Не зная дали е правилно да наричам такъв вид несъзнателно, Космическо. Причината поради която бих го нарекъл така се състои в това, че относителното поле на съзнанието (както го наричаме по принцип) изчезва някъде в неизвестното. Струва си да осъзнаем неизвестното, защото и то влиза в обичайното съзнание и внася ред във всички усложнения, които ни измъчват. Неизвестното се съотнася с нашия ум, а за това ума и неизвестното трябва да обладават обща природа и да поддържат мълчаливо общуване един с друг. Оттук виждаме, че нашето ограничено съзнание, в известни на нас граници, ни води към всякакъв род безпокойство, страх и непостоянство. Но въпреки това си струва да разберем, че нашето съзнание произтича от нещо известно на нас самите, дадените ни относителни неща са свързани с нас чрез нещо вътрешно и ние се освобождаваме от всякакво напрежение. Всеки от нас е способен да превърне живота си в изкуство, всеки в съответствие с своя талант.

Следващият разказ може до някаква степен да покаже какво разбирам под преобразяване на всекидневния ни живот в изкуство.

Дого, живял в VIII век, бил велик последовател на дзен по времето на династията Хан. Той имал млад ученик, който искал да бъде обучен на дзен. Дълго време живял у наставника си, но нямало никакво обучение. Един ден той се приближил до учителя си и му казал: “От доста време съм при Вас, но нито веднъж не чух да ме поучите. Защо? Моля Ви, бъдете така добър и ме съветвайте как да постъпвам”. Учителя му отвърнал: “Защо?! Започнах да ти преподавам дзен още в момента в който ти се появи”. Ученика неразбирайки думите му попитал: “Но в какво се състоеше това учение?”. А учителят му обяснил: “Когато ме виждаше сутрин и ме поздравяваше, аз ти отвръщах. Когато ми носеше храната, аз я приемах с благодарност. По този начин не подчертавах ли същността на ума?” Чувайки тези думи, ученикът свел глава, той разбрал разшифровката и значението на думите на учителя. Тогава учителят му казал: “Започнеш ли да мислиш за това, него вече го няма. Трябва да го виждаш непосредствено, без да разсъждаваш или да се колебаеш”. Казват, че това накарало ученика да разбере същността на дзен.

Истината за дзен се състои в това, че скучния, монотонен, банален живот, в който липсва вдъхновение, се превръща в изкуство, изпълнено с действително вътрешно творчество. То винаги трябва да е преди научното изследване на реалността и да няма връзката с научно конструирания апарат.

Смисъла който придава дзен на несъзнателното, разбира се представлява нещо тайнствено, невидимо, а не научно или донаучно. Това не означава, че се намира зад пределите на достъпното за съзнанието, ние донякъде дори нямаме работа с него. То представлява само по себе си най-близкото за нас, интимното, и тази трудно доловима интимност е подобна на окото което не вижда себе си. Затова осъзнаването на несъзнателното се нуждае от специална тренировка на ума.

Етиологически, съзнанието е породено от несъзнателното в процеса на еволюцията. Природата действа несъзнателно, а от нея се е появил човекът. Съзнанието е скок, но скок не означава прекъсване на връзката във физическия смисъл. Съзнанието пребивава в постоянно и ненарушимо общуване с несъзнателното. Ако не съществуваше второто няма как да работи и първото, съзнанието щеше да изгуби основата на своите действия. Ето защо дзен казва, че Дао е “всекидневният ум на всеки от нас”. Под Дао дзен има предвид несъзнателното, което през цялото време работи в нашето съзнание. Следващите въпрос и отговор могат да ни помогнат да разберем някои неща за несъзнателното в дзен.

Когато един монах попитал учителя си, какво означава “всекидневният ум на всеки един от нас”, наставника му отвърнал: “Когато съм гладен – ям, когато ми се спи – спя”. Уверен съм, че ще попитате: “Ако това представлява несъзнателното, за което представителите на дзен говорят, донякъде като за висша степен на тайнственото и неделимо от великата ценност за преобразяване на човешкия живот няма как да не се усъмним. Всички тези “несъзнателни” действия отдавна се отнасят към областта на инстинктите и рефлексите в съзнанието, съответствайки на принципа за икономия на умствената дейност. Бихме искали да видим, как несъзнателното е свързано с по-високите функции на ума, особено там, където това е свързано с дълги години на усилени тренировки, като например изкуството за боравене с меча. Което прилича на рефлексни движения, като яденето, пиенето, спането и т.н., по които се отличават от нисшите животни и с децата. Разбира се, дзен не може да ги оценява като цел за напълно зрелия човек в търсене на смисъла на живота”.

Да видим има ли разлика между “инстинктивното” несъзнателно и висотите на “тренираното” несъзнателно.

Банкей, един от великите съвременни японски наставници дзен, създал учение за Нероденото. За да демонстрира тази идея, той посочвал фактите на нашия всекидневен опит, като например слушането на песента на птиците, любуването на цъфтящите цветя и т.н. Той казвал, че всичко се случва благодарение на Нероденото в нас. Каквото и да е сторило, трябва да се основава на този и на никакъв друг опит, казва Банкей в заключение.

