Лекция Общество и култура. Архаичният полис и неговата култура

От друга страна, в тази многолика среда започва да се изявява индивидуалността и личният характер на творчеството. Всеки отделен човек се усеща едновременно личност и същевременно принадлежащ като гражданин на своя полис. Интересите на града се поставят над всичко. Този патриотизъм се съчетава с разгръщането на личността.

Създават се общогръцките игри в Олимпия ( Елида) с основно божество Зевс Олимпийски; Делфи с основно божество Аполон Питийски; Коринт с основно божество Посейдон Истмийски; Немея (Арголида) с основно божество Зевс Немейски. В надпреварата няма полис, който да не се стреми да застане начело, както и да не се стреми да установи политическата си хегемония. Съперничество и сепаратизъм съпътстват стремежа към единение и общо съгласие.

Без съмнение в основата на живота на елините стоят полисите. Макар и много различни, те се състоят обикновено от две части – долна и горна. В долния град живеят занаятчии и търговци, отчести и земеделци . Там се намира административното ядро – агората, цетралния площад, едновременно място за народни събрания и пазар, там е и сградата на градския съвет – булевтериона. Горният град най-често се разполага на хълм и е укрепен. Това е акрополът, на който се издигат обикновено светилища и други обществени сгради. Около обществените постройки, събрани на акропола и на агората се развива уличната мрежа - отначало в пълен безпорядък и липса на какъвто и да е градоустройствен план. Едва след гръко-персийските войни, т.е началото на 5 в. пр. Хр. датират първите опити за урбанизация. Заслугата се приписва на архитекта Хиподам от Милет (Йония) , който въвежда правоъгълния план – мрежа от улици, които се пресичет под прав ъгъл.

Скромните размери и простотата на частните домове – не големи постройки, градени от кирпич (кал, примесена със слама) контрастират с големината и великолепието на обществените сгради, сред които се открояват храмовете.

Основният тип обществена сграда е храмът – дом на божеството, в който се пази статуята му. Най-важната част от храма е олтарът, където се извършват жертвоприношенията. Още през 7 в. пр. Хр. елинските майстори разработват система от рационални съотношения между носещи и носени части на сградата. Тази цялостна система, осмислена и художествено, се нарича ордер – (от латински – ordo – ред, редица). Така ордерната система става основен тип на архитектурната композиция в Гърция. Дорийският ордер или т.н. дорийски стил е онази форма на храма с четири колони, издигнати върху каменна основа, обикновено тристепенна – с три масивни стъпала. Тази развита форма на храм с колони от четири страни се нарича периптер (перистил) – ограден, “окрилен”. Дорийската колона е лишена от база, украсена е с канелюри , горе завършва с капител – фриз, разделен на метопи и триъгълен покрив, наречен фронтон. Дорийският периптер изглежда мощен, суров, здраво свързан със земята. Огромните размери на храмовете свидетелстват, че от обикновено жилище на бога те прерастват в сложни символни комплекси. Чрез тях вече се изразяват не само важни за полиса отношения с отвъдния свят, а се подчертава мощта и възможностите на полисната общност. (Храм на Хера в Олимпия, храм на Аполон и Атина в Делфи, храм на Хера на о.Самос). Храмовете са строени от дялани варовикови или мраморни блокове, без какъвто и да е свързващ разтвор. Тези блокове така се натъкмявали, че колоната изглеждала като изсечена от монолитен камък. Храмовете били пъстри и оцветени.

Контрапункт на дорийския ордер е развитието на т.н. йонийски ордер, който се отличава с лекота на пропорциите, колоната е стройна, в основата си има база, а горе се стестнява.Върху колоната се развива капител с волути – две изящни извивки, които придават изящество и изтънченост (вж. визуалния материал).

Скулптурните изображения или монументалната пластика - статуи на божества и херои, както и релефните изображения , се появяват през архаичната епоха и са свързани с храмовите комплекси. Първоначално в храма божеството присъства с изображението си и това е само груб дървен идол - ксоанон, който има далечно сходство с човешката фигура. Тези ксоанони дълго време са на особена почит и не престават да играят първостепенна роля в култа. Постепенно те се откъсват от връзките си с храма и започват да се възприемат като отделни произведения на изкуството. След 7 в. пр. Хр. се появяват каменни изображения, които се наричат агалма – нещо украсено. Те са пъстри, с очи от скъпоценни камъни. Започват да се изработват мраморни и бронзови статуи, чиито изображения наподобяват живи хора. Така се появяват статуите на херои, на живи хора – атлети, политици. Функцията на тези изображения се променя. Те се откъсват от храма, вече не се свързват с него и с божеството и престават да играят ролята на магически посредници с Отвъдното. Появяват се нови визуални форми на изкуството да се изобразява , които са свързани с функциите в новия социален контекст и с новите технологии. Постепенно се налага и една друга много скъпа техника – хризоелефантинната – от злато и слонова кост.

Една забележителна фигурка от ок. 640 г. е т.н. “Жена(богиня) от Оксер (65 см.), се намира в Лувъра, която се смята, че принадлежи на критски майстор. Фигурата е моделирана като релеф – за първи път се проявява интерес към пропорциите на човешкото тяло и чувствителност към неговата пластика. Тя носи условността на геометричното изкуство.

Най-значителното постижение на архаичната епоха са т.н. куроси – статуи на голи младежи, за които не може да се твърди какво точно изобразяват, или какъв идеал се гради с тях. Голото мъжко тяло, свързано с общогръцките игри изглежда въплъщава всеобщата представа за атлета победител в състезанието –“прекрасен идоблестен” гражданин.

Всички фигури на младежи са изправени, с изпънати покрай тялото ръце. Опростени и примитивни, въпреки изнесения напред ляв крак, с което се цели да се придаде някакво движение, изображенията са застинали и неподвижни. Статичност на формите, едва загатнато движение, те се наричат фронтални. Едва доловимата, неясна и еднотипна усмивка олицетворява онзи вътрешен живот, който прави от статуята личност, твърде различна от безличните изображения на Изтока.

Индивидуализираните черти личат при женските фигури – т.н. кори. Те са особено популярни в Йония, а най-добре запазени са няколко десетки от Атина, за които се мисли, че са жрици на Атина. Оцветени, с дълги дрехи –пеплоси или хитони, с нежни лица и с леко дръпнати очи, с тайнствени усмивки те са някакси особено жизнени и дискретни.

Една забележителна фигура е тази на “Мосхофора” – приносител на теле от ок. 570 г. Тя показва преход към класическата епоха – вариант на младежите, но с много повече пластика. В ранното християнство е символ на въплъщението на Христа – “добрият пастир” –овчар с агне на плещите си.

За елинската живопис от това време не се знае почти нищо, но в керамиката живописването е особено ярко.

Дипилонските вази – пояси, изпълнени с геометрични фигури, както и със стилизирани човешки фигури.

От втората четвърт на 6 в. пр. Хр. в рисуваните фигури се налага т.н. чернофигурен стил. Този стил работи с изпечена до червено глинена основа, върху която се нанасят фигури от черен лак. Стилът получава съвършенство в Атина. При този чернофигурен стил отпада системата на хоризонтално разположени пояси и се преминава към цялостни многофигурни сцени – сюжети, заети от Омировия епос, сражения, игри, митологични сцени. Имената на майсторите също се изписват, появява се творческото “аз”.

Към последната четвърт на 6 в. пр. Хр. се открива червенофигурното изображение. Фонът се изпълва с черен лак, а червената основа се оставя за фигурите. Така се постига обемност, преодолява се симетричността и схематизма, изображенията се усложняват. Темите се разширяват – рисуват се битови сцини, сцени от всекидневието на гърците – празници, тържества, сватби, погребения, угощения, състезания, обучението в гимназионите, трудът в работилниците любовни сцени и пр.

