Лекция пред Европейската младежка среща 2006 София-Силистра



страница1/2
Дата14.08.2018
Размер446.06 Kb.
ТипЛекция
  1   2

Европа като правова общност

Лекция пред Европейската младежка среща 2006 – София-Силистра
Гл. ас. Атанас Семов, Софийски университет “Св. Кл. Охридски”,

Директор на Института по Европейско право,

член на Асоциацията по Международно право – Лондон

секретар-ковчежник на Българската асоциация по Международно право


(превод от френски език Зорница Грекова)
Когато се говори за Европа като правова общност, трябва да се разглежда от една страна системата на основните права, провъзгласени и защитавани от Съвета на Европа, а от друга страна, Европейският съюз и Европейските общности, с техните органи и правна система, с цялата им специфика. И имайки предвид, че въпросът за основните права, за системата на правата на човека в рамките на Съвета на Европа, е бил разглеждан неведнъж, а и ще бъде разгледан тук от доц. Иван Боев и от други лектори, аз ще се опитам да привлека вниманието Ви върху Европейския съюз като правова общност и най-вече върху спецификата му като истинска правова общност със собствената уникална характеристика. При това с намерението да Ви убедя, че именно интеграционната конструкция на Европа е нейната истинска правова общност!

Ясно си давам сметка, че това е трудна задача, защото, на първо място, става въпрос за голям проблем, и, на второ място, защото част от вас не са юристи. Поради това ще се опитам да представя в най-общ смисъл проблема, като едновременно с това навляза в сърцевината му, за да засегна някои не толкова известни елементи.

Вие знаете добре, че ЕС е уникален в същността си. Той не може да бъде сравнен с нищо съществуващо, с нищо познато в цялата история на международните отношения. Той не е създаден по познат модел, не е нито федерална държава, нито конфедерация, нито истинска международна организация, нито т.нар. организация sui generis – от догматичноправна гледна точка ЕС не е дори истинска организация, защото не притежава юридическа правосубектност (не е юридическо лице). Ще се върна по-късно на този въпрос, защото е изключително важен.

Да се обясни какво представлява ЕС от правна гледна точка е по-лесно, когато се използва апофатичния метод, присъщ на богословието. Когато се описва какво всъщност представлява Бог, се обяснява какво не е той – той не е човешко същество, не е материя, не е живо същество, той не е и просто идея, не е нещо, което се крие на небето... – той е нещо друго. Какво точно, не се знае... Същото сякаш е и при ЕС. Той не е държава или федерация или конфедерация от държави, макар по някои свои белези (органи, функциониране, а даже и обща територия без вътрешни граници, обща валута, общо гражданство, обща външна политика, централни органи и единен пряк политически изборен процес) силно да наподобява държава или федерация от държави. Той не е и международна организация (или поне не е “истинска” международна организация), макар да е създаден по силата на международен договор (Договорът от Маастрихт от 7 февруари 1992 г.) – защото не е правен субект. Макар да се “държи” като правен субект, учредителният му акт не предвижда той да бъде юридическо лице със собствена правоспособност и дееспособност – нито по международното, нито по националното право (обратно на изрично предвиденото за Европейската общност в чл. 281 и 282 ДЕО). ЕС “съществува”, но най-вече в душите, в желанието, в политическата действителност, но не и в юридическата действителност в тесния смисъл на думата, защото за правото има само физически и юридически лица. Вярно е, че ЕС прави усилия да придобие юридически персоналитет или поне да играе ролята на юридическо лице. По-вярно ще е обаче, ако кажем, че ЕС е юридическо лице в зародиш. Или ако искате, бебе, което още не е родено, но майката вече го носи и след няколко месеца то ще се появи. Но точно в този момент бебето още не е родено. Не е родено, но понякога се държи като родено... Или ако използваме постановката от гражданското право genatus pro nato habetur (заченатия да се счита за роден), когато имаме неродено дете и наследодател почине, детето има право да го наследи от момента на раждането си. Днес всички знаят, че един ден ЕС ще бъде истински правен субект – годен да “наследява”, т.е. да носи сам права и задължения. До тогава който иска, може просто да го “счита за роден” – и през 2004 г. за “роден”, т.е. за годен правен субект, го счете не друг, а най-голямата военно-политическа организация в света: Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), която подписа с ЕС... международен договор...

И до днес обаче Европейският съюз като истинско юридическо лице все още не е “роден”. “Раждането” бе предвидено за 1 ноември 2006 г., когато трябваше да влезе в сила Конституцията за Европа. Тя предписваше, че ЕС трябва да стане действително юридическо лице, прогласявайки използвайки простите думи: “Европейският съюз е юридическо лице”. Това са същите думи, които Учредителните договори – договорите от Рим и Париж, използваха при създаването на Европейските общности. Когато ЕС е бил замислян през 1992 г. чрез Договора от Маастрихт, “бащите” му не са искали да включат това, което вече са написали в договорите за общностите – че ЕС е юридическо лице. А те не са искали това, защото са се страхували, че ако се даде юридическа правоспособност на ЕС, който ще притежава гражданство, валута, външна и вътрешна политика, обща икономика без граници, то това, което ще се създаде, ще е твърде трудно да се различи от една обикновена държава... Няма значение дали е федерална, конфедерална държава или модерна държава, която не прилича на другите съществуващи в този момент държави.

Така те предпочетоха да не “съобщават” какво представлява точно ЕС. Думите, формулировките, използвани в чл. 1 на Маастрихтския договор, са пример за това как се казва нещо, което нищо не означава: ЕС се създава на основата на съществуващите три общности, три юридически лица, три международни организации, допълнени с... две политики?! От правна гледна точка това е напълно безсмислена формула. Три юридически лица, допълнени от две политики, от два вида воля, от две сфери на дейност... Как да се допълни юридическо лице със сфера на дейност? Ала точно това е Европейският съюз... “Първият стълб”, който се състои от трите съществуващи общности, и още два “стълба”. Тази формула за трите стълба – доста странна и даже безсмислена, бе измислена като сравнение с храм, древна гръцка постройка, с три колони. Но трите стълба не са трите съществуващи общности, трите юридически опори. Трите правни общности, трите юридически лица, европейските общности, съставляват само първия стълб.. А другите два стълба са относително аморфни. Те са дотолкова аморфни, че си позволявам да твърдя, че днес не съществува обща външна политика и че тя никога не е съществувала – тя не е нищо друго освен мечта, идея, проблем за решаване, отправна точка, към която да се върви за в бъдеще, но нищо повече... ЕС никога не е имал истинска обща външна политика дори и след атентатите в САЩ на 11 септември 2001 г. И днес все още няма... Третият стълб пък бе ограничен с Договора от Амстердам и май и до днес също няма разгърнато съдържание...

Въпреки това, когато възникнат спорове на какво основание, все пак, ЕС се държи като правен субект – сключва договори, има органи, които говорят и действат “от негово име” и т.н., за достатъчно приемлив (поне от политическа гледна точка, а в случая именно тя е водеща...) се приема отговорът, че в тези случаи ЕС действа чрез правния персоналитет на съставляващите го три (днес вече две) Европейски общности, т.е. че е тяхна политико-правна еманация...

