Лесли уаткинс от телевизионния документален филм на дейвид амброуз и кристофър майлс космическата

Чарлз Уелбърн, който даде интервю на Колин Бенсън се съгласи,че имало явно несъответствие между картината, която описва за Марс проф. Гернщайн, и снимките, които предоставя за публикуване НАСА.

• 
  Много хора се питат защо НАСА е такава скъперничка по отношение на снимките си - каза Уелбърн. - Особено като помисли човек колко важни са тези снимки.
  
• 
  И защо се питат хората - подкани го Бенсън.
  

• 
  Тази снимка ми говори много неща. Заявяват, че са похарчили толкова много пари, за да изпратят междупланетен кораб на Марс, и какво правят след това? Снабдяват го, моля, с един фотоапарат, който може да снима до сто метра. А корабът, както отбелязват някои, е голям колкото една кинематографична студия. Нещо не се получава. Ако наистина искаха добри снимки от Марс, биха използвали далеч по-качествен фотоапарат, а,както знаете, такива има много. Но този, който те са използвали, сякаш слага капаци на цялата операция.
  
• 
  Разбира се, позволяват ни да видим само това, което те биха искали.
  
• 
  Възможно е да става нещо такова. Трябва да не забравяме, че всичките тези снимки получаваме чрез НАСА. Така че това, което кажат те за Марс, на това да вярваме. Същото е и със звука. Искам да кажа, че не чуваме всичко, което се казва между Контролния център и междупланетните кораби. Съществува друг, секретен канал. Наричат го биологичен канал...
  
• 
  Научихме някои неща за това от Отто Брайтнер каза Бенсън.
  
• 
  Разбира се, Брайтнер е бивш служител на НАСА. Спомням си когато ги разобличи след Аполо 11... Значи този биологичен канал е, за да предават биологични подробности. Обаче в действителност го използват, когато искат да кажат нещо, което останалите не бива да чуят, ако следят сеанса.
  

• 
  Сега ми дойде една луда идея. Ами ако тази снимка не е правена на Марс? Вижте я внимателно. Не сте ли съгласен, че би могла да се снима в някое студио на Бербанк?
  

Уенди не се беше връщала в онази къща в Лампет от деня, в който беше изчезнал Хари.

През онази сутрин, след като излязла да купи дезинфекционни средства от близката аптека й се прибрала, видяла, че Хари го няма. Паникьосала се и избягала. В такова състояние, в което се намирал Хари, не е било възможно да се измъкне сам, следователно някой го бе взел. Явно са го намерили онези — загадъчни преследвачи, които са искали да го убият, и тя дълбоко в себе си знаела, че няма да го види никога повече.

Изпитвала нужда да избяга, да отиде далеч. Да се скрие. Страхувала се,че ще я намерят и ще убият и нея.

Един час по-късно се качила на автостоп за Бирмингам. Не е имала нищо предвид, тръгвайки за там. Просто в тази посока пътувал камионът, който я взел. Важното било, че е далеч от Лондон. В Бирмингам се надявала,че няма да я намерят, Но въпреки това не рискувала. Премествала се постоянно и не оставала повече от два дни на едно и също място, защото се страхувала, че ще я хванат, както хванали Хари.

А както каза по-късно, се чувствала и виновна. Мислела, че е предала Хари. Спомняла си винаги за малката кутия, която той смятал за много важна и която скрил под дъските в стаята на изоставената къща. Трябвало да я вземе. Но била толкова развълнувана, че я забравила, когато заминала. А Хари много искал да я даде на хората от телевизията. Беше й казал, че тази кутия е ключът за нещо много значително, за някаква лента, която била направена от Балантайн. Чувствала, че трябва да даде кутията на онзи негър Бенсън. Дължала това на Хари, защото той се бе отнесъл към нея много добре. Много мислила. Но всичко това означавало, че трябва отново да отиде в онази къща. Страхувала се да рискува.

Окончателното си решение взела в четвъртък, 9 юни 1977 г. Отишла с влак в Лондон и прекосила града с автобус. В 15,30 ч. се озовала пред № 88,минавайки между колоните, където някога се намирала вратата на градината.

Сега нямало смет в предния двор и закованите с дъски прозорци били остъклени. Стълбището, което водело към къщата, било чисто, а полуотворената врата — боядисана.

Всички съседни къщи били останали такива, каквито ги помнела, но тази на № 88 наистина била променена. От прозорците на партера видяла как в стаята една група млади хора,около 20-годишни, били клекнали в кръг със затворени очи.

Уенди била уплашена й разочарована. Колебаела се как да постъпи. Очаквала, че къщата ще бъде празна, както е била някога, когато двамата с Хари били тук. Очаквала, че ще може спокойно да влезе вътре, да вземе кутията и да си тръгне, незабелязана от никой. Сега нещата се били променили.

Младите продължавали да клечат в екстаз, вглъбени в някакво колективно размишление. За миг помислила, че ще успее да влезе незабелязано и да вземе кутията. Но размислила, че може да има някой в другите стаи и точно там, където Хари беше скрил кутията.

Почукала по вратата, отначало тихо, а след това по-силно. Чули се приближаващи стъпки. Вратата се отворила и на прага застанал много висок и слаб мъж с дълга коса и рошава руса брада. Бил бос и носел закърпени дънки. Очите му, тъмни и дълбоки, гледали със стремително напрежение по начин, който плашел. Бил по-възрастен от другите — около 35—40-годишен.

• 
  Добър ден, моя сестро! -казал. - Исус ви обича. Гласът му бил дълбок и ясен и показвал, че е от източен Лондон.
  
• 
  Кой си ти? — попитала Уенди.
  
• 
  Елифаз... -отговорил сериозно той. -Елифаз Теманитис.
  
• 
  Вижте какво, преди няколко месеца живеех тук й забравих нещо важно.
  
• 
  Това, което е важно, е Исус! -Влезе ли Исус в твоето сърце? Защото той чака, очаква да го поканиш.
  
• 
  Попитах, ви дали мога да вляза и да го взема?
  

Тук в храма всички са добре дошли. Да не би да е капан? -помислила Уенди. Хари никога не и беше казвал какви бяха онези. Би ли могъл този странен тип Елифаз да бъде един от тях. Да не би, влизайки вътре, да изчезне и тя като Хари? Имала предчувствие, че трябва веднага да си отиде, да забрави всичко. Защо да рискува още.. Тя не отговаряла за това.

• 
  Минавай... Исус е тук — казал насърчително Елифаз. — Трябва ли ти Исус?
  

• 
  Какво правят там вътре? Всички вие кои точно сте?
  
• 
  Ние сме деца на небесната любов - казал мъжът. - Бяхме грешни и живеехме под оковите на плътта, но Исус Христос, по-голям от всички революционери, влезе в нашите сърца и ни спаси от грехове.
  
• 
  Вдигнал високо библията, затворил очи и казал:
  
• 
  Благодаря ти,... о, благодаря ти, Господи Исусе! Отворил очи, усмихнал се и протегнал подканващо ръка към Уенди.
  
• 
  Елифаз... — казала тя. — Това истинското ти име ли е?
  
• 
  Стана мое име, когато намерих любовта на Исус - отвърнал той. - Преди да намеря Господа, се казвах Джак. Джак Паркис. Но сега съм спасен и старият аз, злият аз изчезна завинаги.
  

• 
  Онова нещо, което ти казах... - обяснила Уенди. - Оставих го горе под дъските на пода. За по-сигурно.
  

• 
  Можеш да отидеш и да го вземеш - казал учтиво мъжът. - Тук в храма не искаме да държим неща, които принадлежат на другите.
  

И трите врати пред най-горното стъпало били отворени.

• 
  Ето там - казала.Мъжът спрял и я хванал леко за ръката: - Забравих да попитам за името ти. Стъписало я подозрение.
  
• 
  Защо искаш да го научиш? Той се усмихнал и поклатил тъжно глава.
  
• 
  Страхуваш ли се, сестро? Трябва да приемеш Господа и да го оставиш да ти помогне!
  
• 
  Какво значение има моето име? - настоявала Уенди. Елифаз отново се усмихнал.
  
• 
  За да те запозная с моите братя - казал. - Чакат да те запозная.
  

• 
  Уенди се казвам — казала тя тихо.
  
• 
  Оттук, Уенди - хванал я за лакътя Елифаз и я въвел в стаята. - Той е Лазар, един от нашите братя от Америка. А нашият приятел там се казва Артур. Но сега се е изпълнил с духа на Господа и стана Канаан. Канаан Рехавитис.
  
• 
  Исус те обича, Уенди! - казал вежливо Лазар. - Хвалете Господа!
  

• 
  Да, Исус те обича! - казал Артур, който бил станал Канаан. Уенди веднага разбрала, че е от Бирмингам.
  

• 
  Благодаря ви - казала.
  

• 
  Някъде там трябва да бъде — казала. Долу под разкопаните дъски. Той поклатил глава.
  
• 
  Искаш ли помощ?
  
• 
  Не, не, благодаря... Ще успея сама. - Гледали я как клекнала и се помъчила да повдигне една от дъските.
  
• 
  Уенди, познаваш ли Исус? — попитал я почти безразлично Лазар. Би могъл да запита за времето със същия успех.
  
• 
  Разбира се — била се съсредоточила в своята работа и не го погледнала. – Разбира се, че го знам... Дъската била укрепена по-здраво, отколкото очаквала.
  
• 
  Питам дали го познаваш действително? — попитал Лазар по-рязко. — Съществуват много глупаци в тази система, на всички тези хубави църкви, където си мислят, че познават Исус, но те няма да го познаят даже ако ги срещне на пътя.
  

• 
  Слушай какво ти казвам. Исус беше рошав, с дълги коси, хили от бедните квартали на Галилея, но повярвай ми беше истински настоявал Лазар. — И още е. И днес.
  

• 
  ...Да, тук е заедно с нас днес. Тук е в тази стая... — продължавал Лазар.
  

• 
  Исус е най-голямото пътуване, Уенди, и трябва да го последваш,защото не остана много време.
  

• 
  Всичко е тук вътре, в библията. Бутилката на гнева на Бога ще се излее над нациите.
  

• 
  Благодаря ви — казала. — Извинявайте, че ви прекъснах.
  

• 
  Тази кутия е твоя и каквото има вътре също е твое. Но трябва да ти задам един въпрос — казал. — Да не би да има наркотици?
  

Лазар и Канаан Рехавитис приближавали от двете и страни. Уенди по-чувствала, че я обхваща паника.

• 
  Трябва да си тръгвам - мъчела се да контролира гласа си. - Моля ви, оставете ме да си тръгна!
  
• 
  Всичко е писано в Апокалипсиса - Лазар изглежда не разбирал какво става в стаята. Бил се унесъл в своите мисли за края, който идвал. - Слушайте това тук... Библията дава факти и подробности. И четвъртият ангел отвори бутилката под Слънцето и му я даде, за да изгори хората с огън...
  

• 
  Дай ми кутията! Уенди поклатила отрицателно глава.
  
• 
  Не е моя — отговорила. — Казахте, че мога да вляза и да я взема.
  
• 
  ... и изгорели хората, които богохулствали.
  
• 
  Да не би да съдържа наркотици?
  
• 
  Не! — извикала Уенди. — Не е нищо такова. Елифаз се преместил, за да я пусне да мине.
  
• 
  Моля ви да ми простите за моята мнителност! Сега и поведението му било друго, и тонът му — апологетичен.
  
• 
  Ако бяха наркотици, щяхме да ги вземем, за да ги унищожим. Трябва да знаеш, че много наши братя и сестри са патили от наркотици, когато още бяха свързани с плътта.
  
• 
  Значи ме пускате да си тръгна?
  
• 
  Разбира се, но те моля да дойдеш да ни видиш — казал Елифаз. — Всички деца на Бога са добре дошли в този Храм.
  
• 
  Остави Христос да влезе в сърцето ти, Уенди — посъветвал я Лазар,когато застанала на главното стълбище. — Той наистина те обича...
  
• 
  Алилуя! — добавил Канаан Рехавитис от Бирмингам. Елифаз я придружил до вратата.
  
• 
  Недей забравя, моя сестро, че Исус ти трябва — казал. — Бог да бъде с теб! Уенди излязла от къщата тичешком, минала от другата страна на пътя,завила зад ъгъла и се забързала към една телефонна кабина. Обади се в Скептр Телевижън.
  
• 
  Мога ли да говоря с Колин Бенсън?
  
• 
  Почакайте — каза телефонистката. — Ще ви свържа.
  

Терри Диксън беше изготвил справка със сведения, нужни на Клемънс, за да включат някои необходими подробности в Програмата. Ето какво пишеше:

Клемънс прочете последните параграфи за втори път и се замисли.

„Терри, приятелю мой, аз ще рискувам, а не ти. Гернщайн ме убеди и съм готов да рискувам."

Но обстоятелствата така се стекоха че никой не се наложи да рискува,защото в този момент Уенди чакаше в телефонната кабина, за да разговаря с Колин Бенсън.

• 
  Не... Колин Бенсън отиде за кафе — отвърна Катрин Хуайт. — Кой го търси, моля?
  
• 
  Трябва да говоря бързо с него — каза Уенди. — Много е спешно.
  
• 
  Искате ли да му предам нещо? Да му кажа той да ви се обади? Единственото, което искаше сега Уенди, беше да се отърве от кутията.
  

• 
  Можете ли да го намерите? Много е важно.
  
• 
  Ще проверя в барчето. Какво име да му кажа? Кой го търси?
  
• 
  Кажете му, че се обажда момичето, което беше с Хари. Кажете му,че имам това, което искаше да му даде Хари.
  
• 
  Почакайте...
  
• 
  Вижте какво, намирам се в телефонна кабина и ми свършиха дребните.
  
• 
  Дайте ми номера на телефонната кабина — каза й Катрин Хуайт. – Ще ви се обадя веднага.
  

• 
  Да не мислиш да стоиш тук цял ден?
  
• 
  Една минута само... Очаквам да ми се обадят.
  
• 
  Хайде, излизай! — хвана я за ръката и започна да я тегли навън. — Чакам, за да се обадя. Хайде, излизай навън!
  
• 
  Моля ви, няма да се забавя, наистина!
  
• 
  Госпожо, тук е обществен телефон и нямам намерение да стоя цял ден, докато...
  

• 
  Да, аз съм момичето, което беше с Хари — каза. Мъжът измърмори сърдито и излезе от телефонната кабина. Уенди говореше тихо, уверена, че онзи отвън се мъчеше да подслушва.
  
• 
  Трябва да се срещнем. Хари имаше нещо, което трябваше да предаде. Сега то е в мен. Но трябва да внимавам, може би ме търсят...
  

• 
  Каза ми, че може да те търсят и да те намерят. Кои?
  

• 
  Откъде да знам? Гадините, злодеите, руснаците, американците,немците, монголците от Космоса, какво значение има?
  

• 
  Това искаше да ти даде Хари. Беше ми казал, че щяло да ти помогне да видиш какво има на една лента, направена от Балантайн. Разбираш ли нещо?
  
• 
  Не много.
  
• 
  Едва сега се сетих — каза му тя. Хари рече че го слагаш в една УС-40. Имаш ли нещо такова? Нещо като джубокс. Говори ли ти нещо това?
  
• 
  Трябва да се върна в студиото веднага — разбърза се Бенсън. — Да видим каква мелодия ще ни запее джубоксът.
  
• 
  Не ти ли трябвам повече?
  
• 
  Къде ще бъдеш?
  
• 
  Не зная... Но във всеки случай не в Лондон. Тук е много опасно. Бенсън показа кутията.
  
