Лекции за работниците на Гьотеанума в Дорнах от 17 февруари до 9 май 1923 година. Превод от руски: Евгени Мангуров


СЕДМА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 4 април 1923 година



страница7/14
Дата29.03.2017
Размер2.91 Mb.
#18026
ТипЛекции
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   14

СЕДМА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 4 април 1923 година.
Господа, науката се съобразява само с това, което око може да види и ръка да пипне. Необходими са особени способности, за да се изследва и това, което око не може да види и ръка да пипне, но няма желание да се овладяват тези способности. Средновековната теология е декларирала, че съществува наука, обект на която е всичко земно, и вероучение, основано на Писанията. Тази гледна точка хората споделят и до днес. Те не се решават повече да имат работа с наука, която не може да се пипне с ръка, защото не могат да излязат от пределите на тази наука, която може да се пипне с ръце. Иска ми се допълнително да ви поясня вече казаното от мен с помощта на това, което днес би могло да се смята за остаряло, обаче още в последната третина на XIX век е давало тон в дадената проблематика. Трябва само да ви прочета на глас последното изречение от една книга22, за да видите веднага, какво мисли в това отношение съвременната наука. Тази фраза гласи следното: зад границата на нашето познание пътища няма. Нямайки пътища... (пропуск в текста) ние можем да храним неизчерпаеми надежди в мистичен полусън и да се носим на крилете на фантазията – и така нататък.

И така, какво твърди този господин? Той казва: науката – това е, което може да се пипне с ръце. Всичко останало е в областта на фантазията. Тези фантазии могат да вкарат в заблуда всеки човек, да го излъжат; защото за всичко това въобще нищо не може да се знае. Ако човек се утешава с всевъзможни свръхсетивни явления, той прави това напразно.

Наистина е ужасно, в какви дебри е вкаран този проблема, колко е омотан. На мен, обаче, ми се иска да ви покажа, че цялата тази свита от господа в науката въобще се е отучила да мисли. Искам да ви демонстрирам това, използвайки друго място от тази книга. Какво прави този господин, прехвърлящ в областта на религиозните представи всичко, което не може да се пипне с ръка? Той казва: от научна гледна точка е безсмислено да се говори за някакъв си „аз“, който уж като някакъв вечен „аз“ живее в човека; защото този „аз“ е само обобщение на всичко, което го има в нас. Ние сме привикнали да обобщаваме в едно цяло, от начало до край, всичко което си представяме, което чувстваме. И след това, обобщавайки всичко в някакво цяло, ние говорим за него, като за „аз“. Така твърди този господин.

Авторът на книгата, обаче, иска да направи своето твърдение по-нагледно. Той нагледно иска да демонстрира, че под думата „аз“ в действителност само се обобщава всичко това, което преживява човек. „Азът“ е не повече от дума, ако става такъв род обобщение. Авторът на книгата привежда едно сравнение. Всичко преживявано от човека той сравнява с военен контингент, с рота войници. И така, всичко преживяно от мен в детството, моите игри и моите преживявания, чувства при играта, всичко това е един взвод войници; всичко преживяно от мен по-късно – друг взвод войници, и така нататък; чак до днешния ден аз обобщавам всичко това, съединявам го, подобно на формирането на войнско подразделение от отделните войници; това аз наричам „аз“. Така казва авторът на книгата. Следователно, всички отделни душевни преживявания той сравнява с рота войници, които той обединява, формира ги както се полага в случая; той не казва: Мюлер, Леман и така нататък – той казва: дванадесета рота и така нататък. И така, всичко, което човек като „аз“ преживява в своята душа, авторът на книгата свежда до рота войници. Той продължава: "Тук би трябвало да кажем още няколко думи за „аза“, защото покрай другото трябва да се разбере, че човек, започвайки от този период на своя живот, когато се развива съзнанието, постоянно се чувства като една и съща личност, като един и същи „аз“!" Авторът на книгата, следователно, казва: човекът в края на краищата трябва да се отучи от това, да се чувства като един „аз“, той трябва да се приучи, че „азът“ е само нещо подобно на войници, обединени в рота.

"Този факт, от наша гледна точка, не представлява нищо удивително. Желаейки да се ориентираш в този проблем, следва преди всичко да си изясниш, какво представлява отделната личност по отношение на външния свят". И така, на първо място авторът предлага да се състави съответна представа (за „аза“ ). Като отговор той казва: "Това е резултантна от всички възможни представи, особено от тези, които свеждат в повече или по-малко компактно цяло преките взаимоотношения на организма с външния свят. Това е общо понятие за всичко изброено, също както понятието растително царство обхваща в себе си безкрайното число от всички растения. Думата „аз“ – сега следва най-интересното! – думата „аз“ е представител на всички тези представи, както военачалникът, командирът е представител на всички отделни войници. Както за действията на отделния военачалник можем да кажем, че за представите на отделните войници и воински подразделения, те – действията на командира – постоянно представляват повече или по-малко тъмна, подсъзнателна задкулисна основа, по същия начин и масата на отделните конкретни представи и чувства съставлява задкулисната основа на понятието „аз“.

Вижте, господа, как мисли този господин. Тази книга е написана на високо научно ниво, може да се предположи, че тя представлява връх в научните достижения. Авторът на книгата казва: това са рота войници и нейния командир. Обаче авторът обобщава, обединява само войниците: на командира се пада чисто представителна роля, той е само представител. Същото нещо става с представите и чувствата (на отделния човек). Авторът обединява, обобщава всички представи и чувства, при което „аза“ той дарява с чисто представителна роля, „азът“ е нищо повече от техен представител.

Но ако „азът“ като представител е не повече от дума, то би следвало и за ротата войници ротният командир също да разглеждаме само като дума. Случвало ли ви се е да видите ротен командир, командващ рота войници, да е всичко на всичко дума (общо понятие), събирателно понятие на всеки поотделно? Можете да си представите, че ротния командир не е особено умен. „Азът“ също понякога бива не особено умен. Но да си представяме, че ротният командир е не повече от празна дума – а авторът използва своето сравнение за илюстрация на положението, което заема „азът“ по отношение на представите – значи да служиш за доказателство, че даже и най-умните хора, когато им им се налага да говорят за свръхсетивното, стават потресаващо глупави. Те напълно могат да бъдат уличени в това, че предлаганото от тях сравнение е лишено от каквато и да било логика. В него няма ни най-малка логика.

Предлагайки толкова "красиво" сравнение, авторът на книгата след това продължава: "Оттук следва, че горепосоченото понятие „аз“ изцяло се свежда до стоящата в основата му представа. Най-ясно това се открива при постепенното формиране на представата за „аза“ при детето. Но и всеки възрастен мислещ човек също може да си даде сметка за това, че той във всяко отношение се чувства днес по друг „аз“, отколкото преди десет години".

Сега ще попитам господин Ербсмел или господин Бурле, дали се чувстват те като съвсем различни „азове“ , в сравнение с тези, които са били преди десет години!? Защото вие можете да различите, дали сте станали съвсем различни от това, което сте били преди десет години! Обаче днес в книгите вие крачка след крачка, постоянно се натъквате на такива места. В тях обичайни факти от живота са поставени с краката нагоре. Разбира се, че е просто глупост, когато някой каже, че се чувства като съвсем различен „аз“, отколкото преди десет години. Обаче именно това твърдят тези господа. Но в момента, когато човек започва да размишлява за „аза“, той същия ли е днес както и преди десет години, не му остава нищо, освен да каже: „азът“ умира, когато умира тленното тяло. Но защо?

Вече съм ви разказвал, господа: вие си режете ноктите, кожата се лющи и така нататък; всичко това се сменя в течение на седем – осем години. Днес в себе си нямате нито една частица вещество от това, което е било във вас преди десет години. Също както се лющи вашата кожа, вътрешните органи също постоянно се изхвърлят от тялото. Видите ли, вашето тяло винаги е такова: отгоре то се лющи, напред се издига следващият слой, след това се излющва и той, после на свой ред се издига следващият слой, и в течение на седем-осем години всичко се излющва. Къде е то? Къде е тялото, което сте имали преди десет години? То е направило същия този път, макар и по по-сложен начин, който прави положеният в гроба труп. Трупът преминава в земята. Ако бихте могли да разделите трупа на най-миниатюрни частички, подобни на люспичките постоянно отпадащи от вас, ако бихте могли да го разчлените на толкова малки частички, също не бихте забелязали, че този труп някъде изчезва. Човек би могъл да го издуха. Така и физическото тяло в течение на седем или осем години преминава във външния свят.

