Леон Нисимов Лазаров София България Интервюирал: Леонтина Израел

Касета 1

Аз съм от Кюстендил, оттам съм родом, ‘18-та година, на осми февруари и после идваме да живеем в София.

Ние сме доста стар род, Лазарови, така беше известна фамилията. Живеехме всички заедно – дядо ми, баба ми, баща ми, майка ми. Така беше тогава.

С родителите на баща ми, обаче на празници идваха и на майка ми родителите. Нашето беше, ако мога така да кажа, “най – старшото “ семейство. В Кюстендил нямаше еврейски квартал както тука имаше – в София – “Ючбунар”. Другарувахме българи и евреи. За евреите ние бяхме най – старите. На всеки празник – на Песах, на Рош Ашана се събираха у нас и комшиите и ставаше доста голяма трапеза на съвсем мaлко място. Аз като отидох – не бях ходил много отдавна, но си представях по съвсем друг начин, че е разположението на къщата и че жилището е такова голямо. Там се събирахме, да кажем, по 30 души. Сега като влязохме и си казвам :”Как се събирахме 30 души?”. Така беше, така се живееше, задружно се живееше, много задружно и всички се събираха при нас, понеже дядо ми беше най–старият и всички го уважаваха.

Не, обаче беше на живописно място. Познаваш ли Кюстендил?

Има един голям хълм – Хисарлъка се казва. Ние сме точно в подножието на Хисарлъка. Живеехме задружно, беше хубаво и тихо място. Кюстендил имаше 15 000 души.

Много беше хубав. За нас беше най-хубавият град. Дето се вика – град–градина. Като се разцъфтяваха овошките, в Кюстендил имаше доста ябълки, целият град е в бяло. И се качвахме от Хисарлъка, този баир, за който ти разказвам, и от там гледахме града. Правехме си често разходки, отивахме на екскурзии, с приятели. Бяхме голяма компания, много приятели. Учил съм аз и в еврейското училище, до четвърто отделение съм учил в еврейското училище и винаги заедно.

Имаше еврейско училище в Кюстендил. Там учехме от първо, до четвърто и после в прогимназията. Живеехме задружно, даже имам, струва ми се една снимка като съм бил във втори, трети клас, отделение всъщност. Винаги правехме екскурзии – приятели. Българи и евреи живеехме много, много задружно. Нашата махала беше смесена. Даже ни викаха на нас “музикалната махала”, понеже така се бяхме събрали. Аз бях цигулар, аз съм най-старшият братовчед, покрай мен станаха цигулари и братовчедите, пианисти, видни хора станаха. Моята братовчедка стана певица в операта в Израел. Братовчеди – научиха се да свирят на цигулка. Ние бяхме цигулари – трима, четирима души у нас свиреха. Срещу нас имаше пак две момчета – единият беше контрабасист, а другият беше челист. Срещу нас, в диагонал (искам да ти кажа колко музикални интереси имаше в този провинциален град) имаше един цигулар, един флейтист. До тях (искам да кажа, че просто беше музикална махала) живееше един кларинетист от, викаха му тогава “военната музика”, така че махалата ми беше музикантска. Занимаваха ни в училище доста интензивно с музика. От училище – четвърто отделение излизахме с иврит, в къщи се говореше шпаниолски – ладино. Може да не е чист испански, обаче... Така че ние, като завършиш четвърто отделение излизаш с три езика. Учехме ги задължително. Не само, че учехме, ами и държаха да го знаем добре. Специално ни наблюдаваха кой говори български или ладино. До такава степен, че един друг се наблюдавахме. И се получаваха такива парадокси интересни. Зимно време се спускахме с шейни по един баир, по Хисарлъка. Беше голяма работа – биехме по 4-5 км нагоре, да закараме шейната догоре и оттам се спускаме вече. Ние мъкнем шейната – по–старите се качват и за нас правят някакво местенце. Обаче по–късно всеки си имаше индивидуална шейна. Цяло лято си играем - лъскаме я с гласпапир, с още работи, за да може през зимата да се возим добре и като се спускахме така и едно от нашите момчета се спуска, а шейната много, много не му върви и той вика на другия, на другото приятелче: “Йожко, Йожко, внимавай! Ба шейна йеш клинец”(Йожко, Йожко, внимавай! По шейната има клинец.”) Знаеш ли какво е клинец? Клинец е пирон. Не можа да намери думата “клинец” как се казва на иврит и… ба шейна йеш клинец, това е! Живеехме си задружно, българи и евреи.

Там пък беше също интересно. На Великден например те ни даваха яйца, ние пък за Песах им пращахме бормоелос, с яйца – еврейски яйца, които са кафяви, нали. Така ставаха непрекъснато такива “трампи”, замени и това е дружно, с тези, най–непосредствените си съседи. Имахме да кажем в градината, в нашия двор, беше не особено голям двор, но все пак…, имаше краставици, имаше спанак, имаше чушки, имаше домати. Това все в една градина. Освен това имаше едно голямо дърво с джанки, имаше друго дърво със сливи, имаше едно дърво с череши. Това е на едно никакво място! Същото беше и у съседите. У нас имаше праскови, у съседите имаше кайсии, правехме замяна. От едната страна имахме ние череши, те пък имат от другата стана някакъв друг плод, не знам какво беше, така че правехме също замяна, понеже абсолютно нищо не ни дели, така се живееше.

За градината се грижехме всички. Преди всичко баба ми и майка ми. Имаше нужда от големи грижи – разкопаване, прибиране на реколтата, малко, малко, но все пак се събира по нещо, не беше малко нещо. Същото нещо беше у съседите. Нямаше място за завист, за ненавист, за омраза. Българи и евреи живеехме задружно. И така беше навсякъде.

Баба ми е по баща Меворах, майката на баща ми. Меворах е и Валери Петров. Сестрата на Валери Петров е лекарка, тя си е запазила фамилията Меворах. Както си спомням, или някой ми е казал, бащата на Валери Петров и баба ми са били първи братовчеди. Една будна жена беше тя. Дядо ми, както казах, беше най–старият в квартала и ние се събирахме на масата на големи празници – на Рош Ашана, на Песах, всички идваха при нас. Всички бяха посрещани най–сърдечно – ядене, пиене, всеки се носи това, което си е сготвил за Песах, всичко се слага на масата. След това вече, като поотраснах, се чудех къде се събираше тоза народ всичкия. Беше нормално да се съберем 12-13 души.

Колко стаи? Живеехме едно голямо семейство, всички заедно – лели, чичовци. Имаше един приземен етаж – мазе. В него бяха приспособени две големи стаи и там живееше една част, а вече за официално беше горе – на първия етаж. Всъщност къщата беше на един етаж. Другото си е приземен етаж. Никой никому не завиждаше. Каквото се купуваше, се купуваше общо. Купуваше се не на килограм. Помня, че като бяхме деца, всеки си седи в дюкяна в Кюстендил и наблюдава. Минава един с натоварен кон с нещо – дини, любеници. Той знае къде трябва да ходи. Ще отидеш на еди кое си място в Хисарлъка и ще ги оставиш. Той се казваше Бохор, моя дядо, и всички го познаваха. Българите му викаха Боре. Познаваха го не само в града, ами в цялото околие, в селата. Имаше той един малък дюкян в Кюстендил. Беше универсален магазин. Магазинът беше голям колкото една трета от тази стая. Големият магазин! Можеш да си представиш какъв магазин беше! Обаче там се събираха всички. Идваха там клиенти, селяни, продаваше се всичко – от сол, захар, ориз-бакалия, до манифактура. Всичко се продаваше. Мен ми доставяше голямо удоволствие като ще отида, да измеря сол. Вече големите работи – на метър се продаваше. В този магазин са работели 3-4 души. Както се казва, имаше хляб за 3-4 семейства. Като стана вече голямата криза – 29-та година, започнаха убийства, самоубийства, изобщо – криза. То не беше само у нас, беше в целия свят. Започнаха банкрути, фалити навсякъде и понеже хората държаха много на честността, при фалит, не може да се разплати със своите кредитори, тегли си куршума или въжето и се свършва. Хората бяха честни! Също нещо, което много липсва сега. Бяха честни хората! Тегли си куршума, понеже фалира. Аз там учих две години в гимназията и после дойдох в София – същото отношение. Българи, евреи – нямаше…Всичко е еднакво. От урока, до подсказването, всичко правехме заедно. Приятели!

Там пък друго интересно има. Моят дядо, другият – бащата на майка ми, беше единственият земеделец евреин. Имаше едно място открай време – наследствено ли беше, не знам, до едно близко село до Кюстендил – Граница и там той отиваше с калпака си, с пояса, с навущата. Той оре, сее, жъне, отглежда овошки. Като идваше ваканцията, ние често отивахме в това село Граница, на 5-6 км от Кюстендил. Отиваме там цялата компания – приятели, отиваме там при него, човекът си живееше там с баба ми. Тя почина млада. За празник идваше в Кюстендил, за да ходи на Синагога. Има там едно място, дето е кръстено на негово име. “Сарафските лозя”. Той се казваше Сарафски. Така си остана. Той там имаше земя – лозя, може би нивица. За Рош Ашана, за Песах, идваше при нас. Може би сега вече не се казва така. Както и в Кюстендилско имаше едно село на името на моя прадядо – Бохор. Бохор обаче не е име, а означава най– старият. Той се казваше Арон. Обаче на моя прадядо – той се казваше Соломон – Соломоновите фурни – село Сололево. И това село после се запази като… започнах работа в София имах един колега, който помнеше. Дедо Соломонови фурни. Фурните бяха за печене на сливи и на пазара като ходиш, сега можеш да видиш има печени сливи с орехи или без орехи. Пекат се на фурна тези сливи и имат много хубав вкус. Как ги правеха, не знам.

Никой на никого не завижда. Може да има нещо тайни, дето се казва.

Разкажете ми какви хора бяха майка ви и баща ви

Майка ми беше домакиня, много добра домакиня. Баща ми, заедно с дядо ми и по-малкия брат на баща ми работеха заедно в магазинчето. Само че след Първата световна война Босилеград отиде в Сърбия и Кюстендил остана без клиенти. И след влизането в сила на антисемитските закони, аз отидох 4 години по лагери и по едно време ни пращат някъде, а ние не знаем къде сме. Изобщо не знаем къде сме. По едно време гледам, че минават хора, селяни и аз ги питам: “Къде сме?”, а те ми отговарят: “Тук сме блзо до село Божица, близо до Кюстендил. “Познавате ли д-р Лазаров?”, д-р Лазаров беше разпределен да работи в Божица, той беше един от най-старите лекари в Кюстендил. “Е, как да не го знаем? На всички помага той.” – казаха селяните. “Кажете му, че племенникът е еди-къде си.” И става така, че след няколко дена пристига доктора с даскала на село Божица, пристигнаха при мене там в лагера. Това беше една голяма среща!

Баща ми работеше с дядо ми и брат си в онова магазинче докато имаше хляб. След това обаче като станаха всички тия неща, дойде в София. В София отначало баща ми имаше един склад за дърва. Този склад за дърва се намираше на ул. “Стамболийски”, тогава се казваше “Клементина” и ул. “Паисий”. Там – един голям склад, продаваха се дърва. В двора имаше черници. Ние се катерехме с брат ми по черниците. И продавахме дърва.

Цялото семейство дойдохте в София…

Цялото. Отначало баща ми само дойде, но видя, че така не става работата и трябваше да се преместим в София. Дойдохме в София и аз се записах в тукашна гимназия. Живеехме на пазара “Георги Кирков” и районът ми беше тука. Там живеехме ние. Районът ни беше ІІІ-та мъжка гимназия, сега се казва “Уилям Гладстон”. Тогава приятелите ми бяха в І-ва мъжка и аз оттам дойдох тук, заради приятелите.

Страна B
Най–близкият ми приятел беше Хаим Оливер. Още от Кюстендил ми е приятел, още от пеленачета. Той е точно един месец по-голям от мен. Сестра му сега е жива, Хриси се казва жена му, той вече почина. С него бяхме най–близки приятели. Един Жак Барух имахме. Той стана лекар. И той почина. Един Леон Лазаров, само че Леон Б. Лазаров (Леон Бохоров Лазаров) и ставаха интересни работи в училище. Обръщаха се към нас на големи имена. Лазаров, Леон, аз бях Нисимов, а другите двама бяха Лазаров, Леон, Бохоров и имаше двама Лазаров, Леон Бохоровци. И така имаше Лазаров, Леон Бохоров І и Лазаров, Леон Бохоров ІІ – като патриарсите и като царете и като ни викаха на урок ставаше много интересно. “Лазаров, Леон” и тримата: “Кой?”. Ако кажат Нисимов, онези двамата сядат. Особено за новите учители, които се запознаваха с нас това беше голям виц. Ако кажат Бохоров, сядам аз. Пак викат: ”Кой?” и тогава учителите разбираха, че има двама. Такива куриози ставаха.

Баща ми отстъпи склада на един друг кюстендилец, сигурно е нямало сметка да продължава да работи там и тогава вече отвориха трикотажна работилница, която се ползваше с много добро име. Беше на пл. “Възраждане”, на др. ъгъл – ул. “Нишка”, сега се казва “Найчо Цанов” и “Антим І”. Беше прилична работилница. Работеха може би 40-50 души.

С тези работници сега поддържаме връзка. Те се обаждат при мен, понеже баща ми почина, чичо ми почина. Фирмата се казваше “Братя Нисим и Ефраим Лазарови”. Имахме магазин на ул.”Пиротска” срещу НарМаг. И работилница на “Антим І” и “Нишка”. Тази работилница даваше хляб на 40-50 души работници. И търсеха да работят при нас. Българи и евреи работеха, и до днес ми се обаждат. Например имаше една Вики. Не съм я виждал, знам ли откога, може би 20 години. Тя непрекъснато ми се обажда, за да ми казва кой е жив и кой какво прави. Вчера ми се обади, че нашата кроячка е починала. Така че връзките продължават още, а оттогава са минали едни хубави много години. Обаче останаха хубавите спомени. Нашата беше една добре организирана работилница, с шивашки машини за трико, тъкачни машини. И се направи една пристройка, където имаше шевна част, за шев. Имахме работилница за изработване на материята, и за съшиване. Имаше много добра репутация, добри отзиви, всеки искаше да идва при нас на работа. Ние обаче, понеже знаехме горе-долу какво се търси, нямаше накъде да се разширява повече. Сега всичко е разтурено на това място. До преди 7-8 години къщата стоеше. Сега е разтурена и къщата, и всичко. На това място нищо не правят, а съсипаха къщата, макар че беше национализирана, но съществуваше като здание, като сграда. Сега там има някякво сметище. Намира се на другия ъгъл на Бетаама.

В София баща ми я взема, за да живеем там, но като стана работилницата, трябваше да търсим друго жилище. Преместихме се в този, в който сега живеем. Цялото семейство живеехме тук – ние, брат ми. По едно време бяхме задължени да вземем квартиранти, след 9-ти септември. Преди това София беше 250-300 хил. души, а изведнъж станаха тук 1 мил. и нещо. След войната няма квартири и тук настаняваха насила квартиранти. И оттук минаха не знам колко студенти. И след това тези студенти, след като бяха завършили, идваха да ни видят. Също имаше един Милчо Деканаров, той беше по едно време мой хорист, след това Милчо дойде тука в София да учи и го взехме на квартира. Имаше един Аврам Натан и Моис Натан – да са живи и здрави, тук са. Онази вечер имаше концерт на Симо и Моис на първо място отива там. Понеже много работеха при нас евреи и почти всички заминаха за Израел, изселиха се.

След девети септември мен ме взеха във “Фронтов театър”. Още преди девети правехме така: за да поддържаме духа на евреите тук бяхме направили няколко групи от евреи музиканти, които обикаляхме нелегално и устройвахме концерти, по време на законите. На концерти не ни позволяваха да ходим. Специално някои се опитваха от концертиращите да правят концертите през деня. Съвсем ясно беше, че го правят заради нас. В зала “България” отивахме евреи, беше пълно с евреи. А същевременно ние бяхме направили тук групи, където се подвизаваха артисти – Мати Пинкас, певица, други имаше там, певци от Консерваторията и аз обикновено изнасях информации, освен, че свирехме. Аз съм цигулар – с цигулката. Тая информация беше затова какво става по фронтовете, докъде са стигнали немците, докъде са стигнали руснаците и хората биваха информирани, доколкото можеше в тези условия и тази дейност цялата, като ни изселиха от София вече (това също беше една трагедия). Ние получаваме съобщения, че еди-кой-си изселен. Нашите бяха изселени за Карнобат обаче баща ми не замина и за наказание го изпратиха в Лом, а отиде ли за Лом, това означава, че отива за лагерите на смъртта. Дадоха ни по 7-8 дни да се видим с нашите, заминаха за Лом, там беше и брат ми и там уредих да бъдем изселени в Кюстендил, където имаме близки. Разрешиха ни да се изселим в Кюстендил и там в къщата – кюстендилската вече, приземния етаж беше зает вече и ние оставахме там да се гъчкаме 14-15 души в две стаи. Едните спяха в коридора, брат ми спеше в коридора. Ние се гъчкахме в една друга стая и това е! Бил съм в лагери 4 години. Първата година бяхме тук, в село Церово. Там 6 месеца изкарах аз обаче ни дадоха униформи. Там направихме даже оркестър. Този оркестър имаше изтъкнати наши музиканти. Имаше един Рафаел..... той беше водач на виолите в симфоничния оркестър. След това го уволниха, заради законите и той дойде да служи. Аз му станах първи помощник. Разписвах ноти, правех аранжименти. Правехме една група. Брат му също е музикант. И аз правих аранжиментите. Битуш Давидов беше солист в Музикалния театър преди войната обаче след това го пращат на лагер. Няма театър, няма нищо. И Битуш идва при нас и правим всички една голяма група, една хубава група музиканти, Битуш – солист, аранжиментът е мой и според уменията на хората – кой колко можеше да свири, го извиквахме при нас, ако знае да свири. И така стана. Аз трябваше да напиша партии за отделните инструменти според това кой колко може да свири. Същото това нещо, след като ме изселиха от София и там правихме група.

Втората година отидохме в Трънска клисура. Този всичкия път трябваше да го минем пеша – стотина км. Обаче там пак се добирахме до информация какво става на фронта, научавахме по нещо. Не оставахме без информация. Третата година бяхме някъде около Кричим – Ветрен, това е Пазарджишко. Там бяхме студентска група цялата и аз служих заедно с проф. Фабрикант и други известни хора имаше там – Барух Шамлиев, Рафаел Арие беше певец от Миланската скала. Той беше интересен, понеже работехме там всички заедно, копаехме, а той се облягаше на лопатата и имахме един дядка, който наблюдава. Беше кротичък и нареждаше: “Работи, работи, работи!”, а Рафаел казваше: “ Господин поручик, ще дойде време, пари ще даваш да ме слушаш!”. Това беше специално студентски лагер и четвъртата година ни вземаха там някъде в Кюстендил и оттам после в Ловеч отидохме за малко време обаче тогава вече свърши войната, освободиха ни евреите, защото нали бяхме под режим тогава и вече ни се отвори пътя към това, което всеки намери. Аз бях с брат ми тогава.

На осми септември аз вече бях в Кюстендил, минава (после стана директор на ВИТИЗ) покрай нас и ме вика да отида с него, а аз току що бях избягал от лагер. Отидохме до площада и почнаха някакви речи – от името на Партията, от името на Земеделския съюз и на девети сутринта (всичко това става полулегално) чуваме, че някой държи реч – Кимон Георгиев държи реч за установяването на една народна власт. И се разбра вече, че ще може да се диша. Образувахме си там един хор. И партизаните, които вече слизаха от планините, ме упълномощиха да ги организирам да пеят. Направих аз хора, но не ми позволяват да се прибера в София. Карах там 1-2 седмици и най-после успях да се измъкна от Кюстендил и да дойда в София. Като дойдох в София, отидох на ул. “Врабча”, там беше централният комитет на Партията и оттам минаваха хора разни и зачаках да мине някой познат. Мина Хаим Оливер, който тъкмо се беше върнал от Хасково, беше там изселен, там беше станал партизанин, вземах го и него, а мина и едно момиче, което познавах от преди девети септември и тя ме взема и ме заведе на ул. “Славянска” и там образуваха (а аз бях чул и по радиото, че нещо стана на тази улица “Славянска”), Донка Чакова, на Борислав Шаралиев жената, и ме завежда на ул. “Славянска”. Там те се бяха върнали току-що от евакуация по време на войната, всеки завел там по един-двама, събрали се там в някаква къща, богаташка, собствениците бяха избягали и къщата останала безстопанствена.

Не, не само евреи. Там беше и Анжел Вагенщайн, с когото бяхме приятели. И там вече Джеки се наложи, започна да пише поеми. И в тази къща израстнаха актьори. Имаше една Сима Иванова, стана проф. в Академията. Имаше един Никола Кръстев. Той имал някаква леля – еврейка и замина за Израел. И оттогава този театър стана Фронтов театър и като такъв обикаляхме фронтовете и изнасяхме продукции. Имахме 4 театъра – забравих им имената. Нашият беше на Лена Стоянова. Трите обслужваха фронтовете и единият обслужва тила. Ние се сменяхме. Демобилизираха ни като свърши войната. Имахме специални униформи. Това продължи една година –45-та.

Страна A
В представленията участваше хорът. В този хор пееше Александър Балабанов, после отиде в музикалния театър, Лена Стоянова – тя стана режисьорка в Трудов фронт, Анжел Вагенщайн, Борислав Шаралиев – изтъкнат артист. Това са хора, които израстнаха точно от Фронтовия театър. Започвахме прадставленията с песни, които пееше този малък хор, импровизиран. Отивахме за представление с прогизнали обувки. Кой има обуща, кой няма обуща, скъсани... Нямаше! Викаха ни непрекъснато де участваме на различни места.

Пред местни организации на Отечествения фронт, партийни организации. Пееше хорът и после следваха рецетиции. Навсякъде ни посрещаха с ентусиазъм, ръкопляскаха ни. И така в този колектив израстнаха големи хора. Аз бях диригент на хора. След това обаче на мен ми стана неудобно, понеже се събраха само академици. Имаше един Борис и аз му казах, че на мен ми е неудобно. Направихме една голяма продукция в Музикалния театър, издържах я аз, но вече не ми беше удобно, защото те всички бяха музиканти. Той е от Саранци и му викахме Борис Сарански. Аз му казах да се захваща с моята работа, а той не искаше. Аз съм икономист. При мен идваха за съвети. Когато Балабанов се скара с жена си, идва при мен да ги разтървавам и ми викаше Леон Справедливия. Така ми се носеше славата.

Тук, в София, завърших икономически науки и исках да изкарам втора специалност – право, обаче не ми остана време с тия хорове. Оттам вече започна да става една верига. Войната свършва, идват младежите и искахме да направим някъде младежки хор. Нас ни изключиха от всички университети по едно време като евреи. Завърших гимназия ‘36г. и около ‘40 г. завърших икономика и след това смятах да замина да уча в чужбина, обаче стана войната и това не можа да стане и си завърших тук, и тогава ми дадоха право да запиша втора специалност – Право. Едновременно завърших за няколко часа двата института, понеже на всички ни ги признаха. Изключиха ни, а след войната ни върнаха в университетите и отидохме да ни подпечатат студентските книжки. Отидох най–напред в Икономическия институт и ми подпечатахаа после и в Юридическия факултет и, без да съм учил, ми завериха специалността. Направо ми удариха печати за 3-4 години следване. Имах приравнителни около 10 изпита, но като ме завлякоха хоровете, които започнаха още преди 9-ти септември – с Израел Аладжем. Той ме привлече за свой помощник. Него непрекъснато го мобилизираха и аз ставах титуляр. Нищо, че беше евреин – мобилизираха го. Той имаше още 10 – 15 ученици, на които преподаваше цигулка и аз трябваше да му запазя и учениците, докато беше мобилизиран. Всеки три месеца го вземаха. Карам аз месец-два с неговите ученици, после той се връща и си поема учениците. Така придобих една хубава практика на педагог. Аз съм учил при проф. Торчаров. Тогава се готвех за допускане в Царския военен оркестър, обаче това не стана, а вместо него станаха лагери... Сашо Попов беше тогава диригент на оркестъра, явих се при него на изпит. След това стана така, че станахме близки с Георги Димитров – имаше един композитор. С него организирахме диригентски курс, за хорови диригенти. Тогава в Академията нямаше диригентски клас и на полуаматьорски начала организирахме този курс. На нас в курса ни преподаваха обаче големи диригенти – Филип Кутев, Светослав Обретенов. Тука организираха фестивали и аз обикалях навсякъде да прослушвам хорове. Бях в Пловдив, Асеновград – където ме пращаха, там отивах. И така, един от диригентите на тези хорове, благодарение на мен завърши Академията. Аз го лансирах него, обаче стана така, че после той трябваше да ме изпита за нещо. Той после замина за Париж и там си остана да работи като диригент.

При нас преподаваше още Крум Бояджиев, изобщо изтъкнати хора. От тия среди израстнаха големи диригенти. Ние чувствахме, че ние самите имахме нужда да учим, но така се стекоха събитията, че... Това вече става към 50-те години. След това вече имаше много голямо търсене на диригенти. Диригенти нямаше, още нямаше клас в Консерваторията. И хем преподаваш, хем ти се учиш, хем дирижираш.

Събирахме се цялата махала в Кюстендил по еврейските празници. На Песах всички се събираха при нас, като най – старшите. А освен това, на Рош Ашана май беше, правеше се един специален сладкиш. Казваше се Centi celos “Седем небеса”. Какъв беше този сладкиш сега съм забравил, но помня, че много интензивно се готвехме да ядем от този сладкиш.

Беше една от най–старите, беше хубава. Там по едно време, нашият хазан беше избрал 5-6 момчета, все приятели бяхме, заедно със сина му, с когото също бяхме приятели, а после той стана хазан в Пловдив. В Кюстендил нямахме равин, само хазан и като идваше равинът ставаше голямо тържество – Даниел Цион, дето поведе манифестацията на 24 май, ‘43г. той идваше в Кюстендил да чете. Нашият хазан беше интересен човек. До синагогата имаше точиларна работилница. Там точеше ножове и две саби държеше кръстосани на стената. Беше интересен човек той! Беше ни избрал 5-6 деца, около него да сме и да пеем в синагогата, когато той каже. Научихме всички песни, но другите не бяха сериозни и останахме аз и неговият син. Така си остана и аз придобих афинитет към това пеене и ми става много хубаво като слушам тия песни, които съм пял аз някога. Понякога хазана прибавяше към думите на някоя песен някоя друга известна мелодия и се получаваше много интересно. Имаше комбинативен ум. И ние с неговия син като ги пеехме тези мелодии, израснахме с тях.

Обезателно! Няма как! Ще ядеш трефа?! Това се спазваше много строго.

Спазвахме празниците, традициите. Каквото трябва – Песах – маца, марор, бурмоелос. Всичко това се правеше. Яйцата, обезателно. После сменяхме нашите кафяви яйца и бурмоелос с комшиите – българи. Те пък ни донасяха шарени яйца и козунаци.

Кипур – в синагогата, танит правехме обезателно. Не се яде, не се пие вода – нищо. Даже моят приятел Фабрикант отиваше в синагогата – не централната в София. Тогава имаше още една и той четеше там. Отивахме приятелите да го изкараме оттам, че цял ден стоеше. Тогава ние живеехме на пазара и идваме до Пожарната команда, която беше близо до тази синагога и на Фабри му се допива вода и пие. Ние викаме: ”Какво стана сега?”и като се разплака този човек и започна да се жалва как може такъв номер да му изиграем. А ние му казахме, че тази вечер може да си яде спокойно, а той още повече се ядосваше.

Освен това, че участвах в хора в синагогата... Събота в Кюстедил беше пазарен ден. Не можеше да оставим пазарния ден. Тук беше същото, но все пак имаше хора, които затваряха магазините. Ако имаше празник, София беше глуха.

Тук имахме едно голямо преживяване – като трошиха витрините. Това беше първия “звънец”. Имаше концерт на един еврейски хор и го дирижираше Менахем Бенсусан. Той беше зъболекар и беше съветник на Саша Попов в Царския му оркестър. На излизане от зала “България” ни посрещат с яйца и домати “ратниците” – това беше една крайно фашистка организация, антисемитска. Идва уж полиция, но тя ги поощряваше. Така или иначе, се разпръснаха и ние, които се криехме в залата, излязохме през разни задни входове. Диригентът замина за Америка. Дойдоха на власт фашистите и ние знаем вече как стана нататък – изселвания, депортации. Това вече беше нещастното време. Четири години да се мъкнеш по лагери и да не си сигурен дали утре ще оцелееш! Да живееш ден за ден! След като не ни освободиха, аз заминах за Плевен, преспах там една нощ у едни мои братовчеди и на другия ден си заминах за Кюстендил.

Как се запознахте със съпругата ви?

Тя беше изселена в Кюстендил и там се запознахме. Тя е от София. Остана тук да завърши гимназия – ‘43-та година завърши. След това тя получава едно писмо от баща си, че ще има депортации и по писмото петна от сълзи – сигурно е плакал. Тя разбира, завършва гимназия и заминава за Кюстендил. Там се запознахме с нея.

На 29 декември 1946г. тук, в София. Оскъдно, немотия, след войната нямаше нищо. Тук на ул. “Дондуков” имаше едно гражданско. Студено! Там не бяха затоплили.

Вече дойдохме в жилището, в което живеем сега. Бяхме на някаква екскурзия и аз се поувлякох малко тогава и поизгорях от слънцето яката и Стела ме придружи до в къщи, мазахме кисело мляко и така се сприятелихме. Веднъж Оливер ни устрои една среща. Той беше библиотекар в еврейското читалище. Аз отидох при него, а той беше извикал и нея.

Да, съвсем случайно се запознахме – в Кюстендил.

Имам двама сина – два юнака – Симо и Емил. Всичките са музиканти, абсолютно всички са музиканти. Внукът ми се занимава с живопис – Виктор, Мартин. Правил е обложките на албумите на Симето. Има фантазия и си обича занаята. Той учи реставрация в Чехия. Виктор има вече една магистратура, а сега учи и втора. Моята внучка – Емилия – тя е голямата на Симето, също е магистър, само че в Израел много, много на тези работи на държат като че ли. Тя завърши тук. Като се обадят по телефона, винаги се смеят, така че предполагам, че са оптимисти. Ще се справят! Виктор обиколи възрастни евреи, взе интервюта. Той е историк в кръвта си, като че ли. Написа дипломна работа за спасяването на българските евреи по време на Втората световна война, във факултета по хуманитарни науки в Карловия университет. Това е най–стария университет в Централна Европа. От нас палците – от него – изпитите.

Идват ли си често децата?

Вече нямат много възможност да си идват често. Заети са с работа.

Не, тя е чехкиня.

Аз разказвам тук за Кюстендил. 1000 души евреи са живяли тогава там, по време на войната станаха 4000 души.

Какво мислите за еврейската общност днес?

Аз вече съм останал настрана. Не мога да ходя никъде. Доста настрана сме и двамата със Стела. Децата не само се чувстват, но и отстояват това, че са евреи. Преди поддържах връзка с еврейската общност. Сега понякога Стела отива на разни сбирки, на които може, разбира се, обаче аз вече не мога. До тук е! Последния път ходих, за да си купя една книга – Годишник, а излезнаха и две – три книги на ладино. Аз я бях взел от Мати.

Празнуваме ги с традициите. Събираме се, доколкото може. или нещо такова, но сега работи съвсем други неща, има си офис. Има ателие, рисув

Аз имам един брат, по – малък от мен. Стела има брат – Алберт Бени, той почина. Той беше изтъкнат общественик. Даже има тук някъде една негова книга. Баща й беше резбар и тук има една негова масичка. Украсата на “Ал. Невски” я е правил той, резбата. Той е един от най– старите резбари, от първия випуск, резбарски в училище, което е имало някога си. Като заминаваха за Израел ни подари масичката. Имаше голям магазин на ул.“Солунска”. Постоянно човъркаше с длетото. Това на стената е негово. Там горе е “Гуслар”. Подписал се е отдолу – “Н.Бени”. Много си обичаше занаята.

Работих дълги години в Плановата комисия. Там се пенсионирах. На ул. “Дондуков” и “Сердика”. Там работех сато икономист. Оттам ме изпратиха в Прага. Там работих в Съвета за икономическа взаимопомощ. Там бях аз експерт. Там работих 4 години. Голяма култура! Не оставаше непосетен концерт и пиеса. Емил там завърши прогимназия, а Симо – гимназия. 1965 – 69г. и двамата – и Емил, и Симето събраха голяма култура там, много добре им повлия. Емил се ожени там и остана да живее там. Има си двама юнака. Автоматизация на производството, а големият е музикант. И той сега учи магистърска степен. Той е издържал много изпити. Валентин, големият син на Симо, е завършил музикална педагогика в България и преподава сега в Израел. Ценят го много. Преподава в някакво училище. Всички са музиканти. Музиката ги е научила на дисциплина, иначе сега да правят каквото поискат. Симо е учил в Прага, там е започнал, а тук е завършил. Сега се е отдал на компютрите и прави музика с компютри.

Ходили ли сте в Израел?

Да, веднъж. Мисля, че беше 1999г. беше хубаво, посрещнаха ни добре. Аз имам там братовчеди.

Хареса ми, разбира се! Тогава там беше по–спокойно от сега. Сега е ужас! Навсякъде атентати! Беше много спокойно. Имаше един парк близо до там, където живееше Симо и се разхождахме.

В Тел Авив, Йерушалаим. Всеки ни водеше на различни места. Мой братовчед – Йоско - ни води в Хайфа. Веднъж ни дойдоха на гости. Останаха у нас само за една вечер. Бяха тръгнали за Кюстендил и останаха една вечер при нас.

Първи братовчеди. Дъщерята на малкия брат на баща ми е там. Те бяха тук също миналата година.

За такова нещо изобщо никога не ставало въпрос. Аз имах хубава работа тук, децата хубаво се учеха, завършиха си, станаха добри хора. Това в Израел едва ли биха го постигнали. Те пораснаха в Чехия – страна с толкова голяма култура. Няма го в Израел това. Ето например Симо – декан на някаква специалност. Това не могат да го постигнат там. Валентин и Еми са там. Там работи нещо. Тя е магистър, но това няма значение за там, важното е да работи, за да изкара. Какви шекели печели – не знам! Валентин си гледа своята музикална педагогика.

Да. Мъжът й се казва Рики.

Страна A
В Прага работех като експерт. Искаха много да ме задържат. Получих похвални писма от централната организация. Работех в сградата, която е била дворец, с разкошна градина. Имаше зала, където свиреха симфонична музика. Като исках да послушам, слизах там. Оркестрантите бяха свикнали с мен. Аз си носех цигулката, а синът ми свиреше с акордеона. За една Нова година свирих заедно със сина ми. Там работехме хора от 8 нации. Има и унгарец, немец, има и поляк, всякакви. Веднъж дойдоха в България. Отидохме на Витоша, оттам ги заведохме на Панчаревското езеро. Останаха много, много доволни и не спряха да разправят. Особено като свирихме със Симо и трябваше да дойда тук за нещо и всички бяха чули.

Дядо ми се държеше строго. Всички празници, всички обичаи, всички чествания, които се правеха, се водеха от дядо ми, който беше най–възрастният. Всички се събираха при нас. Имахме едно малко салонче, 3-4 квадратни метра, в което се събираха по 30-40 души, за да празнуваме Песах. На Рош Ашана, понеже е хубаво есенно време, излизахме на двора. Там можеше да намериш и краставички, и марулки, овощни дървета имаше, джанка, слива, имаше череша. На едно пространство от може би 200 квадратни метра. Градинката беше благоустроена и оставаше за джанката едно място, за черешата – имаше. Със съседите нищо не ни делеше, освен само една ограда, и си подавахме разни работи. Така беше, така се живееше. Не се правеше разлика. И така беше цялата махала.

Баба ми и майка ми.

Както се полага. Еврейска кухня – пастелчета, зелници, с не знам какво слагаха вътре – спанак ли, лук ли, обаче беше много хубаво. Кисело мляко никога не липсваше на трапезата. На Песах беше много хубаво. Всички пристигат, носят си яденето, всеки да донесе яденето, което е приготвил и всичко това става една трапеза, събирахме се по 30 души на това салонче. Дядо ми чете Агадата (тефилата), всички ние сме с шапки. Като свърши празника, вечерта вече, нас, децата, ни пращаха да берем трева и като се върнем, възрастните са се върнали вече от синагогата и започват да ни ръсят с трева, за да порастем и ние като тревата. Това също беше един хубав обичай. Дядо ми ни ръсеше – най–старшият. Най–старият има думата. Дядо ми имаше думата в цялата махала. Ние събираме през деня трева, трева, трева, децата от махалата, даваме я на най–старшия, дядо ми, и той ни посипва. Това беше за Песах.

За Рош Ашана, вече есента – има нещо по градините и се събирахме на двора. Имаше специален сладкиш “Ciete cielos”, “Седем небеса”. Защо така се казваше, не знам, но всички го очаквахме с нетърпение, все едно не бяхме виждали сладкиши. Цял ден ядем сладкиш.

А на Пурим?

Пурим и Las Frutas бяха хубави празници. На Пурим обикаляме роднините, близките, съседите и всеки пуска в торбичката някой грош. Бяхме маскирани, за да не ни познаят. Те всички ни познаваха, разбира се. После ядяхме мавлач – специален сладкиш. Всеки пускаше в торбичката по някоя стотинка, за да имаме за “харчалък”. Las Frutas, това означава “плодовете”, пак обикаляме по домовете и всеки каквото намери – орехи, вече има лешници, тоя ще пусне една ябълка, онзи – круша, сливи..., а особено при нас, понеже имахме всякакви дървета – и кайсии, и праскови, и череши имахме. На това малко място винаги имаше какво да се бере. За децата правехме торбички. За Пурим – пак торбичка, но малки, а за Las frutas, там вече имаше по– големи. Като стана дума за това, имахме специални чантички, с които ходехме на училище. Те не бяха чантички, те не бяха точно чанти, още нямахме ние чанти и раници. Носехме си учебниците в едни специални металически стойки. Вече не съществува такова нещо. Ти не можеш да си го представиш даже, обаче беше много практично, не се мачкаха учебниците и тетрадките. Те се предаваха от поколение на поколение.

Преди всичко музиката. Обичах да уча и да слушам. Знаех, че отивам на училище преди всичко, за да уча. В еврейското училище излизахме със завършено четвърто отделение с три езика. В къщи учехме ладино, а в училището ни забраняваха шпаньолски и трябваше да се говори български и то ограничено, а най–вече – иврит. Имах една запазена снимка с учителя ни по иврит и главният учител – Кюркчиев, авторитетен човек. Много си обичахме учителите, понеже знаехме, че нещо ще научим. След това, като поотраснахме, имаше един Йосиф Яков, той стана главен учител, понеже другият се пенсионира, макар и да не разбирахме какво означава това. На нас ни беше ясно само това, че вече няма да ни преподава. Ние много съжалявахме. Обаче като дойде този Йосиф Яков, той ме записа вече за второ или за трето отделение.

В България имаше няколко читалища, еврейски, и най–старото беше читалище “Добро бъдеще”. Нашето беше основано 1906г. И в Дупница имаше читалища – “Съгласие”, обаче нашето беше по–старо. Може би имаше и във Варна, може би и в Бургас, но за нас това беше “terra incognita”, непознати. Къде е Варна, Бургас, не знаехме ние. Даже не ги знаехме като географски понятия. Само бяхме слушали. Не знаехме какво е морето.

Кога видяхте морето за първи път?

Като ученик в гимназията. Всяка гимназия си имаше симфоничен оркестър и духов оркестър. Аз свирех и в двата – и в симфоничния, и в духовия. Бях барабанчик. Кога и кой ме научи – не знам, но бях готов барабанчик. На една манифестация на “св. Кирил и Методий” барабанчикът го няма никакъв. Аз свирех в оркестъра още преди да влезна в гимназията и се наложи да ми ушият дълги панталони, понеже имах само къси. В прогимназията имаше курс за оркестъра – 3 години, а аз го минах за една година и преподавателят ме прати при преподавателя на по– големите. Аз отидох при него и специално ми ушиха дълги панталони, за да не ставам за резил. Беше неделя, някакъв празник и “Чушката” – така му викаха, пиян – залян. Пиян се е върнал, легнал е да спи и това е! На майка му казах:”Дай барабана!”. Даде ми го тя и като ме видяха, ми викат:”Що мъкнеш този барабан?”, а учителят ме попита:”Ти откъде знаеш да биеш барабан?” и аз му отговорих, че ако не знам да го бия, няма да го искам. И като ме харесаха, станах барабанчик на гимназията. Това ми беше всъщност вторият занаят. След този случай и учителят вече ми имаше доверие. Там имаше традиция взаимно да се учим и имахме едно помещение, където аз преподавах барабан. Имаше един инструмент – тимпан, който аз не бях виждал. За първи път видях тимпан в гимназията. Дадоха ми веднъж партитурата за тимпани, а аз не знаех какво е това.

Да. Докато нямаше вода, имаше чешма в квартала и оттам черпехме вода. После, като направиха канализация и водопровод, вече ни прекараха вода навсякъде. Обаче за нас – децата, беше хубаво. Хубаво беше това, че мъкнеш една шейна по 5 км нагоре по Хисарлъка и после за 5 мин. слизаш до долу и пак обратно. Хубаво беше като имаше такива зимни пързалки и ние долу свирехме, докато се пързалят хората. Ние свирехме в началото на пътя. Или трябва да буташ шейната нагоре, или да свириш долу. Зависи какво си избереш. И моята работа е като се уморим, като стане много студено и като се намокрим от снега, прибирам 5-6 души, най– близките, защото беше малка къщата, за да се постоплим малко, постоим десетина минути и пак, обратно. После прибера други 5-6 души. Така ставаше, иначе нямаше как. Студ!

Пазарен ден си личи. В Кюстендил имаше пазарен ден в събота. Това значи, че магазинът трябва да е зареден с абсолютно всякакви стоки. Нашият магазин беше съвсем малък, обаче вътре имаше и бакалия – това значи сол, пипер, захар, ориз, и манифактура. И това беше магазин не повече от десетина квадратни метра. Трябва да запазиш клиента. От едната страна беше бакалията, а от другата страна се продават вече шамии – кърпи за глава, лятото бяха бели. С тях селянките отиваха на нивите, а зимата – черни. Продаваха се червени пояси, продаваха се манифактурни работи – платове за рокли за жените. Така че едно такова магазинче от 10 квадратни метра беше нещо като ЦУМ, УниверМаг, там се продаваше всичко. Всичко, от бакалия, до платове за жени и пояси. В събота трябва обезателно да ти бъде зареден магазина, защото идваха хората от селата. Идват, разпродадат каквото имат, съберат някой лев, носеха яйца, любеници, пъпеши, зелки, краставици и като съберат някой лев и после го изхарчват да си купят захар, сол и някоя и друга дрешка за децата и жената. Така ставаше.

Какво значи строг? Никога не сме усещали тази строгост нито от страна на дядо ми, нито от страна на баща ми. Всички бяха много, много тактични, много тактични – и майка ми, и баща ми, и дядо ми – да не ни засегнат, да не ни обидят. Не само това – и всички около нас, които бяха тогава. Затова и живееха много задружно всички, много, много задружно. Толерантни хора! Така беше, така се живееше. Не само ние живеехме така, а и цялата махала. По същия начин живееха и съседите.

Винаги играехме заедно, аз съм по–големият. Цялата тази идилия след това фашистите я разтуриха.

Имахме, не винаги, но имахме, като се отвореше по–голяма работа. Имахме домашни помощници, които като работеха при нас и след това идваха да ни търсят. Бяха българки от селата. Те се приобщаваха в семейството. Имахме една Люба и една Фида. Тези съм запомнил. Може би е имало и други, но тези бяха като домашни. Идват си на пазар в събота и ще дойдат у нас да се видим. И едната, и другата. Те не се познаваха помежду си, обаче дойдеха ли на пазар в Кюстендил, обезателно ще дойдат у нас. При нас израстнаха те. При нас се научиха да четат, понеже тогава имаше много неграмотни хора. Научиха се да четат, научиха се да смятат... после се изпожениха, но като идваха на пазар, винаги минаваха през нас.

Може би по време на законите. Аз се казвам Леон Лазаров, но по време на антисемитските закони от Леон Нисим Лазаров ме прекръстиха на Йеуда Нисим Бохор. Откъде ми измислиха това име Йеуда, не знам. “Ов” не можеше, а Лазар е българско име. Като ни проверяваха по лагерите “Йеуда Нисим Бохор”, аз понякога не се обаждах. Не можех да свикна с това име.

Майка ми и баща ми бяха в Кюстендил и в Лом. Брат ми беше по лагери. Едната година беше ученик, не знам колко години трябваше да навърши и след това, по лагери. Като навърши 18г., него го взеха някъде към Беломорието, тогава ни разделиха. После вече в Кюстендил, като ни мобилизираха вече ‘44г. Там бяхме изселени и там за първи път взеха брат ми и мен в Ловеч. Тогава помня, че някой държа реч и аз разбрах, че скоро приключва и казах на брат ми, че си отивам и, ако иска, да тръгне с мен. От Ловеч отидох в Плевен, не знаех там каква е обстановката. Не беше много безопасно. В Плевен намерих мои роднини. За една вечер ме прибраха. Как ме приеха, те си знаят. Сутринта рано, рано, 8ч. си тръгнах. Качих се на влака, пак треперех. Стигнах до някъде, с един документ стар, за това, че съм болен и отидох в Кюстендил.

Не. Никога. Винаги съм работил в най–отговорни учреждения.

Никога. Аз бях евреин в гимназията и имаше един Моис Алберт, имаше няколко евреи. Не ги познавах, но знаех, че са евреи. Имаше една песен “Тази вечер празнувам разлъка”. Текстът е на Константин Щъркелов, художника, а музиката е на един Палашев, а неговият син ми беше съученик. И разправяха, че тази песен за разлъката е посветена на моята учителка по рисуване. И преди моето заминаване имахме час по рисуване. Аз бях цигулар и барабанчик, Палашев, синът на този, който е написал песента свиреше на флейта, имаше един Алфред Керемидаров, той свиреше на кларинет и в час по рисуване, помолихме да нямаме час, защото аз заминавам за София, а да отидем на разходка в Градската градина. Отидохме, хубаво се разположихме и ние започнахме да свирим “Тази вечер празнувам разлъка”. Тя с нищо не даде да се разбере, че е смутена. Ние от уважение го направихме, разбира се.

Аз дълги години работих като хоров диригент. След 9-ти септември станаха много хорове, а още нямаше къде да се обучават и аз трябваше и да преподавам, и да изпълнявам. Тогава бяха преподаватели Филип Кутев, Светослав Обретенов – тези, дето сега има хорове на тяхни имена. Кутев беше диригент на Народния хор. Израстнаха много диригенти от нашия клас. Менахем Бенсусан беше по професия зъболекар, но при нас работеше като диригент.

Да и там бях диригент.

Това е еврейският симфоничен оркестър.

Вие там диригент ли сте бил?

Не. Диригент беше Марио Бронца. в него участваха големи музиканти – Леон Суружон. Това ставаше 1939 година. Марио Бронца търсеше музиканти и където намереше еврейче, което можеше да свири на някакъв инструмент, го вземаше. Леон Суружон – големият цигулар, Мики Барух, Фидел Барух, кюстендилец. Изобщо това бяха хора, които покрай всичко друго бяха и големи музиканти и много инициативни хора. Алберт Барух учеше в Лайпциг, зъболексрство. За голямата ваканция ще дойде в Кюстендил, бяхме съседи с него.

Пеехме песни на 5 езика, които нямат нищо общо помежду си – иврит, ладино, български, идиш, руски.

Какви песни пеехте?

Например “Alta, alta es la Luna”, това е на ладино. После пеехме на идиш – имахме “Йожке, Йожке, впрегни кончето”. След това пеехме и на иврит. Знам ли кои песни бяха на иврит. Имахме към 600 песни и хорът беше от 80 души, обикаляхме цяла България. Помня, че имаше някакви избори и нас ни освободиха от работа, пратиха ни в Панчарево, с лекар, с всичко, с кухня. 15-20 дни почивахме там. Идваха там министри да ни гледат дали сме готови, дали ни гледат добре. Даже ни има на вестника на една снимка как сме се натоварили и 70-80 души се разделяме на две и едните заминаваме за южна България, другите – за северна, за да може да се агитира за изборите, ръкопляскаха ни. Даже имаше някакъв празник и пристига нашият заместник-министър, напуска си мястото, което беше за него, той трябваше да представя нашата планова комисия и идва. Аз не съм го видял, че е там, напуска си официалното място дето е там на трибуната и аз съм се спрял с хора някъде около плановата комисия и идва и започва да ме поздравява и ми каза, че ако нашето планиране върви както хора, цена няма да има.

Докато работех в плановата комисия, дирижирах и хора “Лиляна Димитрова”. Към комитета по планиране имаше отделен хор, който аз дирижирах. Това беше доста обигран хор, с много талантливи хористи. Направихме много прецизен избор на хористите, за да може действително да стане хор за показ. С този хор обиколихме България. Когато мен ме нямаше, аз имах двама, трима помощника. Основата беше “Лиляна Димитрова” и хора от няколко по–изявени хористи от хорове из провинцията и 60-70 души бяха от “Лиляна Димитрова” и хора от Пловдив и от други градове, подбрахме там 10-15 души, включихме ги в състава и заминахме за Прага, на Световния фестивал. Там вече беше голяма проява, като имаш предвид, че първа награда не се присъди, а на второ място бяхме ние и след нас вече имаше руснаци и други. Това влезе в биографията на много хористи – Жул Леви, композиторът, израсна в този колектив.

До коя година бяхте с “Лиляна Димитрова”?

С “Лиляна Димитрова” до ‘47г. май заминахме за Прага и като се върнахме, на мен никой нищо не ми съобщава. Аз оставих тук болен баща ми. Беше по–добре, но не мислих, че може да стане най–лошото. Върнахме се през Лом и наблюдавах много странно поведение на едни наши близки, бяха много, много близки наши приятели от Лом. Държаха се някак си резервирано. Те имаха много хубаво грозде, в София нямаше такова и реших да взема малко грозде за баща ми. Моите близки непрекъснато ме държаха под око и казваха: “Хубаво, вземи грозде.” Чудех се защо са около мен постоянно и гледаха така много, много да не се свързвам с хората, понеже някои вече знаеха от групата, че баща ми е починал, а аз не знам нищо. Успях да се отскубна от близките ми за секунди и отидох да се обадя по телефона на майка ми и попитах какво има там, а тя ми каза:”Като дойдеш, ще видиш.” Стигнахме до Мездра и един мой хорист, брат му се мотае из Мездра и аз казах на хориста, че ми се е сторило, че съм видял брат му, а той ми каза, че съм сбъркал. Явно беше дошъл, за да ме подготви и аз разбрах, че нещо става. Така и не разбрах. Като дойдох тук, майка ми ме посрещна на гарата и за съжаление се оказа, че баща ми е починал, а го оставих добре!

На 59 години. Нито внуци е видял, нито нищо. Съдба! А беше як човек! Чувалите по 100 кила ги мъкнеше той.