За повърхностния поглед това изглежда отъждествяване на областите на нашите чувства и метафизическото Неродено. В известен смисъл такова отъждествяване е правилно, но в друг е неправилно. Нероденото на Банкей е корен на всички неща, включвайки в себе си не толкова областта на чувствата на нашия всекидневен опит, но и реалността на миналото, настоящето и бъдещето, запълвайки цялостно космоса. Нашият “всекидневен ум”, ежедневен опит, инстинктивните действия сами по себе си имат ценност и значение. Те ги притежават само в съответствие с Нероденото, или това което аз наричам Космическо Несъзнателно. Нероденото се явява първоизточника на всички творчески възможности. Когато ние ядем, всъщност не ядем ние, а Нероденото, когато сме уморени и заспиваме, спим не ние, а Нероденото.

Докато несъзнателното е инстинктивно, то не излиза зад пределите на това, което е налично у животните и децата. Несъзнателното на зрелия човек не може да бъде такова. Той притежава тренирано несъзнателно, което включва целия му съзнателен опит от ранното детство, съставящ битието му. Затова в случая майстора на сабята, техническото умение наред с пълното съзнание на ситуацията, се корени в дълбините на тренираното несъзнателно. То играе огромна роля. Меча е като неделим от собствената душа. Това може да се каже и по друг начин: несъзнателното, което се отнася до областта на чувствата е крайният продукт от дългия процес на еволюцията на космическия живот. Те са също толкова неделими от децата и животните. Но заедно с интелектуалното развитие, съдейки по нашето израстване, областта на чувствата е обхваната от интелекта, което води до загуба на наивния чувствен опит. Когато се усмихваме, това не е просто усмивка, към нея се добавя още нещо. Ние се храним не както в детството, стремейки се към оцеляване, а към храната се добавя и интелектуализацията. Ясно е, че подобно смесване с интелекта зарежда простите биологически действия с егоцентричен интерес. Това означава, че в несъзнателното се вмъква сила, която вече не влиза в правото поле на съзнанието. Всички действия се съотнасят с инстинктивните биологически функции, приемат роля на съзнателно и интелектуално насочено поведение.

Подобна трансформация е известна като загубата на “невинността” или, на езика на библейските митове, получаване на “познание”. В дзен, и въобще в будизма, това се нарича “афективно заразяване” (клеша) или “поставяне на съзнателния ум под господството на интелекта”(виджняна⁸).

Ако зрелият човек действително иска да води свободен и спонтанен живот, където няма място за атаки на подобни нарушаващи равновесието на чувствата, като страх, безпокойство и тревога, дзен изисква от него пречистване на тези афективни зарази, освобождаване от намесата на интелекта. Заедно с това освобождение ние получаваме “тренираното” несъзнателно, работещо в полето на съзнанието. Така ние ще знаем, какво е Нероденото на Банкей или “всекидневният ум” на китайския учител дзен.

3
А сега да чуем съвета на Такуан, даден му от Яги Таджима-но-ками, на неговият ученик за изкуството на владеенето на меча. Този съвет се касае преди всичко за умението да държиш ума си в състояние на “поток”: ако само за миг спрем, потока прекъсва, а това носи вреда на ума. За майстора на меча това означава смърт. Афективното връхлитане затъмнява огледалото на изначалната праджня⁹ на човека, интелектуалното израстване препятства вродената активност. Праджнята, която Такуан нарича “недвижима праджня”, е орган, който направлява всички движения, както външни, така и вътрешни. Когато дейността му е възпрепятствана, то се проваля и работата на съзнателния ум, а меча вече се подчинява не на вродената, спонтанна, свободна активност на “недвижимата праджня”, съответстваща на несъзнателното, а съзнателно заучени технически правила за владение на меча. Праджнята е невидим двигател, който несъзнателно работи в полето на съзнанието.

Когато майстора на меча стои пред своя противник, той не е длъжен да мисли за противника, нито за себе си, нито за движенията на меча на своя враг. Просто трябва да стои с меча, забравяйки за всяка техника; мечът е длъжен да следва думите на несъзнателното. Човека не мисли за себе си който за майстор на меча. Ударите нанася не човека, а мечът, воден от волята на несъзнателното. Съществуват разкази за това, как поразявали противниците си без да си дават сметка как става това, всичко се случвало несъзнателно. Действието на несъзнателното в много случай е направо чудодейно.

Позволете ми да дам пример, “Великолепната седморка”.

В японския филм¹⁰ неотдавна показан пред американската публика, има сцена където безработните самураи дават клетва на меча. Това е художествена измислица, но без съмнение се опира на исторически факти. Главата на самураите намира начин за проверка на всеки един от тях. Той изкарвал зад вратата младо селско момче, който биел с палка всеки преминаващ прага самурай, за да види каква ще бъде реакцията на излизащия.

