Линка Жак Исаева София



Дата25.01.2018
Размер155.01 Kb.

Линка Жак Исаева

София


България

Пра-пра-прадедите ми са онази част от еврейството, която е дошла в България от Испания – сефарадските евреи. Съдя за това по езика, който говорят моите баба, дядо, лели, чичовци – ладино. Дядовците ми са се занимавали с дребна търговия, баща ми вече е бил на по-високо равнище - с висше образование. Не са били крайно бедни, но не и богати, както и майка ми и баща ми. Баща ми не беше религиозен, за дядовците и бабите не мога да кажа, но вероятно са били религиозни, защото от тяхното поколение нерелигиозни хора не е имало. Мъжете са били търговци, а жените – домакини.


Бохор, големият брат на баща ми, е бил изключително интелигентен човек. Въпреки, че не е бил с висше образование, владеел перфектно немски език и добре знаел френски. Много тясно е бил много близък приятел на Георги Кирков (един от основателите на социалистическото движение в България). Бохор е един от първите в България (ако не и първия), който сключва смесен брак с българка. Тъй като по това време в страната не е имало граждански брак, младоженците отиват чак в Германия, за да го сключат. Неговата дъщеря Малвина умира през 1967 година, без да има деца и така този клон е прекъснат. Баба й Сол даже не я признава за законна внучка, защото родителите й нямат религиозен брак. Бохор е починал през 1936. Средният брат е Шемтов, който е бил юрист. Той е живял във Варна, след 1948 заминава за Израел, а после за Австралия, където умира през 70-те. Шемтов има двама сина.
Баща ми дружеше с много българи, но беше с еврейско самосъзнание – работеше в много еврейски обществени организации и в същото време имаше доста близки приятели българи. Без да се асимилира, беше с много силно чувство за принадлежност към България. Обличаше се съвременно. За дядовците не помня, но бабите ми носеха светско облекло. Спомням си разказите на майка ми, че тяхната еврейска общност в Констанца, Румъния се е отличавала много от някои евреи в Бесарабия и другаде, които са носели кафтани и пейси и са имали съвсем друг начин на живот.
Ние сме живели цял живот под наем – не сме имали собствено жилище. Имахме помощнички на майка ми за тежката домакинска работа – слугинчета от близките до София села, с които после продължавахме да поддържаме прекрасни отношения. Отбелязвахме само най-големите еврейски празници – Рош Ашана, Песах, Пурим. Например на Песах се купуваше маца, но това беше просто традиция. В Синагогата ходехме най-вече за сватби. Не съм посещавала хедер и йешибот. Не сме учили с баща ми по време на Шабат, даже не сме го отбелязвали. Любимият ми празник беше Св. св. Кирил и Методий (създателите на славянската азбука) като ученичка, а също Песах и Рош Ашана – когато се събирахме с роднините и ставаше весело. Не мога да кажа за политическите възгледи на дядо ми.
Не знам колко точно бяха евреите преди войната в София. Те бяха донякъде консолидирана общност, въпреки че имаше разлика между най-богатите, бедните и дребната буржоазия, към която донякъде се числеше и моето семейство. Но така или иначе, винаги е имало благотворителни организации, които свързваха евреите. Баща ми беше много обществено ангажиран човек – той беше член на настоятелството на еврейското сиропиталище в София и на ложата “Б’ней брит”. Като дете не съм ходила в еврейски училища за разлика от много мои връстници. Ето например, моят съпруг, който е живял в Сливен, първите четири години от образованието си е бил в еврейско училище. Аз учих само в български училища и затова не знам нито дума на иврит. Иначе в светското училище също не съм изучавала религия. Бях освободена от вероучение като друговерка.
Освен Централната Синагога, която е на сефарадските евреи, имаше и други молитвени домове в София. Имаше на ашкеназките евреи, а сефарадска и в Ючбунар. Имаше равин, хазан и шохед – който коли птиците. Помня, че майка ми ходеше там да й колят пилетата, които купуваше от пазара. Но го правеше не по религиозни съображения, а защото просто нямаше кой друг да ги заколи. Тогава продаваха само живи птици. На пазар ходеше майка ми, защото баща ми работеше. Пазарувахме от малки магазинчета до дома ни – имаше търговци, с които майка контактуваше редовно. Купуваше не много и не от най-скъпото, но гледаше да има от всичко и хубаво. С много сметка се пазаруваше. Когато трябваше да се купи плат, дреха или обувки – то беше цяло събитие.
В София имаше еврейска махала, но и много евреи, които живееха извън нея. Не може да се каже кои бяха в София типичните еврейски професии, по-скоро може да се каже кои не са били еврейски професии. Почти нямаше военни, почти нямаше полицаи, малко държавни чиновници, почти нямаше земеделци. Но във всичко друго – като се почне с търговия, индустриални наемни работници, имаше евреи. И във всички свободни професии – инженери, лекари, юристи, банкери, търговци... Но може би търговията е била една от най-разпространените еврейски професии. Имаше навсякъде в домовете течаща вода, освен може би само в покрайнините на София нямаше, а също и електричество.
Баща ми Жак Шабат Натан беше ярка личност и оказа силно влияние върху моето развитие. Той беше много широко отворен към хората, изключително остроумен, винаги душа на компанията, с която се събираше. Беше много културен човек с широки интереси – водил ме е на първата за мен опера, на първата изложба, на първата сказка. И после, след като пораснах, пак сме ходили заедно. От него придобих вкус към литературата, към писането и той много се надяваше, че ще завърша някаква филология. Беше много разочарован, когато се заех с медицината.
Беше доста музикален – имаше хубав глас и пееше добре. Даже когато е бил млад са го канили в трупата на Стефан Македонски (един от родоначалниците на българската оперета), но дядо ми казал, че не иска син чалгаджия (певец на популярни песни) и той се отдал на друго поприще. Беше смел човек – във войната като офицер има два ордена за храброст (І Световна война – 1915 – 18), има много интересни писма и спомени от негови началници за военната му служба. После, когато започнаха противоеврейските гонения, се държеше с много инициативност и кураж, и в къщи все пак нямаше униние, а успокоение и хубава атмосфера. И винаги беше изключително общителен. Беше много активен в обществения живот. Пишеше в еврейски списания като юрист. След 9 септември 1944 баща ми хвърли много сили в кооперативното движение, тъй като работеше в банка, която кредитираше това движение, а и беше убеден в неговото бъдеще.
Майка ми Малка Хаим Натан винаги е била под сянката на съпруга си. Когато е дошла в България не е знаела нито дума български. Започнала да учи езика, но баща ми говореше с нея на ладино и български. Не й даваше да ми говори на румънски, за да науча български, но съжалявам, че не знам румънски. Тя пък не научи български напълно и винаги съжаляваше, че няма професия. Но беше добра домакиня и изгледа децата ми, докато аз ходех на работа, за което съм й много благодарна.
Баща ми е роден в Нова Загора, а след Първата световна война цялото му семейство се преселва в София след като мъжете започват някаква търговия. Майка ми е родена в Констанца – Румъния. Двамата са се запознали на сватбата на голямата сестра на майка ми, която се оженила в Русе за тамошен евреин. По някаква причина и баща ми бил на тази сватба и харесал малката сестра на булката. Сключват брак през 1923, а аз се раждам три години по-късно. Бракът им е бил религиозен и са го сключили в София. Обличали са се, както е било модерно за времето. Финансовото състояние на семейството не е било добро по време на кризата в края на 20-те години. И после, когато баща ми започва работа като банков чиновник горе-долу сме се поокопитили, въпреки че той дълго време е изплащал задълженията си заради неблагополучната си търговска дейност. И така не успяхме да се сдобием със собствено жилище. И точно, когато през 1942 приключи с изплащането дойдоха противоеврейските закони, трябваше да напуснем София и да започнем отначало.
Винаги сме живели в две стаи – в едната родителите ми, в другата аз. Имахме много книги – светски, не религиозни. Баща ми четеше много, майка ми също, но най-вече баща ми. Вкъщи имаше книги от Достоевски, Чехов, Балзак, от български писатели – Йовков, класици... Баща ми четеше най-много в почивните дни. Той беше с леви убеждения и ме насочваше към социално ориентирани творби. Вестници купувахме редовно – “Мир” и “Зора”. В библиотеки не сме ходили, защото си купувахме книги, библиотеките дойдоха по-късно.
Родителите ми не бяха религиозни, почитаха само големите еврейски празници. Иначе се чувстваха част от еврейската общност. Като банкер в еврейска банка, баща ми контактуваше с бизнесмени, търговци. Имаше самочувствие на евреин – например намерих и досега запазени негови стихотворения, посветени на Песах. Поддържаше връзки с еврейски писатели като например Арман Барух и Буча Бехар, които му даваха да пише рецензии за тях. Иначе след 1944 беше дълго време председател на контролната комисия на еврейската организация. Баща ми стана и член на Българската комунистическа партия, а майка беше безпартийна, но симпатизираше на левите идеи. Имали сме съседи българи и евреи, но винаги сме били близки и с едните, и с другите. Един или два пъти в детството си спомням да сме ходили на почивка – в Горна Баня и Чамкория (старото име на курорта Боровец в Рила планина) – това беше голямо събитие. Никога не сме се делили и ходихме заедно, както и на планината Витоша до София.
Майка ми има две сестри – Шарлота и Ернестина, и двама братя – Менахо и Тико. Тя е била най-малката, всички са починали - Менахо и Тико в Румъния, Шарлота в Израел, Ернестина в България. Сестрите са били домакини, Ернестина е била женена също за българин. Родителите ми поддържаха връзки с братовчеди в България, по-рядко с тези, които живееха в Израел или на други места. Нито имахме средства и възможности да отидем там, нито желание.

Родена съм в София през 1926 година. Нямам братя и сестри. До тръгване на училище ме е гледала майка ми. Играла съм на двора, майка ми ме водеше на пазар, на кино. Даже си спомням, че когато бях на 10-11 години много харесвах каубойските филми и майка ми ги изтърпяваше заради мен. Имало е постоянно грижи за мен. Учила съм в обикновено светско училище. Любимите ми предмети бяха български и латински, както и гръцки, защото бях в класическа гимназия.


Спомням си с добро първоначалната си учителка от 1 до 4 клас. После помня учителката си по литература в гимназията, която беше много строг човек - от нея се плашеха всички. Само аз не се страхувах, защото знаех и обичах предмета. Харесвах изключително учителката си по латински език в Сливен, където завърших гимназия, след като я започнах в София. Там не обичах учителката си по математика, която ми беше класна и беше надушила, че имам някакви връзки с леви организации. Заради това много ме преследваше и тормозеше. Не заради еврейския произход – заради него нито една учителка не помня да ме е обиждала. Взимала съм частни уроци по френски. Имах преподавателка – белгийка, която не знаеше български и благодарение на това научих френски.
В юношеските си години ходехме зимата да караме кънки на езерото “Ариана”, гледахме кино, после в Сливен, където бяхме изселени след 1942, се събирахме в къщите, за да не ни срещат по улиците. Въобще, нещата са различни в зависимост от политическата ситуация. В Сливен се събирахме и четяхме книги на сбирки на РМС (Работнически младежки съюз – младежка нелегална комунистическа организация). После по време на студентските години ходехме на излети, кино, театър. Празничните дни ходихме и с родителите на излети. Ваканциите по време на училище съм прекарвала с малки изключения в София. Само една ваканция съм била на лагер от Червен кръст. С приятели по-късно, като студентка на лагери.
Спомням се едно пътуване с кола, когато приятел на баща ми ни заведе при познато семейство в Боровец. Това ми се видя много интересно и страшно, защото пътят беше опасен, с много завои. И на всеки завой шофьорът ни сигнализираше с клаксона. Тогава трябва да съм била 10-12 годишна. С влак си спомням пътувания до Русе при леля ми. Това беше цяло преживяване – вземаха се кошници с храни, специални приготовления. Едно пътуване до там траеше не по-малко от 10-12 часа. Не ходехме често – нямаше време, а и необходимите средства не бяха малко. Ваканциите прекарвах предимно в София. На ресторант рядко сме ходили със семейството – само от време на време в някое скромно ресторантче, както се казваше “на кебапчета”.
Антисемитизъм като дете съм усещала от страна на някои мои съученици. Не много ярки прояви, но имаше такива. Това се свеждаше до словесни обиди - да нарекат някои евреин “чифут” (обидно прозвище за евреин в България), но нищо повече. Спомням си тревожните събирания на еврейски семейства през 1931-32,33,34. Даже се е запечатало в ума ми едно изказване на баща ми пред роднини, че вече миришело на барут. После идването на Хитлер на власт, противоеврейските закони в Германия. Слушахме по радиото за тези неща – аз все пак ги възприемах повърхностно, защото бях дете. Пък и като че ли събитията бяха далеч от нас, но тревогите на родителите ми съществуваха и определено си ги спомням.
В гимназията, въпреки че имаше и фашистки организации, съучениците ми никога не са ме обиждали. Напротив, когато през 1942 (тогава бях трети прогимназиален клас) трябваше да се изселим в Сливен, съучениците ми подариха един нож за разрязване, на който пишеше: “На Линка от VII г” (седми клас – “г” паралелка). Просто ме изпратиха с добри чувства. Имах и приятелки, които бяха членки на фашистки организации, но си останахме близки. В училище имах доста приятелки българки. Чак когато ни изселиха в Сливен по време на Холокоста, най-добрата ми приятелка стана еврейка. И в София започнах да се сближавам с еврейките след като се появиха антиеврейските закони. До тогава не бях ги търсила. Приятелките ми извън училище бяха също българки.
Сериозните прояви на антисемитизъм започнаха, когато се приеха антиеврейските закони в България. Това беше през 1940-1941 година. Първият най-сериозен удар беше слагането на жълтите значки (1942). След това наложиха забраната да живеем в центъра на София и смяната на имената ни. Целта беше да имаме само библейски, за да не бъдем сбъркани, че не сме евреи. Баща ми беше преименуван на Якоб вместо Жак, майка ми – на Малкуна вместо Малка, а аз – на Делила, вместо Линка. Дойде и поставянето на знак на вратата “еврейско жилище” и изселването ни от София. Най-неприятно беше чувството на уязвимост - че винаги някой “легионер” или “бранник” (членове на фашизиранa организация – младежите са бранници, а легионерите – възрастните) може да те нарани или обиди, и въобще може да си прави с теб каквото си иска и те не можеш да се защитиш. Това бяха първите сериозни прояви на антисемитизъм и то от административен характер, а не от човешки. Определено това не засягаше човешките взаимоотношения.
Баща ми трябваше да напусне работата си в банка “Кармел”. След това, тъй като предстоеше голямото изселване на евреите от София, беше обявено, че който се изсели доброволно от града ще отиде където пожелае. И понеже баща ми имаше много приятели в Сливен, където е израснал, ние се изселихме там малко по-рано от голямата вълна и успяхме да вземем поне най-необходимото от покъщнината. Баща ми остана без работа – беше забранено да се занимава с банково дело. Той така да се каже нелегално работеше при свои приятели – вършеше им някаква работа и те го водиха общ работник, за да могат да му плащат. Така че и материално не бяхме добре в Сливен. Когато ни разпуснаха от гимназията, тръгнах и аз като работничка в една фабрика в Сливен, за да можем да свързваме двата края.
Физически не е имало репресии срещу нас, предимно морални – обиди от страна на “легионери” и “бранници”. В същото време имам много-много хубави човешки спомени от контакти с българи. В Сливен бяхме до декември 1944 – там преживяхме най-тежките мигове през 1943, когато баща ми получи съобщение, че трябва да се яви с 50 кг багаж в едно училище. Писмото беше от 8 март 1943, а датата за явяване беше 10 март в 15 часа. Но всички знаехме, че от това училище след това предстои преселване, но не знаехме само дали извън страната. Знаеше се, че и списъците на жените и децата са в общината и предстои тяхното разнасяне. Понеже тогава бях член на нелегалната младежка организация РМС (Работнически младежки съюз), обсъждахме въпроса когато получим призовките, да не се явим на уреченото място, а да търсим връзка с партизаните (въоръжени антифашистки отряди, които са се укривали извън населените места) и да отидем в Балкана. Но тъй като бяхме много млади (аз бях на 17), не напираха много да ни вземат като партизани, защото сигурно повече щяхме да сме им в тежест.
Но така или иначе до това не се стигна. Когато дойде в последния момент отмяната на изселването (11 часа на 10 март) и съобщиха, че няма нужда да се явява никой, помня как по улиците на Сливен съвсем непознати хора - виждайки ме, че съм със значка, ме прегръщаха и целуваха. Та това са най-тежките моменти, когато предстоеше раздяла на семейството. Баща ми не е ходил на трудови лагери, защото беше вече на възраст, но тогава имах връзка със сегашния си съпруг, с когото бяхме нещо повече от приятели, а той три години подред беше на трудови лагери. Пишехме си само писма и това бяха доста тежки времена.
Когато се върнахме през 1944 в София, се настанихме пак под наем – на друго място, но в същата кооперация. Хората ни приеха добре, някои вещи, които бяхме оставили се пазеха, но почти всичко си бяхме взели в Сливен. Започнах да следвам, а баща ми постъпи в еврейска банка. Пред нас стоеше въпросът за изселване в Израел през 1948 и то най-вече, когато и родителите на баща ми заминаха за там. Това е сложен въпрос, но ние имахме някакви идеали за България и смятахме, че ако отидем в Израел ще им изневерим. Бях член на Българската комунистическа партия, но не съм упреквала своите приятели, които заминаваха. Разбирах, че желанието да имат своя собствена държава и да живеят на едно място, където е сигурно, е съвсем оправдано. Но мислех, че и тука ще е сигурно.
Работих 5 години в Българската народна армия като медик, след като завърших висше образование. Когато бях във военния институт, ме съкратиха оттам през 1956, а причината беше еврейският ми произход. Въпреки, че поводът беше изобщо съкращения в армията, реалната причина беше, че съм еврейка. Защото още много други приятели евреи, които бяха в армията, също бяха съкратени. И разбрахме, че това е причината. Това беше един от първите ми индикатори, че антисемитизмът не е преодолян.
Със съпруга ми Алберт Исаев Бехар се запознахме още по време на Холокоста в Сливен и се оженихме през 1948 в София. Той е роден на 8 ноември 1923 в Сливен, майчин език му е български, има висше образование. Баща му е бил банков чиновник и след 1944 всички се изселват в Израел. Имаме две деца – син и дъщеря, които имат свои семейства. Синът ми е лекар, дъщерята – икономист. Общо имам трима внука – Румен и Ясен Николови – на дъщеря ми Лидия и Свилен Исаев – на сина ми Валери. Децата ми са възпитавани със самочувствие на евреи, но са женени за българи. Те знаят за всичко станало през войната и по време на Холокоста. Празнуваме Рош Ашана и Песах. Коледа отбелязвам със семейството на сина ми, Великден не празнуваме.
Гастрономическата страна на еврейските традиции спазваме и даже съм я предала на дъщеря ми, която също се справя с еврейските специалитети. Може би 70% от приятелския ми кръг днес са евреи, но винаги съм имала и много приятели българи. Запазила съм връзка с всички братовчеди, които са в България и особено в София. Виждаме се с един от братовчедите поне веднъж седмично, с други по-рядко.
След 50-те години не сме усещали диктатура. Тогава имахме самочувствието, че ние правим историята. Или доколкото имаше диктатура над определени класи, тогава я считахме за оправдана. Материално и технически първите години бяха изключително тежки. Нашето сравнително замогване започна в края на 60-те и 70-те години, когато вече минахме към средната класа.
Отношението ни към войните в Израел от 1967 и 1973 беше двойнствено. От една страна беше грижата и тревогата за близките ни там и разбирането, че тази държава трябва да живее своя живот. От друга - заради многото масирана пропаганда и идеологическа обработка, в известни моменти ни е минавало през ума, че може да не са справедливи тези войни. Това е една от трудностите в нашия живот – че не можехме да споделим изцяло становището на управляващите в България, нито можехме напълно да приемем страната на Израел. Най-основната ни тревога беше, че много трудно ще можем да контактуваме с близките си в Израел. Тази тревога беше най-основна.
Преди 1989 не съм ходила в Израел, мъжът ми – да. А след тази дата – веднъж. Никой не ни е принуждавал да прекъсваме връзката си с роднините ни там, но имаше известно самоограничение. Но не сме късали връзката си с тях. Освен при съкращението при военните през 1956, не съм имала чувството, че ми отказват повишение заради произхода. Съпругът ми дори е заемал доста високи длъжности в института. Рядко съм поддържала връзка с роднини на Запад, но и самите те са отбягвали контактите.
След 1989 усетихме голямо облекчение, защото в последните години преди тази дата ни станаха ясни много неща за политическите права и свободи, въобще за демокрацията и начина на живот. Но не може еднозначно да се каже дали промяната беше положителна или отрицателна. Имаше едно чувство на облекчение, че сме се освободили духовно, но след това започнаха икономическите трудности.
По отношение на еврейския произход, животът ни определено се промени, защото започна активна дейност на еврейските организации в София и понеже ние сме вече пенсионери и търсим запълване на свободното си време, го намерихме в еврейската организация. Често посещаваме Еврейския народен дом в София, където се срещаме с приятели. Напомнят ни, че сме евреи и много хора от чужбина – всичките ни роднини, които до 1989 са смятали, че не могат да имат добри контакти с нас, след това ни потърсиха... Няма лято, когато тук да не дойдат близки от чужбина и всичко това ни кара да не забравяме, че сме евреи.
Смениха се и лично моите разбирания как прословутия еврейски въпрос може да бъде решен. Докато през 50-те, 60-те и даже началото на 70-те години си мислех, че това е пътя на асимилацията, сега вече определено не мисля така. Доскоро не се интересувах толкова от корените си и едва сега започнах по-активно да навлизам в историята. Причината е, че живеех с убеждението, че асимилацията в България ще реши нашия еврейски въпрос. Че асимилацията ще помогне на мен и на децата ми да не се повтори преследването на евреите. Мислех, че това е пътят да се спасят децата от това, което преживяхме ние. Сега не мисля така – виждам, че това не е помогнало на евреите. Но и не мисля, че строгото, фанатично обособяване на еврейството е пътят. Не виждам и защо непременно трябва да се обвързва религиозността с принадлежността към еврейството. Човек би трябвало да може да се счита евреин и без да е религиозен. Разбирам, че все пак еврейството е оцеляло благодарение на религията си. И все пак не мога да разбера защо мен не могат да ме признаят за еврейка, ако не спазвам всички еврейски религиозни закони.
Но в онези години (преди 1989) не съм прекъсвала връзката си с еврейската общност, запазила съм чувството си за принадлежност, не съм си сменяла името – нито аз, нито съпругът ми. Така че малко по-интензивно живеем като евреи през последните години. Но може би това се дължи и че сме пенсионери, и това е един добър заместител на липсващите ни тук роднини. Определено получавахме помощ от еврейската общност – през най-тежките в икономическо отношение години – 1992, 1993, 1994, 1995. Сега не толкова, защото сме със сравнително високи пенсии за България. До преди няколко години тези помощи ни помагаха да оцелеем. Получавали сме помощ от Швейцария (1400 долара), което за нас беше голяма подкрепа.
Ако става дума за по-важни събития в следвоенната история, това са – създаването на Израел, после Карибската криза, когато бяха големите страхове да не избухне нова война. Развенчаването на Сталинския култ, когато започнаха да излизат на бял свят много неща, които доведоха до първите ни разочарования. Голямо събитие беше и когато започна размразяването със срещите между съветските и американските управляващи. Войните на Израел също следяхме винаги с напрежение и тревога.
Имаше много събития, но това което е най-важно според мен за бъдещето на евреите е от една страна наличието на здрава, призната от цял свят еврейска държава. От друга – съществуването на истинска демокрация в останалите страни, където има еврейски общности. Необходимо е признаване на малцинствата и правата, но не само от страна на различните държави към евреите, но и от евреите по отношение на останалите техни съграждани. Защото понякога и евреите имат вина за неблагополучията във взаимоотношенията. Eвреите трябва да живеят с живота и нравите на страната, да се приобщят, включат и интегрират в обществото, без да забравят, че са евреи. Защото краен национализъм има не само сред антисемитите и враговете на Израел, но и сред самите евреи. И смятам, че процесът за решаване на еврейския въпрос до известна степен е двустранен.

Интервюирал:



Стефан Джамбазов


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница