Лекция Организационно развитие на брп (к) и влиянието й върху политическата система в страната 1944 1948 г

Комунистическата партия е напълно централизирана организация, в която всички основни решения се вземат от най-висшето партийно ръководство и са задължителни за цялата йерархична пирамида под него. На свой ред ръковод­ните органи на междинните нива приемат решения в рамките на зададените отгоре директиви. Тези решения са задължителни за всеки отделен член на партията и могат да бъдат отменени само от по-висш партиен орган. Попълването на всички ръководни органи се извършва с подбор отгоре на функцио­нери. Членовете на партията са пропити със съзнанието, че не просто са се отдали на една кауза, но и че за постигането й трябва да следват зададените им от „Партията" задачи. На прак­тика това означава, че са длъжни да изпълняват разпорежданията на партий­ните ръководители.

Подобно на другите източноевропейски сателити, устройването на ръ­ководните органи на комунистическата партия в България и техните функции са плод на съзнателно следване на съветския модел. От някои запазени черно­ви на Георги Димитров се вижда, че той е проучвал как са съставени основни­те ръководни органи на ВКП (б), кой заседава в тях, как се вземат решенията и това му е служило за основа при уреждането на ръководството на БРП (к). Самият Димитров има опит като партиен апаратчик от първа ръка - след раз­пускането на Комиитерна той е назначен за заместник, а след това за завеж­дащ отдел „Международна информация" на ЦК на ВКП (б) и от юли 1943 г. работното му място е в Кремъл.

Начело на партията има два основни ръководни органа - Политбюро и Секретариат на ЦК, след което следва онази фигура, без която функционирането на ръководството не би могло да бъде разбрано - ге­нералния/първия секретар на ЦК.

Централният комитет и Политбюро. Теоретично върховенството на вземане на решения в комунистическата партия принадлежи на колективни органи: най-висш е Конгресът на партията, между конгресите най-висшата инстанция е Централният комитет (ЦК), а във времето между заседанията на пълния състав на ЦК (т.нар. пленуми) - неговото Политбюро. В действител­ност Конгресът на партията се събира веднъж на пет години, за да утвърди предварително взети решения от най-общ характер. Дори Централният коми­тет заседава само няколко пъти годишно по предварително определени от По­литбюро дневен ред и решения. Постъпателното нарастване на броя на члено­вете на ЦК от няколко десетки до близо двеста (от 39 души през 1945 г. на 197 през 1981 г.) прави принадлежността към него сама по себе си недостатъчна за реално участие в централната власт.

Така най-висш орган остава Политбюро на ЦК - то е сравнително ма­лобройно (обикновено десетина души в българския вариант) и се събира дос­татъчно често (първо веднъж или два пъти седмично, после средно веднъж на две седмици), за да има действителна власт. По принцип Политбюро приема основните политически решения, преди към изпълнението им да пристъпят другите партийни органи и държавните институции. С решение на Политбю­ро се извършват всички най-важни кадрови промени както в партията, така и изобщо в страната. Политбюро предварително разглежда и утвърждава и всич­ки проекторешения на пленумите на ЦК и на конгресите на партията. Съот­ветно членовете на Политбюро са смятани за най-важните ръководни фигури в партията и в страната и до 1987 г.

Политбюро има и неколцина кандидат-членове. Издигането им в пълноправни членове на Политбюро не е регламентиран про­цес. Кандидат-членовете присъст­ват на заседанията на Политбюро без право на глас, но това не им носи особе­ни предимства.

Членовете на Политбюро имат няколко различни типа функции. Първо, това са тези, които участват в ръководството на апарата на ЦК като негови секретари, а в отделни случаи, главно при кандидат-членовете на Политбюро, и като завеждащ-отдели. Второ, членовете на Политбюро, които са на ключо­ва позиция в правителството - министър-председател, заместник-министър председатели (често едновременно и ресорен министър) и титуляри на някои ключови министерства. Най-сетне, има членове на Политбюро, които заемат чисто представителни постове на ръководители на обществени организации. Обикновено става дума за най-възрастните членове на висшето ръководство, повечето от които вече са преминали през поне една от предните две катего­рии, но впоследствие влиянието им е намаляло.

По-същественото е, че Секретариатът ръководи апарата на ЦК. На прак­тика мнозинството от членовете на ЦК нямат отношение към практическото управление на централно ниво - подготовката на решенията се извършва от апарат от постоянно заети служители, които с малки изключения пък не са членове на ЦК. Този апарат е ясно организиран: той е разделен на отдели, които са подразделени на сектори, ръководени от съответните завеждащ-отдели, заместник завеждащ-отдели и завеждащ-сектори.

Секретарите на ЦК първоначално са трима или четирима, включително генералния или първия. По това време само двама секретари имат трайно опре­делени специфични задачи - единият отговаря за организационните въпроси на партията, а другият - за агитацията и пропагандата. Постепенно се налага практиката да има един, а после и повече секретари. Така броят на секретарите нараства и (като оста­вим настрана някои колебания в числеността им) те стават между 5 и 7 след края на 50-те години, а от края на 70-те са вече десетина.

През 40-те години секретари на ЦК стават някои от най-важните члено­ве на Политбюро. Впоследствие за такива все по-често започват да се опреде­лят партийни функционери от малко по-нисък ранг, които обаче са професио­нално ориентирани в областта, за която отговарят.

При Секретариата много ясно проличава как „колективният орган" в по­вечето случаи всъщност не действа колективно. Първоначално се предвижда Секретариатът да води „ежедневната работа" на апарата на ЦК, но така и не се налага практиката този орган да се събира ежедневно. Към края на 40-те и началото на 50-те години правилото е Секретариатът да заседава два пъти сед­мично, а Политбюро - веднъж. Постепенно заседанията и на двата органа се разреждат, за да стигнат до само два пъти месечно, като при Секретариата те са дори малко по-редки. „Ежедневната работа" на апарата се ръководи не от Секретариата, а от секретарите на ЦК - всеки в своята област.

Генералният/първият секретар на ЦК. Един от секретарите е „генерален” или „първи" и независимо дали редовно участва в заседанията на Секретариата, тои е действителният ръководител на партийния апарат и на остана­лите секретари на ЦК. Правомощията на генералния/първия секретар не са очертани от устава на партията. Решения на Политбюро и Секретариата на ЦК за вътрешна употреба показват, че от една страна, на партийния ръководи­тел се предоставят ръководни и координиращи функции в тези колективни те­ла. От друга страна, като член на ръководството партийният ръководител е „натоварен" да сле­ди за политиката именно в най-важните властови сфери - контролира армия­та, вътрешното министерство и разузнаването, а на практика и отношенията с ръководството на комунистическата партия на Съветския съюз.

Сред извънмерно широките функции на партийния ръководител на пър­во място трябва да се подчертае, че той контролира партийния апарат. Въпреки влошеното си здравословно състояние Димитров лично ръководи работата на Секретариата. Всички решения на Политбюро и Секретариата, взети в негово отсъствие, са му изпращани, като много от тях са изпъстрени с неговите бележки. Тази на пръв поглед техническа дейност допринася за концентрирането на властта в ръцете на първия ръководител.

Благодарение на властта си над апарата на ЦК, партийният ръководител може да се налага над останалите членове на Политбюро, макар на теория да е пръв между равни. В рамките и на самия апарат обаче той може да прескача преките си подчинени и да решава някои въпроси еднолично, заобикаляйки дори ресорния секретар. Така много от най-важните решения се оказват изне­нада дори за членовете на най-висшето ръководство, отговорни за съответна­та сфера.

Във време на единовластие оформянето на ръководните органи се реша­ва от лидера на партията. Партийният ли­дер съставя листата на ръководството.

След утвърждаването на едноличната власт на партийния ръководител, ръководството в много случаи се осъществява от мястото, където се намира той самият. Някои срещи на Политбюро се провеждат в резиденцията, в която в момента е отседнал партийният ръководител. Така едноличният режим изцяло подкопава регламента за колективно взе­мане на решения.

Веднъж консолидирал властта си в партията, генералният/първият сек­ретар заема и ръководен държавен пост. Първоначално партийният ръководи­тел поема едновременно и поста на министър-председател (Г. Димитров, 1946­-1949; В. Червенков, 1950-1956; Т. Живков, 1962-1971), а впоследствие на пред­седател на Държавния съвет (Т. Живков, 1971-1989; Петър Младенов, 1989-1990). Важно е да се подчертае, че заемането на тези постове е по-скоро външен израз на съсредоточаването на цялата власт в ръцете на вече издигнатия партиен ръководител, а не начин за акумулирането й.

„Вторият" в партийното ръководство. В периодите на единовластие един от членовете на висшето партийно ръководство може да бъде издигнат до „втори” в йерархията на властта. Това е член на Политбюро и секретар на ЦК, определен от генералния/първия секретар да го замества при водене засе­данията на Секретариата на ЦК, а в случаи на отсъствие - и на Политбюро. Съответно този човек не заема ръководен държавен пост, а самата му позиция на „заместник” на партийния ръководител не е описана в уставните докумен­ти на партията. Така по времето на Г. Димитров негов заместник е Трайчо Костов, а след отстраня­ването му тези функции на практика се поемат от Вълко Червенков.

Всъщност наличието на „втори" в партийното ръководство е отражение на едноличния характер на управлението - първият ръководител толкова ясно доминира над останалите, че може да делегира част от правомощията си на избран от него заместник. По-правило той поставя на тази позиция някой от по-младите и незначителни членове на партийното ръководство и ги сменя, след като натрупат собствено влияние и самочувствие.

За да разберем как най-висшето партийното ръководство концентрира цялата власт в ръцете си, би следвало да погледнем как то държи в подчине­ние всички останали ръководни фигури в страната. Става дума за известната „номенклатура" и по-точно за „номенклатурата на кадрите". Думата „номен­клатура" буквално би могла да се преведе като „списък от имена" и в сферата на управлението обикновено означава съвкупността от длъжности, чиито ти­туляри се назначават, контролират и освобождават от даден орган.

Независимо какво предвиждат конституцията, законите или дори уставът на партията, заемането на всякаква ръководна длъжност става само след решение на овластен партиен орган, в чиято номен­клатура е включена въпросната длъжност. Всеки от ръководните партийни органи, започвайки от Политбюро и слизайки надолу по йерархията на пар­тийната пирамида, има определен кръг от длъжности под свой контрол. Зато­ва членовете на двата най-висши партийни органа, на Политбюро и Сек­ретариата на ЦК на БКП, не са изброени в номенклатурата - те са над номен­клатурата.

От основно значение за системата на номенклатурата на кадрите е, че тя включва всички ръководни длъжности в страната. Все пак трябва да отбеле­жим, че в листите с номенклатурата умишлено са пропуснати ръководните длъжности в БЗНС, както и висшите духовници от всички изповедания. Доку­ментите обаче показват, че и тези назначения са били контролирани, и ние виждаме Политбюро да утвърждава както избора на патриарх, така и този на секретар (фактическия ръководител) на БЗНС.

Въпреки приликите с други системи на политически и административен контрол номенклатурата на кадрите има свои уникални особености: 1) системата на номенклатурата на кадрите е сек­ретна, тя противоречи на закона и на официално огласените правила, включи­телно на постановките за изборност в устава на самата партия; 2) не се допу­скат никакви независими структури извън бюрократичната пирамида; 3) са­мата държавна пирамида се контролира от втора по-важна пирамида - пар­тийната.

Начин на работа и механизъм на вземане на решения

Формално всички решения в комунистическата партия се вземат от ко­лективни органи, но въпросът кой реално стои зад изработването и прокарва­нето им остава открит. Всичко казано дотук за работата на Секретариата на ЦК и за функциите на генералния/първия секретар помага да разберем как става това на практика. Преди всичко трябва да се отбележи, че решенията на Политбюро и Секретариата се вземат в две различни форми. Първата е предложенията да се обсъдят и утвърдят на заседание на съответното ръководно тяло. Взетите решения се записват в общ протокол, който се подписва от партийния ръководител или от онзи, който го замества. Втората форма са решенията, взети „на подпис” - в такива случаи изготвено­то предложение се изпраща последователно на всички членове на колективно­то тяло, които го подписват един след друг, а ако евентуално имат възраже­ния, отбелязват ги. Това се практикува в случаи, когато предложенията се от­насят до рутинни въпроси и не се очаква да предизвикат дискусии.

При всички случаи, решенията на Политбюро и Секретариата първо се обработват в съответния отдел от апарата на ЦК. Отделите на ЦК имат влияние върху широк кръг практически въпроси и кадрови назначения именно защото „подработват" решенията на Секретариата, а и по-голямата част (с изключе­ние на най-важните) от тези на Политбюро.

Проектът се одобрява от ресорния секретар, който всъщност контроли­ра целия процес, и със съгласието на партийния ръководител влиза за утвърж­даване на заседание или просто за приподписване от останалите членове на съответния орган. Много показателно е оформяне­то на документи, дадени „на подпис", върху които най-горе, вляво, пръв пос­тавя подписа си секретарят, който внася проекторешението, и едва след него подписват останалите членове на ръководството, включително генералният/ първият секретар. Именно затова се смята, че основните властови лостове за управление са в ръцете на Секретариата и по-точно на секретарите на ЦК.

През първите години на режима решенията се обсъждат и договарят в самите колективни тела (Политбюро, Секретариат, ЦК, бюро на местен пар­тиен комитет), но постепенно това става до голяма степен формалност. Впоследствие все по-често се внасят готови проекторешения, кои­то рядко, а по-късно почти никога, не са отхвърляни.

По някои най-важни политически и кадрови въпроси генералният/пър­вият секретар сам взема решение, което дори формално не е „подготвяно" в апарата на ЦК. Партийният лидер обикновено го споделя предварително с ня­кои от по-близките си членове на партийното ръководство, докато останалите научават за „предложението" в последния момент и биват поставяни пред свър­шен факт. За много случаи мнението на генералния/първия секретар също може да бъде решаващо, стига да се намеси в конкретните случаи.

На местно ниво мрежата от партийни комитети следва административ­ното деление. С известни изключения и отклонения наблюдаваме една три­степенна йерархия, която повтаря логиката на модерната администрация: 1) Централен комитет; 2) окръжни (в някои периоди „областни") комитети на БКП; 3) околийски / градски / общински / районни комитети на БКП.

Подобно на Централния комитет, местните комитети на БКП също раз­полагат с широко управително тяло (пленум на областния/окръжния, околий­ския, градския, районния или общинския комитет), което обаче заседава едва няколко пъти в годината. Всеки такъв комитет има свое бюро, което заседава по-редовно, средно по два пъти в месеца. Най-важни членове на бюрото са секретарите на съответния комитет. Един от тези секретари е първи, като първоначално фигурира и „втори", а в някои случаи - и „трети” секретар. Прави впечатление, че тук няма разделение между „бюро” и „секретариат” като в Централния ко­митет.

Макар решенията да се вземат от бюрото на местния партиен комитет, за работата на местната партийна администрация и за проблемите в съответ­ната административна единица е държан отговорен главно, а понякога единст­вено, първият секретар. Първите секретари на местните комитети обаче се съобразяват с по-горни нива при по-важните решения и назначения, като в зависимост от ресора, за който става дума, трябва да се консултират със съот­ветния секретар и отдел на по-горния комитет.

Към местните партийни комитети има апарат, подобен на този в центъ­ра, но с толкова по-опростена структура, колкото по-ниско е нивото на съот­ветния комитет.

На най-ниско ниво остават околийските комитети (до премахването на околиите през 1959 г.), градските комитети в по-големите градове, районните комитети на БКП в столицата и в крайна сметка - общинските партийни ко­митети. Те контролират най-нискостоящите номенклатурни кадри.

На най-ниско ниво в организационната структура са Първичните пар­тийни организации (ППО). Особеното е, че ППО не са формирани само на териториален принцип, но и във всички ведомства, учреждения и предприя­тия; единственото изискване е да има достатъчен брой комунисти.

Правилото е, че на териториален принцип партийните органи стоят над съответните държавни структури. Всъщност последните се подчиняват на партийните ръководства от териториалната йерархия и на по-висшите държавни органи. На свой ред и едните, и другите са подчинени на централното партийно ръко­водство.

БКП поддържа значителна членска маса като ядро за про­веждане на своята политика и това е около 1/10 от общото население на стра­ната.

Масовизирането на комунистическата партия е сред първите стъпки след завземането на властта на 9 септември 1944 година. По тогавашни преценки непосредствено преди това тя наброява между 13 и 15 хиляди члена, като в това число влизат и около 5 хиляди затворници. Първоначално, за да се ускори масовизирането на партията, е решено да се забави въвеждането на кандидат­ски стаж за приемане в нея. Така само за няколко месеца броят на членовете на БРП (к) надхвърля 200 хиляди души, а от края на 1945 г. насетне се задър­жа на над 400 хиляди, много повече от всички други партии, взети заедно. Особено активни са комунистите в привличането на млади хора, в резултат на което и преди, и след завземането на властта Работническият младежки съюз (РМС) има повече членове от партията. В крайна сметка преди края на режи­ма БКП доближава един милион членове.

Има ли значение наличието на „втора партия"?

Когато говорим за еднопартийната система не може да не отбележим, че поне формално в годините на комунистическия режим освен БКП има и още една партия - БЗНС. Това е плод преди всичко на тактиката при завземането на властта от комунистическите партии в Източна Европа след Втората све­товна война. Дори след откритото налагане на ко­мунистическите режими, в някои от тях формално се запазват и съюзни на комунистите партии. Официалната пропаганда се опитва да представи това като доказателство, че не се следва сляпо съветският модел. Един общ поглед върху положението в комунистически­те страни показва, че наличието или отсъствието на такива партии не променя характера на режима.

Официалната пропаганда в България отпреди 1989 г. обяснява запазва­нето именно на БЗНС с близките връзки между комунистите и левите течения в Земеделския съюз през двете десетилетия, предхождащи завземането на властта. В същото време запазването на казионния Земеделски съюз всъщ­ност огледално отразява най-силната опозиционна на установяващия се ре­жим формация през годините 1945-1947: БЗНС със секретар Никола Петков. Казионният БЗНС трябвало да послужи като мост към една голяма част от населението, която симпатизира на разтурения опозиционен БЗНС. В условията на комунистическото управление казионният БЗНС нито може, нито се опитва да влияе на политиката на режима. Неговите членове са хора, примирили се с такова положение.

Подобно на всички други по-важни казионни организации, щатът и зап­латите на работещите в структурите на БЗНС се утвърждават от Секретариа­та на ЦК на БКП. Има и контрол върху приема на нови членове, като от 60-те години числеността на БЗНС опира в един „таван” от 120 000 души. Наред с ограничаването на общия брой членове, има и указания да не се приемат млади хора (до 28 г.), като на БЗНС не е позволено да има собствена младежка организация.

Онези членове на БЗНС, които заемат ръководни длъжности в държав­ните институции и обществените организации влизат в схемата на номенкла­турните кадри и се одобряват от съответните ръководни органи на БКП. Съ­щевременно ръководството на БКП се намесва и при подбора на ръководните фигури вътре в самия Земеделски съюз. Земеделците имат сигурна квота в управленските органи на всички нива, но са им давани длъжности без реална власт.

Партийният контрол върху държавните институции и „обществените организации”

В края на 70-те години на XX в. Томас Лоуит предлага концепцията за „полиморфна партия”, според която държавните институции и обществените организации в страните с комунистически режими би следвало да се разглеждат само като подразделения на една единствена структура - тази на комунистическата пар­тия.

Макар и в подчинено положение спрямо партийните органи, именно дър­жавните институции извършват основната практическа работа при управле­нието и съответно броят на заетите в тях многократно надвишава този на ра­ботещите в партийния апарат. При това положение целият обем на работата не би могъл да се контролира по партийна линия, а партийният контрол върху държавните институции се извършва посредством два основни механизма. От една страна, всички наистина важни решения се съгласуват с партийното ръководство, а съответни служители от апарата на ЦК следят вървежа на ра­ботата като цяло и сигнализират при възникнали проблеми и/или подозрения. От друга страна, ръководителите на всички държавни институции са кадри на БКП и се назначават от партийното ръководство; извършваните от самите тях назначения на ръководни длъжности от средно ниво се съгласуват с пар­тийния апарат. Именно поради невъзможността да се следи целият обем на работата, водещо значение се отдава на кадровия контрол.

Контролът над Народното събрание и Президиума на НС / Държавния съвет на НРБ

Според конституцията най-висш орган на властта в страната е Народно­то събрание. В действителност като представително тяло то няма никаква по­литическа власт и се събира на кратки сесии няколко пъти в годината, когато напълно формално гласува за предварително одобрени от партийното ръко­водство законопроекти и решения.

Като най-важен орган на Народното събрание се конституира неговият Президиум, който не бива да се бърка с ръководството на самото Народно събрание (Бюрото на НС). На практика в работата си Президиумът и неговото ръководство се под­чиняват на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП. От ЦК се контролират и официалните обръщения, поздравления и пр. до държавните глави на други страни.

Контролът на БКП върху армията, милицията и Държавна сигурност

Режимът разполага с цяла мрежа от институции, които му дават въоръжена опора: армията, милицията, тайните служби и някои други военизирани и полувоенизирани структури. Разбира се, в случая ни интересуват не самите силови ведомства, а механизмите, чрез които комунистическата партия ги ръ­ководи и контролира. Преди всичко тук има несравнимо по-голям процент членове на БКП.

Особено показателен е характерът на идеологическата обработка в самите тайни служби. При индоктринирането на служителите на преден план излиза предаността към партията, а не „патриотичната мотивация”.

Трябва да подчертаем, че за да подсигури контрола си над силовите ве­домства, ръководството на БКП формира сложен баланс помежду им. От ед­на страна, то разчита на Държавна сигурност, за да следи положението в ар­мията. Докато военното разузнаване си остава в структурата на армията, Военното контраразузнаване (ВКР) е включено в структурата на Държавна сигурност и по този начин функционира като външен контрол над армията. Теоретически обаче не е изключена и обратната схема - армията да застане като гарант срещу нарасналите политически апетити на министъра на вътрешните работи. Това позволява на ръководството на БКП да не се окаже заложник на нито една от силовите структури.

Държавна сигурност прониква навсякъде, но така, че да не заплашва монопола на комунистическата партия. Във всички учреждения, и особено в чужбина, има места, които са запазени за хора на Държавна сигурност. За министър на външните работи по правило се слага партиен функционер, който няма опит в самите служби.

Дори в по-ранните години силата на Държавна сигурност е в чистките на по-ниско ниво, където обаче е трудно да се говори за „ръководни кадри”. Това важи за прочистването на заварената държавна и общинска администрация през първите години на режима. Сред по-високо стоящите в йерархията ДС действа само с одобрение от партийното ръководство.

Водачите на комунистическата партия виждат пряка връзка между ефикасната пропаганда и стабилността на режи­ма. Затова на проблемите на пропагандата и идеологията се отдава голя­мо значение и с тях се занимава една голяма част от партийния апарат - още при сформирането на апарата на ЦК след завземането на властта отделът „Про­паганда и агитация” е един от най-големите наред с този, който следи партий­ните органи. Не е случаен и фактът, че още от септември 1944 г. има секретар на ЦК, отговорен специално за това направление - Вълко Червенков.

Комунистическата партия не просто налага пълен контрол върху всички медии, но следи отблизо работещите на ключови постове в тях. Освен на мо­нопола си, управляващите държат пропагандата да достига в максималната възможна степен до хората. Затова в първите години на режима голямо значе­ние се отдава на радиофицирането на селата и на увеличаването на тиража на вестниците, практикува се и задължително абониране за тях.

Още от есента на 1944 г. започва да действа системата за партийно обра­зование с курсове от различна продължителност за кадрите на комунистичес­ката партия, създават се специализирани институции за партийна просвета, научна дейност и пропаганда. На практика много по-важно е идеологизирането на общообразователната система, защото тя позволява да се индоктринира цялата младеж. БКП упражнява засилен контрол върху онези представители на интелигенцията, които имат по-силно обществено влияние. Затова подбо­рът и контролът е по-строг над преподавателите във висшите училища, откол­кото над работещите в научните институти.

„Масовите и обществените организации" при комунистическия режим

Завземайки властта комунистическата партия пристъпва към масовизи­рането на собствените си обществени организации (самата партия, младежка­та й организация и профсъюзите), към овладяването и радикалното трансфор­миране на останалите и разтурянето на онези, които не се поддават на комунизация. След като се масовизира комунистическата партия, идва ред на една по-сериозна политика по масовизиране на отделните обществени организа­ции - процес, който според официални преценки се развива незадоволително. В опит да се преодолее това положение, през първите няколко години на ре­жима партийното ръководство многократно разпорежда всеки комунист да членува в ОФ и поне в още една обществена организация. На практика се очертават две последователни вълни в овладяването на населението - първо се увеличава числеността на самата партия, а впоследствие и членската маса на подчинените й обществени организации. Също както държавните институции, така и всички обществени органи­зации са разпределени за ръководство и наблюдение към определени звена на партийния апарат.

Тук е мястото да се добави, че след трансформирането на Отечествения фронт (ОФ) в „единна обществено-политическа организация", на него е въз­ложено да координира дейността на повечето други обществени организации. Голяма част от тях са колективни членове на ОФ, като само някои съвсем пред­намерено са оставени извън него, за да се подчертае, че са „независими". Раз­бира се, паралелно с това, масовите организации поддържат връзка и със самото партийно ръководство.

Друго средство за постигане на координация между партийните струк­тури и казионните организации е включването на ръководителите им в колек­тивните ръководни органи на БКП. Независимо с каква цел се създава дадена казионна организация, процесът включва дълга процедура на обсъждане в партийния апарат, след това се предлага за одобрение на партийното ръководство и може да се реализира само с негово съгласие.

Въпреки наложения строг контрол, казионните организации формално не се одържавяват. Привидно независими сдружения дори са извеждани на пре­ден план, когато трябва да се привлекат некомунисти и даже бивши против­ници на режима.

Твърде доброто „синхронизиране" на дейността на казионните органи­зации с партийната политика в крайна сметка дава негативни резултати. Неза­висимо от характера си, всички казионни организации си поставят за цел да прилагат на практика поредните задачи, обявени от партийното ръководство. Това води до обезли­чаване на самите организации и до загуба на интерес към основната им дей­ност.

Сред всички тези организации една придобива особена важност за нор­малното функциониране на еднопартийния режим в дългосрочен план - Комсомолът. Основа за неговото изграждане е младежката организация на комунистическата партия от неле­гално време - Работническият младежки съюз (РМС). След неколкократни промени в политиката в тази сфера през декември 1947 г. се създава единна организация. За едно десетилетие тя се трансформира от комунистически ак­тив сред младежта до масова, а в крайна сметка и почти общозадължителна организация.

Доколкото целта на Комсомола е да индоктринира младежта в комунис­тически дух, към нея действа и организация за по-малките, за тези до 14-го-дишна възраст: Димитровската пионерска организация „Септемврийче”. Най-сетне, пак подобно на другите комунистически страни, пионерската организа­ция има подразделение за малките деца (около 8-9-годишните), непосредст­вено преди да станат „пионери” - т.нар. „чети чавдарче". На тази организация е придаден по-силен патриотичен оттенък - децата са приемани в нея на Трети март и носят калпаци като от Априлското въстание. Със стабилизирането на режима всички деца започват да минават през „четите чавдарче”, пионерската организация и Комсомола. Съответно тези организации поемат задачи, свър­зани с „политическото възпитание” и мобилизиране на цялата младеж.

Това е и следващата основна роля на Комсомола - като поле за изява на млади активисти да подготвя тяхното издигане в комунистическата партия. От особено значение е, че той повтаря организационната структура на самата комунистическа партия.

„Ръководната роля на БКП" - между откритото демонстриране и умелото прикриване

В много случаи БКП открито демонстрира своята „ръководна роля” и най-често цитираният пример е отбелязването й в член 1 на конституцията от 1971 година. Постановката, че комунистическата партия е „ръководна сила в обществото и държавата”, се повтаря в една или друга форма в официални документи, пропагандни съчинения и учебни помагала.

В много случай обаче БКП съзнателно прикрива своето монополно по­ложение във властта или говори за него с най-общи фрази, като се представя за „авангард” на работническата класа, на целия трудов народ и други подоб­ни. В същото време основната част от информацията за това, как в действи­телност се осъществява „ръководната роля на БКП", се пази в тайна.

Много често управляващата партия се представя като част от по-широк кръг от организа­ции. Първо паралелно на БКП се създава легална Работ­ническа партия (1927-1938), а впоследствие зад това наименование остава да действа самата Комунистическа партия; през 1942 г. се основава Отечестве­ният фронт и под негов етикет е завзета и упражнявана властта от 1944 г. насетне. И след стабилизирането на режима в много случаи неговите инициа­тиви се поемат от привидно независими „обществени организации”. Както бе спомена­то, в годините на комунистическия режим наличието на казионния БЗНС пък се използва като аргумент, че системата не е „еднопартийна”.

Друго важно средство за легитимиране на монополната партия е самопровъзгласяването й за защитник и изразител на „националните интереси”. Самата история на БКП се разглежда преди всичко в национален контекст, като общокомунистическият съвсем съзнателно е оставен на втори план. Вмес­то да се тръгне от констатацията, че налагането на комунистическо управле­ние е резултат от навлизането на съветската армия в края на Втората световна война, официалната историография се опитва да представи установяването му като последица от „въоръжената антифашистка съпротива”, от „десети­летните борби” на самата партия, дори от „многовековните борби на българ­ския народ за национално освобождение и социална справедливост”.

С течение на времето, наред с национализма, БКП все повече започва да се крие и зад „българската държавност”. „Държавата" и „дър­жавността" постепенно са превърнати в параван на комунистическия режим. Заклеймяването на всякаква антикомунистическата дейност започва да мина­ва през това, че тя била насочена срещу „законното правителство на страна­та”, а външните критики срещу комунистическия режим се сравняват с „наме­са във вътрешните работи на държавата”.