Първият самурай получил силен удар от палката. Не преминал проверката. Вторият се отдръпнал от удара и в отговор ударил младежа. Третият се спрял на изхода и казал на намиращият се зад вратата да не си прави такива подли шеги с опитните воини. Той почувствал присъствието на тайния враг в стаята още преди да усети удара. С това показал, че е достоен за това дело, което му е поверено да изпълни в селото. Това е резултата на дългият опит, през който трябва да премине самурая в тези бурни времена.

Това чувство за невидимия враг се е развило у майсторите на меча в тези феодални дни до удивителна степен. Самурая е длъжен да съхранява бдителността си във всяка ситуация, възникваща в неговия всекидневен живот. По-нататък в съня, той трябвало да бъде готов за срещата му с неблагоприятните обстоятелства.

Не може ли това да се нарече шесто чувство или някакъв род телепатия, а следователно предмета – парапсихология. Бих искал само да отбележа, че теоретиците на изкуството на меча приписват това чувство, придобито от майстора, работа на несъзнателното. То се пробужда заедно с достижението на състоянието на самозабравянето, несъзнанието. Те биха казали, че висшата степен на тренираност в това изкуство води към изчезване на обичайното относително съзнание. Това се случва, когато човек е въвлечен в борбата не на живот, а на смърт. Неговият ум, в резултат на тренировките става огледало, в което се отразява всяко движение в мислите на противника, а след това той веднага знае, къде и как да го атакува (по-точно, това не е знание, а интуиция, протичаща в несъзнателното). Неговият меч се движи сам, и противника не намира защита, защото меча го докосва именно там където не очаква. Несъзнателното у майстора на меча е в самозабравянето, в съгласието с Разума на Небето и Земята, той удря по всичко, което се противопоставя на Разума му. В битката между майсторите на меча, побеждава не по-бързият или по-силният, даже не по-изкустният, а този на когото ума е чист и самоутвърден.

Независимо от това, дали приемаме такава интерпретация или не, си остава факт, че майстора на меча притежава това, което може да се нарече несъзнателно. Това състояние на ума се достига, когато той вече не осъзнава своите действия и предоставя цялостно своето съзнание на нещо трансцедентно. Ние казваме “на нещо” или “на някого”, понеже за такова битие, простиращо се зад пределите на обичайното поле на съзнание нямаме думи с които да се изкажем напълно точно, освен чрез отрицанието (Х или несъзнателно). Непознатото Х е прекалено обширно. Доколкото то встъпва в контакт с съзнанието, така че това Х може да се възползва от всички съзнателно придобити умения, него можем да го обозначим като несъзнателно.

Следващият разказ за Яги Таджима-но-ками, ученик на Такуана, не е пряко свързан с разбора на несъзнателното в предните части на тази лекция. Макар, че тук той непосредствено не се среща с противника. Но за психолога не е маловажно това, че благодарение на някаква форма на дисциплина се изработва способност, която може да бъде наречена малко или много парапсихологическа. Мога да добавя, че този случай с Яги Таджима-но-ками, разбира се не е бил проверен по научен път. Но в летописите на японското изкуство за владеене на сабята има немалко записи за такива случай, и даже нашият съвременен опит ни дава основание да вярваме във възможността на подобна “телепатическа” интуиция. Длъжен съм да повторя, че такъв психологически феномен, вероятно, няма нищо общо с несъзнателното, за което ставаше дума по-нагоре.

Веднъж през есента Яги Таджима-но-ками се любувал на цъфтящите вишни в градината. Той потънал в съзерцание. Неочаквано усетил заплаха саки¹¹ отзад. Яги се обърнал, но не видял никого, освен момчето-слуга, който обичайно съпровождал господаря си и носел неговия меч. Яги не успял да определи източника на саки. Това го озадачило, понеже след дългата тренировка придобил шесто чувство, с помощта на което можел веднага да определи присъствието саки. Той бързо се върнал в стаята си и се опитал да разреши този досаден проблем. Преди никога не грешил в определянето на локализацията на източника на саки, само трябвало да усеща неговото присъствие. Той станал досаден и раздразнителен и даже слугите се страхували да се доближат до него и да го попитат за причината на недоволството му.

Накрая един от старите слуги се приближил към него и го попитал дали е болен и дали се нуждае от някаква помощ. Господинът отвърнал: “Не, не съм болен. Изпитах нещо странно в градината, което излиза извън пределите на моето разбиране. Размишлявам над това”. И той разказал произшествието.

Когато Яги отново се умълчал, при него дошло момчето-слуга, което го съпровождало и с треперещ глас си признал: “Когато видях своя господар погълнат от съзерцанието на цветовете на вишните, си помислих: колкото и умел да е господарят, не би могъл да се защити, ако го нападна сега. Навярно моят господар е усетил моята тайна мисъл”. Момчето, което си признало било готово да понесе цялото наказание за подобна мисъл. Това помогнало на Яги да си разясни безпокоящата го тайна, затова не наказал невинното момче. Той бил удовлетворен от факта, че чувствата му не са го излъгали.