Но ако днес човек още се чувства като един „аз“, а физическото тяло преди две или три години вече е отмряло, то тогава този „аз“ няма нищо общо с това физическо тяло, което е налично. Така бихме могли да кажем. Обаче, „азът“, въпреки това, встъпва в непосредствена връзка с физическото тяло; така, ако вие, например, вземете парче тебешир, ще кажете: аз взех тебешир. Това казва всеки човек. Имах един приятел от училище – мисля, че вече съм ви казвал за това, – който, когато беше на деветнадесет, двадесет години, беше на път да стане завършен материалист. Ние с него често се разхождахме заедно и той винаги казваше: за мен е съвсем очевидно, че ние нямаме никакъв „аз“, ние имаме само главен мозък; главният мозък мисли. А аз винаги му казвах така: но виж, ти казваш: аз вървя, ти даже казваш – аз мисля; защо лъжеш? Ако казваше истината, ти би трябвало да кажеш: моят главен мозък мисли! Даже думата "мой" не би следвало да казваш, тъй като "мой" сочи към „аза“ ; защото ако човек казва "мой", се подразбира наличието на „аз“ . Хората никога не казват: моят главен мозък мисли, моят главен мозък върви, моят главен мозък взима тебешир. Това няма да им дойде на ум, защото в живота човек не може да бъде материалист. Той веднага би почнал да говори глупости, ако би бил (последователен) материалист.

Обаче, на теория хората смятат материализма за правилен и не размишляват за това, че на истинската наука е известно, че ние вече нямаме тялото, което сме имали преди седем – осем години, докато „азът“ остава. Вие можете в ретроспективно спомняне да стигнете до своето ранно детство, до втората, третата, четвърта, пета година от живота. На вас съвсем не ви идва в главата да кажете, че този „аз“ не е същия, който е бил някога, в шавливото дете. Да допуснем, че сте вече на четиридесет години; това значи, че към тридесет и третата година вие вече сте загубили едно тяло; към двадесет и шестата година сте загубили второ тяло; към деветнадесетата година сте загубили трето тяло, към дванадесетата сте изгубили четвърто тяло, а към петата година – пето тяло. (има се предвид пълната смяна на тъканите в тялото, ставаща за седем години – бел. на прев.). Вие сте изгубили пет тела, но вашият „аз“ си остава същия. Следователно, в течение на целия живот на Земята именно „азът“ се запазва.

Този „аз“ обаче, може да прави нещо с вашето тяло; „азът“ може да управлява, да дирижира тялото, което подлежи на загуба. Видите ли, ако аз вървя, моите крака, въпреки че са стари, в действителност съдържат вещество едва с шест или седемгодишна давност. Но аз ги дирижирам посредством стария „аз“ , който е бил тук и когато съм бил дете и съм търчал навсякъде. Този „аз“ все още бяга. Този „аз“ в течение на земния живот дирижира, управлява тялото.

Казвал съм ви, че детето, по времето, за което вече не можете да си спомните, се учи да ходи, учи се да говори, учи се да мисли. Разбира се, на човек повече не му се удава да си спомни за времето, когато още не е умеел да мисли. И така, той се учи да ходи, въобще да се движи, да използва тялото си, да говори и да мисли. На това се учи. Но и тук по същия начин трябва да се дирижира тялото. Когато сте още дете и пълзите на четири крака, вие не можете да изправите тялото във вертикално положение без вашата воля. Ако движите ръката си, „азът“ казва: аз движа ръката посредством своята воля. В детето с волята нещо става и то се изправя, заема вертикално положение. С помощта на волята детето се учи да говори. С помощта на волята детето се учи да мисли. Следователно, ние трябва да попитаме: откъде идва това, че детето се учи на всичко това? – И тук ние стигаме до там, че, въпреки постоянно ставащите в тялото смени (на тъкани), „азът“ винаги остава един и същ, „азът“ си остава същия и докато сме се учили да мислим, говорим и ходим. Още тогава този „аз“ е действал в тялото.

Господа, обяснявах ви, как се получава тялото. Видите ли, науката си представя – миналия път преднамерено ви демонстрирах това – науката си представя следното: тялото се получава от майката и бащата. С това човек вече е направен. Това вече е един малък човек. Това се наследява; тялото се наследява. Науката, твърдяща, че тялото се наследява, че човек наследява тялото, не струва колкото халосен изстрел. Работата, обаче, стои иначе. Ако разгледате макар и само една кост – сега ще трябва да си спомните нещо, разказано от мен по-рано – ако разгледате бедрената кост, ще откриете, че тя изглежда удивително. Бедрената кост има цялостна конструкция. Конструкцията на бившия Гьотеанум е нищо в сравнение с прекрасната конструкция, която притежава цялата бедрена кост. С помощта на микроскоп може да се види тази удивителна конструкция, да се види, как прекрасно тя е построена.

Рис. 20

Ако си отрежете края на носа – необходимо е само миниатюрно парченце, не голямо – това би било нездравословно, може да отрежете само толкова, че да не се повредите, и го разгледате под микроскоп, ще видите удивително тяло с прекрасно изградена конструкция. Да, господа, вие даже не си представяте, колко прекрасна е миниатюрната част от края на носа ви! Тя е удивително красива! И така стои работата с кой да е член на човешкото тяло. То е прекрасно построено и прекрасно организирано. Най-добрият от скулпторите не би могъл да го направи по-добре.

Само едно е образуванието в човешкия организъм, където всичко трябва да бъде разрушено, където трябва да се намира само вещество – на това обърнах вниманието ви последния път – това е яйцеклетката, от която възниква човекът. При оплождането става завършващият етап; тук се отстранява всичко, което е придавало на веществото организация, структура.

Може да се каже: костите са прекрасни; всичко поотделно е прекрасно. Върхът на носа, макар и не толкова прекрасен като костите, също по-своему е красив. Но яйцеклетката, от която впоследствие възниква човекът, съдържа само съвсем неподредено вещество, тъй като в него всичко е разкъсано. Там всичко е на атомно ниво, там отсъства строеж, отсъства организация. Защо?

Нито една човешка душа не може непосредствено да се внедри в костта. Суеверните хора понякога вярват даже в това, че някъде в костите или в членовете на тялото седи малко дяволче. Изобщо, това понякога има място, макар и фигуративно. Човек, във всеки случай, не може да проникне, да се внедри в такива кости. Човек даже във върха на носа си не може да се внедри. (Има се предвид началния стадий на пронизване на веществото с духа на човека, което става в яйцеклетката поради нейната деструктурираност – бел. на прев.)

Познавах една дама, твърдяща, че в показалеца на лявата и ръка се намира малък дух, и тя винаги го пита, ако и се иска нещо да научи. Тя го пита, когато трябва да отиде на разходка и така нататък. Но това, разбира се, са глупости, суеверие. Това, което трябва да си кажем, се заключава в следното: в такива удачно построени кости или даже в края на носа не може да проникне непосредствено ни човешкото същество, ни човешката душа, ни човешкият дух. Работа стои така: човешкото душевно-духовно начало, тоест, всъщност, „азът“, може да влезе само в яйцеклетката, защото там веществото изцяло и напълно представлява само прах, пепел, мирова пепел. Встъпвайки тук, душата преработва сега тази мирова пепел посредством силите, които тя е донесла със себе си от духовния свят.

Ако хората вярват, че човек става просто в резултат от обикновено наследяване от бащата и майката, то те би следвало да допуснат, че този човек вече представлява някакво мъничко човече. Но това не съответства на научните данни. Науката казва, че веществото в яйцеклетката се намира в съвсем разрушено, прахообразно, аморфно състояние. Само от това прахообразно вещество на яйцеклетката, идващата от духовния свръхсетивен свят душа строи човешкото тяло.

Бихте могли да кажете: но защо тогава детето така прилича на майката или на бащата? Господа, това става по причина, че детето постоянно подражава, имитира. Този, който казва: това дете като две капки вода прилича на баща си, – би могъл да каже и нещо друго. Видите ли, – макар и за това да не се говори толкова широко, но след известен период детето изглежда много приличащо на баща си или на майка си; по-късно детето става много повече приличащо, отколкото когато е съвсем малко. Обаче, такива явления не трогват учените господа. Обаче, ако почакаме още малко, въздържим се от разсъждения, когато детето е на осем или четиринадесет дни или един месец, ще дочакаме, когато стане на три или четири години. Тогава детето започва да говори. Някой в този случай би могъл да каже: Е! Бащата на детето е германец, детето е почнало да говори на немски, значи, това е от бащата; това при него е наследствено по бащина линия, това е наследило от бащата, защото баща му е германец. Това е направо чудно! Детето се получава от яйцеклетка и още в яйцеклетката то би трябвало да владее речта. Удивително е само едно, защо произхождайки от яйцеклетката, от тялото на майката, то още не може да говори! Но детето не придобива речта по наследство, детето я усвоява в резултат на подражание, при него говорът е подобен на говорът на майката и бащата, нали така? На никому няма да му дойде на ум да каже, че детето наследява речта.

