Лекции за дзен-будизма I. Изток и Запад
V. Принципи на дзенбудизма
Изтегляне 2.58 Mb.
|
V. Принципи на дзенбудизма Горе дадох скица на психоанализата на Фройд, по-нататъшното развитие на което се явява “хуманистичната” психоанализа. Ставаше дума за човешкото съществуване и поставения му въпрос; природата на благоденствието е била определена като преодоляване на отчуждението и отделеността, а специфичния метод на психоанализата за достигането на тази цел е проникването в безсъзнателното. Повдигнах въпроса за природата на несъзнателното и съзнанието, после за значението в психоанализата на “познание” и “осъзнаване”, накрая, за ролята на аналитика в този процес. За да подготвим почвата за обсъждане на отношенията между психоанализата и дзен-будизма, би следвало да дам систематично изложение на дзен-будизма. За щастие, това няма да е нужно, тъй като лекциите на доктор Сузуки, публикувани в тази книга, както и други негови трудове, имат за своя цел съдействието за разбирането на природата на дзен-будизма – доколкото тя изобщо може да бъде изразена с думи. Не по-малко обаче следва да говоря за тези принципи на дзен-будизма, които пряко се съотнасят с психоанализата. Същността на дзен-будизма е достигане до просветление (сатори). Този, който не е имал подобен опит, никога няма да може да разбере дзен пълно и цялостно. Понеже нямам опита сатори, аз мога да говоря за дзен само индиректно, като не се основавам на пълнотата на опита. Но не защото, сатори, както предполагал К. Г. Юнг, “отразява пътя и вида просветление, което е практически невъзможно за европейците”96. Ако тръгнем от това, дзен не е по-труден за европееца, отколкото Хераклит, Майстер Екхарт или Хайдегер. Трудността се състои в необичайната природа на тези усилия, които се изискват за достигането на сатори; такова усилие превъзхожда силата на волята на по-голямата част от хората, а затова сатори е рядкост и в Япония. Въпреки това, макар че нямам необходимия авторитет, за да говоря за дзен-будизма, четейки книгата на доктор Сузуки, слушайки неговите лекции и познание с цялата ми достъпна литература за дзен-будизма ми дава поне приблизителна представа за това учение. Надявам се такова представяне да е достатъчно за сравнение на дзен-будизма с психоанализата. Каква е основната цел на дзен? Сузуки пише: “Дзен по своята същност е изкуството да виждаш природата на собственото си битие, той показва пътя на преминаването от робството към свободата… Можем да кажем, че дзен освобождава всички запазени във всеки от нас форми на енергия, които, по правило, са осакатени и изопачени до такава степен, че не намират адекватен достъп към навлизане в активност… Спасение от безумието и осакатяването – това е обекта на дзен. Именно така аз разбирам свободата: като свободна игра на всички творчески и водещи към благоденствие подбуди, вътрешно присъщи на нашето сърце. Обикновено не виждаме това, че владеем всички необходими способности, които могат да ни направят щастливи и любящи един друг”97. В това определение се разкрива цяла серия от съществени аспекти на дзен, които аз бих искал да подчертая: дзен – е начин да видиш природата на собственото битие; това е пътека от робството към свободата; той освобождава нашата природна енергия, помага ни да не полудеем и да не бъдем осакатени; подбужда ни да реализираме способностите си за щастие и любов. Крайната цел на дзен се явява опита за просветление, наречен сатори. В лекциите и в другите свои трудове доктор Сузуки ни дава описание на сатори дотолкова, доколкото този опит въобще се подава на описание. Аз обръщам внимание на тези негови аспекти, които са особено важни за западния читател и преди всичко за психолога. Сатори не се явява анормално състояние на ума; то не е транс, в който изчезва реалността. Това не е нарцистично състояние, което се открива в някои религиозни феномени. “Това е съвършено нормално състояние на ума – говори Джошу – Дзен е вашето ежедневно мислене. Тук зависи от устройството на дръжката на вратата: накъде се отваря вратата – навън или навътре”98. Сатори неповторимо въздейства на тази личност, която го изпитва. “Цялата активност на вашия ум ще стане друга, по-удовлетворяваща, по-спокойна, пълна с радост – по-голяма от всичко което по-рано сте изпитвали. Ще се измени тоналността на живота. Дзен управлява нещо обновяващо. Пролетното цвете ще стане по-красиво, планинския поток – по-прохладен и прозрачен”99. Разбираемо е, че сатори е пълно въплъщение на състоянието на добрия живот, което е описано от Сузуки в цитирания по-горе откъс. Ако се опитаме да изразим просветлението с психологически термини, то това ще бъде състояние, в което личността е напълно хармонизирана с реалността, която е вътре и вън от нея, напълно осъзнаваща и схващаща реалността. Личността осъзнава тази реалност - не мозъка й, не част от организма, а цялостния човек. Именно, той си дава сметка за реалността, осъзнава я не като обект, обхванат от една мисъл, а като такава, като цвете, куче, човек в неговата съвършена реалност. Пробудения е открит към свeта именно, защото той не се държи със себе си като някаква вещ; той е празен и готов да приеме света. Да бъдеш радостен означава “пълно пробуждане на цялостната личност към реалността”. Много е важно да се разбере, че просветлението не е състояние на дисоциация или транс, в която човека счита себе си за пробуден, макар че в крайна сметка продължава да спи. Западния психолог, разбира се, е склонен да мисли, че сатори представлява просто субективно състояние, вид транс като резултат от самовнушение. Дори симпатизиращия на дзен-будизма психолог, какъвто беше Юнг, не успява да избегне тази грешка. Той пише: “Самото въображение се явява психическо събитие, и по тази причина, наричаме ли ние просветлението реално или въображаемо, то е нематериално. Съществува ли просветление в действителност, или наличието му е само предположение – във всеки случай човека счита себе си за просветен... Даже ако това е лъжа, лъжата също ще бъде духовен факт”100. Тук намира своя израз общата релативистка позиция на Юнг по отношение на “истината” на религиозния опит. В противоположност на Юнг, мисля, че лъжата никога няма да е “духовен факт”, даже и нищо друго, освен факт на лъжата. Във всеки случаи дзен-будистите не разделят възгледите на Юнг. Напротив за тях решаващо значение има разграничението на автентичния опит сатори, в който намирането на новото виждане за света е реално, а по тази причина е и истинно, и псевдоопита, който може да има хистерична или психотична природа. Даже ако ученика е убеден в това, че е достигнал сатори, наставника дзен е длъжен да му поясни, че това всъщност не е така. Именно в това се състои една от функциите на дзен учителя: той пази ученика от смесването на реалното с въображаемото просветление. В психологически термини пълното пробуждане за реалността може да се формулира като достигане до “продуктивна ориентация”. Това значи, че отношението на човека към света не нито рецептивно, нито експлоатиращо, нито скъперническо, нито пазарно ориентирано, а творческо и активно отношение (в този смисъл, в който е вложил това понятие Спиноза). В състояние на пълна продуктивност я няма завесата, която да разделя Аз от не-Аз. Обекта престава да бъде противостоящ на мен обект. Розата, която виждам, не е обект на моето мислене, когато моето съждение “Виждам роза” я поставя под категорията на “роза”. Тя ми е дадена в модуса “Роза е роза е роза е роза”. Състоянието на продуктивност в същото време е състояние на най-висша обективност: виждам обекта без изкривявания, внасяни от моята алчност или страх. Виждам нещо или някой, без да внасям желанието си относно тяхното битие или небитие. В този модус на възприятието липсват паратаксалните изкривявания. Всичко се появява в цялата си жизненост, в синтеза на обективното и субективното. Обекта интензивно е преживяван от мен, и въпреки това остава такъв, какъвто е. Призовавам го към живота, а той ми го поднася на мен. Сатори е тайнствено само за този, който не си дава сметка за това, доколко възприятие му за света е чисто мисловно или паратаксално. Ако това се осъзнава, тогава е разбираем и друг метод на осъзнаване, който може да бъде наречен напълно реалистичен. Може да се изпита само проблясък на осъзнаване, но това вече е достатъчно, за да се придобие представа. Момче, което се учи да свири на пиано, не свири, като великия майстор. Но в изпълнението на майстора за него няма нищо тайнствено – това е само довеждане до съвършенство на недоразвития опит, с който разполага момчето. Нецеребралното възприемане на реалността без изкривявания представлява основният момент в дзен. За него ясно се говори в две истории. Една от тях разказва за диалога на учител дзен с един монах: “ - Опитвал ли си се някога да си дисциплиниран за истината?
Този разказ едва ли се нуждае от пояснение. Средния човек, измъчван от безпокойство, алчност, страх, е постоянно потопен (по принцип, това е несъзнателно) в света на фантазиите, в които той приписва на света някакви качества, проектира това, което отсъства в реалността. Това би било вярно за времето, когато се е състоял този диалог; това още повече е характерно за днес, когато почти всички се виждат, чуват, чувстват и усещат по-скоро с мислите си, отколкото с присъщите ни способности да виждаме, чуваме, чувстваме и усещаме. Също толкова искрено звучи и една дзен поговорка: “Преди човек да започне да изучава Дзен, планините са си планини, а реките – реки. След първото съзиране на истината, планините вече не са планини и реките вече не са реки. След просветлението планините отново са планини и реките – реки.” Тук отново виждаме нов подход към реалността. Обикновения човек е подобен на този, който пребивава в пещера и вижда само сенки, погрешно приемайки ги за същност. Разбирайки, че греши, научава само, че сенките не са същността, за която той ги е приемал. Достигайки просветлението, той напуска пещерата, излиза от тъмнина на светлина: тук той вижда същността, а не сянката. Той се е събудил. Докато е бил в тъмнина, не е разбирал света (както се казва в библията “и светлина в мрака ще свети, и тъмнината няма да го обгърне”). Струва си само да напусне тъмнината, и разбира различието между света на сенките и реалния свят. Целта на дзен е познанието на собствената природа на човека. Той търси, и неговите търсения са вдъхновени от призива “Познай себе си!”. Но това не е “научното” познание на съвременния психолог, не е знанието на проницателния интелект, който сам е възприеман като обект; самопознанието в дзен не е интелектуално и не е отчуждено. То е пълнотата на опита, в която познаващия и познаваното са единни. Както говори по този повод Сузуки, “основната идея на дзен – е съприкосновението с вътрешната работа на собственото битие, което се осъществява по директен начин, без да се обръща към нещо външно или измислено”102. Това интуитивно схващане за собствената природа не интелектуално или външно, а вътрешен опит. Различието между интелектуалното и опитното познание е извънредно важно за дзен-будизма и съставлява една от главните трудности за неговите западни последователи. В продължение на две хилядолетия Западът (с малко изключения, каквито са, например, ученията на мистиците) вярвал, че последния отговор на проблема за съществуването е даден от мисленето – “правилния отговор” в религията и философията, заема първостепенна важност. Това настойчиво подчертаване на мисленето подготвило разцвета на естествените науки. Правилното мислене, макар че не дава последния отговор на проблема за съществуването, е методично, необходимо е за да може да се прилагат мислите на практика, т.е. за техническо приложение. От друга страна, дзен се основава на предпоставката, съгласно която последния отговор на въпроса за живота не се дава от мисълта. “Интелектуалната посока със своите “да” и “не” е много удобна, докато нещата се движат по свои привичен път; но си струва възникването на последния въпрос за живота, като интелекта представа да дава удовлетворителен отговор”103. По тази причина опита сатори, никога не може да се предаде по интелектуален път: това е “опит, който не се предава на другите хора с колкото и да е обяснения и аргументи, ако не е бил изпитан от тях по-рано. Ако сатори беше достъпен за анализа в този смисъл, че анализът да го направи съвършено ясен за този, който никога не го е изпитвал, сатори вече нямаше да е сатори. Превръщайки се в понятие, сатори престава да бъде себе си; тогава изчезва опита дзен”104. Работата не е в това, че никаква интелектуална формула не може да даде окончателен отговор на въпроса за живота. За да се достигне до просветление е нужно да се избавим от всички умствени конструкции, възпрепятстващи виждането на истината. “Дзен иска свободния и необременен ум; даже идеята за единството и цялостността е препятствие и рамка, заплашващи изначалната свобода на духа”105. В следствие на това за дзен са недопустими понятията за съучастие и емпатия, които са така подчертавани от западните мислители. “Идеята за съучастие или емпатия – това е интелектуална интерпретация на първичния опит; докато става дума за самия опит, в него няма място за подобна дихотомия. Още повече че интелекта връзва себе си и разрушава опита, за да го направи пригоден за интелектуална трактовка, а това – е дискриминация и раздвоение. Първоначалното чувство за тъждество се губи, на интелекта му се позволява да върви по свойствения за него път, разрушаващ на парчета реалността. Съучастието и емпатията са резултат на интелектуализацията. Това помага на философията, която не разполага с първоначален опит”106. Не само интелекта, но по същия начин авторитарността на учения или учителя ограничават спонтанността на опита. Затова дзен “не предава каквото и да е вътрешно значение на свещените сутри или на тяхното тълкувание от мъдреците и учените”. Личностния опит е призван да се изправи против авторитета и обективното откровение…”107. В дзен Бог не се отрича, но и не се утвърждава. “Дзен иска пълна свобода, включително и от Бога”108. Той желае такава свобода даже от Буда. Оттук и поговорката на дзен-будистите: “Очисти уста си, когато произнасяш думата “Буда”. В съответствие с отношението на дзен към интелектуалната интуиция в процеса на обучение, в контраст от западната традиция, не се насочва към усъвършенстване на логическото мислене. Този метод се “състои в това да насочи ученика към дилемата, изход от която трябва да се появи не от логическия ум, а от висшия ум”109. Съответно учителя не учи в западния смисъл на думата. Той е главен наставник точно толкова, доколкото сам е овладял майсторството, доколкото сам управлява ума си, по тази причина е способен да предаде на ученика единственото, което въобще може да бъде предадено – съществуването си. “Каквото и да умее наставникът, не е по силите му да помага на ученика, докато същия не е готов за това… Всеки трябва сам да улови последната реалност”110. Отношението на наставника дзен към своя ученик изглежда удивително за съвременния западен читател, който не е способен да премине зад пределите на алтернативите: или ирационалния авторитет, ограничаващ свободата и експлоатиращ своя обект, или другата laissez fairs111, отсъствие на всякакъв авторитет. Дзен представлява друга форма на авторитет – това е “рационален авторитет”. Наставника не призовава към себе си ученици, той не иска нищо от тях, дори и просветление. Ученика по своя воля и доброволно си тръгва. Но докато той желае да учи, е длъжен да признава наставника, да го счита за знаещ на това, което ученика, още не знае, но иска да узнае. На наставника “няма какво да се обясни с думи, няма какво да се преподаде в качество на свещено учение. Утвърждаваш или отричаш – тридесет удара. Не мълчи и не говори”112. Наставника