• 
  Сигурно ще искаш да научиш какво ще излезе от всичко това. Къде мога да те намеря?
  
• 
  Аз ще те намеря — каза Уенди и както някога беше направил Хари Кармел, тя бързо се отдалечи и се загуби сред тълпата. Техниците в студиото не се бяха сблъсквали досега с такъв проблем. Доста мислиха и доста опитваха, преди да успеят.
  

• 
  Да вярвам ли?! — извика Клемънс. — Господи, Боже мой,не вярвам!
  

Всички места в прожекционната зала бяха заети. Цялата група на „Научния рапорт" бе там, за да види онова, което гледаха преди малко Клемънс и Бенсън. Фъргъс Гонтгуин също бе седнал близо до Клемънс. Тук бяха и всички останали директори на фирмата. Очите на Клемънс блестяха от възбуда, когато запалиха лампите.

• 
  Е, Фъргъс? Какво ще кажеш?
  

• 
  По дяволите! Какво искаш да кажа? Ако това, което видяхме, е автентично, ако не е някаква измама, тогава са измамили Цялото човечество и държим в ръцете си най-големия успех, който някога можем да постигнем. Но... ако е възможно... Не може да е станало такова нещо! Не може да бъде истина!
  
• 
  Възможно е. Не мислиш ли, че е възможно? — настоя Клемънс. — И другото, което държим в ръцете си, и то е истина.
  
• 
  Влязохте ли във връзка с Джонтрел банк, с хора, които са работили с Балантайн?
  
• 
  Още не.
  
• 
  Тогава го направете. Веднага. Попитайте и НАСА. Ако използваме тази касета в програмата и се окаже, че е блъф, ще получим страшен контраудар. И, Крис:. предупреждавам те... нямам намерение да се изложа.
  
• 
  Но НАСА сигурно ще я отрече — протестираше Клемънс. — Логично е ни за резултатите, след като говорите. — Гонтгуин стана и тръгна към изхода на залата. –Искам също да знам какво ще кажат от Джонтрел банк.
  

• 
  Сър Уилям не е споменавал никога за такова нещо. А при разкритие с такива размери... Нямаше да го държи в тайна.
  
• 
  Бенсън се опита да скрие разочарованието си.
  
• 
  Може би е споменавал някога на вас или на някой друг, че се е срещнал с млад мъж на име Хари Кармел, когато беше в НАСА миналата година?
  
• 
  Хънтълман сякаш се оправдаваше.
  
• 
  Не. Нито дума. Съжалявам, че не мога да ви помогна много, г-н Бенсън .
  
• 
  Можете ли да разпитате при вас? Вероятно е споменал за Хари на някои друг от Джонтрел банк. Уверявам ви, г-н Хънтълман, топа наистина е важно.
  
• 
  Казахте преди малко, че това може да хвърли нова светлина върху смъртта на сър Уилям?
  
• 
  Възможно е.
  
• 
  Хм, тогава ще направя каквото мога. И аз мисля, че нещо не е наред с това нещастие. Не ви обещавам нищо, но ще попитам.
  
• 
  Ако откриете нещо...
  
• 
  Каквото и да стане, ще ви се обадя по телефона. Това вече ви го обещавам.
  

• 
  Чувал съм доста загубени истории в моя живот, но тази надминава всичките. Помисли си добре, сине мой, някой те манипулира.
  
• 
  Значи заявявате категорично, че лентата с фалшива?
  
• 
  Как да не е? Това е най-глупавият въпрос, който съм чувал през тази година.
  
• 
  И сведенията, които съдържа лентата, и те ли не са верни?
  
• 
  Моля ви, бях търпелив с вас, а имам много работа. Струва ми се, че доста дълго продължихте с тази шега.
  
• 
  Записвам разговора и държа да се подчертае, че вие казвате, че сведенията не са истински. А ако в действителност са?
  
• 
  Съжалявам, доста време изгубих с вас. Нямам какво друго да ви кажа.
  

Беше забелязал следи на неувереност в отговорите на служителя и чувстваше все по-убедително, че лентата е автентична. Но цялата работа бе този факт да се докаже. Или да се докаже поне дотолкова, че да задоволи Гонтгуин.

• 
  Открих нещо поразително, г-н Бенсън — каза той. — Сър Уилям на-истина се е срещал с Хари в НАСА. Отбелязал го е в бележника си, когато е бил в Америка. Прегледах целия бележник и има много интересни неща. Не се споменава презимето на Хари, но слушайте да ви прочета един откъс... ,,Хари ми помогна, както бе обещал, но сега е тероризиран. Каза ми го днес. Ако знаеха тези мръсници какво сме видели, щяха да ни убият. Приятелю мой, каза, съветвам те да унищожиш тази проклета лента." Виждате ли? — продължи Хънтълман. — И какво излиза сега?...
  
• 
  Има ли нещо друго в бележника?
  
• 
  Нищо, което да има връзка с горното. Бенсън мислеше бързо.
  
• 
  Лентите, които използвате в Джонтрел банк, имат ли някакъв отличителен белег? Как бихте могли, преглеждайки лентите, да контролирате дали принадлежат на Джонтрел банк?
  
• 
  Не, но бих могъл да констатирам, че дадена лента не е чужда.
  
• 
  Можете ли да дойдете в Лондон, г-н Хънтълман?
  
• 
  Пристигам веднага. Много искам да видя какво точно съдържа лентата.
  

• 
  Невероятно! - каза Хънтълман, когато изображението върху екрана свърши. - Абсолютно невъзможно!
  
• 
  Мислите ли, че материалът е на Джонтрел банк? — попита Клемънс.
  
• 
  Дайте ми да прегледам лентата — настоя Хънтълман. Клемънс го заведе в прожекционната кабина. Хънтълман прегледа най-подробно лентата. Толкова се съсредоточи, че престана да забелязва другите около себе си.
  
• 
  Защо? Защо не ми е казал нищо? – След като свърши, Хънтълман поклати глава.
  
• 
  Значи? — попита Клемънс. — Какво ще кажете? – Почти ме е страх да ви отговоря, но трябва — каза Хънтълман. — Вярвам, г-н Клемънс, че лентата е истинска.
  

• 
  Почакайте една минутка. Искам да го чуе и генералният директор. Обади се по вътрешния телефон на Дергуент-Смит. Обясни набързо обстановката и остави слушалката.
  
• 
  Идва! — каза. Дергуент-Смит изслуша Хънтълман внимателно.
  
• 
  Изумително — каза. — А този бележник на сър Уилям може ли да го видим?
  
• 
  Да — отвърна Хънтълман. — Вън, в колата е.
  
• 
  Е, Фъргъс? — изправи се Дергуент-Смит. -Ти си контрольор на програмата.
  
• 
  Да, но сега е различно... — заинати се Гонтгуин. Тук ми трябва твоята помощ, защото, ако направим някоя грешка, ще се вдигне голям шум.
  
• 
  Искащ да кажеш... да разделим вината?
  
• 
  Не, просто... Дергуент-Смит го прекъсна.
  
• 
  Мисля, че трябва да говорим още веднъж с тази загадъчна девойка Тази, която ни даде толкова лесно кутията.
  
• 
  Но не зная къде отиде — каза Бенсън. — Отказа да ми каже.
  
• 
  И ти я остави да замине? Това не е много умно от твоя страна, Дергуент-Смит се обърна към Клемънс.
  
• 
  Какво ще кажеш?
  
• 
  Е, девойката беше много уплашена и...
  
• 
  Не за девойката, за лентата питам. Още ли искаш да я използваш?
  
• 
  Обезателно — каза Клемънс.
  
• 
  Хубаво — изпъшка Дергуент. — Фъргъс?
  
• 
  След това, което ми каза Хънтълман, мисля да продължим.
  
• 
  Хубаво — реши се Дергуент. — Аз съм с вас.