Лекция Големият провал Раждането и смъртта на комунизма през 20 век

Лекция
Големият провал

На какво се дължи разпространението и влиянието на комунизма през по-голямата част от нашия век, пита Бжежински и отговаря, че една от главните причини за това е неговото “голямо свръх производителство”, помогнало на многото новопоявили се индустриални работници да намерят лесен отговор както за неправдите нанесени им от ранния капитализъм, така и за силното чувство на класова омраза, което капитализмът поражда у тях. Според комунизма всяко зло се крие в институцията частна собственост и след нейното премахване ще настъпи ера на истинска справедливост и усъвършенстване на човешката природа. Както Бжежински сам казва в своята книга комунистическата доктрина, подобно на големите религиозни учения съдържа многопластов анализ като се започне от по-простите обяснения и се стигне до по-сложни философски концепции. Комунизмът се оказва привлекателен както за простите така и за образованите - той им дава насоки, задоволителни обяснения и морални оправдания. Благодарение на него последователите му се чувстват справедливи, почтени и самоуверени. Комунизмът претендира, че е едновременно философия и наука. Съчетвайки политическата страст и разума, комунизмът влияе върху тези два основни двигателя на човешкото поведение. Така той успява да създаде огромна и концентрирана държавна власт- основна характеристика на комунизма. Държавата, подчертава авторът, се е превърнала във фокус на обществения живот, на общественото послушание и на индивидуалната лоялност. Именно тези характеристики на комунистическата държава подсказват нейната тоталитарна структура и връзката и с нацизма и фашизма -“Фактически комунизмът, фашизмът и нацизмът имат един и същ произход, свързани са исторически и са твърде сходни помежду си от политическа гледна точка. Те бяха отговор на травмите причинени от индустриалната ера … и предизвикаха появата на движения, които облякоха концепцията за соционална справедливост в призиви за социална омраза и обявиха организирано държавно насилие за средство за социално освобождение.”

Бжежински дава отговор и на въпроса - Защо комунизмът е продължил своето разрастване, докато сродните нему социални строеве изчезват или поне не придобиват такава популярност. Това се дължи единствено на факта, че Съветския съюз е сред победителите след Втората световна война. Така се стига до налагането на комунистическия режим в Централна и Източна Европа, Китай, Северна Корея и Виетнам. Наред с това също много важен фактор според Бжежински е и “косвеното разпространение на комунистическите идеи” дори и при високо развитите демократични общества.

Въпреки това обаче, заключва Бжежински, само стотини години след появата си комунизмът е на път да залезе. Главна причина за това е катастрофалното състояние на икономиките на тези държави, което от своя страна води до остра нужда от реформи и то от такъв вид, който в крайна сметка води до “тотален отказ от марксистко-ленинския опит”. Това е повратна точка с широкомащабни и дълготрайни последици, които оказват голямо влияние върху политиката и икономиката на целия свят. За да обясни, какво предизвика разочарованието, провала и особено престъпленията, дискредитирали до такава степен тази идеология, авторът именно написва книгата си “Големият провал”.

В първата част, озаглавена “Големият провал”, основната авторова теза е, че причината за “историческия провал” на комунизма се крие в политическия и социално-икономическия провал на системата. Според автора, за да се вникне по-добре в този провал е нужно да се проследи пътя на “марксисткия експеримент в Русия” и да се изследва какво точно се е случило след прилагането на една предимно западно-европейска доктрина върху почти ориенталската деспотична традиция на една Евроазиатска империя. Не бива да забравяме, подчертава Бжежински, че по време на Октомврийската революция комунизмът не е само кабинетна теория, а вече се е превърнал в голямо европейско социалполитическо движение.

В първата глава “Лениновото наследство” четем, че по онова време Русия все още не е готова за социалистическа демокрация и че социализмът трябва да бъде построен от горе. Това може да стане само чрез диктатура на пролетариата, но тъй като и самият пролетариат също не е политически зрял, за да управлява, новата диктатура трябва да има свой специален и исторически осъзнат представител, който да действа от негово име. Този факт и създаването на дисциплинирана армия от професионални революционери имат решаваща роля при изграждането на политическия характер на първата държава в света, породена от едно движение, посветило се на принципите на комунизма. “Двете най-катализиращи черти от катастрофалното наследство на Ленин, твърди Бжежински, бяха съсредоточаването на властта в ръцете на шепа хора и употребяването на терор довел до централизирането на политическата власт”. Именно този терор превръща организираното насилие в средство за решаване на политически, икономически и културни проблеми и изключва спонтанното развитие на обществото и икономиката.