дзен е напълно лишен от ирационалния авторитет, и в същото време е неделим от неоспорим авторитет, източник на който е истинският опит. Дзен е непонятен, докато не се отчете това, че достигането на истинско виждане неразделно свързано с изменението на характера на човека. Дзен е вкоренен в будисткия метод на мислене, за когото трансформацията на характера е условие за спасение. Страстта към притежание, самозаблуда и самохвалство трябва да остане назад. Отношението към миналото – благодарност, към настоящето – служба, към бъдещето – отговорност. Живота в дзен “означава обръщане към самия себе си и към света на най-възприемчивите и почтителни начини”. Да заемаш позицията, която е причина за “тайната добродетел, за най-характерната черта на дисциплината на дзен, това означава: да не се изразходват природните ресурси, цялостно и напълно използване – икономически и морално – на всичко което срещаш по пътя си”. Положителната етическа цел на дзен – е достигането до “съвършена увереност и безстрашие”, изход към свободата от робството. “Дзен е работа на характера, а не на интелекта, а това означава, че дзен израства от волята като първи принцип на живота”113. VI Депотискане и просветление Какво следва от нашето обсъждане на психоанализата114 и дзен-будизма за решението на въпроса за техните взаимоотношения? Читателя, навярно, вече е забелязал, че предположението за несъвместимостта на дзен-будизма и психоанализата произтича от повърхностното запознаване с тях. В крайна сметка е просто удивително, колко са близки те. Този раздел е посветен на детайлното разглеждане на тази близост. Нека започнем с написаното по-горе изказване на доктор Сузуки за целите на дзен: “Дзен по своята същност е изкуството да виждаш природата на собственото си битие, и той показва пътя на преминаването от робството към свободата… Можем да кажем, че дзен освобождава събраните във всеки от нас форми на енергия, които, по правило, са осакатени и изопачени до такава степен, че не намират адекватен достъп до навлизане в активност… Спасение от безумието и осакатяването – това е обекта на дзен. Именно така разбирам свободата: като свободна игра на всички творчески и водещи към благоденствие подбуди, вътрешно присъщи на нашето сърце. Обикновено не виждаме това, че владеем всички необходими способности, които могат да ни направят щастливи и любящи един друг”. Това описание на целите на дзен без всякакви поправки е приложимо към този, който желае да достигне психоанализата: разбирането на своята собствена природа, достигане на свободата, щастието и любовта, освобождението на енергиите, спасение от безумията и изкривяванията. Това последно потвърждение, съгласно което стоим пред алтернативата – просветление или безумие, - може да ни изглежда странно, но според мен, то се потвърждава от наблюдаемите факти. Психиатрията задава въпроса, защо някои хора полудяват, докато той трябва да звучи по следния начин: защо болшинството от хора не полудяват? Взимайки под внимание положението на човека в света – изолацията му, самотата, безсилието – от осъзнаването на това положение е възможно да се очаква, че той няма да издържи на такова бреме, буквално се “разпада на части” от този товар. На по-голямата част от хората се отдава да избягат от това, с помощта на компенсаторни механизми, нещо като вродено разтваряне в жизнената рутината и стадния конформизъм, стремежът към власт, престижа, парите, зависимостите от идоли, отделянето от другите чрез религиозни култове. Такова мазохистичното жертвоприношение на собствения живот, нарцистична инфлация – казано накратко, самоосакатяването. Всички тези компенсаторни механизми могат да ни удържат в рамките на психическото здраве, докато механизмите работят. Но единственото решение, което е способно да преодолее потенциалното безумие, - това е продуктивния отговор на света, и висшата форма на такъв отговор е просветлението. Преди да преминем към централното звено, свързващо един с друг дзен-будизма и психоанализата, бих искал да разгледам някои от техните периферни сходства. Преди всичко, трябва да отбележим общата за тях етическата ориентация. Условието за достигане на целта на дзен е преодоляването на алчността – както жаждата за слава, така и всяка друга форма на алчност (в смисъла на Стария Завет). Същата е целта и на психоанализата. В своята теория за еволюцията на либидото, която започва от орално-рецептивния стадии и продължава чрез орално-садистичния и аналния към гениталния стадии, Фройд имплицитно115 предполагал, че здравия характер се развива от алчност, жестокост, скъперничество към активна независима ориентация. В моята собствена концепция, която следва от клиничните наблюдения на Фройд, този оценъчен елемент е даден експлицитно116: става дума за еволюцията от рецептивната ориентация – през експлоататорската, скъперническата и пазарна – към продуктивна ориентация117. Каквато и да е терминологията, главното се състои в това, че в психоанализата алчността се разглежда като патологичен феномен; тя присъства там, където личността не е развила своите активни, продуктивни способности. Обаче, нито психоанализата, нито дзен не са на първо място етически системи. Целта на дзен-будизма излизат извън пределите на достиженията на етичното поведение, същото може да се каже за психоанализата. За двете системи е правилно твърдението, че достигането на цели им идва заедно с етичната трансформация на личността, с преодоляване на алчността, заедно с актуализацията на способностите за любов и състрадание. Те не заставят човека да води добродетелен живот с помощта на потискането на “глупавите” желания, но те предполагат, че такива желания ще се стопят и изчезнат в светлината и топлината на разширеното съзнание. Каквато и да е причинната връзка между просветлението и етическата трансформация, напълно погрешно е мнението, съгласно което целите на дзен-будизма може да се разглеждат отделно от задачата за преодоляване на алчността, самохвалството и глупостта, сякаш може да се достигне сатори без скромност, любов и състрадание. Също толкова погрешно е мнението, съгласно което целите на психоанализата са осъществими без сходна трансформация на характера. Личността, достигайки до нивото на продуктивността, се избавя от алчността, преодолява своята надменност, разделя се с измислиците за всезнание и всемогъщество; човекът достига до смирение и се вижда такъв, какъвто е реално. И Дзен, и психоанализата се стремят към нещо трансцедиращо етиката, но тази цел е невъзможна да бъде достигната без етическа трансформация. Друг общ елемент на двете системи е настоятелната нужда от независимост от всякакъв авторитет. В това е главната причина и за Фройдовата критика на религията. Той виждал същността на религията в илюзорните замествания на изначалната зависимост от помагащия и наказващ баща с зависимостта от Бога. За Фройд вярата в Бог е продължение на инфантилната зависимост: човек не става зрял, не разчита преди всичко на своите собствени сили. Това което би казал Фройд за “религията”, която казва: “Изплакни си устата след като, си споменал Буда!”