Леточислението в „Именника на българските князе”. Боспорски и трако-македонски династии Андрей Киряков, Пловдив

Редица доказателства установяват приемственост между силните антични и късноантични традиции на Боспорското царство и тези на Стара Велика, а малко по-късно и на Дунавска България. Поради редица причини тази приемственост между Боспорското царство и Дунавска България не е била добре изследвана, като едва напоследък се появиха някои материали на български изследователи по този въпрос. (Такива са изследванията от последните десетина години на Стефан Чурешки, Камен Станев, Александър Мошев и други).

Основната причина, поради която не се търси приемственост, е разглеждането на българите като късни нашественици в земите на Боспорското царство. Българите са разглеждани и като външен елемент в историята на Кимерийския боспор, едноплеменни с хунските племена и враждебно настроени към местното население. Но редица доказателства сочат съвсем друго.

Още в първите години на I век от новата ера, когато говори за тази част от света, географът Страбон споменава на два пъти за народа „аспургиани”.

„Към меотите – отбелязва Страбон, в глава ХІ на своята География – принадлежат самите синти и дандари, тореати, агри и ареги (аррехи), а така също и тарпети, обидиакени, ситакени, доски и някои други. Към тях принадлежат и аспургианите, обитаващи пространство от 500 стадия между Фанагория и Горгипия (Анапа).”

Аспургианите се споменават чак до VІ век от н.е. от древните автори Птолемей, Херодиан, Стефан Византийски. Те се споменават и в каменните надписи от Боспор от ІІІ в. от н.е.

Един дори и повърхностен преглед на запазените лични имена от боспорските каменни надписи от І – V век от н.е. показва значително сходство между част от тях (особено тези, които не са латинизирани или елинизирани) и познатите ни древнобългарски имена. Едно от най-често срещаните имена в тези надписи е името Аспургос (Ασπουργος). Това не е случайно, понеже такова е името на сина на основателя на новата династия, управлявала в продължение на пет века Боспорското царство.

Царското име Аспургос (Ασπουργος) се среща в повече от шест различни каменни надписа. В каменните надписи се срещат и добре познати на нас имена като Омар (Ομαρ), Мюреус (Μυρέους), Персион (Περσίων), Забаргос (Ζάβαργος), Ерми (Ẻρμης), Телециас (Τελετίος), Сабион (Σάβιον) и други.

Всъщност самата традиция на изписването и поставянето на каменни надписи е нещо, което обединява Боспорското царство и Дунавска България. Същевременно това е една антична традиция, характерна за земите на цялото Черноморие.

В началото на новата ера, в северночерноморското Боспорско царство със столица Пантикапей (днешен Керч), на власт идва нова династия. След управлението на Митридат VІ Евпатор и сина му Фарнак ІІ, до властта се домогва Асандър, който се противопоставя на наследниците на Митридат и се жени за дъщерята на Фарнак ІІ Динамия. Да споменем, че Динамия освен наследничка на Митридат VІ е потомка и на селевкидския владетел Антиох ІV Епифан. Тридесетгодишното управление на Асандър, който е от предполагаем сарматски или скитски произход, е свързано със строежа на отбранително съоръжение срещу варварите – т.нар. Асандров вал, отделил Керченския пролив и столицата на Боспорското царство от останалата част на Крим.

От брака между Асандър и Динамия се ражда наследникът Аспург. Той поема властта в самото начало на новата ера – 8 г. и управлява до 38 г. През 14 г. от н.е. Аспург получава римско гражданство от император Тиберий Юлий и титлата „приятел на римския народ”. По съвет на римляните, които вече имат влияние над това северночерноморско царство, Аспург се жени за тракийската принцеса Гепепирия (Хипепирия), дъщеря на сапейския цар Котис ІІІ. В резултат на този брак и римското гражданство, пълната титла на владетеля става Тиберий Юлий Раскупорис І Аспург. Неговите наследници, които управляват Боспорското царство до края на V век, са известни съответно с три названия – Аспурги, Раскупориди и Тиберий Юлий.