Вие знаете много добре, че Европейските общности са създадени през 50-те год. на ХХ в. Тогава се създават три европейски общности, а след договора от Маастрихт остават да съществуват две. След договора от Ница, след изтичането на 50-годишния срок, предвиден за първата общност – тази за въглищата и стоманата – има вече само две общности. Това, което е още по-интересно, е, че новият Римски договор, т.е. Конституцията за Европа, предвиждаше голямата европейска общност – старата икономическа общност, която бе преименувана в Маастрихт, да изчезне и да не съществува повече след влизането в сила на Конституцията, докато третата общност ще продължи да съществува дори и след влизането в сила на Конституцията. Това е Европейската общност за атомна енергия (Евроатом). Тя няма да бъде част от новия ЕС, а ще продължи да съществува самостоятелно – но относително самостоятелно, тъй като органите на двете организации ще бъдат общи, както до сега бяха общи органите на трите общности и на съюза...

Ала Конституцията за Европа навярно няма да влезе в сила – нито през ноември 2006 г., нито през ноември 2007 г., нито, според мен, през 2010 г. и дори ако отида по-далеч  навярно никога, защото това беше една хипер-политическа идея, свръх-ширакска идея, изключително амбициозна, крайно нереалистична – нереалистична, защото в този си вид не може да бъде реализирана... Тази идея искаше да създаде политическо обединение чрез правни инструменти (способи), а това никога не се случва. И точно това бе ясно осъзнато от големия Баща на Европа Жан Моне, който много добре разбра, че ако всички предишни усилия, всички идеи да се построи обща Европа, са се провалили, то е, защото са искали да създадат политическа Европа с правни и донякъде политически способи или със способите на армията, с аргументите на оръжията. И той предлага друг модел – моделът на икономическата интеграция, която може да доведе един ден, както Ж. Моне е казал, от тази конструкция да се създаде истинска федерация на държави или истинска политическа общност. Изминали са 60 години, без това да се е случило, без да може да се създаде истинска политическа общност, защото политическите различия са се оказали прекалено големи и трайни... И провалът на Конституцията беше само поредното доказателство за липсата на готовност.

Затова нека се върнем на идеята за правовата общност, защото именно от правна гледна точка ударението трябва да се постави върху общността, т.е. върху Европейската общност. ЕС е само усилие, само опит, само мечта дори... Правовият ред на тази Европейска икономическа общност, която отсега вече се нарича просто Европейска общност, е нещо, което съществува само по себе си, което има свое лице, свои принципи, свои основи, свои директни и важни за всекидневния живот на европееца последствия – това са причините, поради които мисля, че е важно да се отдели внимание именно на нея. Дори и защото, както стана дума, именно тя е правният субект, над който се надгражда съюзът – както възприема и ООН: когато става въпрос за ЕС, от правна гледна точка се има предвид Европейската общност в същността си на юридическо лице, което има право да бъде участник на международната правна сцена. В Международния трибунал по морско право в Хамбург преди няколко години се разгледа дело между Чили и ЕС – за всеки юрист това е безсмислено поставен казус – как може да има дело между държава и формирование, което не е нито държава, нито дори международна организация, нито дори юридическо лице. Няма нищо, което да се крие зад това... Но дело имаше!



Вярно е не само, че “Европа няма телефонен номер”, но и не се знае кой е начело, кой е зад кулисите, кой е вътре в самия ЕС. Знае се, че това не е юридическо лице... ЕС остава просто идея в политическото съзнание и желание. Но от правна гледна точка Европейската икономическа общност, или днешната ЕО, е правното сърце (тяло) на европейската интеграция, на цялата конструкция. Тя е жива, тя е жизнеспособна, защото е... икономическа. И затова аз повтарям “първото й име” – ако “фамилията” й е Европейски съюз, то “първото й име” е “Европейска икономическа общност”. Повтарям го, защото е изключително важно: Европейската общност е икономически проект и затова е успешна, затова съществува почти 60 години и ще продължи да съществува.

Тази Европейска общност, която нататък ще наричам правова общност, защото тя в действителност е правова общност – и не аз, а Съда в Люксембург я определя като такава – се изгражда върху няколко много важни основи. Тя има собствен правен ред, изцяло различен правопорядък по отношение на съществуващите правопорядъци. На първо място, той се отличава напълно по отношение на международния правен ред. На второ място, напълно различен и от вътрешния правов ред на държавите-членки. Няма значение каква е правната система в отделната държава, дали се отнася до монистичен или дуалистичен модел, като например в Италия, например. Общностният правен ред е различен, може да се определи като трети или като втори правен порядък – това няма значение. Това е изцяло автономен правен ред и е автономен на първо място заради източниците си – той има собствени източници на правото, които са разделени на две: първични и производни източници. Освен това има собствени за цялата тази правна система органи, които са органи на международна организация, но които се различават твърде съществено от органите на съществуващите международни организации. Трудно е дори да бъдат сравнени например, Парламентът на ЕС и Общото събрание на ООН или Европейският съвет и Съветът за сигурност на ООН, или Председателят на Комисията на ЕС и Генералния секретар на ООН – нито по отношение на техните прерогативи, нито по начина на конституирането им, нито дори по реалната им власт. Накратко, органите на интеграцията са над-национални органи, или ако използваме термина, който лично аз предпочитам, това са над-държавни органи. С други думи, те не зависят от волята на държавата, те са относително независими. Когато казвам относително, имам предвид например Европейския парламент, чиито депутати се избират чрез преки и свободни избори, имам предвид и Комисията, която от правна гледна точка е напълно независима или поне членовете й трябва да бъдат независими от държавите-членки, но които все пак се предлагат от правителствата и назначават от техния орган – Съвета. И най-вече имам пред вид Съда, са независими, въпреки че съдиите също се назначават от правителствата (Съвета). И което е още по-важно, тези органи се налагат на държавите, притежават прерогативи, които са по-силни от тези на държавите. Например Европейската комисия може да наложи на държавите-членки или на някои от държавите-членки ограничения, глоби, задължения чрез директивите и регламентите. Същият е случаят и с Европейския парламент в качеството му на законодателен орган, очевидно такава власт над държавите имат и Съдът на Европейските общности в Люксембург, и Първоинстанционният съд, и новите съдилища към Първоинстанционния съд.

Нещо повече – този самостоятелен правен ред се основава върху собствена съдебна система, която е още по-специфична. Това не е просто един съдебен орган, както е при ООН – Обединените нации имат два правораздавателни органа – Международният трибунал по Морско право в Хамбург и Международния съд в Хага. Но няма система, която би включвала поне няколко елемента, които изискват системни и йерархични отношения. Международната съдебна система, изградена в рамките на интеграционните общности, е нещо, което съществува за пръв път в историята. В момента там се изграждат три равнища на правораздаване – предвидено е триинстанционно производство, макара за сега да се осъществява все още само двуинстанционно. Предвидено е да съществува инстанция на общо основание, апелативната инстанция и касационната инстанция. Три равнища на съдебния процес в рамките на една международна организация – преди 15–20 години това би било немислимо. Това е още едно доказателство, че става въпрос за автономен правен организъм.

Редом с това съществува и гражданството на ЕС, което е преди всичко гражданство на Европейската общност, защото неговото съществено съдържание са икономическите права, към които се прибавят няколко политически права, провъзгласени от Договора от Маастрихт – право на глас в чужбина за европейските парламентарни избори и за местните избори, когато гласуващият да е гражданин на друга държавачленка, достъп до дипломатическа закрила от друга държавачленки и други не толкова важни права, които обаче са необходима гаранция за осъществяването на същинските права – икономическите: свободното движение на работещите или на желаещите да живеят в друга държавачленка, без да работят, защото са осигурени материално (моделът “Даяна”, която може да вземе самолета, да напазарува в Париж и след няколко часа да си е вкъщи – или да остане колкото си иска в държавата, на която не е гражданин...).

Съществува най-сетне и единната валута, която е най-вече икономически фактор, но също така и правен, защото е гума, която изтрива всички икономически граници между държавите. Вече не съществуват истински национални икономики, защото един от съзидателните фактори на модерната нация е националната валута (парична единица) – другите са границите, езикът, религията, но най-вече националната валута и националната икономика/националния пазар. Това е основата, върху която са възникнали модерните държави. Но то вече не съществува... И това създава проблеми или предизвиква юридически последствия.

Освен това сме свидетели на усилия във формата на правни норми да се създаде основа за обща външна политика и истинска система на правила, засягащи съдебната система на държавите и проблемите, традиционно определяни като вътрешни работи.

Всичко това са елементи на този самостоятелен правен ред. Това, което е най-важно за него, са правата, които всеки един би могъл да получи от този самостоятелен правен ред – и то от националните си органи и пред националните си съдилища. Защото този самостоятелен правен ред е ефективен, приложим, съществуващ, на територията на всички държави-членки. Поради това е важно да се познават принципите за прилагане на Общностното право във вътрешното право. Когато се говори за прилагане, става въпрос за източници и за права. Източниците, които стават източници на прилагането на цялата територия на всички държавичленки, и права по прилагането по отношение на всички юридически лица и/или физически лица в държавитечленки: граждани, временно пребиваващи и др.

Става дума за собствен автономен правен ред, но който влиза в преки взаимоотношения с правния ред на държавитечленки и на всяка от държавитечленки. Съществуващите норми, или поне по-голямата част от тях, се отнасят пряко до частното лице, което отличава Общностното право от Международното. Тези норми засягат пряко около 500 млн. граждани и около 1 млн. юридически лица.

На първо място имаме държавата с всичките й органи, които са ангажирани от Общностното право, на следващо място може да се поставят всички юридически лица, например, компаниите, а дори и сдруженията от социалния живот, от гражданското общество – фондации, асоциации и др. А освен това и частните лица...

Това взаимодействие между Общностния правен ред и вътрешния правен ред се извършва на основата на две системи от принципи, които се допълват, но само една от тези системи доминира, тя е по-важна. Една от тези системи е системата на конституционните принципи на всяка държавачленка. В този случай книгата на проф. Ж. Ридо е изключително полезна, защото той е единственият, който задълбочено е изследвал конституционните системи на всичките 25 държави в ЕС, като същевременно с това анализира как всяка държавачленка разрешава действието, прилагането на територията си на Общностното право на територията си.

Съвсем накратко, има два различни начина, два различни подхода. Първият, който може да се определи като испанският подход, е, когато конституцията предписва всички необходими условия за прилагането на Общностното право – директният ефект, непосредствената приложимост, приматът (върховенството), ролята на националните органи при създаването на норми на Общностното право и др. При този подход се използват много норми, членове, алинеи...

Другият модел, който може да бъде наречен френски подход, е моделът, при който конституцията не забелязва съществуването на принципите за прилагането на Общностното право. На въпроса “Защо?” навярно най-краткият отговор е защото Франция се самоопределя като държаванация, като държава, при която нацията се възприема като по-значима от конституцията. С други думи, във Франция нищо не може да бъде по-важно от това, което е създадено от нацията или от нейните представители в Националното събрание. Това е причината, поради която Франция никога не е признала официално нито примата (върховенството) на Общностното право, нито дори изцяло непосредствената му приложимост, засягаща неспособността на държавата да поставя бариери пред него...

Освен това във Франция се играе доста рискована игра между двата конституционни органа, защото Франция няма истински конституционен съд, а съществуват два органа, които играят различни части от ролята на конституционен съд. На първо място, това е Конституционният съвет, който има водеща роля, но освен него съществува и Държавният съвет, който взема решения и се произнася върху въпроси, които са много близки до сферата на дейност на един конституционен съд. Има голяма разлика между вижданията на Държавния съвет и Конституционния съвет, има значителна разлика и между отделните решения, постановени от Конституционния съвет през годините.

В България, накратко казано, политиците следваха много отблизо френския модел, избягвайки всички норми, които биха провокирали политически конфликти, и днес може да се твърди, че действието на Общностното право е без ясни конституционни основи в България...

Принципите на прилагане, които образуват втората система, са принципи на самото Общностно право – това са принципите, разработени най-вече от Съда в Люксембург и от органите на Европейските общности, с цел да ръководят отношенията между Общностното право и вътрешното право. Защото дори националните конституции и официалните органи на държавитечленки да не го заявяват в прав текст, например, в Учредителните договори, то Съдът в Люксембург формулира трите принципа, които са преповторени от анализаторите през годините. Накратко, самото Общностно право е създало и наложило принципите на своето прилагане на териториите на и по отношение на частните лица от държавитечленки.

Тук се поставя въпрос, който е изключително сложен и който заслужава внимание, тъй като няма само едно окончателно решение – въпросът дали принципите са два или три. Според много автори, сред които е и проф. Ж. Ридо, става въпрос за два принципа – пряко приложение и върховенство. Други автори, чиито идеи споделям, смятат, че има три принципа. Ще обясня по-подробно защо според мен съществуват три принципа. Наистина има две виждания дали принципите са два или три, но в общи линии, съдържанието е едно и също. На първо място, в това, което се нарича непосредствена приложимост, думата “непосредствена” е с изключително значение, защото тя показва смисъла на този принцип. Идеята на този принцип е, че Общностното право като такова се прилага в държавитечленки и то непосредствено, неопосредено, т.е. не е необходимо наличието на вътрешен акт, за да може да се приложи общностния. Ако имате източник на правото  акт или норма на Общностното право, тази норма е приложима във всички държавичленки по отношение на всички юридически и физически лица без значение дали държавата е положила усилия да я приеме или да постави бариери пред действието й. Първият елемент на непосредствената приложимост е, че Общностното право става действащо право във всички държавичленки. Вторият елемент е, че не само не е необходима намеса от страна на държавата, но тя дори е и забранена от Съда на ЕО – според него държавата не трябва да предприема никакви мерки, които да отворят правните граници на държавата, тъй като самата държава е част от ЕС или се присъединява към ЕС. Това означава, че – ако използваме примера на България, на 1 януари 2007 г. Договорът за присъединяване влиза в сила и България става член на ЕС и цялото Общностно право с всичките му източници, с всичките си норми, които са около 5000 стр., веднага става приложимо право в България. При това няма никакво значение дали има или не съгласие на държавата по отделните актове...

Ако на 3 януари 2007 г. бъде приет регламент от Съвета, който влиза в сила на 10 януари 2007 г., то на 11 януари 2007 г. той става част от приложимото право в Италия, Швеция, България. Нищо не може да попречи на прилагането му. Няма необходимост от ратификация, да бъде публикуван в националния държавен вестник, няма необходимост да бъде подписван от Президента на Републиката или от Министър-председателя. Всяка намеса от страна на държавата е забранена. И е забранена, защото ако държавата се намеси дори и в положителен смисъл и даде съгласието си за прилагането на нормата, акта, този акт ще се прилага като акт от вътрешното право, бъдейки част от вътрешното право. А това, което е най-съществено, е че Общностното право се прилага именно като такова в държавитечленки, а не като вътрешно. То не става част от вътрешното право, което го отличава напълно от международното право. Ако имате международен договор, който е ратифициран и влиза в сила, той се прилага в държавитечленки като част от вътрешното право, като източник на вътрешното право и заема място в йерархията на нормите на вътрешното право, която се определя от даден текст – в България, например, това е чл. 5, ал. 4 от Конституцията, който казва, че международните договори са част от вътрешното право и се прилагат с предимство пред всички закони на вътрешното право. Подобно е и положението в почти всички модерни държави – международните договори заемат място след Конституцията, но преди разпоредбите на вътрешното право, и са част от вътрешното право, те стават вътрешноправни актове на основата на ратификация или чрез други инструменти, защото не всички международни договори се ратифицират.

Актовете на Общностното право не са част от вътрешното право. Те се прилагат като отделен правен ред. Така съществуват две правни “слънца” над територията на всяка държавачленка – вътрешното право, в чиято основа е конституцията, и Общностното право, което се създава в Брюксел и което е по-силно, защото при конфликт Общностното право има примат над вътрешното.

Тук може да възникнат два проблема. Първият проблем засяга договорите, първичното право. Казва се, че няма изискване за ратификация, за да може Общностното право да се прилага в държавачленка. Но Учредителните договори, договорите за присъединяване, договорите, които предвиждат някакво изменение – договорите от Ница, Амстердам, трябва да се ратифицират, за да влязат в сила. Да, договорите трябва да бъдат ратифицирани, но не и за да се прилагат във вътрешното право. Договорите трябва да бъдат ратифицирани, за да влязат в сила в качеството си на източници на Общностното право. Например, Конституцията за Европа трябва да бъде ратифицирана от всички държавичленки, но дори тя да е ратифицирана, тя не става част от вътрешното право. Тя не се прилага във вътрешното право като международен договор. Тя ще се прилага като независим източник именно на Общностното право. Ако използваме примера на цитирания вече чл. 5, ал. 4 от Конституцията на България – като трябва да се уточни, че подобен текст съществува в повечето модерни държави, то този текст няма да се приложи спрямо Конституцията за Европа или другите договори, дори и всички изисквания са изпълнени – това е договор, подписан от държавния глава, ратифициран от Народното събрание, публикуван в държавния вестник, влязъл е в сила. Този договор не може да стане част от вътрешното право и поради съществуването на противоречие – според принципа на примата Общностното право има преимущество пред всички вътрешни актове, дори и пред конституцията, докато международните договори нямат примат над конституцията...

Вторият въпрос, който поставя още по-големи проблеми пред юристите, е въпросът за директивите. Можем да приемем, че между регламентите и директивите има една главна разлика – регламентите включват норми, които може да бъдат пряко прилагани по отношение на частните лица. Напротив, директивите, които са приети по същите процедури, не подлежат на пряко приложение, а непряко – държавата,до която са адресирани, трябва да предприеме определени действия, за да ги изпълни. Това обаче не означава, че директивата не е непосредствено приложима. Принципът на непосредствената приложимост важи и за директивите, както и за всеки друг източник на Общностното право. Вярно е, че държавите трябва да предприемат определени действия в изпълнение на директивите. Мерките, които държавата предприема на основата на директива, не са мерки, които определят дали акта е приложим или не, а са мерки по приложението на този акт, което означава, че точно защото този акт е приложим, държавата е задължена да го приложи, да изпълни всичките му изисквания, да предприеме всички предписани мерки, т.е. да следва поетите ангажименти, основаващи се на този акт или на директивата. И обратното – ако държавата не вземе необходимите мерки, директивата не остава “неприложима” – а именно защото е действащо право, дори при липса на национални мерки, тя пак може да се приложи – този път пряко, ако съдържа разпоредби, годни да породят директен ефект, т.е. годни да бъдат приложени от национален съд.

Актовете на Общностното право не се въвеждат във вътрешното право – няма процедура по въвеждането или други предвидени от националното законодателство механизми. Общностното право става приложимо право от момента на своето появяване – от момента на влизане в сила на даден регламент, например. Регламентът влиза в сила като регламент на Общностното право според разпоредбите на Общностното право, след публикуването му в Официалния вестник на ЕС. Той влиза в сила на дванайсетия или двайсетия ден от публикуването му и става действащ регламент в 27 държавичленки, пред 2700 съдилища и по отношение на 500 млн. души. И държавата не може да попречи на това. Нито пък трябва да приема мерки, за да бъде този акт приложим на нейната територия, какъвто е случаят с международния договор. Що се отнася до директивите, мерките, които държавите трябва да предприемат, са мерки по прилагането, или както се наричат още мерки по транспонирането. Това са единствените мерки, които се вземат по отношение на директивите. На български език правилният термин е “транспониране”, а не “въвеждане”. Директивите не се въвеждат, те се транспонират, т.е. съдържанието им се възпроизвежда или просто изпълнява в или чрез вътрешноправните актове. Но – и това е особено важно – ако държавата не извърши тази дейност, ако държавата не предприеме вътрешни мерки, текстът на директивата не остава мъртва буква, не е неприложим, той остава да бъде приложен. И ако държавата не го е приложила, всяко частно лице, компания, сдружение от публичния живот може да отиде в съда и може да поиска да приложи тази директива, която е останала неприложена от държавата. И онези норми на директивата, които са достатъчно ясни, пълни, конкретни, безусловни и годни за прилагане от национален съд, могат да дадат дирекно на частните лица права в отношенията им с държавата (което се нарича “вертикален” или “ограничен директен ефект”).

Преминаваме към примата – втория основен принцип. За обозначаване на примата на френски има една дума – primauté, но на английски съществуват две думи, които се и различават по смисъл – primacy и supremacy. Както и всички останали принципи, приматът е обявен от СЕО в известното решение Costa c/ ENEL през 1964 г. Съдържанието на принципа може да бъде обяснено по много лесен начин – въпреки че възникват доста усложнени последици: цялото Общностно право има примат над цялото вътрешно право. От лингвистична гледна точка това обяснение е просто. Проф. Ж. Ридо използва подобен модел: “Общностното право в цялост, казва той, има примат, налага се, над вътрешното право на държавитечленки в своята цялост.” Аз не съм изцяло съгласен с тази позиция, защото смятам, че принципът на примата е ограничен от гледна точка на своето действие, т.е. има функционални ограничения. Това означава, че няма абсолютен примат, на първо място, защото това не е необходимо. Къде е конфликтът? Какъв примат? Съществуват норми, които забраняват убийството и предвиждат строги наказания – например, затвор от 8 или 15 години. Как подобна може подобна норма от Наказателния кодекс да влезе в конфликт с някоя норма на Общностното право? Това не е възможно – в Общностното право просто няма норми, които да противоречат с тази, а всъщност изобщо няма норми по този въпрос. Или например конституционна норма, която постановява, че Франция е светска републики? ЕС няма никакво отношение към този въпрос. С други думи, не е вярно, че цялото Общностно право има примат над цялото вътрешно право. Вярното звучи по-иначе: всяка норма на Общностното право има върховенство над всяка противоречаща й норма от вътрешното право. Няма значение какъв е източникът на Общностното право, няма значение и каква е нормата. Тя има примат по отношение на която и да е норма от вътрешното право – независимо дали става въпрос за административни нормативни актове, за национални закони, за национални кодекси, дори за национални конституционни норми. Това предизвиква сериозни политически конфликти. Но СЕО и съдебната практика са абсолютно категорични – невъзможно е да има действаща национална норма, дори конституционна, която да противоречи на норма на Общностното право, защото това рискува да предизвика пълно объркване в рамките на общностната система, чиято основна идея е, че всички норми на Общностното право са приложими по същия начин и изцяло във всички държавичленки.

