Лекция №16 Наказанието в международното наказателно право

Наказанието е друго основно понятие в НК след престъплението. То е правна последица от престъплението.

Легално определение на наказанието не е дадено и в международното наказателно право. В международните нормативни актове обаче са установени принципите относно наказанието и видовете наказания, от които могат да се направят изводи за същността и съдържанието на наказанието при международни престъпления.

1. В чл. 27 от Статута за Международния военен трибунал в Нюрнберг се посочва, че съдът може да произнесе спрямо подсъдимите, които са признати за виновни, наказание смърт или „всяко друго наказание, което намира за справедливо”. Всъщност се предвижда една единствена санкция – смъртно наказание. За „другото наказание” се установява принципът на справедливостта при неговия избор, без да се определя по вид и размер.

Този подход в Статута противоречи на принципа nulla poena sine lege (няма наказание без закон), залегнал по-късно в чл. 23 от Римския статут. Поради това се налага още тогава Съюзническият контролен съвет за Германия да приеме Закон № 10, ратифициран на 20.12.1945 г., в който, освен смъртно наказание, се предвижда доживотен затвор, затвор за определен срок, глоба, конфискация, реституция и лишаване от някои или от всички граждански права.

2. В чл. 77 от Римския статут са предвидени два вида наказания:

а) лишаване от свобода за определен брой години, които не могат да надхвърлят максимален срок от 30 години; или

б) доживотен затвор, когато това се оправдава от изключителната тежест на престъплението и обстоятелствата, свързани с личността на осъдения.

Наред с лишаването от свобода Съдът може да разпореди:

а) глоба според критерии, установени в Правилника за процедурата и доказването;

б) конфискация на приходите, имуществото и активите, пряко или непряко получени чрез това престъпление, без да се засягат правата на добросъвестните трети лица.

3. Когато постановява осъдителна присъда съдопроизводственият състав преценява подходящото наказание, което да бъде наложено, и взема предвид представените доказателства и направените изявления по време на съдебното производство, които имат отношение към определянето на наказанието. Съставът на съда преди приключването на съдебното производство по своя инициатива може, а по искане на прокурора или обвиняемия е длъжен, да проведе допълнително заседание, за да изслуша допълнителните доказателства или изявления, които имат отношение към определянето на наказанието (чл. 76 от Римския статут).

4. При определяне на наказанието Съдът в съответствие с Правилника за процедурата и доказването взема предвид фактори като тежест на престъплението и обстоятелствата, свързани с личността на осъдения. Когато налага наказанието лишаване от свобода Съдът приспада срока на предходното задържане, ако такова е било разпоредено от Съда. Съдът може да приспадне и всеки друг срок на задържане, свързано с деянието, което съставлява престъпление (чл. 78, т. 1 и 2 от Римския статут).

В случаите, когато лицето е осъдено за повече от едно престъпление, Съдът произнася присъда с наказание за всяко престъпление и обща присъда, в която се посочва общият срок на лишаване от свобода. Този срок не може да бъде по-кратък от най-високото наложено индивидуално наказание и не може да надхвърля 30 години лишаване от свобода или наказание доживотен затвор (чл. 78, т. 3 от Римския статут).

В Римския статут се предвижда отделно производство при признаване на вината (чл. 65 от Римския статут). Когато обвиняемият се признае за виновен, съдебният състав преценява дали той:

а) обвиняемият разбира естеството и последиците на признаването на вината;

б) обвиняемият се признава за виновен доброволно след достатъчни консултации със защитника си; и

в) признаването на вината се подкрепя от фактите по делото, които се съдържат във:

г) обвиненията, предявени от прокурора и признати от обвиняемия;

д) материалите, представени от прокурора, които допълват обвиненията и които обвиняемият приема; и

е) всички други доказателства, например свидетелски показания, представени от прокурора или обвиняемия.

Когато съдебният състав се увери, че тези обстоятелства са установени, той приема признаването на вината, заедно с всички представени допълнителни доказателства, за установяващо всички съществени факти, които се изискват за доказване на престъплението, към което се отнася признанието, и може да осъди обвиняемия за това престъпление.

Когато съдът не е уверен, че тези обстоятелства са установени, той смята признаването на вината за неизвършено и в този случай разпорежда производството да продължи при обикновените съдебни процедури, предвидени в този статут, като може да предаде делото на друг съдебен състав.

Когато съдът е на мнение, че интересите на правосъдието и особено интересите на жертвите изискват по-пълно представяне на фактите по делото, съставът може:

а) да поиска от прокурора да представи допълнителни доказателства, включително свидетелски показания; или

б) да разпореди съдебното производство да продължи при спазване на обикновените процедури, предвидени в този статут, като в този случай смята признаването на вината за неизвършено, и може да предаде делото на друг съдебен състав.

Пренията между прокурора и защитата във връзка с изменението на обвиненията, признаването на вината или наказанието, което ще бъде наложено, не са задължителни за Съда.

Един от най-спорните въпроси преди създаването на международен наказателен съд е за изпълнението на наказанието наложено от международен съд. Наказанието „лишаване от свобода” се изтърпява в държава, избрана от Съда от списък на държави, изразили пред Съда готовността си да приемат осъдени лица. При заявяване на готовността си да приема осъдени лица една държава може да посочи условия за приемането, договорени със Съда (чл. 103 от Римския статут).

Когато упражнява свободата си на преценка коя държава да избере, Съдът взема предвид следното:

а) принципа, че държавите - страни по статута, трябва да си поделят отговорността за изпълнение на наказанията лишаване от свобода в съответствие с принципите на справедливо разпределение и според предвиденото в Правилника за процедурата и доказването;

б) прилагането на широко признатите международни договорни стандарти за отнасянето със затворници;

в) мнението на осъдения;

г) гражданството на осъдения;

д) всички други фактори относно обстоятелствата, свързани с престъплението или личността на осъдения, или ефективното изпълнение на наказанието, които могат да имат значение при избора на държава за изпълнение на наказанието.

Ако никоя държава не бъде избрана в съответствие с ал. 1, наказанието лишаване от свобода се изтърпява в затворническо учреждение, предоставено от приемащата държава, в съответствие с условия, посочени в споразумението за седалището на Съда по чл. 3, ал. 2 . В този случай разноските, свързани с изпълнението на наказанието, се поемат от Съда.

Съдът по всяко време може да реши да премести осъдения в затвор в друга държава. Осъденият също може по всяко време да подаде до Съда молба да бъде преместен от държавата, в която се изпълнява наказанието (чл. 104 от Римския статут).

Наказанието лишаване от свобода е задължително за държавите - страни по статута, и те при никакви обстоятелства не могат да го изменят. Само Съдът има право да се произнася по молба за обжалване или преглед. Държавата, в която се изпълнява наказанието, е длъжна да не възпрепятства подаването на такава молба от осъдения (чл. 105 от Римския статут).

Условията на лишаването от свобода се регулират от правото на държавата, в която се изпълнява наказанието, и трябва да съответстват на широко признатите международни договорни стандарти, които регулират отнасянето със затворниците; тези условия при никакви обстоятелства не могат да бъдат повече или по-малко благоприятни от условията за затворниците, осъдени за сходни престъпления в държавата, в която се изпълнява наказанието. Общуването между осъдения и Съда трябва да бъде безпрепятствено и поверително (чл. 106 от Римския статут).

След изтърпяването на наказанието лице, което не е гражданин на държавата, в която се изпълнява наказанието, може в съответствие с правото на тази държава да бъде предадено на държава, която е длъжна да го приеме, или в друга държава, която е съгласна да го приеме, като се вземат предвид желанията на лицето, което ще бъде предадено на тази държава, освен ако държавата, в която се изпълнява наказанието, разреши лицето да остане на нейна територия. Ако никоя държава не поеме разноските за предаване на лицето на друга държава в съответствие с ал. 1, тези разноски се поемат от Съда (чл. 107 от Римския статут).

В чл. 108 от Римския статут се предвижда ограничение за наказателното преследване или наказването на друго престъпление. Осъдено лице, задържано в държавата, в която се изпълнява наказанието, не може да бъде подложено на наказателно преследване, наказание или екстрадиция в трета държава за поведение, осъществено преди предаването на това лице на държавата, в която се изпълнява наказанието, освен ако наказателното преследване, наказанието или екстрадицията бъде одобрено от Съда по искане на държавата, в която се изпълнява наказанието. Съдът решава въпроса, след като изслуша мнението на осъдения.

Ограничението не се отнася за случаите, когато осъденият остане доброволно в продължение на повече от 30 дни на територията на държавата, в която се изпълнява наказанието, след като изцяло е изтърпял наказанието, наложено му от Съда, или се завърне на територията на тази държава, след като я е напуснал.

Предвиден е и институтът за намаляване на наказанието (чл. 110 от Римския статут).

Необходимо е осъдения да е изтърпял две трети от срока на наказанието или 25 години при доживотен затвор, Съдът прави преглед на наказанието, за да прецени дали то трябва да бъде намалено. Само Съдът има право да вземе решение за намаляване на наказанието и се произнася по въпроса, след като изслуша лицето. Държавата, в която се изпълнява наказанието, е длъжна да не освобождава лицето преди изтърпяването на наказанието, определено от Съда. Прегледът на наказанието не може да бъде извършен преди изтичането на посочените срокове.

При прегледа Съдът може да намали наказанието, ако установи, че е налице един или повече от следните фактори:

а) първоначална и продължаваща готовност на лицето да сътрудничи на Съда при разследването и наказателното преследване;

б) доброволно съдействие на лицето за изпълнение на присъдите и разпорежданията на Съда по други дела, по-специално оказване на помощ при определяне местонахождението на имущество, което е предмет на разпореждания за глоба, конфискация или обезщетения и което може да бъде използвано за благото на жертвите; или

в) други фактори, които свидетелстват за явна и съществена промяна на обстоятелствата, достатъчна да оправдае намаляването на наказанието, в съответствие с Правилника за процедурата и доказването.

Ако при първия преглед по ал. 3 Съдът установи, че не е уместно наказанието да бъде намалено, впоследствие той преразглежда въпроса за намаляване на наказанието през интервалите и като прилага критериите, предвидени в Правилника за процедурата и доказването.

Специфични методи са установени в чл. 109 от Римския статут относно изпълнението на разпореждания за глоби и мерки, свързани с конфискация.

Преди всичко държавите - страни по статута, са длъжни да приведат в изпълнение разпорежданията за глоби и конфискация, постановени от Съда в съответствие с част 7, без да се засягат правата на добросъвестните трети лица и в съответствие с производството по националното си право.

Когато държавата - страна по статута, не е в състояние да приведе в изпълнение разпореждане за конфискация, тя предприема мерки за възстановяване на стойността на приходите, имуществото или активите, чието конфискуване е разпоредено от Съда, без да се засягат правата на добросъвестните трети лица.

На Съда трябва да се предават имуществата или приходите от продажба на недвижими имоти, респективно от продажбата на други вещи, получени от държава - страна по статута, вследствие изпълнението на решение на Съда, се предават на Съда.

Наказанието по международното наказателно право е:

1. Мярка на принуда, която се предвижда и налага от името и за сметка на международната общност на държави.

2. Неговото съдържание се изразява в определени лишения или ограничения на права и интереси на престъпния деец, които имат международен характер.

3. Налага се на лице, което е признато за виновно в извършване на международно престъпление.

4. Компетентен да определи наказание е Международен наказание съд, а в някои случаи и при престъпления с международен характер – съответният национален или вътрешен съд. Той изразява авторитетна отрицателна международна оценка на престъпното поведение и на самия престъпен деец от името на международната общност, а предвидените случаи от съответната държава.

5. То не е самоцел, а средство за постигане на генералната и специалната превенция.

Наказанието по международното наказателно право е мярка на международна принуда, предвидена и налагана от името на международната общност чрез Международен наказателен съд, а в предвидените случаи от вътрешен или национален съд, която се изразява в определени лишения или ограничения на права и интереси на лице, признато за виновно в извършване на международно престъпление, с която се преследва определена цел – генерална и специална превенция.