. Какво би казал той за религията, в която няма Бог, няма какъвто и да било ирационален авторитет и главната цел на която да се явява освобождението на човека от всякакви зависимости, за религията, целяща това, да активизира човека, да му покаже, че е само той и никой друг, са, носи отговорност за своята собствена съдба? Тук може да възникне въпросът: нима подобна антиавторитарна нагласа не противоречи на значението на личността на наставника и психоаналитика? Този въпрос отново ни показва дълбоката връзка на дзен-будизма и психоанализата. И двете системи се нуждаят от водещ, този, който сам е минал през необходимия опит, и така може да доведе пациента (ученика) до неговата цел. Означава ли това, че ученика става зависим от наставника (или аналитика) и по тази причина думите на наставника да представляват за него истина? Без съмнение, психоаналитиците се сблъскват с факта на подобна зависимост (пренос) и си дават сметка за силата на влияние, която може да придобие тази зависимост. Но целта на аналитика се състои в това, да разбере и доколкото е възможно постепенно да доведе заедно тази връзка докрай; той трябва да доведе пациента до тази точка, където последният намира пълна свобода по отношение на аналитика, доколкото е изпитал това, което е било в него несъзнателно, и го е въвел в своето съзнание. Наставника дзен (същото може да се каже и за психоаналитика) знае повече, и по тази причина е уверен в своите съждения. Но това съвсем не означава, че разкрива съжденията си на ученика. Той не призовава ученика и не възпрепятства оттеглянето му. Ако ученика дойде доброволно, изпитващ нужда от напътствия по пътя към просветлението, тогава наставника ще го ръководи, но при едно условие: ученика е длъжен да разбере, че при всичките желания на наставника му да помага, ученикът трябва да види всичко със собствените си очи. Никой от нас не може да спаси душата на другия. Можеш да се спасиш само чрез самия себе си. Наставника играе роля на акушерка или проводник в планините. Както е казал един наставник, “в действителност нямам какво ново да ти кажа, и, ако се опитам да направя това, ти можеш да ми се изсмееш. Освен това, каквото и мое да ти кажа, то твое няма да стане”. Най-удивителната и конкретна илюстрация на позицията на наставника дзен, може да послужи книгата на Хенигел за изкуството за стрелба с лък118. Учителя дзен подчертава рационалността на своя авторитет: той знае по-добре, как се достига изкуството в стрелбата, а по тази причина поставя ударение върху определен метод на обучение, но той по никакъв начин не желае ирационален авторитет, някаква власт над ученика, неговата зависимост от майстора. Напротив, струва си самият ученик да стане майстор, и пътешества по свой път, а учителя очаква от него само редки съобщения за това, как вървят нещата при него. Може да се каже, че наставника дзен обича своите ученици. Това е реалистична и зряла любов, предполагаща, че той с всички свои сили помага на ученика в достигането на неговите цели. Но майстора знае, че за ученика той не решава нито един проблем, не достига вместо него нито една цел. Любовта на наставника дзен не е сантиментална, тя е реалистична – това е любов, приемаща реалността на човешката съдба: никой от нас не може да спаси другия, но в същото време не трябва да отслабваме своите сили да помогнем на другия да спаси сам себе си. Всяка любов, която не знае този предел, но в същото време претендира за “спасение на душата” на другия човек, все още не се избавила от претенциозните си амбиции. За психоаналитика едва ли са нужни по-нататъшни доказателства за верността на казаното за наставника дзен. Фройд предполагал, че независимостта на пациента от аналитика по-добре от всичко се установява посредством огледалната, безлична позиция на аналитика. Но и такива психоаналитици, като Ференци, Съливан, аз самия и други, подчертаващи необходимостта от личностна взаимовръзка на аналитика и пациента като условие за разбиране, в пълно съгласие с тях, че такава взаимовръзка трябва да бъде освободена от всякаква сантименталност, от нереалистични изкривявания и особено от други – дори от най-уточненото и косвено – намесата на аналитика в живота на пациента, дори и за негово благополучие. Ако пациентът желае подобрение, иска да се промени, то това е прекрасно, и аналитика може да му помогне. Ако неговата съпротива е прекалено голяма, тогава отговорността за това не лежи в аналитика. Той отговаря за своите сили и познание, предложени от пациента, той се отдава на пациента, за да допринесе за достигането на целта в търсенето си. Тук отново наблюдаваме близостта на позициите на дзен-будизма и психоанализата. “Обучаващият” метод на дзен се състои в това, да запрати ученика в ъгъла; хоон прави невъзможни триковете на интелекта; коон е подобен на бариера, която премахва възможността от по-нататъшен полет. Аналитика прави – или трябва да направи – нещо подобно. Той трябва да избегне тази грешка, когато от пациентът с ченгел се вадят тълкувания и обяснения, които само му пречат да направи скока от мисълта към опита. Обратно, той е длъжен да отстрани рационализациите една по една, да маха една след друга опорите, докато в пациента не остане изхода, и той оставя опитите да избяга от реалността в света на измислиците, преминава покрай тях по пътя към реалността, докато осъзнае това, което не е осъзнавал по-рано. Този процес често се съпровожда с повишаване на тревожността – понякога страха възпрепятства такъв пробив и се преодолява само благодарение на присъствието на аналитика. Но чувството за увереност в своите сили е екзистенциално, а не вербално: думите само възпрепятстват пациента да изпита това, което може да му даде само опита. До сега обсъждахме някои допирни точки между дзен-будизма и психоанализата, които говорят за тяхната близост. Но сравнението на тези направления може да се счита за напълно удовлетворително само, ако директно се обърнем към централната точка на дзен, просветлението, и към централната точка на психоанализата - преодоляването на потискането и трансформацията на безсъзнателното в съзнателно. Нека да направим разбор на казаното горе относно последния проблем. Целта на психоанализата е да направи несъзнателното – съзнателно. Обаче субстанцирането119 на съзнанието и несъзнателното означава приемане на думите за реалност. Следва да се държим за това, че съзнателно и несъзнателно са функции, а не място или съдържание. Тогава, можем да говорим само за по-малка или по-голяма степен на забрана, т.е. за степента на осъзнаването на този опит, който трябва да премине през социалния филтър на езика, логиката и съдържанието. В степента, в която се избавям от този филтър и преживявам себе си като универсален човек, с други думи, в степента на намаляване на потискането, мога да се докосна до най-дълбоките източници, лежащи в мен самия, а именно до цялото човечество. Ако потискането е свалено напълно, то несъзнателното, което противостои на съзнателното, повече го няма; има прав, непосредствен опит. Доколкото не съм чужд на самия себе си, дотолкова никой и нищо не ми е чуждо. Освен това, моето възприятие за света е лъжа дотолкова, доколкото аз съм отчужден от самия себе си, а моето “несъзнателно” обособено от моето съзнание (тоест Аз-а като цялостен човек е отделен от Аз-а като социален човек). То не е вярно, първо поради паратаксалните изкривявания (пренос): възприемането на другата личност се осъществява от моя цялостен Аз, но разделен с инфантилен Аз, а за това другата личност изглежда не такава, каквато е всъщност, а в качеството си на някаква значима личност от моето детство. Второ, при репресията света се възприема с лъжливо съзнание. Човек не възприема реално действителността, а му налага свои мислени образи, вижда нещата в светлината на своите фантазии, а не в тяхната реалност. Неговите страсти и тревоги се поощряват от изкривяваща завеса на мислените образи. Вместо да възприема нещата и хората, в състояние на потискане човекът възприема само продукта на церебрацията. Струва му се, че се докосва до света, но това е илюзия, защото го докосва само с думи. Паратаксалното изкривяване, фалшивото съзнание и церебрацията не са някакви ясно разграничени нереални модуси: това са различни, но частично натрупващи се една върху друга стени на феномена. Нереалното съществува дотогава, докато универсалния човек е отделен от социалното. Когато говорим, че личността, живееща в състояние на потискане, е отчуждена, само описваме същия феномен с други думи. Човек проектира своите мисли и чувства върху обекти, а по тази причина не усеща себе си като субект на собствените си чувства; той е управляван от обектите, заредени