СЕО постановява, че Общностното право ще загуби общностния си характер, своя над-държавен и над-национален характер, ако приложението на неговите норми може да бъде възпрепятствано от всяка държава чрез нейни вътрешни норми. Ако държавата може да наложи вътрешна норма, дори и тя да е конституционна норма, то Общностното право вече не е общностно. То става международно право, което зависи от националната воля, т.е. от политическата воля. Днес една политическа сила е на власт и приема тази норма, но след това друга политическа сила идва на власт, която приема закон или решение, че тази норма няма да се прилага повече... Общностното право не може да зависи нито от политическата воля, нито от друг държавнически елемент, след като е влязло в сила. Държавите са създателките на Общностното право, на Учредителните договори, след това на актовете, които са приети от Съвета на министрите, където заседават истинските представители на националните правителства, но след приемането и влизането в сила на дадена норма на Общностното право, тя не зависи повече от държавите. Тя се налага над националното законодателство с всичките му елементи, вкл. и над конституцията.

Франция например не е съгласна с това положение. И когато казвам Франция, имам предвид политическите органи или относително политизираните органи. Напротив, по-голямата част от големите френски специалисти, като проф. Ж. Ридо и проф. Готрон, са изцяло съгласни, че приматът засяга и националната конституция. Вярно е, че в действителност никога не е имало ситуация, при която норма на Общностното право да е била в конфликт с норма от вътрешното право на Франция. Тя измени няколко пъти националната си конституция, за да не се окаже в ситуация, при която конституционна разпоредба да противоречи на норма на Общностното право, вкл. и по въпроса за Конституцията за Европа – измененията от март 2005 г.

Какви са последствията от прилагането на принципа на примата? Първото последствие е, че всички вътрешни норми, които са в противоречие с дадена норма на Общностното право, не се прилагат повече. Никой – обществените и административните органи и частните лица, не могат да приложат национална норма, ако тя противоречи на общностна норма. Ако се отиде на съд, то съдията е задължен да приложи нормата на Общностното право, а не националната норма. Трябва да се оставят без приложение всички норми от вътрешното право, които са в противоречие с Общностното право. В този случай проблемът идва от преценката дали има конфликт или не, дали има противоречие или не. И ако се казва, че когато има противоречие, не се прилага нормата на вътрешното право, това е много ясно. Но когато се четат нормите, трябва наистина да се чете между редовете, между думите, за да се види дали наистина има противоречие или не, дали всички норми са абсолютно идентични или не. Знаете, че технологията на законите е сложна. Съществуват норми, които съответстват на други норми, или които се основават на други норми, или пък които служат за основа на други норми. Това е причината, поради която най-важното следствие от принципа на примата, който не е достатъчно добре познат, е, че всеки национален орган и най-вече националният съдия, трябва да остави неприложена националната норма, която съответства на норма на Общностното право, дори ако няма противоречие между тях. Ето един пример. При продажбата на минерална вода, ако има норма на българското право, която постановява, че когато продавате минерална вода, трябва на етикета да е описано кога е произведена, какво е съдържанието й, какво е процентното съдържание на веществата и др, и в същото това време действа и европейски регламент, който съдържа същите изисквания за продажба на питейна вода, описани със същите думи – възниква въпросът кой от двата акта трябва да се приложи. И въпреки че изглежда просто, има рискове. За това в този случай не трябва да се прилага българското законодателство, а трябва да се приложи европейския регламент – дори и да няма очевидни противоречия между двете норми, дори и да няма никаква разлика.

Това се прави с цел да се избегне рискът от това преценката на един съдия или на даден орган да се различава от преценката на друг съдия в друг град в същата или в друга държавачленка. Това прави проблема още по-сложен, защото ако съществуват разногласия между двама съдии в една и съща държава, то решението може да бъде намерено чрез механизмите пред съответния Върховен съд или съответния Конституционния съд. Но когато става въпрос за различия между френския или немския съд, например, тогава можем да станем свидетели на разрушена общностна съдебна система. Тя не може да продължи да функционира, ако различните съдилища вземат различния решения по един и същ казус дори и на основата на единна система от критерии за преценка. Това е причината, поради която дори и да не съществува конфликт между Общностното и вътрешното право, всеки път, когато съществува норма на Общностното право, се прилага именно тя, а нормата на вътрешното право остава неприложима, дори когато тя е идентична.

В заключение може да се каже, че приматът е изключително важна предпоставка за третия принцип – принципа на директния ефект, който е и най-важният принцип, защото той постановява, че всяка норма на Общностното право може да създава права и задължения по отношение на всяко лице във всички държавичленки. С други думи, Общностното право е способно да засяга правното състояние на частните лица във всички държави-членки, дори когато не става въпрос за норми, които не са създадени от органите на държавите-членки, които са създадени дори против волята на тези държави-членки, против които те са гласували в рамките на Съвета на министрите.

Принципът на директния ефект е третият по ред и най-сложният от трите принципа относно действието на Общностното право. Той е и принципно различен от подобната идея за директно действие на някои норми на Международното право – например нормите относно правата на човека. В рамките на правната система на ЕС директният ефект е основополагащ елемент, защото директният ефект прави от гражданите на държавитечленки субекти на правото на ЕС. Международното право е между-държавно право, което засяга в определена степен и хората. Точно обратното, Общностното право е над-държавно право, т.е. на по-високо равнище от Международното право, но което засяга пряко частните лица във всяка държавачленка, вкл. и юридическите лица, всички субекти на частното право, които съществуват в дадена държава, без значение каква е системата или как се наименува.

Освен това има още един много важен елемент – ще прокарам разграничителна линия между принципа като такъв и директния ефект в качеството му на характеристика на норма на Общностното право.

Принципът на директния ефект е провъзгласен и от СЕО почти в самото начало на европейската интеграция. Съществуването му е оспорвано през всичките години от тогава до сега от националните юрисдикции, от националните конституционни съдилища, защото това наистина е принципът, който най-очевидно превъзмогва националната власт. Това е принципът, който осмисля съществуването на Общностите и Съюза и изисква правомощията на органите на държавата да бъдат намалени. ЕС може да играе самостоятелна правна роля, да извършва дадени действия според определените в договорите цели и ценности без посредничеството на държавата или на органите на държавата. ЕС създава нормите, а частните лица, които са адресати на тези норми, са пряко засегнатите, без да има значение съществуването на държавните органи – Министерски съвет, Парламент, Президент, монарх...

Накратко, принципът на директния ефект постановява, че общностното право може да бъде адресирано директно към частните лица. Това е същността на принципа. Той позволява Правото на ЕО и ЕС да съдържа норми, които директно засягат правната сфера на частните лица.

Така и този принцип, както другите два, разгледани по-горе, засягат сърцевината на националния суверенитет, защото оставят “настрана” националното законодателство и намаляват значението, моралната позиция на националното законодателство, вкл. на основния закон – конституцията. Общностните норми – това са норми, които се прилагат, без да се зачитат правомощията на държавата, правомощията на държавните органи, вкл. без да се зачита националният парламент. Това е и причината, поради която, например, от повече от десет години се поставя въпросът как да се интегрират парламентите на държавитечленки в дейностите на Съюза, как да се интегрират парламентите при изработването на актовете, за да получат, на първо място, по-легитимна визия от гледна точка на националния суверенитет и, на второ място, да премахнат политическите пречки, които се появяват, когато даден акт влезе в сила и депутатите се противопоставят с идеята, че не се знае кой и кога разработва тези актове в Брюксел, а те се оказват с по-голяма сила в сравнение с актовете, разработени и приети от националните парламенти. Към Договора за приемане на Конституция за Европа от Рим от 29 октомври 2004 г. са приложени редица протоколи, сред които и Протоколът за ролята на националните парламенти и Протоколът за прилагането на принципите на субсидиарността и пропорционалността, който предвижда ефективна роля, квази-законодателна общностна роля на националните парламенти. Всички предложения на Европейската комисия се изпращат на националните парламенти, за да могат те да се произнесат дали принципът на субсидиарността е спазен или не. Съвсем накратко, принципът на субсидиарността предвижда, че ако ЕС няма предвидено в договорите правомощие, държавите-членки са тези, които имат право да приемат актовете, да вземат решение под формата на правни актове. Но ако става въпрос за области, които са част от поделената компетентност, или паралелната компетентност, Общността може да действа, при условие, че държавитечленки не са в състояние да предприемат действия поради различията си, големия си брой, т.е. те не са в състояние да удовлетворят целите на Договора, определени в неговия чл. 2. Тогава Общността може да се намеси вместо държавитечленки. Общността може да действа субсидиарно, може да замести държавите, за да вземе решение, да приеме регламент или най-вече задължителна за всички държавичленки директива – една-единствена директива вместо да има 25 различни акта на вътрешното право...

С новите протоколи националните парламенти вече са поканени да се произнесат дали Европейската комисия, например, е спазила условията по прилагането на принципа на субсидиарността, т.е. дали Комисията е спазила условията или е нарушила този принцип, дали е навлязла в суверенитета, независимостта или правомощията на държавите. Съществува едно много съществено ограничение, което трябва да се спазва. Ограничение, което се преценява от СЕО, но преди да се отиде до съда или още по-добре вместо да се отиде пред съда, добре е да има превантивен механизъм. Ролята на такъв превантивен механизъм играе системата на националните парламенти.

Това е наистина нова идея на европейската правова общност. Правова общност, която се опира върху най-представителните органи на държавитечленки – националните парламенти. Това придава по-голяма легитимност, а освен това намалява напрежението, което произлиза от факта, че Европейският парламент, който е избиран чрез преки избори, не играе решителна роля, а е помощен орган, орган, който винаги “тича” след ефекта, след инициативата и още повече, че става въпрос за 750 депутати, които получават между 5 и 10 хил. евро на месец и които не извършват особено мащабна дейност. А това, което е още по-лошо, е, че те нямат правомощията, прерогативите, компетенциите да извършват тази дейност...

Няма да се спирам подробно на демократичния дефицит в ЕС, но това е стъпка към разширяването на правната основа на правовата общност, “европейската общност” на правото.

Този протокол не влезе в сила, защото самата Конституция за Европа не влезе в сила, но смятам, че решението, което ще бъде прието от държавните глави през 20072008 г., е да запазят, да извадят от конституционния договор и протоколите към него важните и полезните елементи, които няма да предизвикат политически конфликти или политическо напрежение. И вместо да има конституция, ще има нов акт, който може да се разглежда просто като поредна ревизия на Учредителните договори, с име от някое населено място, където ще бъде подписан... И без да бъде назоваван “конституция”, той ще съдържа най-важните елементи, вкл. ако и не на първо място, протоколите за ролята на националните парламенти и за прилагането на принципа на субсидиарността, при който националните парламенти са в действителност носители на важни общностни прерогативи.

Всичко това е особено важно, защото на европейската правна конструкция винаги й е липсвала правна видимост – не само легитимност. Казва се, че тя е легитимна, основава се на Учредителните договори. Освен това националните конституции я признават в по-голяма или в по-малка степен, но все пак тя е като огромна кула, чиито крака са изключително слаби и нестабилни, и ще й трябва много повече легитимност.

Това наричам “правна видимост”. От 1979 г. насам депутатите за Европейския парламент се избират чрез преки избори, за да има пряка връзка между общностния законодател и неговия европейски суверен, т.е. европейският народ в широк смисъл, защото когато има европейски парламентарни избори, това е един народ, който гласува заедно в тричетири дни, спазвайки едни и същи процедури, за едни и същи европейски политически партии, за почти едни и същи кандидати... И това е истински политически народ, защото един българин може да участва като кандидат в изборите в Италия или във Франция, както и италианец може да дойде в България и да се кандидатира за изборите за европейски депутат от социалистическата партия или от десницата почти без никакви пречки. Същото важи и за гласуването в друг град или друга държава. 27 държави, но един народ. Не европейска нация, но европейски народ от политическа гледна точка. Освен това европейски електорат. Очевидно, това е още една много важна основа, макар понякога подценявана, на Европейската общност или Европейския съюз като правова общност. Това, което липсва, например, е в рамките на Съвета на Европа – това е важна организация, която разглежда наистина значими въпроси, но Парламентарната асамблея на Съвета на Европа не се избира пряко от народа, а депутатите се определят от националните парламенти. Те се явяват представители само на националните парламенти, но не са представители на своите народи. Те се наричат “национални делегации”, макар да заседават в различни политически групи – това не е истински парламент. Той нито е представителен, нито играе ролята на пряка връзка между европейската система на защитата на правата на човека в рамките на Съвета на Европа и европейския народ, избирателите.

Принципът на директния ефект е най-сложният от разглежданите принципи. Той е най-учудващият принцип, а и най-непознатият в правния свят преди европейската конструкция и непознат във всичките му състояния – най-вече когато се казва, че при определени условия международните договори може да съдържат норми с директен ефект, когато става въпрос за правата на човека – да, но тогава имаме съвсем ограничен директен ефект, който зависи от националната воля и допускане. В рамките на правната система на ЕС директният ефект е първичен елемент, защото прави от гражданите на държавите-членки субекти на правото на ЕС. А въобще не може да се говори за подобно нещо при Международното право. Международното право е между-държавно право, което засяга в определена степен и хората. Точно обратното, Общностното право е над-държавно право, т.е. на по-високо равнище от Международното право, но което засяга пряко частните лица във всяка държавачленка, вкл. и юридическите лица, всички субекти на частното право, които съществуват в дадена държава, без значение каква е системата или как се именува.

Освен това има още един много важен елемент – ще прокарам разграничителна линия между принципа като такъв и директния ефект в качеството му на характеристика на отделна норма на Общностното право.

Принципът на директния ефект е провъзгласен и от СЕО почти от началото на европейската интеграция. Съществуването му е оспорвано през всичките години от националните юрисдикции, от националните конституционни съдилища, защото това наистина е принципът, който най-очевидно заобикаля националната власт. Това е принципът, който постановява, че съществуват ЕС и ЕО и за да изпълняват правната си функция, правомощията на органите на държавата трябва да бъдат намалени. ЕС може да играе юридическа роля, да извършва определени действия според постановените в чл. 1 и 2 на ДКЕ цели и ценности без посредничеството на държавата или на органите на държавата. ЕС създава нормите, а частните лица, които са адресати на тези норми, са пряко засегнати, без да има значение съществуването на държавните органи – Министерски съвет, Парламент, Президент, монарх.

Накратко, принципът на директния ефект постановява, че Общностното право може да бъде адресирано директно към частните лица. Това е същността на принципа. Според този принцип Общностното право е способно и е създадено да бъде способно да се отнася директно за частните лица, т.е. да ангажира и засяга пряко патримониума на всеки субект на Общностното право в държавитечленки. Набляга се на израза “В държавитечленки”, а не “НА държавитечленки”, защото става въпрос не само за гражданите на държавитечленки, но и за други, които легитимно пребивават на територията на държавачленка – например, чуждестранните студенти, туристи понякога и при определени условия други, които са подвластни на разпоредбите на националното и на Общностното право в определена държавачленка. Т.е. ако френското законодателство се прилага спрямо чужденците, които се намират на френска територия, Общностното право също се прилага. Очевидно, не цялото Общностно право може да се приложи по отношение на всички граждани или временно пребиваващи – това става според условията. Съществува европейски регламент, който засяга, например, туризма, и той се прилага във всички държавичленки – дори и в Гърция, която вярва, че е най-туристическата държава в света, по отношение на всички, които се намират на тяхна територия.

Принципът предвижда, че Общностното право е замислено като правна система, способна и задължена да се намесва в правния патримониум на частните лица. Не съществува подобна възможност, например, когато става въпрос за Международното право. Международното право не е предвидено да регулира отношенията между хората, то може само между другото да засяга тези отношения. Случва се рядко, но не е невъзможно. Съществуват конвенции, които се прилагат в държавите и могат да породят права и задължения за частните лица. Но това са изключения. Напротив, това е съдържанието на Общностното право, това е неговото raison d’être. La raison d’être на Общностното право е да регулира отношенията на място между хората, а не между държавите.

Защо? Защото Общностното право е икономическо право. Както изяснихме, европейската интеграция е успешна, защото тя е икономически процес, пазарен процес, тя не е нито политически, нито правен процес. Разбира се, съществуват правни и политически инструменти, но съдържанието, сърцевината, гръбначният стълб на европейската интеграция е икономиката. Европейската интеграция, ЕС, ЕО, европейските общности – всичко това е следствие от икономически процес, който се разширява през годините – всяка ревизия на договорите увеличава действието на Общностното право в нови икономически области. Най-важните права, гарантирани от Общностното право, са икономическите права – свободното движение на хората, на стоките, услугите и капиталите. Интеграцията е успешна вече почти 60 години, защото  може да се каже еднозначно – е икономическа!

И още един много важен елемент – за пръв път в историята на Европа няма война вече 60 години, като изключим войната в Сърбия, която е изключението, което потвърждава правилото. Тя беше относително локална война, по-скоро неразбираема. Но освен това за пръв път от съседството им, между Франция и Германия няма война вече повече от 60 години. Най-сетне в Европа е установен истински мир. Защо, макар че винаги е съществувал стремежът към стабилен и траен мир, никой не успял да постигне това? Единственият, който е открил механизма да се избегне войната, е Жан Моне, който е заявил, че икономиката е в основата на войната и че икономиката може да помогне да се избегнат въоръжените конфликти, ако се унищожат причините за войните, т.е. ако се премахнат икономическите граници.

Но макар границите да са премахнати, това не са правните граници. Правото прави и до днес много ясно разграничение до къде важат френските закони и къде е началната точка на действие на италианските закони, например. Но не се знае къде е границата от икономическа гледна точка. Тя просто не съществува – за стоките, капиталите, работниците. Икономическите фактори са тези, които позволяват на интеграцията да попречи на избухването на война. И когато се възпрат войните, мирът се явява най-важния фактор, за да има правен ред, за да има качество на живота, за да има истински социален ред. Това позволява да се построи Европа като правова общност.

И икономическата логика е тази, която изисква и налага необходимостта от директния ефект. Директният ефект е извикан от икономическата логика, защото идеята на тази интегративна конструкция е, първо, да има централна над-държавна власт, която взема решения, засягащи частните лица, най-вече предприятията – на първо време тези от отрасла на въглищата и стоманата, а след това от всички други икономически отрасли, без да се минава през волята на държавата. С други думи, да се регулират директно отношенията между хората.

Принципът предвижда, че Общностното право е способно да действа, че е способно да засяга правния патримониум на всеки. Това се прави чрез правните норми, които са съдържанието на правните актове, приети или от държавитечленки под формата на международен договор, като Учредителните договори и ревизиращите договори от Ница, Амстердам, Маастрихт, Люксембург, или под формата на актове, приети от над-държавните органи на Общността, като регламентите, директивите и др. Тези норми са изключително многобройни – над милион. Следователно, не може да се каже, че всички норми на Общностното право засягат директно частните лица. Ако отворите Договора, ще видите, че много норми нямат директно действие спрямо гражданите – например, за това, че Комисията е съставена от 25 члена, всеки от които е предложен от държавачленка и се назначава след одобрение от Европейския парламент и т.н. Тази норма как засяга частните лица? Тя не ги засяга или ги засяга от политическа гледна точка, но това е непряко и със сигурност неправно засягане. Съществуват и други норми, които постановяват, че например, всички стоки могат да се движат свободно, всички работници могат да отидат да търсят работа в друга държавачленка. Тези норми засягат абсолютно директно частните лица. Всеки може да отиде пред съда и да поиска осъждането на другиго въз основа на общностна норма.

Съществуват норми, които създават права и пораждат задължения за частните лица, и други, които не създават. Това е, което наричам “самият директен ефект”. Това означава, че трябва да се разграничават принципът, който предвижда възможността Общностното право да има такива норми, и самият директен ефект, който е способността, годността на отделната норма да създава права и да поражда задължения за частните лица.

Накратко, директният ефект е характеристиката на дадена норма. Съществуват норми на Общностното право, които имат директен ефект, и такива, които нямат такъв ефект. Определени норми могат да бъдат използвани пред националния съдия по отношение на друго частно лице или по отношение на държавата. Това са норми, които позволяват на частното лице да получи права по отношение на друг, за когото са породени задължения. Освен това съществуват и такива норми на Общностното право, които не позволяват на частното лице да получи права. Най-вече това са нормите от Договора от Маастрихт, засягащи ЕС. Почти няма, а според някои автори съвсем няма, в рамките на Договора от Маастрихт норми, които да имат директен ефект. Но извън това принципът в качеството си на обща идея предвижда, че Общностното право като цяло е способно да има подобни норми. Това не означава, че всички норми на Общностното право имат директен ефект. То само казва, че това е правна система, която може да има директно прилагащи се норми, норми с директен ефект, притежаващи директен ефект, способни да ангажират частните лица.

Поставя се въпросът, ако не всички норми притежават директен ефект, тогава този принцип разделя нормите на две групи. А другите принципи се отнасят до всички норми на Общностното право. Другите два принципа засягат Общностното право в неговата цялост. Например, непосредственото приложение – всички актове се прилагат непосредствено, без държавата да предприема каквито и да е действия, те се прилагат като общностни изтоници. Приматът – всички норми на Общностното право имат примат по отношение на нормите от националното право. Директният ефект обаче не се отнася до всички норми, а само до тези норми, чието съдържание позволява да бъдат приложени директно. Следователно, нормите са разделени на две – норми, които нямат директен ефект, които не могат да бъдат приложени по отношение на частните лица, не пораждат задължения, и норми, които имат директен ефект, защото тяхното съдържание предвижда задължения или права по отношение на всички частни лица.

Този принцип е изключително важен за социалния живот на всички в ЕС, защото това е приложимото право. То се прилага, когато става въпрос за област на правото, които са наистина важни, дори и за всекидневния живот.



Картината се усложнява още повече, когато стане ясно, че няма правило, което да постанови кои норми имат и кои норми нямат директен ефект, т.е. да посочи кои норми се прилагат спрямо частните лица и кои не. Нито е посочено, наименовано “директно приложима” или “индиректно приложима” за всяка отделна норма. Съдията е този, който трябва да анализира нормата и да констатира дали тази норма е директно приложима, дали тази норма има директен ефект или не притежава такъв директен ефект, т.е. дали може да приложи тази норма и да разреши даден казус между частни лица, или не може да приложи тази норма. Очевидно, за да може съдът да реши дали да приложи дадена норма, трябва да има разработени критерии как да се прецени дали тази норма е директно приложима, дали тази норма му разрешава да развие последствия за частните лица, да определи, например, че “Рено” и “Фолксваген” нямат право да се обединят. Частно лице или друга компания, например “Пежо”, може да поиска от съда да бъде спряно тяхното обединение. Съдията трябва да анализира дали нормата, на която се позовава иска, засягаща концентрацията на предприятията в рамките на общностната система за защита на свободната конкуренция, е директно приложима. Това означава да анализира дали може да я приложи, за да реши конфликта, казуса, представен пред него, и за да може да се произнесе, например, че двете компании нямат право да се обединят и че процесът на обединение трябва да бъде прекратен.

