Тема № 17 Проблемът с правосубектността на индивида

В средата на миналия век международните организации са все още ново явление в международните отношения. Подобно на това им предижно положение е в наши дни и положението на индивида в международното публично право. В момента позитивното международно право не съдържа ограничения или забрани относно правосубектността на индивида, включително и относно това той да бъде субект на МП.

Международната защита на правата на индивида е сред най-новите отрасли на международното право. Първите международни договори в тази област се отнасят до забраната на търговията с роби, защитата на определени национални малцинства.

Най-значително развитие получават правата на човека след Втората световна война. Като цел на ООН е поставена задачата да постига международно сътрудничество при развиване и насърчаване зачитането правата на човека и основните свободи за всички, без разлика от пол, раса, език и вероизповедание. Уставът на ООН не дава каквото и да е изброяване на основните права и свободи. Това се извършва с приемането на Всеобща декларация за правата на човека от 1848г. и от двата Пакта за правата на човека, приети на Общото събрание на ООН през 1966г. приемат се и редица конвенции по специални въпроси, като сред тях се отделят договорите, предвиждащи наказателна отговорност за индивидите, пряко произтичаща от нормите на МП.

Всичко това дава основание да се говори за появата на нов дял на МП – защита на правата на човека.

Правата на човека и тяхната защита се осъществяват изключително в рамките на държавите и чрез механизмите на вътрешнодържавното право. Възможни са и случай, когато за целите на тази защита е необходимо да се предвиди пряко действие на международните норми – при наказателна отговорност например. В тези случаи индивидът получава определени процесуални права, които са ограничени.

Във всички случаи има основание да се говори, че физическите лица притежават елементи на международна правосубектност.

Индивидът винаги притежава ограничена специална правосубектност. Основанията за това са следствие на характерните черти на съвременното международно право:

• 
  всяко право е белег на държавно организирано човешко общество. В МП може да се отстоява тезата, че индивидът е краен адресат, по-често косвено, но все пак адресат на правните норми. В случаите на непряко действие върху индивида международните норми опосредстват въздействието си чрез държавата или другите субекти на МП.
  
• 
  Същевременно МП запазва своя пучличен характер – то е право, което изразява общ интерес. Възможно е държавите да създадат отношения, които можем да определим като наднационални отношения – да създават институции, чиито актове имат пряко действие на територията на всяка държава. В този случай физическите лица разширяват своята правосубектност, дори до степен да се превърнат в основни субекти на правната система. Това означава, че отношенията между съответните държави вече не се уреждат от нормите на международното право, или поне не изцяло от него.
  

Институтът на международното признаване има за предмет международните отношения, възникващи по повод признаването, споменато по-горе.

• 
  Признаване на държава
  
• 
  Признаване на правителство
  

Обект на признаването са отношенията между признаваната и признаващата страна. Обектът се различава в зависимост от вида на признаването – на държава, правителство и т.н.

Спорна е правната природа на признаването – дали е едностранен или двустранен акт.
Международното признаване като едностранен акт

Преобладаващо е мнението в правната доктрина, че международното признаване е едностранен акт. То се състои в предоставяне на признаване от страна на признаващата държава, изразено чрез акт на нейните органи. Осъществява се чрез едностранна декларация на правителството на признаващата държава или на друг компетентен орган. Възможно е това да стане и под формата на поздравителна телеграма във връзка със създаването на нова държава или идването на власт на ново правителство. Възможно е да се срещне и в сключването на международен договор, който има за предмет отношения, подразбиращи наличието на международно признаване, примерно споразумение за откриване на дипломатически мисии.

Предоставянето на признаване не се обвързва с наличието на насрещно волеизявление. Причини:

• 
  Даващият признаване обикновено е получил такова от международната общност или от други субекти на МП
  
• 
  Актът на признаване е в изключителната компетенция на държавата, предоставяща това признаване. То е проява на нейното суверенно право да действа независимо от своите международни отношения.
  

Международното признаване може да се разглежда и като двустранен акт. Основания:

• 
  признаването се предоставя, за да се установят отношения между две държави. Ако се отчетат и последствията от признаването, актът става двустранен;
  
• 
  отношенията между признаваната и признаващата държава се установяват на основата на международното право. Следователно смисълът на признаването е изразена готовност и съгласие взаимните отношения да се регулират от международното право.
  

Наличието на международно признаване е условие за възникване на нормални условия между отделните държави. Признаването е дискреционно право на всяка държава и не съществува задължение то да се предостави.

Институтът на признаването има безспорна политическа насоченост. Според нас едно от основанията да съществува и да се използва институтът на международното признаване е възможността чрез него да се оказва политически натиск. Как?

• 
  Непредоставянето на признаване е лишаване от възможността да се установят отношения, в които всяка страна да защитава своите и на своите граждани интереси
  
• 
  Във външната политика признаването или непризнаването изразяват положителна или отрицателна оценка на получаващия или очакващия признание
  
• 
  Признаването/непризнаването изразява или не изразява добра воля от страна на предоставящия признанието
  
• 
  Признаването е израз на състоянието на отношенията между двете страни
  

1. 
   de jure
   
2. 
   de facto
   
3. 
   ad hoc
   

Признаващата държава е готова да развива отношенията си на основата на МП и изразява това формално. Признаването де юре е пълно, защото обхваща всички възможни отношения между държавите, които биха могли да възникнат. Това признаване създава предварителна юридическа основа – доколко тези отношения се развиват съгласно МП – за едни бъдещи отношения, като ги изпреварва. Ето защо се нарича и изпреварващо признаване. Практически това означава, че се установяват дипломатически отношения и се сключват двустранни договори от всички области на взаимното сътрудничество

Официален вид признаване, като разликата с признаването де юре е в обема на отношенията, които възникват след признаването. Признаването де факто се установява като резултат от вече реализирани двустранни отношения в определени области. Това не е изпреварващо признаване, то следва събитията, констатира се като следствие на юридическите факти.

Готовността да се развиват отношенията между страните, без да се предостави признаване де юре свидетелства за по-ниско ниво на взаимните отношения. Ето защо признаването де факто е непълно. То може да се разглежда и като преход към признаване де юре. Обикновено признаването де факто се свързва със сключване на икономически договори. Възможно е и установяване на консулски отношения.

Признаването де юре е масова практика, докато признаването де факто е изключение и обикновено е временно състояние.

Спорен е въпросът дали това е форма на признаване. Признаващата страна, при установяване на контакти с непризната страна, изрично уговаря, че тези контакти по никакъв начин не могат да се разглеждат като форма на признаване, нито като начало на действия, водещи до установяване на признаване де факто или де юре.

Доколкото международното признаване е едностранен акт, то признаването ад хок не е форма на признаване. От друга страна това признаване се различава от пълната липса на каквито и да е отношения. От правна гледна точка признаване няма, от фактическа страна обаче признаването ад хок заема средно място между пълното отсъствие на отношения и признаването де факто. То все пак е израз на някаква, макар и най-ниска степен на признаване и е начин на съчетаване на прагматичния с догматичния подход, т.е. да отговори на необходимостта, диктувана от интереса да се установят взаимни контакти и същевременно да се спази политическо или правно изискване да не се предоставя същинско признаване.
Тема № 19 Правни последици на признаването. Видове признаване според обекта на признаването. Ролята на международните организации за международното признаване
Правни последици на признаването

Относно правните последици на признаването в правната доктрина съществуват две основни теории.

Обвързва правосубектността на субекта с неговото признаване. Наличието на признаване е важен елемент от субектността на държавата, то е условие да се упражняват права и поемат задължения. Затова то играе ролята на създаваща необходима част от правосубектността на държавата, т.е. има конститутивно значение за субектността на държавата. Чрез акта на признаване някои държави участват в създаването на други държави, това говори за юридическо неравенство и предполага йерархия между тях.

Всяка държава, която се появява като нов субект на международните отношения притежава същата правосубектност подобно на вече съществуващите държави. Този извод се основава на признатия в съвременното МП принцип на суверенното равенство между държавите. Всяка новопоявила се държава е пълноправен субект на МП ipso facto, а признаването има само декларативен характер. Признаването не води задължително и веднага до установяването на някакво отношение между двете държави. Правните последици на признаването не могат да повлияят на правосубектността на признаваната държава.

Въпросът за правните последици на признаването има практическо значение предимно за международното частно право в три насоки:

• 
  Непризнаването лишава държавните органи от възможността да прилагат нормите, гарантиращи имунитет на признаваната държава или правителство
  
• 
  Органите на държавата – съдебни или изпълнителни, нямат правно основание да признаят съответните актове на непризнатата държава
  
• 
  Физически и юридически лица на непризнатата държава не могат да бъдат допуснати като ищци пред съда на държавата, която не е предоставила признаване.
  

• 
  Признаване на новопоявил се субект на МП
  
  • 
    Признаване на държава
    
  • 
    Признаване на държавоподобни образувания
    
  • 
    Признаване на нация или народ, борещи се за национално освобождение
    
• 
  Признаване на представителство на субект на МП
  
  • 
    Признаване на правителство
    
  • 
    Признаване на правителство в изгнание
    
  • 
    Признаване на органи на съпротива
    
  • 
    Признаване на воюваща или на възстанала страна
    
• 
  Признаване на власт (подчертава разликата на този вид признаване от признаването на правителства)
  

За да бъдат правата и задълженията между държавите обвързващи, необходимо е те взаимно да се признаят като такива, т.е. да са си признали международната правосубектност и качеството субекти на МПП. Съществуването на дадена държава е факт от момента на появата й, но участието й в международните отношения зависи от отношението на останалите държави спрямо новото образувание. Признаването на нова държава може да се дефинира като едностранен акт, с който една или повече държави изрично или подразбиращо се заявяват, че признават дадено образувание за държава с международна правосубектност, способна да притежава международни права и да поема международни задължения.

Признаването на държавата е акт на добра воля, а не задължение. То е официален акт, който по правило не подлежи на оттегляне.

Във връзка с последиците от признаването се прилагат конститутивната и декларативната теории. Според поддържниците на конститутивната теория новата държава става субект на МП, само ако получи международно признание. Привържниците на декларативната теория застъпват позицията, че признаването е потвърждаване на съществуването на новата държава. Международната практика подкрепя декларативната теория.

Нациите или народите притежават гарантирано от МПП право на самоопределение. От момента, в който заявят желание да променят своя политически статус, приемаме, че се превръщат в субекти на МП. Органите на народите или нациите са доказателство за съществуване на собствена политическа организация. Затова международното признаване получават не нацията или народът, които се борят за национално освобождение, а качеството им на субекти на МП. Едно следствие на този вид признаване е правото на борещата се нация да влиза в международни отношения с други държави. Този вид признаване заема важно място между признаването на държава и правителство, като изпълнява частично функциите и на двата вида. Това признаване е временно и преходно към признаване съответно на държава или на правителство.

Този вид признаване означава, че признаваното правителство е единствен представител на дадена държава в отношенията й с държавата, предоставила признаване на това правителство.

Винаги, когато се предоставя признаване на една държава, това включва в себе си и признаване на нейното правителство. Ако възникнат ситуации, при които правителството в дадена държава се смени и то по начин, който не е предвиден в закона, възниква въпросът за признаване на новото правителство. Примерно, когато става въпрос за смяна чрез преврат или гражданска война. Правителството, дошло на власт по такъв начин се нарича правителство де факто. Ако неговата власт не се простира върху цялата територия на държавата, а само върху част от нея, то се нарича “местно правителство”.

Признаването на държави и признаването на правителства са тясно свързани. Значителна част от правата, които държавите упражняват се осъществяват чрез дейността на правителствата, затова към признаването на правителствата могат да бъдат приложени конститутивната и декларативната теория.

В признаването на правителства има както правен, така и политически аспект, като политическите доводи при признаването на правителства са изразени в значително по-голяма степен, в сравнение с тези при признаването на държави. Преобладаващите политически елементи са основание да се оспорва необходимостта от института на признаване на правителства.

Повечето държави прилагат признаването на правителства. В това преобладаващ е критерият за ефективността.

Въпросите на легитивността на едно правителство, дошло на власт вследствие нарушения на вътрешнодържавното законодателство, не са предмет на МП. За МП има значение дали едно правителство може:

• 
  да упражнява права и да изпълнява задълженията си според МП
  
• 
  да действа независимо от чужди правителства
  
• 
  да упражнява ефективна власт, както върху територията на страната, така и по отношение на собственото си население
  

Съществува международна практика на признаване на емигрантски правителства. Такова признаване е възможно и извън състояние на война в страната, за чието представителство се води спорът. Основания за признаване:

• 
  невъзможност да се признае правителството в страната, ако то е на власт в резултат на чужда военна намеса и не е самостоятелно в осъществяване на външната си политика
  
• 
  основателни предположения, че емигрантското правителство е запазило връзката си с населението на страната и се ползва с неговата подкрепа.
  

Възниква по време на Втората световна война. Става дума за организации на въоръжена съпротива против нацистка Германия инейните съюзници. Признаването се предоставя съответно на държавите, воюващи против фашисткия блок. В МП се появява терминът “признаване на власт”. Признаването на органи на съпротивата включва две категории органи – намиращи се на територията на окупираната държава и намиращи се извън нея. Това е преходна форма към създаването на правителства след края на войната.

Използва се през ХІХ век и в началото на ХХ век.

Съвременното международно право прави излишен този вид признаване. Член 3 от Женевските конвенции от 1949г. е насочен към въоръжени конфликти от немеждународен характер; чл.13 т.2 от Женевската конвенция за подобряване положението на ранените и болните включва членовете на опълчения, доброволни отряди и организирани съпротивителни движения, Първият допълнителен протокол към Женевските конвенции от 1977г. включва и вътрешни въоръжени конфликти против колониализъм, расова дискриминация, чужда окупация.......

По този начин правните последствия от признаването на воюваща и възстанала страна, прилагани като обичайноправни норми, са включени в договорни норми с по-широк обем.

В наши дни практически този вид признаване не се среща.
Роля на международните организации за международноправно признаване

В Устава на ООН или в нормите на общото международно право няма свидетелства, че приемането в международна организация обвързва членовете на тази организация със задължението да предоставят признаване на новоприетия член.

Също така признаването на една държава от членовете на организацията не се поставя като условие за прием в организацията. Дори историята свидетелства, че и в Обществото на народите и в ООН са приемани образувания, които не са били държави (пр. Ирак, Белоруската и Украинската съветски социалистически републики).

Все пак приемът в международна организация има известно значение за признаването на държава. Когато става дума за условията, на които трябва да отговаря едно образувание за членство в ООН, съгласно чл. 4 т.1. от Устава на ООН, това трябва да бъде държава. Съществуват 5 условия, на които трябва да отговарят кандидатите за приемане в ООН – първото е те да са държави.

Възможно е членуване в една и съща международна организация на държави, които взаимно не се признават. Общото им членство обаче не следва да се разглежда като какъвто и да е вид международно признаване.
Тема № 20 Определение за международен спор. Видове международни спорове. Политически и правни средства за уреждане на международните спорове.
Определяне на понятието “международен спор”

Често терминът “спор” в МП се заменя с близки до него понятия. В международната практика като синоними се използват термините спор, конфликт, разногласия, претенции и т.н.

От правна гледна точка не всяко разногласие между държавите може да бъде определено като спор. Признаването на наличие на спор води до задължение последният да бъде уреден с мирни средства в съответствие с МП.

В МПП съществува комплекс от норми, специално създадени за случаите на възникване на спор между държавите и в тази насока е възможна аналогия с процесуалните норми, които действат във вътрешно държавното право.

За да съществува международен спор, е необходим предмет на спора. Необходимо е изясняване на фактите и правно обосноваване на претенциите. Необходим елемент са страните по спора. Изброените елемнти трябва да бъдат взаимно оспорени. Едностранните претенции не образуват спор.

Международен спор има налице и в случая, когато една държава, в отговоро на заявени претенции декларира частичното им признаване или изрично ги отхвърля.

Постоянният съд за международно правосъдие на Обществото на народите дава определение за международен спор: “Спорът е разногласие по въпроса за факт или правна норма, конфликт на юридически възгледи или интереси между две лица.”
Видове международни спорове

Спор и положение в Устава на ООН

В Устава на ООН, наред с термина спор, се среща и понятието “положение”. При все, че ги употребява като отделни понятия, Уставът на ООН не изяснява докрай отликата между двата термина. Частично разграничение се прави в чл.34, където се говори за “всяко положение, което би могло да доведе до международни търгания или да породи спор”. Следователно:

• 
  положението е различно от спора
  
• 
  то може да породи спор, т.е. предшества спора
  

Това разделение по Устава на ООН е важно, защото съгласно чл. 27т.3 става ясно, че действията на Съвета за сигурност, предвидени по глава VІ са свързани само с понятието спор, тъй като участващите в спора страни могат да бъдат определени и това се отнася аналогично до петте постоянни члена на Съвета за сигурност. Тъй като никъде в Устава не става дума за конкретизиране на понятието ситуация, то за случаите на ситуация не се прилага споменатото изключение от правилото за единогласие при вземането на решения от петте постоянни члена на Съвета за сигурност.

Следователно понятието положение (ситуация) съществува за случаите, когато не е възможно да се определят участниците в спора и с оглед на това, да не се накърньт интереси на постоянните членки.

Местни спорове

Уставът на ООН отличава понятието местни спорове. Те се споменават в чл. 52 и могат да бъдат описани като свързани с “такива въпроси относно поддържането на международния мир и сигурност, които са подходящи за регионални действия”. Особеното на местните спорове е, че те трябва да бъдат решавани чрез регионални споразумения или органи и едва в случай на неуспех – да бъдат отнасяни до Съвета за сигурност. Съветът за сигурност насърчава развитието на мирното уреждане на местните спорове чрез регионални споразумения или регионални органи.

Уставът на ООН разделя всички видове спорове на две основни категории:

• 
  спорове, чието продължаване е от естество да застраши поддържането на международния мир и сигурност
  
• 
  други спорове
  

Политически са споровете, които нямат правен характер.

Това деление има практическо значение. Традиционно се приема, че споровете за права са от компетенцията на съдебен орган. В член 17 от Женевския генерален акт от 1928г. се постановява, че всички спорове, по които страните взаимно си оспорват едно право се отнасят за разрешаване до Постоянния съд или друг арбитражен съд.

В чл.36 Съветът за сигурност взема под внимание “че споровете от правно естество като общо правило трябва да бъдат отнесени от страните до Международния съд съгласно разпоредбите на Статута на съда.”

Статутът на Международния съд дава известно изброяване на такива спорове от правно естество, “които се отнасят до:

1. 
   тълкуване на договор
   
2. 
   какъвто и да е въпрос от международното право
   
3. 
   наличността на какъвто и да е факт, който, ако бъде установен, би съставлявал нарушение на международно задължение
   
4. 
   естеството или размера на обезщетението, дължимо за нарушението на едно международно задължение”
   

Делението на споровете на политически и правни е безспорно. Често е трудно да се отдели политическият, икономическият или друг спор от правния. Ето защо в някои международни актове относно мирното уреждане на международните спорове такова деление не се споменава.

Делението на международните спорове на правни и неправни има своето основание в използваните средства за тяхното уреждане. Задължителният характер на вземаните решения е белег, присъщ на арбитражното и съдебното уреждане на международните спорове. Съобразно с това, че посредством съд и арбитраж най-често се уреждат правни спорове, прибягването до тях се нарича още правни средства за мирно уреждане на спорове.

Уставът на ООН не провежда изрично разграничение между политически и правни средства за уреждане на споровете. Като правни средства могат да бъдат изброени арбитражът и съдебното уреждане, като ги отделим от останалите средства – преговори, анкета, посредничество, помирение, прибягване до регионални органи или съглашения, които в теорията се обозначават като политически средства, като наред с изрично изброените в член 33 политически средства международната практика и доктрина познават още и не споменанитите добри услуги.

Що се отнася до политическия характер на средствата, посочени като политически, то те не са извън международното право. Всички споменати средства се осъществяват чрез органи на държавите, включително от колективни и такива на международни организации.