с неговите чувства. Противоположността на отчуждения, изкривения, паратаксалния, лъжливия, церебрален опит е непосредственото, прякото, цялостно възприемане на света, което е неразделна част от детето – дотогава, докогато благодарение на усилията на образованието тази форма на опит претърпява изменения. За новороденото още няма разделение на Аз от не-Аз. Такова разделяне става постепенно, и крайният резултат е формирането на Аз-а на детето. Но и след това на него му е свойствено относителното, непосредственото и спонтанното възприемане на света. Играейки с топка, то я вижда в движенията, то е напълно завладяно от това усещане, затова е способно отново и отново да се отдава на тази радост. На възрастния човек също му се струва, че вижда търкалящата се топка. Това е безспорно, наистина той вижда обекта топка, търкалящ се по обекта-под. Но в крайна сметка не вижда търкалящата се топка. Той мисли за топката и за повърхността на пода. Казвайки че “топката се търкаля”, той само утвърждава: а) своето знание за това, че кръглия обект се нарича “топка”; б) своето знание за това, че кръглите обекти с бутане се движат по равни повърхности. Неговите очи служат за потвърждаване на това знание и му дават възможността да пребивава безопасно в света. Състоянието на не-потискане отново дава непосредствено, неизкривено схващане на реалността, детска простота и спонтанност. Но, преминавайки процеса на отчуждаване, през развитието на интелекта, състоянието на не-потискане след възвръщането към невинността се оказва на по-висока степен. Възвръщането към невинността е възможно само след загубата й. Тази идея е получила най-ярко изразяване в старозаветната история за грехопадението и в пророческите учения за месиите. Съгласно библейската история, човек се оказва в състояние на недиференцирано единство в райската градина. Тук няма съзнание, няма диференциации, няма избор, няма свобода и грях. Човекът се явява част от природата, той не осъзнава разстоянието между себе си и природата. Това изначално състояние, на до-индивидуалното единство се нарушава с първия акт на избор – първия акт на неподчинение и свобода. Действието води до появата на съзнанието. Човекът си дава сметка за собственото си съществуване, за своята изолация от жената – Ева, – от природата, от животните и от земята. Преживяването на отделеност поражда у него чувство за срам - и до сега, точно по същия начин чувстваме срам (макар и несъзнателен), когато чувстваме отделеността си от другите. Човека напуска Едемската градина, и в този момент започва човешката история. Не може да се върне в първоначалното състояние на хармония, но все пак е способен да се стреми към ново състояние на хармония, развивайки напълно разума си, обективността си, съвестта, любовта – за да може, както казват пророците, “земята да се изпълни със знание за Бога, подобно на това както е пълен с вода океана”. В месианската концепция историята има място, в което ще възникне това развитие от доиндивидуална, досъзнателна хармония към нова хармония, основана на разширението и усъвършенстването на процеса на развитие на разума. Това ново състояние на хармония се нарича месианско време, в което ще изчезнат конфликтите между човека и природата, човека и човека, в което пустинята ще стане плодородна долина, агнета и вълци ще спят на едно място, а мечовете ще бъдат прековани на рала. Месианското време е време на Едемската градина, и въпреки това му противостои: единството, непосредствеността, цялостността принадлежат тук на напълно развития човек, който е станал отново дете – но също така е надрастнал детството. Същата идея е намерила развитие в Новия Завет: “Истина ви говоря: който не приеме Царството Божие, като дете, той няма да влезе в него”120. Смисълът на израза е ясен: трябва отново да станем деца, нужно е да намерим преживяването на творческото, неотчужденото разбиране за света; и същевременно, превръщайки се в деца, да разберем че не сме деца, а напълно развити възрастни. Тогава стигаме до опита, който по следния начин е описан в Новия Завет: “Сега виждаме като през мътно стъкло, гадателно, а тогава лице в лице; сега зная аз отчасти, а тогава ще позная, подобно на това както аз съм познат”. “Да осъзнаеш несъзнателното” – това означава да преодолееш потискането и отчуждеността от самия себе си, а по този начин и от другите. Това означава пробуждане, да свалиш от себе си покривалото на илюзиите, измислиците, лъжите, да възприемеш реалността такава, каквато е. Пробудения – това е освободения човек, свобода, която не ограничава нито другите, нито самия човек. Осъзнаването на предишното неосъзнавано е вътрешна революция в човека. Това истинско пробуждане, лежащо в основата както на интелектуалното творчество, така и на непосредствената интуиция. Лъжата е възможна само при отчужденост, когато реалността се възприема само посредством мисълта. В състояние на откритост към реалното, която идва заедно с пробуждането, лъжата е невъзможна, така както изчезва от силата на съвършеното преживяване. В крайна сметка, да осъзнаеш несъзнателното – означава да живееш според истината. Реалността не е вече отчуждена; аз съм открит за нея; позволявам й да бъде такава, каквато е; следователно, и моя отговор на нея е “истински”. Тази цел на непосредственото, пълно схващане на реалността, е цел на дзен. Тъй като в тази книга е представена позицията на доктор Сузуки за несъзнателното, мога да се осланям на неговите разсъждения, обяснявайки по-нататъшната връзка между психоаналитичните и дзенбудистките концепции за несъзнателното. Преди всичко, трябва отново да посоча терминологичната трудност, която, както ми се струва, ненужно усложнява проблема: субстанцирането на съзнанието и несъзнателното подменя функционалните термини, тоест по-голямото или по-малкото осъзнаване на опита на цялостния човек. Ако се освободим от такива терминологични затруднения, тогава за нас ще бъде по-лесно да разгледаме връзката между истинското значение на осъзнаването на несъзнателното и на идеята за просветлението. “Подхода на дзен се състои в това, пряко да навлезем в самия обект и да го видим отвътре”121. Този способ на директно виждане на реалността “може също да бъде наречен волеви или творчески”122. Сузуки говори след това за източника на творчество както за “несъзнателното в дзен”, и после добавя: “Несъзнателното е нещо, което трябва да се чувства, при това не в обикновения, а в първичния, фундаментален смисъл на думата”123. В дадената формулировка несъзнателното се появява като царство вътре в личността, което излиза отвъд нейните граници; както казва по-нататък Сузуки, “чувството за несъзнателно се явява…фундаментално и първично”124. Превеждайки това изказване на език на функционални термини, аз бих говорил не за чувството за несъзнателно (като някаква субстанция), а по-скоро, за осъзнаването на дълбоката и неконвеционализирана сфера на опита. С други думи, за гладкото намаляване на нивото на потискане, и по този начин за намаляване на паратаксалното изкривяване, проектирането на образи и церебрация на реалността. Където Сузуки говори за човека дзен като за такъв, който “непосредствено съучаства във великото несъзнателно”125, там предпочитам следната формулировка: осъзнаването на своята собствена реалност, а също и реалността на света в цялата й дълбочина и незавоалираност. Малко по-нататък Сузуки ползва същия функционален език: “В реалността то (несъзнателното) представлява само по себе си най-близкото до нас, интимното, и вече силата на такава интимност е трудно уловима, подобно на това както очите ни виждат себе си. За това за осъзнаването на несъзнателното е нужна специална тренировка на ума”126 Сузуки избира тук формулировката, която точно съответства на психоаналитическата – цел явяваща се осъзнаване на несъзнателното, и, за постигането й е необходима специална тренировка на съзнанието. Предполага ли се по тази начин равенство между целите на дзенбудизма и психоанализата, свеждат ли се различията само до разработените от тях методи на тренировка? Преди да отговорим на този въпрос, бих искал да обсъдя още няколко заслужаващи пояснение моменти. Доктор Сузуки в представената в тази книга работа се обръща към същия проблем, който обозначих горе при обсъждането на психоаналитичните концепции, а именно за връзката между познанието и състоянието на невинност. Това което на библейския език се нарича изгубване на “невинността” чрез намиране на “познание”, в дзен и въобще в будизма се нарича “афективно заразяване” (хлеша) или “намеса в съзнателния ум, подчинен на интелекта” (виджяна). Термина “интелект” поставя пред нас много важен проблем. Тъждествен ли е интелекта на съзнанието? Ако да, то осъзнаването на несъзнателното би предполагало увеличаване на интелекта, и, разбира се, това би довело до целите, които са пряко противоположни на дзен. В такъв случай целите на психоанализата и дзенбудизма биха били диаметрално противоположни: първият би се стремил към интелектуалното познание, вторият – към неговото преодоляване. Трябва да отбележим, че в началния период на своята дейност, когато Фройд още вярвал в това, че информацията, предоставена от психоаналитика на пациента, е достатъчна за оздравяването на последния, той се придържал към концепцията за интелектуалното познание като цел на психоанализата. Следва също така да признаем, че много аналитици в своята практика до сега не са напуснали рамката на тази концепция, докато Фройд никога с пълна яснота не различавал интелектуалното познание и афективния, цялостен опит, имащ място в реалното “работещо мислене”. И въпреки всичко това именно това опитно, а не интелектуално виждане съставя целта на психоанализата. Както вече писах горе, да осъзнавам, че дишам, не означава че мисля за своето дишане. Давайки си сметка за движението на ръката – това не е мислене за движението. Напротив, струва си да започна са мисля за дишане си или движението ръце ми, и вече не ги осъзнавам. Същото може да се каже за осъзнаването на цветето или личността, преживяването ми на радост, любов или свят. За всеки истински инсайт в психологията е характерно това, че той не се формулира във вид на мисъл, докато за всеки лош анализ е характерна формулировката на “инсайта” с помощта на сложни теории, които нямат нищо общо с непосредственото преживяване. Истинския психоаналитичен инсайт идва неочаквано; възниква без принуда, даже без предварително мислене. Взима началото си, както казват японците, не от ума, а от корема. Невъзможна е адекватна словесна формулировка на инсайта, той се изплъзва от всякакви опити от такъв род. Не по-малко инсайта е реален и осъзнаваем, променя изпитващата го личност. Непосредственото схващане за света от детето е предсъзнателно; тук още не е получило пълно развитие на обективното осмисляне на реалността, нейното отличаване от Аз-а. В това състояние на “несъзнателното е инстинктивно, то не излиза зад пределите на това, което е налично у животните или децата. Несъзнателното на зрелия човек не може да бъде такова”127. На пътя от примитивната несъзнателност до самоосъзнаването на света се възприема като отчужден по силата на разделението между субект и обект, отделеността на универсалния човек от социалното, съзнанието от безсъзнателното. Обаче, колкото по-подготвено е съзнанието за саморазкритие, за отслабване на трите филтъра, толкова по-малко е разцепването на съзнателно от несъзнателното. Заедно с неговото пълно изчезване се появява пряк дорефлексивен опит на съзнанието – точно този опит, който съществува без интелектуално познание и рефлексията. Спиноза го наричаше висша форма на познание, интуиция; Сузуки описва такова познание като метод за “пряко навлизане в самия обект, за да го види какъв е, отвътре”. Това е волеви или творчески път на виждане на реалността. В този опит на непосредственото, нерефлексивно схващане човека става “творчески художник на живота”, каквито всички ние сме, въпреки че сме забравили за това. “Всяко действие на човека [ на творческия художник на живота] се явява оригинално, творческо, изразяващо неговата жива личност. Тук няма място за условности, конформизъм, подтиснати мотивации… В него няма Аз, заключен в клетката на фрагментарното, ограниченото и изолираното егоцентрично съществуване. Човека е напуснал този затвор”128. “Зрелият човек”, ако се е изчистил от “афективното замърсяване” и намесата на интелекта, е способен да води “свободен и спонтанен живот, където няма място за атаки на такива нарушаващи баланса на чувствата, като страх, безпокойство или тревога”129. Това, което Сузуки пише за тази освобождаваща функция, може да се поддържа и от психоаналитичната теория за очакваното въздействие на пълния инсайт. Остава въпроса за терминологията, за която тук само споменавам, доколкото той, подобно на всички терминологични въпроси, няма голяма важност. Вече приведох думите на Сузуки за тренировката на съзнанието. На друго място, истината, той пише за “трениране на несъзнателното, в което влиза целия негов [на човека] съзнателен опит от ранното детство, съставляващ цялото негово битие”130. Там, където се говори за “тренирано съзнание”, после за “тренирано несъзнателното” може да се забележи противоречие. Но в действителност няма никакво противоречие. В процеса на превръщане на несъзнателното в съзнателно, за достигането до пълно, а по този начин и неотразена реалност на преживяването трябва подготовка и на съзнанието, и на несъзнателното. Съзнанието трябва да се подготви за това, да отслаби своята привързаност към традиционните филтри; за несъзнателното е нужно да се тренира, за да може да излезе на светлина от тайнствената изолация. Говорейки за тренировка на съзнанието и несъзнателното, разбира се, прибягваме до метафора. Подготовка е нужна не на съзнанието и несъзнателното (сами по себе си те просто не съществуват), а на човека, за сваляне на потискането, за това, да приема реалността пълно, ясно и осъзнато и в същото време без да прибягва до интелектуална рефлексия – освен в тези случаи, където последната е необходима и желателна (например, в науката и в практическите дела). Сузуки предлага да наричаме такова несъзнателно Космическо Несъзнателно. Подобна терминология не предизвиква никакви възражения, по специално ако всичко е изложено толкова ясно, колкото в текста на Сузуки. И все пак аз предпочитам термина “Космическо Съзнание”, който Бък използвал за обозначаване на нова форма на съзнание131. Предпочитам този термин, тъй като, колкото повече се осъзнава несъзнателното, толкова по-малко то остава несъзнателно (без да се дели при интелектуална рефлексия). Космическото Несъзнателно остава несъзнателно дотогава, докато ние сме отделени от него, докато ние сме несъзнателни по отношение на реалността. Точно толкова, доколкото ние сме се пробудили и се намираме в съприкосновение с реалността, отсъства несъзнателното. Ако вместо “съзнание” кажем “космическа съзнателност”, тогава подчертаваме функцията на осъзнаване, а не някакво място вътре в личността. Какво е отношението на всичко обсъдено по-горе към връзката между дзенбудизма и психоанализата? Целта на дзен е просветлението – непосредствено, нерефлексивно схващане за реалността без афективно замърсяване и церебрация, осъществена връзка с Универсума. Това ново преживяване има повторение в до-интелектуалното, непосредствено възприятие на детето, но на новото стъпало – пълно развитие на човешкия разум, обективност и индивидуалност. Докато преживяването на непосредственото тъждество у детето предшества преживяването на отчуждението – това е моя работа. Бък бил психиатър, неделим от знанията и богатия опит, а също така бил и социалист, дълбоко вярващ в необходимостта и възможността на социалистическото общество, което “се стреми към отмяна на индивидуалната собственост и унищожение от лицето на земята двете велики злини – богатството и бедността”. В тази книга той развива хипотезата за еволюцията на човешкото съзнание, съгласно която човекът е прогресирал от “простото съзнание” на животните към човешкото самосъзнание, сега той стои на прага на “Космическото Съзнание” – това е революционна промяна, която вече се среща в забележителните личности през последните две хиляди години. Това, което Бък описва като “Космическо Съзнание”, от моя гледна точка, точно съответства на преживяването, наречено в дзенбудизма сатори и разделянето на обект и субект, преживяването на просветлението остава зад него. Целта на психоанализата, следва формулата на Фройд, състояща се в това, да направи несъзнателното съзнателно, да замени То с Аз. Разбира се, желаното съдържание на несъзнателното се свежда в него до малък сектор на личността – към тези инстинктивни влечения, които сме имали в ранното детство, но след това са били забравени. Целта на аналитичната техника се заключава в изваждане на тези влечения от състоянието на потискане. Освен това, независимо от теоретическите предпоставки на Фройд, откритието на този сектор било предопределено от терапевтичната необходимост – задачата да се лекува от частния симптом. Постепенното въвеждане на понятия като “инстинкт за смърт” или “Ерос”, развитието на его-психологията в последните години допринесоха за известно разширение на концепцията на Фройд за съдържанието на несъзнателното. Отдалечаващите се от Фройд школи още повече разшириха областта на търсене. Най-радикален беше Юнг, но в това направление се насочиха също така и Адлер132, Ранк133 и други изследователи (а неотдавна и така наречените неофройдисти). Въпреки такова разширение, търсенията на тези учени, с изключение на Юнг, се определяли от терапевтичната цел на лечението на симптомите на заболяването и едни или други невротични черти на характера. Те не включват в себе си цялостната личност. И все пак, ако проследим до края каква е била, първоначалната цел на Фройд, а именно осъзнаване на несъзнателното, тогава ние ще се освободим от ограниченията, наложени от инстинктивната ориентация на самия Фройд, точно както и непосредствената задача на лечение на симптомите на болестта. Ако се стремим към пълно разкриване на несъзнателното, то нашата задача вече не се ограничава от инстинктите или други ограничени сектори на опита. Имаме си работа с цялостния опит на цялостния човек. Целта в такъв случай се явява преодоляване на отчуждението, разделението на обект и субект във възприятието на света. Тогава разкриването на несъзнателното означава преодоляване на афективното замърсяване и церебрацията; означава де-потискане, унищожаване на разделението в мен самия между универсалния и социалния човек; означава изчезване на полярността на съзнанието и несъзнателното; означава достигане до непосредственото схващане на реалността, без изкривявания и без вмешателство на интелектуалната рефлексия. Това означава преодоляване на страстното желание да продължи да държи на своето его, покланяйки му се; това означава отказ от илюзиите за неразрушимото и отделено его, което следва да се увеличава и запазва, подобно на фараоните, които се надявали да се съхранят вечно във вид на мумии. Да се осъзнае безсъзнателното – това означава да станеш открит, откликващ на света, значи да бъдеш, а не да имаш. Пълното разкриване на съзнанието за несъзнателното, очевидно, е по-радикална цел, от тази, която обикновено поставят психоаналитиците. Не е трудно да се види причината за това: достигането на такава цел излиза далеч от пределите на всичко, което би желало да предприеме по-голямата част от хората на Запад. Но даже независимо от изискваните усилия, самото виждането на такава цел е възможно само в определени условия. Преди всичко, тази радикална цел може да бъде очертана, само ако изхождаме от определена философска гледна точка. Няма нужда да даваме това в подробно описание. Достатъчно е да се каже, че задачата тук не е чисто негативна, не избавяне от болестта, а положителна – достигане до благоденстващ живот, където благото се разбира в термините на пълното единение, непосредственото и улеснено улавяне на света. Трудно е да се даде по-точно описание на тази цел, от това което е дал Сузуки, наричайки я “изкуството на живота”. Напомняме, че всяка концепция за изкуството на живота израства на почвата на духовно хуманистичната ориентация, която лежи в основата на ученията на Буда, пророците, Исус, Майстер Екхарт и такива мислители, като Блейк134, Уолт Уитмън135 и Бък. Извън този контекст “изкуството на живота” губи всички свои особености и се изражда в нещо подобно на това, което сега се нарича “късмет”. Не трябва също да забравяме, че тази ориентация включва в себе си етическа цел. Въпреки че дзен излиза зад пределите на етиката, в него са заключени основоположните етически цели на будизма, които главно съвпадат с целите на всички хуманистични учения. Достигането на целите на дзен, като това е съвършено ясно от записаните в настоящата книга лекции на Сузуки, предполага преодоляване на всички форми на алчност, било то жажда за притежаване, слава, влияние, нарцистично самохвалство, илюзорно всемогъщество. Освен това, достигането на тези цели предполага преодоляване на желанието за подчинение на властта на авторитета, решаващ за нас проблема за съществуването. Този, който иска да използва разкриването на несъзнателното само за избавяне от болестта, като дори не се опитва да се доближи към достигането на радикална цел, състояща се в преодоляването на потискането. Но би било погрешно да се предполага, като че ли радикалната цел на де-потискането въобще не е свързана с терапевтичните задачи. Признавайки, че излекуването на симптомите на заболяването и предотвратяването на тяхната поява в бъдеще е невъзможна без анализ и изменение на характера на пациента, следва също да признае, че поправката на едни или други невротични черти на характера е неосъществима без стремежа към по-радикална цел – пълна трансформация на личността. Напълно вероятно, че незначителността на резултатите на характерологичния анализ (никой не е писал за това по-честно от самия Фройд в “Анализата – крайна и безкрайна”) свързан именно с това, че целите на лечението на пациента с невротичен характер са били недостатъчно радикални. Благоденствието, свободата от тревоги и опасности могат да бъдат постигнати само заедно с излизането отвъд рамките на ограничените цели, тоест, заедно с признанието на това, че частната, ограничена терапевтична цел не може да бъде достигната до тогава, докато тя остава ограничена и не се превръща в част от по-широка хуманистична позиция. Вероятно, и ограничената цел може да достигне по кратък път, ако не се губят време и сила в продължителния аналитичен процес на лечение, но плодотворно използвани – в името на радикалната “трансформация”, а не незначителната “реформа”. Този извод можеше да се подкрепи, осланяйки се на предположението направено горе: докато човек не е достигнал творческа съотнесеност със света (а най-висшата й точка се явява сааюри), той в най-добрия случай компенсира потенциалната депресия с помощта на рутината, идолопоклонството, деструктивността, жаждата за собственост, слава и т. н. Струва си някоя от тези компенсации да даде отбой, и психофизическото здраве се оказва под заплаха. Изцелението на потенциалното безумие се заключава в изменението на позициите, в прехода от разделението и отчуждението към творческото, непосредствено схващане на реалността, към отговора на нейните въпроси. Ако психоанализата може да помогне в това, то това помага и за достигането на истинското душевно здраве; ако тя не е способна, то тя съдейства само за усъвършенстването на компенсаторните механизми. С други думи, възможно е да се “излекува” от симптомите на заболяването, но не и от характерологичната невроза. Човекът не се явява вещ136, “случай”, и аналитика никого не лекува, ако подхожда към пациента като към обект. По-скоро, може да подпомогне пробуждането на човека, ако заедно с “пациента” бъде въвлечен в процеса на разбирането на един друг, тоест в преживяването на опита на единението. Утвърждавайки това, ние сме длъжни да сме готови за възражения. Ако достигането на пълно осъзнаване на несъзнателното е толкова радикално и трудно, като просветлението, то има ли смисъл въобще да обсъждаме толкова радикална цел, когато става дума за приложението й към всичко и всеки? Нима не се явява чиста спекулация сериозното поставяне на въпроси за това, че само тази радикална цел може да оправдае надеждите на психоаналитичната терапия? Такова възражение би имало смисъл, ако ние бяхме принудени да избираме между пълно просветление и нищото. Но това не е така. В дзен има множество стадий на просветление, и сатори е последния и най-решаващ от тях. Но, доколкото аз разбирам, промеждутъчните стъпала на опита, стъпките към сатори придават определено значение, даже ако сатори никога не бъде достигнато. Доктор Сузуки веднъж илюстрира това по следния начин: ако внесем една свещ в абсолютно тъмна стая, тогава на мястото на тъмнината ще дойде светлината. Ако внесем десет, сто, хиляда свещи, тогава стаята става все по-светла и светла. Но решаваща се явява първата стъпка, първата свещ, която със своята светлина прогонва тъмнината137. Какво става в аналитичния процес? Индивидът първо чувства своята суета, своя страх, ненавист – в същото време когато обикновено той смята себе си за скромен, храбър и любящ. Новото виждане може да му причини болка, но чрез нея той отваря вратата; чрез това се прекратяват проекциите върху другите за това, което е потиснато в него. Човекът продължава да върви по откриващия се път – чрез опита на дете, юноша, престъпник, безумец, светец, художник, мъж и жена в самия себе си. Неговата връзка с човешкото, с универсалния човек става все по-дълбока. Потискането намалява, той се чувства по-свободен, намалява нуждата от проекции, от церебрации; тогава той може за първи път да изпита своето виждане за цвета, своето виждане за търкалящата се топка; неговите уши внезапно се откриват напълно за музиката, докато по-рано той само я е слушал. Преживявайки на единението с другите, в него за първи път блещукат мисли за илюзорността на своето отделено индивидуално его като някаква вещ, която изисква защита, култивиране и спасение; той разбира, че напразно търси отговор на въпроса за живота в стремежа си да има своята личност, а не да бъде или да стане самия себе си. Всичко това – неочаквания опит, лишен от интелектуално съдържание, и въпреки това, след намирането му, човек се чувства по-свободен, по-силен, по-спокоен, откогато и да било друг път. Досега ставаше дума за целите, предположих, че ако се изнесат всички следствия на фройдовския принцип за трансформацията на несъзнателното в съзнателно, то ние достигаме до понятието просветление. Но по своите методи, за достигането на тази цел на психоанализата и дзен, разбира се, са съвършено различни. Метода на дзен може да се нарече фронтална атака на отчужденото възприятие с помощта на “седене в медитация”, коана и авторитета на наставника. Разбира се, всичко това не се свежда до някаква “техника”, която би било възможно да се отдели от предпоставките на будисткото мислене, от правилата на поведение и етическите ценности, въплъщения, които се явяват наставника и атмосферата на манастира. Не трябва също така да забравяме, че тук не става дума за “пет часа в седмицата” – чрез самия факт на обръщане към дзен, ученика прави най-важния избор, определящ целия негов по-нататъшен живот. Психоаналитичния метод изцяло се различава от метода дзен, той подготвя съзнанието за разбиране на несъзнателното по съвсем друг начин. Вниманието тук се насочва за изкривеното възприятие. Този път води до узнаването на собствените измислици, към разширяване на човешкия опит, към премахване на потисканията. Аналитичния метод е психологично-емпиричен. Изследва се психичното развитие на личността, започвайки от ранното детство; дългият опит се възстановява, така че да може личността да преживее наново това, което е било потиснато. Този метод на постепенно разобличаване на собствените илюзии за света, намаляване на паратаксалните изкривявания, отчуждената интелектуализация. Преодолявайки отчуждеността от самия себе си, въвлечен в този процес индивида става по-малко отчужден към света. Откривайки се за комуникация с вселена вътре в себе си, личността се разкрива за общуване с външната вселена. Изчезва лъжливото съзнание, а заедно с него полярността съзнание и несъзнателно. Това е зората на новия реализъм, където “планините отново са планини”. Психоаналитичния метод, разбира се, е само метод, само подготовка – но такъв е и метода дзен. Методът никога не поставя гаранции за достигане на целта. Способстващите такова достижение фактори се коренят в индивидуалната личност, и при цялата наша практическа заинтересованост ние знаем твърде малко за тях. Метода на разкриване на несъзнателното, последователно проведен до края, може да бъде стъпка към просветление, но при условие, че е включен в контекста, който намира най-радикалния и най-реалистичния израз в дзенбудизма. Толкова неизмерно голям опит на употреба на метода в бъдеще ще покаже, колко далеч може да ни отведе. Изразеното от мен мнение предполага само възможност, и по тази причина има хипотетичен характер и се нуждае от проверка. С голяма сигурност може да се каже, че знанието за дзен и занятията му могат да имат възможно най-плодотворното влияние върху теорията и техниката на психоанализата. При всички различния на методите на психоанализата и дзен последния може да изостри зрението, да разкрие в нова светлина природата на инсайта, да придаде на видяното по-голям смисъл, да способства за разбирането на творчеството, за преодоляването на афективното замърсяване и лъжливата интелектуализация, представляващи следствия от опита, основан на субект-обектното разделяне на реалността. Със своя радикализъм по отношение на церебрациите, на авторитета, на измамните илюзии на егото, с акцента, който работи за благото на живота, дзен задълбочава и разширява хоризонта на виждане на психоаналитика и му помага да достигне до по-радикален поглед на схващането за реалността като крайна цел на пълното осъзнаване. Ако са допустими по-нататъшни размишления по повод отношението между дзен и психоанализа, то тогава бихме могли да помислим за това, че психоанализата, може би, да има значение за ученика дзен. За мен такава възможност се заключава в това, че психоанализата помага да се избегне опасността от лъжливо просветление (което, разбира се, не е просветление). Последното може да бъде чисто субективно, основано или на психотични или на хистерични феномени, или на самовнушение, в състояние на транс. Аналитичното проясняване би могло да помогне на ученика дзен да избегне илюзиите, отсъствието на които се явява фундаментално условие за просветление. Каквато и да е ползата на психоанализата за дзен-будизма, от гледна точка на западните психоаналитици, аз съм благодарен за този рядък дар от Изтока. Особено съм благодарен на доктор Сузуки, на когото се отдаде да намери такава форма на изложение на дзен-будизма, че нито един съществен елемент не беше пропуснат при превода на източните мисли на западен език. Така че човека от Запада, ако само е готов да положи усилия, може да разбере дзен, доколкото тази цел е въобще осъществима. Такова разбиране е възможно вече защото “природата на Буда е във всички нас”, че човекът и битието представляват универсални категории, а непосредствения опит на реалността, пробуждането и просветлението принадлежат на универсалния опит. Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение Изтегляне 2.58 Mb. Сподели с приятели:
|