Редица автори виждат в споменатите по-горе аспургиани, военна дружина или партия на политически поддръжници, последователи на боспорския цар Аспург. Именно от редиците на аспургианите се формирала новата боспорска аристокрация. Предимно тежковъоръжени воини-конници, те представлявали елита на ранното средновековие, опитни във военното дело и умеещи да повеляват и управляват.

Тиберий Юлиите управлявали без прекъсване до средата на ІV век, когато настанали смущения, свързани с движението на германските, славянските и другите племена и появата на хуните в Европа.

Едно от най-късните свидетелства за съществуването на Боспорското царство е строителен надпис от края на V век. В него се отбелязва изграждането на защитна кула по време на цар Тиберий Юлий Дуптун (Τιβερίου Ἰουλίου Δουπτούνο). В надписа се споменава месец горпиеос и годината 779 по боспорското летоброене, т.е. 483 г. Поради спорове при четенето на годината, някои изследователи на паметника дават и друга датировка - 402 г. Текстът показва, че владетелят Дуптун приема себе си за наследник на управляващата още от І век династия на Тиберий Юлиите, наричани още раскупориди или аспурги, и счита себе си за независим владетел, съюзник на римляните.

Името на владетеля Дуптун също предизвиква интерес, както и споменатите по-горе имена. То е във връзката с подобните тракийски и български имена (Тохун, Негун, Славун, Корсун, Белгун, Вардун, Вихтун), както разбира се и името на наместника Гостун, който е споменат в „Именника” след владетелите Авитохол и Ирник и преди Курт и Безмер.

Боспорското царство имало свое собствено летоброене, по т.нар. витинска ера (станала известна по-късно като боспорска). Годините на управление на царете се изчислявали според тази собствена ера, която била въведена през 297 или 296 г.пр.н.е. Това летоброене изглежда се намирало във връзка с въведената 15 години по-рано собствена ера в съседната държава на Селевкидите, т.е. от 312 г.пр.н.е.

За отчитане на месеците и в Боспор, и в държавата на Селевкидите бил използван, забележете, древно-македонския календар. Този календар става особено популярен във връзка със завоеванията на Александър Македонски в целия Изток. Варианти на македонския календар, съгласуван с местните календарни системи се срещат в Египет, Сирия, Мала Азия и др.

Календарът бил лунно-слънчев и до завоеванията на Александър Велики се използвал в древна Македония в продължение на много години. Месеците в него имали 29 или 30 дена. В края на годината към дванадесетте месеца се добавяли 6 допълнителни дни, т.нар. епагомени.

Названията на месеците в древно-македонския календар са следните – диос, апелеос, авдинеос, перитиос, дистрос, ксантикос, артемизиос, десиос, панемос, лоос, горпиеос, веретеос (хиперверетеос). Традиционно началото на първия месец Диос съвпадало с началото на есента – края на септември, началото на октомври. След епохата на Александър Македонски и въвеждането на календара в десетки различни страни, понякога началото на месец диос било измествано към месеците октомври, ноември и дори януари. Например при съгласуването на македонския и египетския календар началният месец диос търпял промени, като се измествал от края на август/началото на септември до средата на януари.

При изписване на датата за боспорските надписи до началото на VІ век се включва отбелязването на годината, по т.нар. боспорска ера, отбелязването на месеца, според названията от македонския календар и отбелязването на деня от месеца.

В „Именника на българските князе (ханове)” месеците и дни от възкачването или управлението на българските владетели не са отбелязвани. Поради тази причина повечето изследователи приемат, че специфичните двусъставни изрази, предхождани от думата „лѣтъ” в „Именника”, представляват съчетание на месец и година от един циклов календар.

За първия владетел в „Именника” е записано: „Авитохоль жить леть 300, родъ емоу Дуло, а леть ему диломъ твиремъ.” За втория владетел е записано: „Ирник житъ летъ 100 е 50, родъ ему Дуло, а летъ ему диломъ твиремъ.” Традиционно „дилом” се определя като шестата година – на змията (или змея) – от един дванадесетгодишен цикъл. Втората част от това съчетание „твирем” се определя като девети месец, от дванадесетмесечния цикъл в годината.