За да може съдията да вземе решението си, трябва да има критерии. Ако всеки съдия изработи свои собствени критерии, ще се получат огромни различия при прилагането дори на една и съща норма от различни съдии в рамките на една и съща държава и дори повече в различните държави на ЕС – има 27 държави с хиляди съдии. И ако всеки изработи своя собствена система от критерии, за да оцени дали една норма е приложима или не, може да се отиде при даден съдия за разрешаването на определен спор, защото се знае, че той ще го реши по различен от друг съдия в друг съд и в друга държава начин. Това е причината, поради която СЕО много добре е разбрал, че на националните съдии им липсват подобни критерии, че СЕО трябва да разработи общовалидни критерии за всички държави-членки и за всички съдии. И в юриспруденцията си чрез многобройни решения СЕО е разработил система от критерии, без да ги изброява – учените, специалистите са се опитали да намерят връзки между решенията на СЕО, да открият критериите, установени от СЕО. В различните трудове се споменават различни критерии, различни системи от критерии, но все пак може да се отделят и запомнят някои от най-важните критерии. За да притежава дадена норма директен ефект, тя трябва да отговаря на пет критерия. На първо място, тази норма трябва да пълна – нормата да има всички елементи, които са й необходими, за да бъде приложена. В по-теоретичен смисъл, всяка норма съдържа хипотеза, диспозиция и част от нормите съдържат санкция. Но това не е достатъчно. Хипотезата и диспозицията трябва да бъдат пълни, завършени. Следователно, необходими са всички елементи от реалния живот, за да може се приложи – за кого се отнася, какво е правото или задължението (защото когато има предоставено право, винаги има и насрещно задължение, което му отговаря). Вторият критерий е нормата да бъде ясна, четивна от правна гледна точка, за да знае съдията какво да прави, как да вземе решение, как да се произнесе. Това означава в нормата да са ясно заявени правата и задълженията, които се пораждат с тази норма. Да е ясно посочено какви права и задължения има адресатът. На трето място, нормите трябва да бъдат конкретни, т.е. за кого се отнасят, кой е кръгът на адресатите. На четвърто място, нормата трябва да бъде безусловна – нейното приложение да не зависи от други условия, да не трябва да се очаква изпълнението на други условия – например, друг общностен или вътрешен акт, определена дата или събитие като присъединяването на някоя държава. С други думи, нормата трябва да е приложима. На пето място, нормата трябва да бъде перфектна от правна гледна точка, което означава да е влязла в сила, да не е отменяна, да не противоречи на другите норми, които принадлежат на друг акт, който в йерархията на нормите заема по-високо място. (Защото при подобен случай съдията трябва да прекрати процеса и да се обърне към СЕО, ако смята, че става въпрос за норма, противоречаща на учредителните договори, например. Това е простото обяснение на процеса. Съдията не предприема тези действия, ако знае отговора, защото е оторизиран да се произнесе и да констатира дали това е неприложима норма, ако СЕО вече го е потвърдил, сезиран от друг съдия. Това е тълкувателното производство, което се нарича “по преюдициално запитване” – националният съдия изпраща на съдия от Люксембург преюдициален въпрос, молейки го да се произнесе. Това е производство между съдии, без страни, без свидетели, в писмена форма.)

Жан-Клод Готрон например обединява всички критерии в един-единствен критерий. Той твърди, че нормата трябва да бъде годна за прилагане от съдията, т.е. трябва съдията да може да намери в нея всичко, което му е необходимо, за да разреши даден казус, за да се произнесе.

Ще се спра и на един особено важен елемент на директния ефект. Когато става въпрос за директния ефект, се говори за норма, която засяга частните лица – физическите и юридическите лица. Това означава, че дори една норма да отговаря на всичките изброени пет критерия, ако тя не засяга частните лица, тя няма директен ефект. Например нормата, засягаща общностните органи, но не и хората, не е норма с директен ефект. Директният ефект е съдържанието на директно засягаща хората и предприятията норма – физическите и юридическите лица на територията на държавите-членки. И което е още по-важно, това са норми, които се прилагат пред националния съдия, а не пред общностен съдия! Ако има норма с директен ефект, това е норма, която позволява да се отиде пред националния съдия – прилага се едно и също право от всички национални съдии във всички държавичленки, а не от общностния съдия.

В теорията – но именно от практическа гледна точка – се разграничават два вида директен ефект, две версии на директния ефект. Съществуват ограничен директен ефект (или вертикален) и пълен директен ефект (или хоризонтален). Това означава, че нормите с ограничен директен ефект са норми, които дават права на частните лица по отношение на държавата – всяко частно лице може да отиде пред националния съдия и да поиска от него да осъди държавата, за да престане или за да започне да извършва определени действия. Що се отнася до другите норми, които имат пълен директен ефект, това са норми, които регулират отношенията между частните лица – истински норми с истински директен ефект. Това означава, че това са норми, които дават права на дадено частно лице срещу друго частно лице или, което е по-често срещания случай, на дадено предприятия, компания или юридическо лице срещу друго. Например при сливането на предприятия – две предприятия, които се сливат, и друго, което не е съгласно, и мисли, че това е противозаконно, отива пред съдията и подава иск да се приложи дадена общностна норма. В този случай става въпрос за норма, която се прилага между тях, на хоризонтално равнище без каквато и да е административна намеса.

Нормата, която дава повод на СЕО да постанови този принцип, идеята на директния ефект, е разпоредбата на сегашния чл. 12 (стария чл. 25) на Договора за ЕО, засягащ правата на митниците. Накратко, текстът през 60-те год. на миналия век гласи, че държавите-членки нямат право да установяват нови мита, т.е. стоките може да се движат свободно, ако до момента на влизане в сила на Договора не е било предвидено ограничение от финансова гледна точка – да се плащат мита. Очевидно, това не е норма, засягаща частните лица. Как да се осъди компания на основата на тази норма? Държавата е тази, която е задължена да предприеме или по-точно да не предприема действия. и СЕО постановява, че дадено частно лице може да поиска национален съдия да осъди държавата да не предприема действия на основата на този член от Договора, защото тази норма е директно приложима, т.е. има директен ефект, който позволява на частното лице да получи права директно от нормата, без да минава през националното законодателство, с което е в противоречие.

Така се преминава към тази визия за Европа като правова общност, която е


Каталог: upload -> files
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Списък на участниците – 22 ученици от икономически професионални гимназии и 3-ма учители
files -> З а п о в е д № от г. На основание чл. 162, ал. 4 от Кодекса за застраховането, образците на отчет
files -> Наредба №23 от 18 декември 2009 Г. За условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "прилагане на стратегиите за местно развитие" и по мярка "управление на местни инициативни групи
files -> Съдържание увод глава първа. Особености на отразяването на кризата в медийния дискурс
files -> Единни в многообразието замяза на „Еднообразни в разединението”
files -> Заседанието на кабинета, в което участваше и министър Москов продължава


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница