Лесли уаткинс от телевизионния документален филм на дейвид амброуз и кристофър майлс космическата

Това търсене, както каза Саймън Бътлър пред телевизията, разкри бързо странен факт. Двадесет и един души, главно учени и академици, бяха изчезнали при същите мистериозни обстоятелства. Те бяха измежду 400-те души, които проучи групата на „Научния рапорт" под предлог, че подготвя едно по-разширено предаване за изтичането на мозъците.

Някои, както обясни Бътлър, бяха изчезнали сами. Други, като Патерсън, бяха „отпътували" със семействата си. Всички бяха казали на съседите и приятелите си, че отиват да работят в чужбина.

Но по телевизията се представи една част от историята. Много от факторите и събитията все още не бяха известни, когато се излъчи предаването. А и голяма част от материала, който беше известен, бе цензуриран.

Главният цензор беше Леонард Харман, помощник-инспектор на програмата, който се опита да попречи и на издаването на книгата. Чрез предупреждения и заплаха искаше да ни забрани да публикуваме документи и доклади, използвани и съставяни от екипа на „Научния рапорт".

И все пак първата група от тях, която получихме, имаше връзка с любопитното откритие, направено от изследователя Терри Диксън в средата на май 1976 г. По онова време, въпреки възраженията от страна на Харман,групата на „Научния рапорт" се бе разширила и сдобила със своя канцелария. Междувременно програмата за „изтичане на мозъци" бе изтеглена от предаването под предлог, че това изследване трябва да бъде представено като особено.

В меморандум на Терри Диксън до Крис Клемънс от 17 май 1976 г. с препис до инспектора на програмата Фъргъс Гонтгуин изследователят съобщаваше и за други случаи, при които след получаване на писма и снимки от учени на работа в Австралия връзката с близките постепенно затихвала, а снимките били със същия рисуван фон, както при случая с Пентълбъри. Поради отсъствие на инспектора на програмата, Леонард Харман получава копието и прави остра бележка на екипа на „Научния рапорт". Но по-важното е, че когато Диксън се опитва да заснеме интервюта с близките на д-р Мортимър и на проф. Парсънс, те най-неочаквано и категорично отказват да вземат участие в предаването на програмата. Много по-късно, през септември 1977 г., когато се подготвяше книгата и отново потърсихме близките на двамата тайнствено изчезнали учени, се оказа, че и те са се преместили да живеят в чужбина, без да оставят новите си адреси.

Цялата тази история с инсценираните снимки и фалшивите писма беше пропусната от предаването нарочно. По-късно Клемънс призна, че съжалява, защото това е един много интересен елемент от „Третата възможност". Той каза: „Тогава мислех, че Харман, както обикновено, просто издребнява. Не изглеждаха толкова сериозни, за да анализирам всички атаки, които понесох от негова страна. Разбира се, ако знаех тогава тези неща,които знам сега..."

И ние бяхме изненадани от тези снимки и не можехме да си ги обясним. Мислехме просто да ги споменем в реда на събитията. Но така стояха нещата до 3 януари 1978 г., когато получихме един плик от Троянския кон. Съдържанието му изненадващо ни осведоми за това, което там някъде наричат план „Изглаждане".

Троянският кон ни беше изпратил фотокопие от документ с дата 24 ноември 1971 г., който беше издаден от председателя на Комисията по определяне на политиката и беше насочен към Висшите административни служители на Национални области. В него четем:

„Последното публикуване, което наложи преместването на проф. Уйлям Брейсфилт, беше несполучливо и може би вредно. За да избегнем повторение, договорихме се да одобрим една нова процедура за всички случаи, в които членовете на семейството или трети лица биха предизвикали въпроси.

Процедурата, която ще бъде позната като „Изглаждане", има за цел да успокои евентуални страхове или подозрения през време на преместването или след него. Участък 7 ще уреди изпращането на писмата с подходящ почерк, за да бъдат успокоени всички, които, проявявайки признаци, на безпокойство, биха предизвикали опасност за сигурността на операцията. Обикновено тези, които заминават, изпращат снимки от новата си среда. Следователно ще се уреди изпращането на подходящи снимки. Тези снимки ще се правят преди заминаването.