Във втората глава “Сталинската катастрофа” авторът се занимава с периода на сталиновото управление. Тази катастрофа според Бжежински се дължи на факта, че Сталин най-добре е схванал “смисъла на Лениновото наследство”. За разлика от него Троцки върши капитална грешка, като се опитва да свърже революцията в Русия със стремежа към световна революция. С това той засяга инстинкта за самосъхранение у новопоявилите се партийни бюрократи, които не са склонни да жертват своите завоевания в името на една преждевременна световна революция. За разлика от Троцки, Сталин успява да използва този инстинкт и предизвиквайки вътрешна революция да смаже нарастналата икономическа и обществена жизненост, породена от краткотрайния НЕП-овски период. Както Бжежински пише “тъй като обществото беше заставено да осъществява Салиновата цел - построяването на социализъм в една страна - държавната машина се разрастна по значимост, власт и привилегии. Не би било преувеличено да се твърди, че в продължение на четвърт век животът и смъртта в съветската държава се намираха в ръцете на малка група безжалостни конспиратори, за които осъждането на смърт на хиляди набедени “врагове на народа” представляваше незначителен бюрократичен акт”. Въпреки тези ужаси Сталин успява да внуши на населението чувството за истинска гордост и радост от постигнатото, отъждествявайки себе си и своята политика с преобразованията на съветското общество, с масовата индустриализация и урбанизация, нужни за изграждане на сталинизма. Поради това сталинизма за много съветски граждани и до днес остава ера на обществен и икономически напредък.

Неуспешните и краткотрайни реформи на Хрушчов водят до т.н. “Стагниращ сталинизъм” (3 глава), на който авторът се спира в третата глава на първата част. Бжежински обяснява неговото настъпване с факта, че основните черти на сталинската система и преди всичко нейният централизиран контрол, приливигирована номенклатура и върховно господство на държавна бюрокрация остават неунищожени. Поради това много скоро след идването на Брежнев на власт неговият режим започва да прилича на една почти “сталинска реставрация”, но с белезите на постепен, а с времето и на все по-засилващ се социален, икономечески и обществен упадък. Още през втората половина на Брежневата ера обаче, продължава авторът, катастрофалните последици вече не могат да бъдат незабелязани от никой. Съветския Съюз значително започва да изоставя от основния си конкурент - САЩ. Критичното положение се изостря още повече поради несъответствието между официално приетата през 1961г. идеологическа програма на партията и болезнената действителност на задълбочаващия се застой. Индустриалната и технологическа изостаналост на Съветския Съюз се отразяват и върху неговото участие в световната търговия. По думите на автора той все повече започва да се превръща предимно в износител на суровини каквито са повечето страни от Третия свят и все по-малко е в състояние да конкурира световните лидери в износа на промишлени стоки, като към 1985г. е надминат дори от Тайван, Южна Корея, Хонконг и Швейцария и други. “…той (Съветския съюз) в най-добрия случай заемаше мястото на най-развитата сред развиващите се страни, но и в тази категория беше застрашен..”. Дори според прогнозата на Американската комисия за интегрирана дългосрочна стратегия към 2010г. глобалната икономическа йерархия ще постави Съветския Съюз на пето място. САЩ ще продължават да бъдат начело следвани от Западна Европа, Китай, Япония. Нещо повече тези четири най-големи сили по всяка вероятност ще бъдат в по-добри отношения помежду си, отколкото със Съветския Съюз, което го поставя пред перспективата на геополитическо обкръжение от потенциално враждебни и икономически по-силни държави.

“Парадоксът на реформите”(4 глава), необходими, за да се изведе страните от СССР от кризата, в която са изпаднали, се състои по думите на автора, във факта, че за да спаси световния престиж на комунизма, “Съветския Съюз ще трябва да се отрече от по-голямата част от своето комунистическо минало”. Това отричане би довело до отхвърляне на управленческите ери на Ленин, Сталин и Брежнев. И докато за режима на Брежнев това не е трудно поради неговата корумпираност, то за режимите на Сталин и Ленин то това е далеч по-трудно. Пред този проблем стои Горбачов, световно известния съветски лидер, създател на “перестройката”. При реформирането на сегашната система е необходимо да се атакуват и трите и исторически пласта, но това крие опасност да бъдат очуждени най-важните институции на властта. Ето защо всяка реформа трябва да бъде провеждана постепенно и предпазливо, за “да не предизвика едновременната съпротива на всички съществуващи обективни и субективни интереси”.

“Най-лесно за разгромяване, пише Бжежински, беше наследството на Брежнев с неговата корупция, обществен застой и все по-явна икономическа изостаналост. По-трудно е да се унищожи наследството на сталинизма поради бюрократичните интереси и все още съществуващата лоялност на някои по-възрастни съветски граждани; най-трудно обаче ще бъде да се отправи предизвикателство срещу наследството на Ленин, съчетаващо скъпите спомени от периода на НЕП и служещите за лични цели твърдения на една елитарна авангардна партия относно нейната уникална историческа роля- твърдения, които дават на управляващия елит историческа легитимност.” Именно това е дилемата, пред която стои Горбачов. Едновременното отричане от ленинизма и сталинизма би било равнозначно на “колективно психологическо самоубийство”. Но амбициозната програма за реформи главно в сферата на ръководството и планирането на държавната икономика наречена “перестройка” изисква значителни промени в политическа система. Закостенялост на тази програма обаче обрича реформите на неуспех. Това е именно и “парадоксът на реформите”.