Точно по същия начин се оказва приличащо и лицето. Но защо лицето притежава такова сходство? Душата, когато тя си дава възможност да се роди през майката или да бъде зачената през бащата, например, през господин Мюлер, тя – душата – прави своето лице приличащо на бащата или майката подобно на това, както детето по-късно прави своя говор приличащ на говора на бащата и майката. Трябва само да обмислите това. В речта детето се изработва, реализира се в звука, в словото, при което то се уподобява на родителите или възпитателите си. Но на по-ранен стадий душата, подобно на скулптор, безсъзнателно работи над лицето, над походката и така нататък. Благодарение на това, че детето се ражда в семейство и се уподобява (на него), когато то още няма съзнание, се появява приликата, по същия начин както възниква сходството в речта.

Видите ли, господа, по такъв начин стигаме до това, че човек изхожда от духовния, свръхсетивния свят и сам строи тялото си, дарявайки го със сходство. Погледнете малкото дете. Малкото дете се ражда. Когато децата са едва родени, те не се отличават много от малките зверчета, колкото и красиви да са майките им. Когато хората се раждат, те приличат на малки зверчета, нали така – разбира се, в сравнение с това, което ще стане по-късно. Тези (родили се) малки деца действително не изглеждат твърде импозантно. Но душевното начало малко по малко работи вътре и ги прави все повече приличащи на хора, чак до този момент, когато детето се учи да ходи; което означава, – както ви казах последния път – придобиването на положение на равновесие по отношение на Земята. След това детето се учи да говори. То се учи да използва своите гръдни органи, защото тези органи се намират в областта на гърдите. След това детето се учи да мисли, което означава – учи се да използва свои органи в главата.

Да съпоставим всичко това пред своята душа. Детето се учи да ходи, което значи да пази равновесие и да се движи. На какво се учим в процеса на ходене? Учим се да използваме крайниците. Но не можем да се научим да използваме крайниците, ако не използваме в същото това време обмяната на веществата. При използване на членовете на тялото в нас винаги нещо изгаря. На изгаряне е подложено веществото. Ако просто помръднете с ръка, вътре изгаря вещество. Обмяната на веществата е свързана с телесните членове и крайниците. Ходенето, запазването на равновесие, движението – всичко това е свързано с обмяната на веществата и крайниците.

След това детето се учи да говори. С какво имаме работа тук? Произнасянето на думи е свързано с гръдните органи, с дишането. Детето диша още тогава, когато е съвсем малко. Но думите са свързани с изтласкване на дъх, детето се учи на това с помощта на гръдните органи. И така: пазенето на равновесие е свързано с крайниците, речта – с гърдите, а мисленето – с главата, с нервите.

Сега ние имаме работа с три (области) члена на тялото на човека. Обърнете им внимание. Първо, това са крайниците и обмяната на веществата, второ, това са гърдите и трето, това е главата, мисленето. Ние имаме три части на човека.


Рис. 21
1.Ходене: обмяна на веществата

{ пазене на равновесие}

подвижност на крайниците
2. Реч : гърди
3. Мислене : глава (нерви)
Сега дайте да разгледаме детето. При детето работа стои така: при раждането то не прилича на възрастния, при това не само външно. Отличават се бузите, целият облик; отличава се челото; изобщо, детето външно се отличава (от възрастния). Но вътрешните разлики са още по-значителни. При детето масата на главния мозък в голяма степен представлява мозъчна каша. Чак до седмата година, докато детето не получи вторите зъби, тази каша, тази мозъчна каша ще бъде формирана по прекрасен начин. Човешкият главен мозък едва на седмата година придобива наистина удивителен строеж. Това се реализира благодарение на вътрешната дейност на душата, дейността на духа, благодарение на вътрешната дейност на душевно-духовното начало.

Но, видите ли, господа, на нас, като деца, никога не би ни се удало да формираме към седмата си година своя главен мозък по толкова удивителен начин, ако не се намирахме в постоянна връзка със света. Ако имате, например, работа със сляпородено дете, веднага ще забележите, че очният нерв и, с това, цял отдел от главния му мозък остават в състояние на каша. Те съвсем не се изграждат толкова прекрасно. Ако човек се роди глух, слуховият нерв, нервите, вървящи от ухото и кръстосващи се тук (изобразява го на рисунка) и след това отиващи тук към този участък, си остават мозъчна каша. Следователно, в течение на първите седем години от живота ние можем по правилен начин да построим нашият главен мозък, само в случай, че сетивните ни органи функционират изправно.

Обаче, това, което можете да пипнете с ръка, не формира вашия главен мозък. Може, разбира се, да натъпчете през ноздрата в главния мозък осезаемо вещество – но, по този начин вие разрушавате главния мозък, а не го изграждате. И така, всичката осезаема материя няма да ви помогне за строежа на главния мозък в първите седем години от живота. Тук е задействана по-фина материя, която, например, живее в светлината. Тук е задействан етерът.

Видите ли, това е изключително важно. Ние всмукваме етера през всички наши сетивни органи. Какво работи по направление изходящо от нашата глава? Изхождайки от главата, в детето и в останалия организъм съвсем не се вработва физическото тяло. По времето, когато детето по такъв удивителен начин строи своя главен мозък, в него работи не физическото тяло, а етерното тяло. Етерното тяло, за което съм ви казвал, че го притежаваме в течение на два – три дни след смъртта си, работи в детето; то действа в детето, за да получи човек съвършен главен мозък и така да стане мислещ човек. Така че можем да кажем: етерното тяло работи в мисленето.

По такъв начин, ние отново намираме първия свръхсетивен член на човека – етерното тяло. Детето не би могло да построи своя главен мозък, то не би могло да има човешкия главен мозък вътре в себе си, ако то не би могло да работи с намиращия се наоколо етер.
Рис. 22

лоб

По-късно, напрягайки мускулите, човек може, вече посредством физически осезаемото, да направи тези мускули по-яки. Но, например, ние не можем с помощта на физически осезаемото да направим по-здрав левия темпорален лоб на главния мозък. Ако искате да направите мускулите по-здрави, вие можете да го направите, работейки с гири, вдигайки ги отново и отново, тоест, преодолявайки тежестта. Така посредством сетивно осезаемото вие укрепвате своите мускули. Подобно на това, както тук имате мускули, бицепси, които можете да направите по-здрави, като вдигате гири, тук в предната част на главата вие имате (темпорален) лоб на главния мозък. Той се прикрепва тук, докато ръката – тук. Тук не можеш да закачиш гира. И, въпреки това, развитието на лобовете на главния мозък протича несравнено по-интензивно, от развитието на мускулите на ръката! Тези лобове в самото начало на живота представляват кашообразна маса; но при достигането на седем години те се оказват прекрасно формирани. Както мускулите на ръцете стават по-здрави благодарение на вдигането на гири, тоест на нещо осезаемо, нещо сетивно възприемаемо, по същия начин главният мозък става по здрав благодарение на това, което се съдържа в етера. Както благодарение на своето физическо тяло човек се намира във връзка с обкръжаващата среда, с обкръжаващия свят, така благодарение на своето етерно тяло той е свързан с обкръжаващия свят. От него той придобива своето мислене. Благодарение на него той строи вътрешните органи на тялото си в първите седем години от живота.

Когато човек е формирал мисленето, тогава той, бих казал, отново се връща към говора. Обучението на говорене протича съвсем различно, от обучението на мислене. Обучението на мислене непосредствено работи над построяването на нашето тяло. Това мислене ни прави, така да се каже, ваятели, скулптори. То работи в нас така, че към седмата си година да станем пълноценни хора. В течение на това време ние също се учим да говорим. Но, видите ли, за нас е невъзможно да се учим на говор така, както се учим на мислене. Защото, какво става в случая с речта? Видите ли, господа, ако повдигате тежка гира или силно сте се ударили по ръката, ще почувствате болка в тази ръка. Да се изпитва болка – това значи да имаш чувство. Ние чувстваме това, ако сме пренапрегнали някой телесен член и по такъв начин сме го повредили. При болка винаги става дума за повреждане, макар и да е незначително. Човек при това изпитва някакво чувство. Обаче, господа, цялата реч произхожда от чувствата. Детето се учи в своята реч на звука ай, ай. Какво иска да изрази детето, когато то казва: "ай, ай"? То се умилква, то е ласкаво. То охотно общува с тези, на които казва "ай, ай". То прави движения с главичката, казвайки "ай, ай". Така е с всички думи: така стои работата с всичко, което се произнася; в основата на всичко това стои чувство. Чувството произхожда не от главния мозък, а произхожда от това, което формира главния мозък.

Видите ли, ако нямаше слънчева светлина, която свети през нашите очи, намиращия се около нас етер не би могъл да работи над нас. Ние не бихме могли в първите седем години да водим нормален живот. В течение на тези първи седем години детето изпитва само чувства. На реч то се обучава посредством подражание. Но в това подражание е заложено чувство, заложено е усещане. Ние трябва да кажем: светлината не може да предизвика осезателно усещане, тя не може да се усети с пипане. Ако ние се учим на говор, основавайки се на усещания, в тези случаи в нас действа нещо друго. Това, което действа в речта, поради което човек може да говори, това не е само етерното тяло, това е също и астралното тяло на човека. Можем да кажем: второ, при обучението в говор на нас ни служи астралното тяло – това не е нищо повече от термин, аз бих могъл да го нарека и по друг начин – на нас ни служи астралното тяло, което действа главно в гърдите, в дишането, което след това се преобразува в реч.

Видите ли, прието е да се вярва, че глад и жажда човек изпитва посредством своето физическо тяло. Но това е глупост. Представете си машина, която се привежда в движение от вода. Всичко е прекрасно, машината работи, но трябва само да спрете водата и машината спира. Това означава, че вие отново трябва да пуснете водата, трябва да дадете на машината да се "напие". Но в машината не се появява никаква жажда. Машината не жадува: тя спира, но преди това тя не изпитва жажда, иначе би почнала да крещи. Тя не прави това. Тя не е жадна.

Какви закономерности има в човека? Когато детето изпитва жажда, то не се държи като машина. То не спира. Напротив, детето започва да врещи, ако изпитва жажда. Каква е връзката между жаждата и крясъка? Защото викът не се крие във веществото, той не се крие и в етерното тяло. Етерът може да гради, да строи; той може да гради това, което е нашия облик, нашата форма. Но етерът не ни предразполага да крещим. Ако етерът ни предразполагаше да крещим, то тогава по целия свят би се раздавал ако не рев, то поне някакъв постоянен шум. Ако ние гледаме, при това етерът, действайки съвместно с нашето око, ни дава възможност да виждаме. Етерът постоянно влиза в нашето око. Затова ние виждаме. Но, влизайки в окото ни, етерът не издава там звук: сссс…; етерното тяло на човек не съска, не шепне, нали така? Представете си, какво би било, ако в тази зала, само поради това, че гледаме, се раздава съскане?! – чудна работа! И така, етерното тяло не крещи и не шепне. Тук има нещо друго. Това е астралното тяло. Когато детето изпитва жажда и крещи, чувството на жажда се намира в астралното тяло. Викът на детето – това е, което донася до ушите ни чувството на детето.

Обаче всичко, което току що ви описах, още не ме води до там, че да мога да ходя. Защото, видите ли, ако посредством насочено от главата действие на етерното тяло аз съзидавам моето (физическо) тяло, целият ми живот би могъл да протече подобно на скулптура (тоест в неподвижност – бел. на прев.). При това аз бих могъл да построя тяло, бих могъл да рева като лъв; такова реване би могло да се произведе посредством астралното тяло. Но ако аз, бидейки дете, искам да ходя и да пазя при това равновесие, ако искам да използвам волята си за ходене, за хващане, за пазене на равновесие, за действията, за които казвам: аз ходя, аз хващам, аз намирам равновесие – в тези случаи в своите права трябва да встъпи „азът“ , тоест нещо друго, освен етерното тяло и астралното тяло. Този „аз“ живее в крайниците и в обмяната на веществата. Ако привеждате в движение крайниците, тук се проявява „азът“. Така че освен физическото тяло в човека има още три части: вие имате етерно тяло, астрално тяло и „аз“ (схемата в рис. 23)

Видите ли, тези три части на тялото също могат да се възприемат, но само в случай, че отначало се научиш на това, съответно пренастройвайки се. Такъв род образование, такова обучение съвременната наука не иска да предприема. Сега искам да ви характеризирам поведението на съвременната наука, която не проявява желание да се преминава горепосоченото обучение.
Рис. 23


Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   14




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница