Лекция №2 Източници на международното наказателно право

1. Международните наказателноправни норми са специфични и отговарят на определени изисквания, като се изграждат на основата на установени критерии.

• 
  Създават се от субектите на международното право чрез съгласуване на волята им. Всяка държава е обвързана с правната норма, щом тя участва в нейното приемане, ратифициране и обнародване по установения ред.
  
• 
  Целта на тези норми е борбата с международната престъпност или сътрудничеството на държавите в осъществяването на наказателна отговорност, когато са извършени определени престъпления.
  
• 
  Престъпленията увреждат или поставят в опасност най-важните международни отношения свързани с международния мир и сигурност, основните права на човека или интересите на международната общност като цяло или на няколко държави.
  
• 
  Отговорността за нарушаване на тези норми трябва да е наказателноправна. Без значение е, кой правоприлагащ орган е компетентен да разгледа делото и да постанови присъдата – международен (постоянен или ad hoc) съд или национален (вътрешен) съд.
  
• 
  Наказанието може да е предвидено или да се определя непосредствено въз основа на нормите в международното или вътрешното наказателно право.
  

В правната теория се различават два основни източника на международното наказателно право – международен договор и обичай.

На съвременния етап от развитието на международното наказателно право, и особено след влизането в сила на Римския статут от 1998 г., нормативните актове са решаващи в борбата с международната престъпност. Можем условно да ги разграничим на общи и основни нормативни актове, както и на актове относно привилегиите и имунитетите, и на актове относно типичните международни престъпления и престъпленията с международен характер.

• 
  Конституция на Република България от 1991 г.;
  
• 
  Устав на Организацията на обединените нации от 1945 г.;
  
• 
  Всеобща декларация за правата на човека от 1948 г. и други;
  

• 
  Статут на международния военен съд от 8 август 1945 г.;
  
• 
  Римски статут на международния наказателен съд от 17 юли 1998 г.;
  
• 
  Конвенция на ООН срещу транснационалната организирана престъпност от 2000 г. и други;
  

• 
  Конвенция за привилегиите и имунитетите на Обединените нации от 1946 г.;
  
• 
  Конвенция за специалните мисии от 1969 г.;
  
• 
  Конвенция за привилегиите и имунитетите на Дунавската комисия от 1963 г. и други;
  

• 
  Конвенция за наказване на пътнотранспортни престъпления от 1964 г.;
  
• 
  Конвенция относно защитата на архитектурното наследство в Европа от 1969 г. и 1985 г. и други
  

Представлява постоянно и еднообразно спазване в отношенията между държавите на определени правила за поведение, които имат задължителна правна сила за тях.

Налице е формирало се съзнание за неговата правна необходимост, като признаването от държавите на обичайноправната норма се обозначава с латинското понятие opinio juris или opinio juris sive nessetatis.

III. Съдебните прецеденти и решения

Разглеждат се като източник на наказателното право, а в международната наказателноправна система, като спомагателен или косвен източник.

Също се разглеждат като спомагателен или косвен източник на международното наказателно право.

Съществена особеност на източниците в международното наказателно право е обратната сила и на по-неблагоприятни наказателноправни норми. По този начин се нарушава основният принцип в наказателното право, че няма престъпление и наказание без закон (nullum crimen sine lege, nulla poena sine lege), както и забраната за обратна сила на по-тежкия наказателен закон.

Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г. - ДВ, бр. 60 от 1970 г. В сила за България от 23.03.1976 г. Издаден от Министерството на външните работи, обн. бр. 43 от 28.05.1976 г.

Става дума за деяния с висока степен на опасност по вътрешното и международното право, които са предвидени в националните наказателни закони на почти всички държави или в международното договорно и обичайно право.