Във втората част озаглавена “Съветското разединение”, авторът се спира подробно на реформите в целия Съветски съюз и аргументира своето заключение, че изгледите за успех са много по-малко в сравнение с изгледите за продължителен вътрешен упадък или избухване на безредици в различни части на страната.

Първата глава от втората част е наречена “От проницателност към ревизионизъм”. Според Бжежински това е пътят изминат и от самият Горбачов, тъй като за много кратък период след 1985г. неговите усилия за обновителни реформи са се превърнали в стремеж за ревизиране не само на икономическата структура, но и донякъде на идеологическите основи на цялата система и на нейния политически процес.

Пренасяйки ударението от икономиката върху политиката, продължава Бжежински, от 1987г. Горбачов е възприел подход, при който реформите “от горе” трябва да бъдат подкрепени от съзнателно предизвикан обществен натиск “от долу”- т.е. това е гласността, която има за цел да насърчи по-голямата демократизация на съветската система. Гласността и демократизацията именно имат за цел да тласнат преобразованията още по-напред, променяйки характера на самата система. Освен това, твърди Бжежински, Горбачов отправя предизвикателство срещу самата концепция за доктринерната непогрешимост на партията, обявявайки, че правилната политическа линия трябва да се извежда както от практиката, така и от дебатите, в които трябва да участват широки кръгове от населението, а не само партиийни членове. Поради това концепцията на Горбачов “застрашава самата марксистко-ленинска сграда на властта” и представлява “голямо отклонение от досегашната съветска практика” и поставя в опасност монопола на партията. Ето защо Бжежински заключава, че последиците от ревизионно настроен държавен секретар имат огромно значение, защото създават голяма “опасност от подкопаване на единната същност на марксистко-ленинските принципи на световния комунизъм”.

“Десетте движещи сили на разединението”, така е озаглавена втората глава, са залегнали по думите на автора в икономическите реформи, социалните приоритети, политическата демократизация, ролята на партията, идеологията, религията и културата, историческото минало(сталинизма), вътрешните национални проблеми, загрижеността по повод войната в Афганистан, външната политика и отбраната, съветския блок и световното комунистическо движение.

Икономическите реформи, които заемат централно място в съветската “перестройка”, предизвикват едни от най-ожесточените спорове относно икономическото бъдеще на страната. Като се има предвид мащабите на централизацията в съветската икономика, подчертава Бжежински, предприетото досега е само скромно начало, признато от редица водещи съветски икономисти за недостатъчно, защото все още не е отслабен в чувствителна степен апаратът на централното планиране и не е заменен с един макар и модифициран пазарен механизъм. “Ето защо на дневен ред в бъдеще ще продължават да стоят трудните въпроси, дали и ако това стане, как да се премахнат колхозите и совхозите, как да се реши криещият потенциална опасност от разкол проблем за структурната безработица и как да се преодолее институционалната съпротива на бюрокрацията срещу каквато и да била по-голяма децентрализация. Всеки от тези въпроси поставя крайно болезнени икономичеси проблеми, чиято сериозност се увеличава от тяхната идеологическа щекотливост”. Накрая авторът заключава че: “Няма изгледи за намиране на бързи решения”.

Другата важна “движеща сила на разединението” са социалните приоритети. Този проблем произтича директно от въпроса за икономическото бъдеще на страната. От средата на 80-те години все по-широки слоеве от съветското общество осъзнават факта, че жизненият стандарт в тяхната страна е много по-нисък от този на Запад. Този факт, от своя страна, не позволя на управляващите да продължават да твърдят, че “животът в Съветския съюз е по-добър от всякъде другаде”. Ето защо натискът за задоволяване на нуждите на потреблението и услугите рязко се засилва. До този момент обаче Съветския съюз е като цяло тежка индустриална страна и нейните ръководители си дават сметка, че ако променят рязко икономическите приоритети страната ще изостане още повече от развитите западни държави. Затова предпочитаният от тях изход е получаване на масивни кредити от Запада, с които да финансират не само закупуването на западни технологии, но и да подобрят потреблението; получаването на тези кредити изисква някои компромиси във външната политика и във вътрешно-икономическата практика. Това именно предизвиква редица възражения, че ще стигне до “реставрация на капитализма”.Тези два фактора се оказват най-големите препятствия пред бъдещата реформа.

В третата глава, озаглавена “Дали комунизмът се развива, или загнива”, авторът поставя истинския проблем пред бъдещето на Съветския съюз. Необходимо е съветската система да извърши нужните социално-икономически промени, за да постигне по-голяма конкурентноспособност на световната сцена. Това обаче изисква преодоляването на две абсолютно несъвместими дилеми: първо- постигането на икономическо обновление, без да се предефинира ролята на партията в социалното управление и второ-дали икономическата децентрализация и необходимото ограничаване на ролята на партията могат да се осъществят без това да доведе до такова увеличаване на властта на неруските националности, че децентрализацията да стане равнозначна на постепенното разпадане на Съветския съюз. Така Бжежински още през 1989г. предсказва събитията настъпили след 1990г. на територията на бившия Съветски съюз. Според автора - въвеждането на пазарни механизми, изграждането на ценова структура, основаваща се върху търсенето и предлагането, появата на мениджърска класа склонна да рискува и разкрепостяването на селското стопанство са необходими предпоставки за реален икономически напредък, но те изискват значително намаляване на ролята на партията по недопустим за съветските апаратчици начин. Към това се прибавя и проблемът с азиатските неруски националности. При една евентуална децентрализация всички “негласни” руски привилегии като по-лесен достъп до висшите управленчески етажи и поощряване капиталовложенията и развитието в руските райони ще трябва да бъдат премахнати.

Това неминуемо води до омагьосан кръг- липсата на реформи ще предизвика недоволство, а наличието на такива ще предизвика по-силно желание за независимост на неруските народи. От тук според Бжежински съществуват пет варианта за по-нататъшната съдба на перестройката и на самия Съветски съюз:

1. успешно осъществяване на преустройството

2. продължителни и безрезултатни безредици

3. повторна стагнация

4. регресивен и репресивен политически преврат

5. разпадане на Съветски съюз

Според автора най-вероятният вариант е вторият, при който нарастващите вътрешни смутове могат да доведат до усилия за въдворяване на по-строга обществена и политическа дисциплина и дори до военна диктатура - поради, което комунизмът като идеология и практика ще се дискредитира още повече, заключава авторът. Въпреки непълността на тази прогноза, събитията в бившите съветски републики показват нейната точност.

Петте глави на третата част, озаглавена “Органичното отхвърляне”, разглеждат социалнополитическите последици от установянето на комунизма в Източна Европа. Тук Бжежински се стреми да докаже, че със започналата еманципация на полското общество е настъпил в целия регион процес на отхвърляне на наложените от Съветския съюз комунистически системи. От тук произхожда и заглавието на частта, защото източноевропейските общества отхвърлят комунизма, както човешкото тяло отхвърля присаден орган. Този факт авторът обяснява така -“ … съветската империя в Източна Европа става почти уникална в историята на империите - подчинените народи не смятат господстващата нация за по-висша в културно отношение … Източна Европа - с основание или не - гледа на съветската империя като на заробване от една по-ниско стояща в културно отношение нация … Ето защо провалът на съветския модел има потенциално разрушителни последици за съветското имперско владеене”.

“Идеологическа трансплантация и мутация”- така авторът характеризира развитието на комунистическата доктрина в източноевропейските страни след Втората Световна война. Според автора първото десетилетие от управлението на комунизма там се характеризира с бързи темпове на индустриален разтеж, бързо социално издигане на най-онеправданите слоеве в обществото, особено в изостаналите страни като България и Румъния, с наличие на ентусиазъм у част от интелигеницията и с голямата подкрепа на младежта, очарована от грандиозните урбанистични и индустриални проекти. Наложените системи от съветски тип в Източна Европа предизвикват появата на един нов управляващ елит, който по думите на Бжежински “дължи всичко на комунизма и по-специално на - съветската сила”, и който “колкото по-малко обществена подкрепа има, толкова по-силно се отъждествява със своя покровител - Съветския съюз”. След смъртта на Сталин обаче външната устойчивост се пропуква и “блясъкът на голямото марксистко-ленинско опростителство започва да помръква пред лицето на суровата действителност”. Източноевропейските комунистически държави една след друга преживяват кризи, преодолени чрез съветска военна намеса, което показа, че всяко открито оспорване на съветското господство е обречено на провал.

“Самоеманципацията на полското общество” и “От социална солидарност към политически плурализъм” са главите, в които авторът подробно се спира на т.н. процес “органично отхвърляне” на наложената от Москва политическа система в Полша. Тези глави са главно от политическо и социално значение и нямат някаква икономическа важност(няма да спирам подробно на тях).

“Появата на регионални смутова” (4 глава) се занимава с последвалите след събитията в Полша източноевропейски политически и икономически реформи.“Полската зараза” представлява обаче смъртна опасност за единството на съветската държава. Още повече управлението на никой от режимите в този регион нямало нужния икономически и социален успех. Така след началото на “перестройката” в източноевропейските страни започва т.н. “десъветизация”. Във връзка с това Бжежински прави следния коментар: “България и Източна Германия са в състояние по-лесно да скъсат с московската линия поради своята относителна икономическа стабилност и твърде ефективната си социална организация…” и още “В България съветската “перестройка” предизвика порой от нелогични и неуместни нововъведения в икономическия сектор, които на думи следват идеите на Горбачов; обаче българският ръководител Тодор Живков изрично подчерта след съветската партийна конференция през юни 1988г., че предложените от Горбачов политически промени “важат изключително само за Съветския съюз””. В много по-трудно положение според авторът се намират Чехия, Унгария и особени Румъния, тъй като икономическите мерки взети от тях с цел излизане от кризата са половинчати. Осем години след това изказване, съдейки по сегашното икономическо състояние на нашета държава спрямо това на по-горе изброените държави, ние можем само да съжаляваме за пропиляното време, през което нашта икономика е била най-слабо казано в положение на застой.

“Отдръпването на империята” е петата глава, в която авторът описва преминаването на Съветския съюз от “налагане на идеологията към защита на империята”. За целта трябва да се изпълнят три задължителни условия:

-подчертано засилване на военната координация и изтъкване на обшите геополитически интереси

-нарастване икономическото сътрудничество и интеграция

-привличането на целия източноевропейски партиен елит към общата цел - запазване на завоюваната власт и привилегии

Въпреки тези предпазни мерки “перестройката” на Горбачов извади на повърхността тенденции, които неизбежно отслабват контрола и зависимостта. Източна Европа искрено се нуждае от преминаване към някаква форма на многопартийна и демократична държава. На това се противопоставя комунистичесия елит, който при такова преминаване би станал социално и икономически ненужен и ето защо Бжежински заключава, че цяла Източна Европа крие “опасност от експлозия”.

В обхващащата четири глави четвърта част, озаглавена “Търговският комунизъм”, Бжежински анализира подробно зараждането и развитието на реформаторските процеси в Китай, които продължават и до днес. Авторът се стреми да аргументира твърдението си, че изгледите на китайските реформи за успех се увеличават все повече с отхвърлянето на комунистическите доктрини от китайските лидери. Както авторът твърди: “… за разлика от органичното му отхвърляне в Източна Европа, комунизмът в Китай има изгледи да бъде органично абсорбиран от устойчивите традиции и ценности на страната.” Авторът изказва също така мнението, че в близък период Китай ще се превърне във важен икономически, военен и политически фактор със световно значение.

“Двата тройни опита на Китай” (1 глава) за преодоляване на изостаналостта - така авторът нарича досегашното развитие на страната от началото на 20 век. Това са трите революции и трите резки завои в курса на китайските комунисти след завземането на властта. Във всяка следваща фаза на комунистическо управление, политиката на китайските комунисти все по-малко се придържа към идеологическите постановки, взаимствани от Съветския съюз и другите комунистически държави. Описвайки подробно всяка от тези фази, Бжежински се стреми да покаже трудният път изминат от китайската икономика, минаващ през годините на т.н. “голям скок”, през който селското стопанство регистрира спад с 28 на сто, а промишлеността с около 22 на сто. Авторът описва и втората фаза- известна под името “културна революция”, през която в страната се извършват масови убийства на стотици хиляди партийни кадри и военни ръководители. Краят на този период настъпва със смъртта на Мао, а периодът на пълна стабилизация, наречен “четирите модернизации” започва с избирането на Дън Сяопин. Това е третият завой в курса на китайските комунисти - започва модернизацията в четирите стратегически сектора- земеделието, индустрията,науката и отбраната.

Именно тези модернизации Бжежински анализира подробно в третата глава- “Стратегия на реформите и идеологическа гъвкавост”. Комунизмът в Китай не е преживял 25 години Сталинизъм и 20 години застой при Брежнев, поради което не е закостенял като съветския. Ето защо тринадесетият партиен конгрес утвърждава напълно нови насоки за развитие, които според авторовата преценка са от голямо историческо значение, - отказ от закостенялото доктринерство и положителна оценка на досегашните резултати от реформите на Дън Сяопин; подробна програма за понататъшни икономически и политически реформи; нова идеологическа формулировка.

Спирайки се подробно на постигнатото до конгреса, авторът изтъква, че най-впечатляващи са резултатите в селското стопанство. Там постепенната “деколективизация” или както той я нарича “декомунизация”, рязко повишава производителността и за разлика от Съветския Съюз, за няколко години Китай се превръща от голям вносител в голям износител на храни.

Идеологически последици носят и отбелязаните успехи в сферата на индустриализацията. За разлика от другите комунистически страни, Китай оставя на заден план първоначалните идеи за масова индустриализация в сектора на тежката промишленост и след 1982г. се ориентира към леката промишленост. Всичко това според Бжежински дава тласък към постепенна деидеологизация на китайската комунистическа система.