Майсторите от атинския квартал на керамиците – керамис(глина); керамейкос –грънчарите) от края на 6 в. пр. Хр. подписват творбите си.

Лириката е термин, създаден през елинистическата епоха. По-старият термин е мелика, от melos –песен с музикален съпровод. Елегията е лирично произведение с поучителен характер – Солон, Калин, (от Ефес), Тиртей, (Спарта), Теогнид. Ямбът е лирично стихотворение със сатиричен и изобличителен характер. Средство за лична и обществена полемика – Хипонакс.

В друга част на гръцкия свят – Южна Италия и Сицилия работи друга група философи, в Елея, сред които е Парменид ( първата половина на 5 в.), който изказва противоположни идеи – отрича времето, движението, светът е създаден от непроменлива субстанция. Негов последовател е Зенон от Елея. Питагор от о. Самос (580-500) , живял през втората половина на 6 век, Когат на Самос се установява тирания, той се преселва в Южна Италия, в Кротон където основава религиозно общество от аристократи, т.н. Питагорейски съюз.

С него се свързва учение за безсмъртието на душата и вяра в преселението на душата след смъртта в други същества. С него се свързва и теорията на музиката.

Не случайно в Гърция човечеството прозира, че природата, светът и човекът са само задачи, които могат да се решат със силата на разума – пронизва цялата елинска култура от сега нататък.

Архаичната епоха е и веремто, когато се ражда прозата. Друга значителна крачака в придвижването от мита към логоса са произведенията на т.н. логографи. Тези автори –“записвачи на разкази” Тяхната поява и изява се свързва с гръцките полиси по крайбрежието на Мала Азия и прилежащите острови – с Йония. Тя е във връзка с с родилата се там научна и философска мисъл. Делото на логографите може да се обозначи като проза, която има ролята да обслужва практически цели. Появява се необходимостта да се обясни произхода и по този начин да се узакони съществуването на различни общности. Така се ражда необходимостта от генеалогии, от създаването на каталози, които да свързват съдбите на етноса и на никнещите полиси, да обединяват в хроники местните предания за основаването им, да натъкмяват родословия. В тази атмосфера не се възпроизвежда нещо повече от онова, което се съхранява в паметта на светилищата и в държавните архиви. Очевидно тук по същество митът не се отличава от действителността.

В йонийската проза се разграничава и друг клон. Неговата поява е в зависимост от бурната епоха на колонизационния взрив, свързан с разкази на мореплаватели и търговци, на посредници и авантюристи, където не остава непознато кътче от целия познат тогавашен свят. Натрупва се огромен материал от наблюдения и разнообразни свидетелства за други народи. Именно този материал трябва да се осмисли и обобщи. Появяват се описания на чужди земи и народи. Така историческият разказ се смесва с географски и етнографски данни. Тези трактати разказват за всекидневието на хората, за техните обичаи и вярвания , за забележителности, за любопитни природни и човешки неща. Самите логографи не са само пътешественици, те са географи, астрономи, които се опитват да въведат ред сред множеството свидетелства върху конфигурацията на света, върху разнообразието на етносите и нраните.

От произведенията на логографите са запазени фрагменти, запазени у по-късни автори. Най-известен е Хекатей (540-478) от Милет. За него се знае, че много пътешества, извън пределите на Елада и описва различни зони от тогавашния свят. Автор е на Истории, Генеалогии, но най-важно е неговото Земеописание ( “Периегесис”, т.е. Обиколка на земята).

Хекатей има последователи – Харон от Лампсак, малоазийски град, описан от него. От по-младото поколение е прочут Хеланик от Митилена на о. Лесбос – съвременник на Херодот и Тукидид – “За основаванията на градове”, “Варварски обичаи” и специално съчинение за миналото на Атина.