Текстове в Елински и Римски летописец, който съдържа документа „Именник на българските князе (ханове)”, са записани според старославянската писмена традиция. Това разбира се важи и за самия „Именник”. Двусъставните изрази, отбелязващи годините на живот или управление на различните български владетели най-вероятно са претърпели влиянието на старославянския език и граматика. Така възможно е в съчетанието „дилом твирем”, както и във всички останали подобни двусъставни изрази в „Именника” да присъства окончание за падеж. В случая творителен падеж, който се използва и при определяне на време, съответно с окончание -омь и -емь.

Началната дума „диломъ”, записана според старославянската транскрипция и окончание, се доближава до названието на началния месец от македонския календар диос (δíος), името на който съответно е известно според гръцката транскрипция и окончание. Първият месец „диос” от македонския календар бил посветен на бог Диос или Дион.

Съпоставянето на имената на месеците от македонския календар с двусъставните названия от „Именника” довежда до неочаквани резултати.

Може би най-разнопосочни са мненията, свързани със значението на годината „верени” от „Именника”, съставяща първата част от израза „верениалемъ”, посочен срещу името на княз Исперих. Тази година, според повечето автори, е третата циклова година, година на вълка, или пък година на тигъра, а според други, е петата циклова година – на дракона.

Съпоставянето с древно-македонския календар показва, че е напълно възможно названието „верени” да отговаря на месец веретеос (βερεταίος), познат и като хюперверетеос (υπερβερεταίος). Веретеос или хюперверетеос е последният месец от македонския календар, който отговаря на месец септември/октомври по съвременния григорианско-юлиански календар и е свързан с началото на есента. Името на древно-македонския месец е в очевидна връзка с названието на силния и студен северен вятър, който се появявал по това време на годината, наричан от древните гърци Борей (Βορέας).

Названието „шегоръ” се среща три пъти в „Именника на българските князе (ханове)” в изразите „шегоръвечемь”, „шегорътвиримь” и ”шегоралемь”. Съпоставянето с названията на месеците от древномакедонския календар показва, че „шегор” най-вероятно отговаря на месец „горпиеос” (γορπιαίος) – август.

Названието „соморъ” от израза „соморъалтемь” отговаря най-вероятно на месец артемисиос (ἀρτεμíσιος) – април.

Названието „дванъ” или „дваншъ” от израза „дван(ъ)шехтемь” отговаря най-вероятно на месец авдинеос (αủδιναíος) – декември от македонския календар.

Названието „дохсъ” от израза „дохсътвиремъ” отговаря или на месец дистрос (δíστρος) – февруари, или на месец десиос (δαíσιος) – май.

Названието „тохъ” от израза „тохал(ъ)том” подобно и на по-горното, възможно е да отговаря или на месец десиос (δαíσιος) – май, или по-малко вероятно – на месец дистрос (δíστρος) – февруари.

Названието „теку” или „текучи” от израза „текоучитемъ” отговаря най-вероятно на месец ксантикос (ξανθικóς) – март от македонския календар.

Така получаваме следната цялостна подредба на месеците – дилом - диос – октомври; дванш – авдинеос – декември; дохс – дистрос – февруари; теку – ксантикос – март; сомор – артемисиос – април; тох – десиос – май; шегор – горпиеос – август; верени – веретеос – септември.

Поради редица комплексни причини, подобно съотнасяне на двата календара досега не е било извършвано.

Разбира се, достигналите до нас староруски преписи на „Именника” от ХV и ХVІ век не притежават оригиналната автентичност на този изключително важен за българската история документ. В познатите ни три староруски преписа съществуват някои разминавания, като например името Исперихъ записано и като Есперерихъ и Есперихъ, името Тервелъ записано и като Тервенъ, спорното название „твиремъ”, записано и като „втиремъ”, „шегоръвечем” (шегоръвѣчемъ) записано и като „шегоръвемь” и други. Всички те показват сложността при изследване на „Именника” и най-вече предизвикателствата при възстановяване на първоначалните наименования на изразите от българския календар, имената на българските владетели, на българските управляващи родове и т.н.

Както отбелязахме, управлявалата в Боспор династия, след началото на І век остава известна в историята с три названия – аспурги, раскупориди и Тиберий Юлий. „Именникът на българските князе” започва с владетел от рода Дуло, който управлявал 300 години. Към царският род Дуло принадлежат и Ирник, Курт, Безмер, Исперих княз, Тервел, Севар. За владетеля Кормисош от рода Вокил (или Укил) специално е посочено, че изменил рода Дулов.

Като имаме предвид историята на земите, от които идва Аспарух и в които са живели неговите предци, не трябва ли да потърсим под царското име Дуло името на известната в недалечното минало династия на Тиберий Юлиите? Не отразява ли всъщност името Дуло почетното име Юлий? Да не забравяме, че името Юлий всъщност е Йулий, а на латински Iulius или Iulus.

Почетно название Тиберий Юлий (Τιβερίου Ἰουλίου) се среща многократно в боспорските каменни надписи. Също така името често се изписва със съкращение като Т Иулиос (Т Ἰούλιος) или Тиб Иулиос (Τιβ Ἰούλιος).

В заключение може да обобщим, че много известни досега данни потвърждават първоначалното присъствие на българи в земите на Северното Черноморие и по-конкретно в земите на Боспорското царство. Това потвърждават и разгледаните по-горе примери.

Като резултат от всичко това се очертава все по-ясно представата за една приемственост. Приемственост между старите боспорски родове и дошлите в края на VІІ век край дунавската делта българи на княз Исперих. Тези наследствени родове на висшата аристокрация, участвали в управлението на Боспорското царство в продължение на няколко столетия, преживяват в старите си земи последователно няколко нашествия - на готи, хуни, авари. Във втората половина на VІІ век обаче, те отстъпват пред натиска на хазарите и се оттеглят на запад към делтата на Дунав. Тук те донасят своите управленски, стопанско-икономически и военни традиции и полагат началото на държавността на Първото българско царство.

Използвана литература:

Бешевлиев, В. Надпис ли е бил Именникът на българските князе. - В: ИАИ, ХХІV, 1961

Бешевлиев, В. Ирански елементи у първобългарите. - В: Античное Общество. Труды конференции по изучению проблем античности. Москва, 1967

Бешевлиев, В. Първобългарите – бит и култура. София, 1981

Бикерман, Э. Хронология древнего мира. Ближний Восток и античность. Москва, 1975

Билярски, И. От мифа к истории или от степи к Израилю. - Зборник радова Византолошког института, т. XLII, Београд, 2005

Блаватский, В. Д. Боспор в позднеантичное время. - В: Античная Археология и история. Москва, 1985

Богданов, И. Именник на българските ханове. София, 1981

Болгов, Н. Н. Между империей и варварами: Финал античности на Боспоре Киммерийском. - В: Україна в Центрально-Східній Європі, № 4, 2004

Бъчваров, В. Дилом твирем или годината на змията и огъня. - Проблеми на културата, кн. 6, 1986

Виноградов, Ю. Г. Позднеантичный Боспор и ранняя Византия. - В: ВДИ, № 1, 1998

Вълчев, Й. Календар и слово. София, 1986

Венедиков, И. Медното гумно на прабългарите. София, 1983

Гайдукевич, В.Ф. Боспорское царство, Москва/Ленинград, 1949

Горскiй А., К. Невоструевъ. Описанiе славянскихъ рукописей Московской Синодальной библiотеки, отд. ІІ, ч. 2, Москва, 1859

Грюмел, В. Хронология. - В: Завети, 2006, Приложение

Димитров, Д. Прабългарите по северното и западното Черноморие. Варна, 1987

Димитров, М. Изчисляване на Именника. - В: Кубрат, кн. 1-2, София, 1927

Добрев, П. Царственик на българското достолепие. София, 1998

Златарски, В. О летосчислении древних болгар – В: Известия общества археологии, истории и этнографии при императорском Казанском университете, т. ХХVІІ, 1911

Златарски, В. История на българската държава през средните векове, І. - Притурки „Българско летоброене”, София, 1918

Йорданес. Гетика. – В: ЛИБИ, І

Ковачева, Л. Антички македонски календар. – Археологика, 2013, 51-62

Малышев, А.А. В стране аспургиан. – В: Родина, № 5, 2001

Маркварт, Й. Старобългарските изрази в надписа от Чаталар (Крумово) и в старобългарския списък на князете. - В: Минало, кн. 7, София, 1912

Микола, Й. Тюркско-болгарское лѣтосчисленiе. – В: Извѣстiя отдѣленiя русскаго языка и словесности, т. ХVІІІ, кн. 1, Петербург, 1913

Москов, М. Именник на българските ханове (ново тълкуване). София, 1988

Мошев, А. Боспорското царство и Стара Велика България – възможна приемственост. В: История 2, София, 2005

Мошев, А. Хуните в българската средновековна историопис. – Минало, № 3, 2008

Пеев, Д. Заглавката на Григорий, презвитер мних на всички църковници на българските църкви и Именникът на българските ханове. - В: Littera et lingua - Electronic journal of humanities, 2008

Петров, П. Древен български календар. София 2000

Перл, Г. Эры Вифинского, Понтийского и Боспорского царств. – В: ВДИ, № 3, 1969

Попов, А. Обзоръ хронографовъ русской редакции. Москва,1866, вып. І

Проева, Н. Студии за античките Македонци. – В: Historia Antiqua Macedonica, Книга 5. Скопиjе, 1997

Тихомиров, М. Н. Именник болгарских князей. - ВДИ, № 3, 1946

Патканов, К. Из нового списка географии приписываемой Моисею Хоренскому. – В: Журнал Министерства Народного Просвещения, ч.226, Петербург, 1883

Патриарх Никифор. Бревиарий. – В: ГИБИ, ІІІ

Рогев, Б. Астрономически основи на първобългарското летоброене. София, 1974

Corpus Inscriptionum Regni Bosporani (CIRB). St. Peterburg, 2004, № 39, 40, 41, 42, 958, 985

Сапрыкин, С. Ю. Аспургиане. – В: СА, 2, 1985

Сапрыкин, С. Ю. Понтийское царство (Государство греков и варваров в Причерноморье). Москва, 1996

Станев, К. Боспорското наследство на прабългарите. – В: Минало, кн. 1, 2005

Степанов, Ц. В света на средновековните българи: между реалното и въображаемото. София 2003

Теофан Изповедник. Хронография. – В: ГИБИ, ІІІ

Тихомиров, М. Н. Именник болгарских князей. - ВДИ, № 3, 1946

Шахматов, А. Древнеболгарская энциклопедiя Х века. - ВВ, VІІ, вып. 1-2/ 1900

Фехер, Г. Именникът на българските ханове - леточислението на прабългарите. - В: ГНМ, 1926

Харпунов, Н. И. Администрация Боспора в V в. н. э. - В: Древности Боспора. т. 15, Москва, 2011

Чурешки, С. Именник на българските князе (ханове). София, 2012

Bazin, L. Les calendriers Turks anciens et médiévaux. Lille, 1974

Grumel, V. Traité d'études byzantines, I, La Hronologie, Paris, 1958

Meimaris, Y. E. Chronological systems in Roman-Byzantine Palestine and Arabia. The evidence of the dated Greek inscriptions. Athens, 1992

Mikkola, J. Die Chronologie der türkischen Donaubulgaren. - Journal de la Société Finno-ougrienne, v. ХХХ, fasc. 33, Helsingfors, 1914