По един каталог с адресите и имената ще бъдат раздадени между Висшите административни служители на Националните области от Участък 7. Служителите ще съответстват на различните пътници.

На всяка „страна на предназначението" ще има поне 4 адреса, така че служителите да могат да ,,различават" всеки пътник, който идва от същия район. Няма обаче ограничение в броя на пътниците, които биха могли да съответстват на всеки един от адресите. Може да се окаже необходимо от време на време да бъдат променяни адресите и Участък 7 да съобщава на служителите за тези промени.

Планът „Изглаждане" ще работи най-много 6 месеца за всеки човек, освен ако, съществуват особени условия, тъй като това време се смята като достатъчен период за „отдалечаване".

Подчертава се, че поради административната работа, която е необходима, планът „Изглаждане" ще се прилага само при изключителни случаи. Единственият критерий за неговото прилагане ще бъде от компетентност на служителя в зависимост от това, дали има опасност от неговото публикуване.

Повечето пътници и обезателно всички, които заминават със семействата си, няма да имат нужда от такова третиране. Планът очевидно няма да бъде приложен за членовете на Груповите експедиции."

И изведнъж всичко придобива смисъл. Жесток, но обясним.

Семейство Пентълбъри много обичаше своя син... Затова получаваха онези радостни и бъбриви писма, които е пишел друг човек, а истината за това те не биха могли да узнаят.

Ан Кларк нямаше връзки с никого и следователно никой не чакаше писма от нея. Нейните познати сигурно са се обидили, ако са й писали и не са получили отговора й, но не чак толкова, че да направят обществен въпрос.

Колкото за Робърт Патерсън — той замина със своето семейство. Всички тези хора, а и други като тях са заминали вероятно по свое желание. Но къде и защо? Сега е ясно, че Брайън Пентълбъри е взел лично участие в този заговор,за да подиграе родителите си. А може би под натиска на „Третата възможност". Това обстоятелство го опрощава. Или почти.

7

На 6 февруари 1977 г. сър Уйлям Балантайн гледаше нервно своя часовник. Не можеше да разбере защо не се беше обадил по телефона Кармел. Така се бяха разбрали. Трябваше да си определят среща веднага след като пристигне в Англия.

От прозореца на кабинета му се виждаше огромното огледало на радиотелескопа на Джонтрел банк на фона на необикновено бляскавото синьо следобедно небе.

Погледна го сега, стараейки се да потисне убеждението си, че нещо не върви както трябва. От много дни имаше предчувствие, че те нещо са открили във връзка с неговите планове, че времето намалява много бързо.

Беше грешка, голяма грешка, че толкова време беше държал в тайна съществуването на тази лента. Трябваше да разкрие пред света още преди няколко месеца какво в действителност става в Космоса. Трябваше да го направи в същия ден, когато в щаба на НАСА в Америка бе видял неоспоримото доказателство... че човекът е постигнал невъзможното.

Но кой щеше да му повярва? Фактите бяха толкова невероятни, че въпреки международната му известност на радиоастроном щяха да му се присмеят. Особено ако НАСА опровергаеше истината. Хари Кармел го беше предупредил, че НАСА щеше да отрече всичко много рязко.

Кармел му беше помогнал. Уплаши се, че го направи, но без да поиска разрешение от своите началници, му беше помогнал. Беше пуснал монтажа на Балантайн от Джонтрел банк на една от електронните системи за декодиране на НАСА. Тогава и двамата видяха учудващите картини, които изникнаха от декодираната лента.

Кармел моментално страшно се изплаши; „Не казвай никъде и на никого за това. Ако разберат тези мръсници какво сме видели, биха ни убили. Приятелю мой, съветвам те да унищожиш проклетата лента."

Имаме тези думи точно, както са произнесени, защото направиха голямо впечатление на Балантайн. Достатъчно впечатление, за да го напише в дневника си през 1976 г.

Кармел се бе отказал да се забърква повече. Балантайн, развълнуван от суровостта на предупреждението му, бе взел лентата със себе си в Джонтрел банк. И оттогава, откакто се върна от Америка, тя бе останала заключена в едно от чекмеджетата на бюрото му.

Балантайн не проговори за това, което бе видял в НАСА. Помъчи се да го забрави, но естествено че не можеше.

В сряда, 24 януари 1977 г. Балантайн имаше един неочакван разговор с Кармел от Америка. Повечето телефонни разговори на Балантайн съдържаха толкова много технически сведения, че той ги записваше на магнетофонна лента с оглед бъдещото им използване.

Бе записал и този разговор и с разрешението на лейди Балантайн ви го предоставяме:

„Кармел: Направили каквото ти казах? Унищожи ли лентата?

Това беше сърцевината на разговора. Не споменаваме името, което каза Хари Кармел, защото е на човека, когото ние наричаме Троянския кон. След като ни помогна в това изследване, неговият живот е в непосредствена опасност.

И така, на 6 февруари Балантайн се намираше в своя кабинет. Беше около 4,45 ч. следобед. Кармел не се бе обадил. Може би, помисли си, са го хванали, дори убили. Всичко това граничеше с безумието, но след онова, което бе видял в НАСА, Балантайн не изключваше нищо като възможност.

Обезателно трябваше да влезе във връзка с човека от Женева. Беше обещал на Кармел, че ще го направи. Но и това не беше толкова просто,колкото изглеждаше на пръв поглед. Кармел не му бе дал нито адрес, нито номер на телефон, а Женева е голям град.

В 5,30 ч. беше вече убеден, че Кармел е мъртъв. Беше се уверил също така, че и самият той се намира в сериозна опасност. Думите на Кармел минаваха постоянно през ума му: „Знаех, че тези типове са лоши, но никога не съм предполагал..." Сега вече въображението на Балантайн започна да работи. По всяка вероятност вече знаеха за лентата му и какво възнамерява да прави с нея. Взе я от чекмеджето, знаейки че трябва да я скрие на сигурно място. Тогава се досети, че има приятел, който може би ще може да го посъветва какво да прави — Джон Хънтри, издател на една международна агенция за новини в Лондон.

Сигурен беше, че Хънтри имаше репортер в Женева, който би могъл да намери човека, който му бе посочил Кармел. Хънтри би могъл също така да му каже кой е най-добрият начин, за да разкрие тези неща, които знаеше, защото беше съществено да се вдигне колкото се може повече шум в началото. Щеше да разобличи невероятното дело пред очите на хората. Щеше да наложи едно широко издирване около изчезването на Хари Кармел.

Погледна пак своя часовник. Ранна неделна вечер. Най-вероятното беше Джон Хънтри да бъде в бюрото си. Работеха на ненормиран ден на Флийт Стрийт. Заслужаваше си да опита.

Имаше късмет. Завари Хънтри тъкмо когато се готвеше да тръгва. Предоставяме ви, отново с разрешението на лейди Балантайн, записания магнетофонен разговор:

„Балантайн: Джон... Аз съм, Уйлям Балантайн.

Хънтри: О, каква хубава изненада! Как сте там в Джонтрел?

Балантайн: Имам един проблем, Джони сериозен проблем... Трябва ми помощ...

Хънтри: Разбира се, знаеш много добре, че ще направя, каквото трябва... Какъв е проблемът?

Балантайн: Може ли да се видим тази вечер?

Хънтри: В Лондон ли си?

Балантайн: Телефонирам от дома си... но няма да закъснея, ако дойда с кола.

Хънтри: Знаеш ли? Бях се приготвил да си тръгвам...

Балантайн: Много е важно, Джон... обещавам ти най-голямата сензация на годината.

Хънтри: Как мога да кажа не!? Искащ ли да дойдеш в бюрото?

Балантайн: Идвам колкото може по-бързо. А, Джон, изпращам ти по пощата пакет. Ще ти обясня, когато те видя.

Хънтри: Не разбирам... Защо не го вземеш със себе си?

Балантайн: Защото имам чувството... едно предчувствие, ако искаш... нещата започват да се развиват бързо... и искам да го махна от ръцете си със сигурност.

Хънтри: Логични ли са тези неща, които говориш сега? Уйлям, какво става?

Балантайн: Почакай ме и ще разбереш всичко..."

Редът на събитията, които последваха този разговор, се описват от лейди Балантайн. С нея се срещнахме на 27 юли 1977 г. Ето какво ни разказа тогава:

„Влязох в канцеларията, когато моят мъж оставяше слушалката, и веднага разбрах, че беше развълнуван. Това беше необикновено, защото той беше изключително тих и въздържан човек. Никога не си позволяваше да избухва. От една седмица, оттогава, когато някой му се обади по телефона от Америка, се държеше странно, несъответстващо на характера му. Не искаше да говори с мен — нещо, което също е необикновено — и изглеждаше много нервен. Никога не го бях виждала в състоянието, в което беше, когато влязох в кабинета му. Имах силното усещане — и не смятам, че драматизирам нещата, — че беше тероризиран. Попитах го какво го измъчва,защото беше ясно, че нещо го мъчи) но той клатеше постоянно глава и твърдеше, че няма нищо. Каза ми, че трябва да замине веднага за Лондон, защото имал някаква важна среща."

В този момент лейди Балантайн загуби хладнокръвието си и спря да говори, докато се съвземе малко. Поиска ни извинение, задето е плакала, и каза, че ще продължи да разказва, за да помогне, доколкото може. Нашето разследване, каза тя, би имало абсолютното одобрение на съпруга й. После продължи:

„Взе един пакет от чекмеджето на бюрото си и го сложи в голям плик,върху който бе написан адресът на г-н Хънтри в Лондон. Залепи съответните марки и поиска да го изпратя веднага.

Каза, че страшно бърза, и въпреки че му напомних за късния час, в който няма да вземат писмото, той настояваше да го занеса веднага. Каза, че може би ще се върне от Лондон рано сутринта, но, както знаете, не го видях никога повече."

8

Защо Балантайн е действал толкова странно с лентата? Би било по-логично да я вземе със себе си в Лондон. Самият факт, че е накарал жена си да изпрати пакета за Хънтри по пощата, след като скоро е щял да се срещне с него, не изглежда много логичен. Приемаме, че не знаем отговора, освен ако не се съдържа в думите на Балантайн към Хънтри: „Имам чувството... едно предчувствие, ако щеш..."

Тогава смъртта на Балантайн заемаше първите страници на вестниците. В един от тях имаше впечатляващото заглавие: „Неестествено дерайлиране убива известен учен". Следваше подробно описание, но нямаше ясно обяснение защо колата на Балантайн е изхвръкнала от пътя в онова пътуване за Лондон. Балантайн беше способен и стабилен шофьор и познаваше много добре пътя, тъй като често пътуваше по него. Знаеше и за този опасен завой, както и за дълбоката пропаст, която зееше зад предпазния парапет.

Само една снимка от произшествието бе дадена на печата и за телевизията. Операторът Джордж Грийн бе заснел цяла серия, но само една от тях бе дадена на средствата за масова информация.

Снимката показваше част от катастрофиралата кола и фигура, покрита с одеяло върху носилката. Попитахме Грийн:

„Какво имаше на другите снимки? Защо бяха конфискувани?" „Заповядаха ми да държа устата си затворена — каза той. — Но ще ви кажа само, че трябва да попитате професор Рандгуел защо излъга пред следователя. Не казвам нищо друго. Нямам, намерение да загубя работата си. Отидете при него с въпросите си."

Професорът беше лекар по вътрешни болести. Той освидетелства Балантайн и даде показания за смъртта му. В тях пишеше: „Трупът има много и в голяма степен изгаряния." Само това говори много, защото в случая не е имало огън. Но следователят не е поискал нищо повече от Рандгуел,за да получи необходимите обяснения.

Погледнахме отново документа на Троянския кон от срещата на Комисията по определяне на политиката, която бе заседавала три дни преди смъртта на Балантайн. Спряхме се на думите:

„Р7: Какво казваш, значи няма място за съмнение. И двамата да се подложат на целесъобразности.

А8: Съгласни ли сме всички? Добре, предлагам две горения. Следователите винаги ги премълчават."

„Горения", „в голяма степен изгаряния" и следователи, които „винаги ги премълчават". А сега това мистериозно изявление на оператора Джордж Грийн. Всичко това трябва да е нещо повече от просто съвпадение.

Професор Рандгуел в началото отказа да направи какъвто и да е коментар. Каза:

„Делото на Балантайн е вече минало. Нищо няма да спечелиш, ако го раздухваме."

Останахме с впечатлението, че му се оказва натиск и има указания да не говори. И... че тези указания не му харесват. Това впечатление се оказа вярно. Изведнъж, за наша изненада, той реши да облекчи съвестта си.

„Беше безформено - каза. - Страшно безформено тяло. - Замълча,преди да добави: - Казаха ми, че би предизвикало безполезно безпокойство... че няма смисъл хората да научават... но не съм сигурен... винаги съм смятал истината за свещена."

Отново мълчание. След това (по всяка вероятност беше взел голямото решение) говори бързо и дълго. Изявлението му, което ще предоставим по-нататък, ни помогна да разберем с какво точно е убит сър Уйлям Балантайн, а и какво точно беше значението на думата „горение", употребена от Комисията по определяне на политиката.

Четвъртък, 3 март 1977 г. Поредна подводна среща на Комисията по определяне на политиката с председател Р8. С помощта на Троянския кон предоставяме част от нея:

Никога не научихме отговора на последния въпрос. Тук завършва тази част на разговора. Нямаме конкретни данни за изчезването на животни в големи количества от Канзас или Тексас към втората седмица на юли 1977г., въпреки че имаше протести от увеличаване кражбите на животни в този район. Знаем обаче (тъй като бе публикувано във в. „Дейли Мейл" от 15 юли),че бе осуетена кражба на коне в Дартмур.

Но от разговора се разбира колко близо до смъртта е бил д-р Карл Гернщайн, човекът, който в разговора през февруари се споменаваше като „старецът". Ако Комисията по определяне на политиката би се съгласила с една целесъобразност и ако Саймън Бътлър не бе успял да вземе интервю през март от Карл Гернщайн в Кеймбридж, то „Третата възможност" вероятно никога не би била разобличена.

Как е щял да загине Гернщайн? Вероятно по същия начин, както си отидоха от този свят Балантайн и проф. Патерсън — специалист по аеронавтика. По същия начин, който Комисията по определяне на политиката нарича „горене". А както каза безименният А1, смъртта от „горене" е моментална. Това бе потвърдено и от проф. Хюбърт Рандгуел, лекар по вътрешни болести дал показания за смъртта на Балантайн.

Проф. Рандгуел направи следното изявление относно „обширните" изгаряния по тялото на Балантайн:

„Изявлението, че по тялото на Балантайн има обширни изгаряния, беше научно точно, но показваше само едната страна на истината. Намаляваше много обема на действителното положение. Поискаха от мен да направя такова изявление, за да не би да предизвикаме някоя безполезна паника. Знаех, разбира се, че съществува обществена истерия след предишните случаи на самозапалване, и се съгласих, че ще бъде безполезно да споменавам всички подробности пред следователя. Сега съжалявам, че съм взел подобно решение, и се радвам, че ми се предоставя възможност да поправя грешката си.

Попитахме проф. Рандгуел дали има случаи на предизвикано самозапалване. Отговори: „Американците и руснаците експериментират върху това с цел да използват самозапалването като оръжие, но резултатите от тези експерименти са секретни и се държат в тайна. Бих искал да кажа, че е много вероятно да са постигнали нещо."

Много е вероятно! Почти всяко нещо, което има връзка с „Третата възможност", е много вероятно. Свръхсилите да си сътрудничат тайно в научната област — тона е много вероятно. Също и заговорът на мълчанието относно действителните космически постижения. Но страшната истина е, че всичко това се случва.