“Третата модернизация” на Китай е свързана с първите две- широко отваряне на страната за най-новите постижения на науката и техниката на напредналия западен свят. Наред с понататъшното развитие на политическите и стратегическите отношения със САЩ в началото на 80-те години биват създадени няколко специални икономически зони в крайбрежните райони на страната, които Бжежински окачествява де факто като “капиталистически островчета в китайската икономика”. Това както и относително големият брой китайски студенти, изпращани на обучение предимно в САЩ, не само символично отваря вратите към Запада, но води и до загуба на пряк идеологически контрол.

Съществуват обаче редица сигнали и доказателства, четем по-нататък в книгата, че провеждането на реформите не става безболезнено. Така например появата на около 180 милиона дребни земеделски стопанства след деколективизацията първоначално рязко увеличава производителността, но в последствие става ясно, че подобно раздробяване прави невъзможно отпускането на широкомащабни инвестиции за по-нататъшно развитие. Нещо повече отслабването на централизирания контрол насърчава редица земеделски стопани да се ориентират към по-рентабилни земеделски култури. Това на свой ред води до по-високи цени на хранителните продукти, заставяйки властите да увеличат значително субсидиите на градските потребители, за да компенсират покачващата се инфлация. Повторно появилата се корупция сред висшите служители, злоупотребили с политическата власт, големите затруднения на централното планиране поради наличието едновременно на централно определяни и на произволни пазарни цени създават “тесни места” в икономиката и са придружени със сериозни политически проблеми.

Въпреки тези недостатъци, китайската комунистическа партия продължава реформирането като за следващи цели са избрани по-нататъшното реформиране на икономическата система, което означава реформиране и на политическата структура като ключов момент е отделянето на партията от правителството. Така ще се постигне отдалечаване от ортодоксалния марксизъм-ленинизъм и достигане до “първоначален стадий на социализма”.

“Истинската културна революция” ( 4 глава) според твърденията на Бжежински има вероятност да настъпи при по-нататъшно развитие на приетия реформаторски курс, а това красноречиво говори, че по-голямата част от китайските ръководители особено младото поколение не обръща голямо внимание на “разните доктринерски подробности”, тъй като основната им цел е успешното и стабилното развитие на Китай.

Съпоставяйки реформите в Съветския съюз с тези в Китай, авторът изтъква както преимуществата и недостатъците на “азиатската перестройка”. Към плюсовете Бжежински причислява:

-запазването на селячеството в Китай

-традициите му в търговията

-еднородността на населението

Опасностите, които застрашават реформите, са съответно:

-възможността за дестабилизация при избирането на нов ръководител, заместник на Дън Сяопин

-т.н. крайбрежни стратегия- създадените по подобие на новоиндустриализирани държави от Тихоокеанския пръстен градове, тъй като техният финансов успех задълбочава социално-икономическото различие с останалите части от Китай

-инфлацията, тъй като всички досегашни опити на комунистически режими да въведат само частични пазарни механизми водят до инфлация

-възможност от възникване на нови политически конфликти

Като заключение към този подробен анализ авторът отбелязва- “… Резултатът от всичко това ще има дълбоки последици както за Китай, така и за комунизма. Китай ще се нареди в челните редици на световните сили, но в течение на този процес ще трябва да предефинира своя комунизъм … Модерният Китай може би ще настъпи в 21-ви век, управляван още от комунистите, но той няма да бъде комунистически Китай”.

В следващата пета част, наречена “Дискредитираната практика”, авторът аргументира своето мнение, че в глобален мащаб идеологическата и политическата привлекателност на комунизма започват да залязват. По думите на Бжежински комунизмът, който през 1989г. се намира в “процес на кипене” в Съветския съюз, в “процес на отхвърляне” в Източна Европа и в “процес на все по-голямо комерсиализиране” в Китай, е станал “дискредитирана глобална идеология”, която не се ползва с уважение дори сред членовете на комунистическите партии.

“От революционен Коминтерн до ежегодна среща” (1 глава) е траекторията, която показва намалялата привлекателност на комунизма в глобален мащаб. През 80-те години, пише авторът, от революционния Коминтерн остана само далечен спомен, който е в рязък контраст с “ежегодните срещи на застаряващи или на средна възраст партийни функционери”, събирани в Москва да честват поредната годишнина от Октомврийската революция. Проследявайки историческите събития след 1917г. , авторът изяснява защо според него се стигнало до това “угасване на революционните мечти”. Накрая Бжежински обобщава: “… Провалът на Съветите като подходящ социален модел беше най-сериозният удар за комунистическото движение. Ето защо ежегодните сектантски срещи в Кремъл представляват тъжната епитафия на едно движение, което някога гордо се наричаше комунистически интернационал. Ритуализираните му церемонии са дрипави останки от неговата обявявана в миналото за всеобщо валидна “практика”.

В следващите две глави “Политическа неуместност за комунизма за развития свят” и “Социално-икономически провал в развиващите се страни” Бжежинско изтъква множество доказателства за непригодността на комунизма. Започвайки от най-развитите икономически страни като САЩ, Канада и Япония, където комунизмът според него не е политическо движение, а “дребна и заблудена” секта, която и при най-големите кризи на капитализма неуспява да завоюва много привърженици, тъй като общественото мнение инстинктивно долавяло, че предписанията на марксизма-ленинизма не са пригодни за общества, намиращи се в челните редици на социално-техническото новаторство.

Още по-обезсърчаващ за комунизма според автора е фактът, че “комунизмът се е провалил в Западна Европа” този “класически пример за капиталистическа индустриализация”, тази “нагледна илюстрация за неизбежните и фатални протоворечия на капитализма”. Комунистическите партии в Италия, Франция и Испания, имащи традиции и обществена подкрепа още от началото на века, придобивайки още по-голяма популярност в периода след Втората Световна война, така и не успяват да се доберат до властта. Вместо това към края на 20-ти век комунизмът в Западна Европа е не само остарял като социална програма, но и е фактически непригоден в политическо отношение.

Въпреки, че положението при развиващите се страни е по-различно, тук комунизмът според авторът също търпи неуспехи. “Социално-икономическата политика по съветски образец не доведе до желаното развитие и модернизация. Тези повтарящи се през последното десетилетие неуспехи предизвикаха в “третия свят” все по-нарастващо разочарование не само от съветския пример, но и от самата комунистическа доктрина”.

Така например Азия стои начело в икономическото развитие на “третия свят” днес, но това важи за държавите от т.н. Тихоокеански азиатски пръстен, докато държавите поели по пътя на комунизма като Виетнам, Лаос, Камбоджа са красноречив пример за социално-икономически провал.

Държавите с комунистическа ориентация в Африка също се намират в застой или правят опити да се отърват от своя комунизъм. Понастоящем в почти всички държави, поели някога съветския път на държавен комунизъм, се разгръща масова приватизация, защото тези държави са станали по-бедни откъм брутен национален продукт на човек от населението, отколкото са били непосредствено след деколонизирането си.

По твърдение на автора и в Латинска Америка комунистическият експеримент е излязъл несполучлив. Въпреки първоначалните успехите на революциите в Куба и Никарагуа, последвалият техен социално-икономически неуспех разкри истинската страна на комунизма.

В четвъртата глава “Глобално идеологическо разпадане” Бжежински прави следното обобщени за комунизма - загубата на първоначалния революционен устрем, очевидната му непригодност за политиката на високо развитите индустриални държави, неспособността му да се възползва от социално-икономическите дилеми на “третия свят”, затрудненията, които изпитва при създаването, функционирането и обединяването на комунистическите системи в Източна Европа, Съветски съюз и Китай са белези на неговата дълбока идеологическа криза, която както и стана доведе до неговото почти цялостно отмиране.

В последната шеста част Бжежински прави обобщаващ преглед на “Последната агония на комунизма” и прогнозира каква ще бъде най-вероятно същността на посткомунизма. “Явлението комунизъм, пише той, представлява историческа трагедия. Роден от един нетърпелив идеализъм, който отхвърляше неправдите на статуквото, той се стремеше към по-добро и по-хуманно общество, но доведе до масово потисничество. Той мобилизира най-могъщите чувства- любов към човечеството и омраза към потисниците - в името на морално мотивирано социално инженерство и с това привлече някои от най-блестящите умове и най-идеалистично настроените сърца, но тласна към някои от най-ужасните престъпления през този или който и да било друг век”.

“Всеобщата криза” (1 глава) на комунизма през 80-те, обхванала както неговата идеология, така и цялата му система, според Бжежински се изразява в пет основни положения:
1. В очите на всички комунисти по света съветския модел се е провалил и трябва да бъде избягван.

2. Нерешимата дилема на самия Съветски съюз- икономически успех може да се постигне само чрез политическа стабилност, но тя може да се поддържа само с цената на икономически успех.

3. Фаталният недостатък на комунизма в Източна Европа е монополът на партията. Четиредесет години след налагането на комунизма, необходимо условие за неговото социално обновление е премахването на този монопол.

4. Китайският икономически успех ще бъде заплатен с идеологическо раздвояване на доктрината.

5. Ерата на монолитното световно комунистическо движение принадлежи на миналото. Нещо повече - световният комунизъм вече не е в състояние да посочи какъвто и да било социален модел за близкото бъдеще.

Във втората глава озаглавена “Исторически отчет” Бжежински прави исторически преглед на комунизма. Като заключение той пише, че макар в началото на века редица тогавашни политически системи, дори и най-демократичните, да не успяват да намерят лек за неправдите и неравноправието и по този начин правят комунизма привлекателен, нито един комунистически режим не е дошъл на власт в резултат на свободно изразена воля. Нито един комунистически елит не проявява желание да допусне народа свободно да реши дали да запази комунистическата система и нито един опит за социално преустройство в цялата човешка история не е правен при такива огромни човешки жертви.

Историческият провал на комунизма не се дължи само на допуснати в миналото грешки, а има по-дълбоки корени. Според Бжежински провалът е следствие от оперативни, институционални и философски недостатъци на самият комунистически експеримент и е заложен в природата на марксистко-ленинската доктрина.

Такива недостатъци са например стилът на вземане на решения, уповаващ се само на силата, начините на действие, при които критиката се възприема като враждебност, а алтернативните възгледи като предателство. Тук Бжежински споменава и институционалните недостатъци, при които липсата на механизми за смяна на онези управници, които са се оказали неспособни, превръща ефективния контрол върху властта в ключов елемент за запазването й.

Най-сериозни последствия според автора имат “философските корени на комунистическия провал”, защото- “комунизмът не взе под внимание основните човешки стремежи към свобода на индивида, към художествена или духовна самоизява и към правото на политически избор. Той пренебрегна органичната връзка между икономическта производителност и новаторството, от една страна, и стремежа на индивида към лично материално благоденствие, от друга. Комунизмът задуши социалното творчество, въпреки че се обявяваше за най-творческата и новаторската социална система”.

В четвъртата глава Бжежински разглежда “Бъдещите перспективи” на комунизма. Според него те зависят главно от отговора на следния въпрос - дали политиката на Горбачов е сигнал, че комунизмът се обновява или се разпада. Авторът смята, че най-правдоподобно е скорошното залязване на комунизма, след което ще се появят икономически по-ефективни и политически по-плуралистични системи. Тази прогноза на Бжежински се оказва почти изцяло вярна. Той дори я детайлизира като според него в Съветския съюз непосредственото бъдеще на комунизма се очертава като “продължителна и неокончателна” криза на системата, което от своя страна ще доведе до задълбочаване на всеобщата криза на комунизма, ще засили различията между отделните комунистически държави и ще ускори процеса на идеологическо разпадане.

Политическите и социалните промени, които ще се извършат в Източна Европа, също ще допринесат за изостряне на кризата на комунизма. Различни за всяка страна, промените ще бъдат продиктивуна от националистични съображения или от едно “наднационално колективни чувство”, което вероятно ще замести последните остатъци от комунистическия интернационализъм. Както пише Бжежински: “… историческата и културната привлекателност на Европа рязко ще се увеличат в очите на източноевропейците. Това ще бъде подсилено и от собствения им икономически интерес да се приближат колкото се може повече до Европа. Все по-единната, икономически по-стабилна и по-привлекателна в културно отношение Европа ще представлява коренна противоположност на един обзет от смутове или стагниращ Съветски съюз. Ето защо като обединяваща концепция и като модел за социално развитие комунизмът вече е неподходящ за Източна Европа.”

Единствено за Китай според автора сегашното развитие на нещата говори за реални шансове за запазване на комунизма. Но и това не е съвсем сигурно, тъй като икономическите цели на Китай, ще го принудят да възприеме политика близка до тази на другите държави от Тихоокеанския икономически пръстен. Тази политика крие обаче реална опасност, тъй като както пише Бжежински -“… среден път между централизиран комунизъм и децентрализирано, самоуправляващо се общество не съществува”. Този факт именно може да доведе до сериозна криза в китайската държава.

Що се отнася до бъдещо разпространение на комунизма в нови държави, според автора това е твърде невероятно. Единствената възможност е появата, в държави “от третия свят”, на “хибридни” доктрини, съчетаващи елементи от марксизма с “локални източници на емоционална и интелектуална привлекателност”.

“Посткомунизмът”, заявява Бжежински в последната глава от книгата си, ще замести агонизиращия комунизъм. Независимо какви ще бъдат точните му характеристики в отделните страни “посткомунизмът чисто и просто ще представлява система, в която самаобявилите се “комунисти”- и тези, за които комунистическата доктрина е източник на легитимност за властта им, въпреки че системите им се намират в застой под нейния диктат, и онези, които заявят, че я следват, а фактически успешно разводняват нейната същност- вече няма да се отнасят сериозно към нея като ръководство за социална политика. Може да се каже, че макар и различна степен, Съветския съюз, Източна Европа и Китай се приближават до посткомунистическата фаза.” От тук нататък могат да последват според Бжежински два варианта- или да се появат все по-плуралистични и демократични общества, или управляващите да запазят своята власт чрез военни диктатури.