Лисабонския дом на книгата в памет на жозе сарамагу

Нобеловия лауреат за литература Жузе Сарамагу или в оригинал José de Sousa Saramago (16 ноември 1922 г. с. Азиняга, община Рибатежу) има свой дом на книгата и след смъртта си (18 юни 2010 г.,

При това лицевите корици както на оригиналните, така и на преводните заглавия, представени в експозицията, внушават чрез графиката и своеобразната си емблематичност емоции и размисли за историята и съвременния живот, посланията на твореца към света. Във всяка от книгите на Сарамагу личи художествен усет към значимото, но и към детайла. Представени са десетки португалски и преводни заглавия. В експозицията The seed and fruits личи умението да се съчетават фотоси и биографични сведения за живота на писателя, а визуалната картина се допълва от монитори, по които на живо може да се проследят интервюта със Сарамагу, да се чуе проникновеният му глас и дълбочината на словото му. Наред с експозиционните, вървят и маркетинговите елементи – мнозина от чуждестранните посетители си закупуват наред с книгите и някои дребни аксесоари за спомен – ключодържатели с логото на фондацията, картички и пр.

Колкото и семпло да изглежда на пръв поглед сред многобройните чужди издания в лисабонската експозиция, уредена от Фондация „Жузе Сарамагу“, книгата „Алабардаш“ е отличен книжовен паметник, при това на португалски език, поднесен с вкус и изящност.

Между публикуваните след смъртта на писателя творби е и романът Claraboia¹², излязъл през 2011 г., също със съдействие на Fundação José Saramago. Експозицията представя и малко познати сведения – писателят страда от пневмония; има намерение да се възстанови, но същевременно продължава да работи, като смята през август 2010 г. да посети международния фестивал на книгата в Единбург. Смъртта му осуетява това пътуване. В Португалия е обявен двудневен траур в памет на писателя, а за погребението на Жузе Сарамагу в Лисабон се събира двайсет хилядно множество от негови почитатели, читатели, приятели, пристигат видни политици с международен престиж. Тялото на Сарамагу е кремирано в португалската столица, а пепелта му е разпръсната в родното селище Азиняга и в Тиас, Лансерот, негов дом до самата му смърт. По булевардите на Лисабон до късната есен на 2010 г. стоят огромни билбордове и плакати с лика на писателя и кратък, но съдържателен надпис: Obrigado, Saramago (Благодаря, Сарамагу). A първата стъпка на фондация „Жузе Сарамагу“ е издаването през октомври 2011 г. на т. нар. „изгубен роман“ на писателя, който излиза под името „Claraboia“ (на англ. Skylight¹³); произведение, подготвено от своя автор за издаване още в началото на 50-те години на ХХ век и предложено за издаване на португалски издател, но останало в неговия архив. Самият Сарамагу има сериозни опасения, че пиперливата семейна история, чието действие се развива в лисабонски жилищен блок, скандалният сюжет и раздираните от страсти герои биха могли да се възприемат превратно от тогавашното португалско от общество, а и се опасява от ответна реакция по отношение режима на Салазар; така, най-вече от етични подбуди, до кончината си се въздържа от неговото публикуване¹⁴. След смъртта на Сарамагу обаче книгата е преведена в Испания и Латинска Америка, голяма международна издателска компания прави заявка за превод и издаване на английски език¹⁵.

И докато разменям по някоя португалска дума с любезните домакини от фондацията, разбирам, че фондацията има свое представителство и в родното място на твореца – Азиняга. Фондацията е основана от самия Сарамагу още през юни 2007 г., възприемайки и разпространявайки като основна своя мисия водещите принципи, формирани в Универсалната декларация за правата на човека (The Universal Declaration of Human Rights), като същевременно представя португалската култура в страната и света, отстоява и защитата на околната среда. След смъртта на основателя наред с постоянната експозиция в негова памет, фондацията в Каза душ Бикош, от влизането си в новите офиси през юни 2012 г., е място за книжни презентации, литературни и научни форуми, срещи с писателя. За експозицията José Saramago. The Seed and the Fruit в лисабонската Каза душ Бикош португалският книговед и литературен историк Фернандо Гомеш Агилера изтъква, че тя разкрива как принцът на литературата Сарамагу, имайки своите корени като литературен работник, с внимателна, методическа работа през трудните и тъмни за Португалия четиридесет, петдесетте и шейсет години на ХХ век в Португалия, полага основите на бъдещия си блясък¹⁶. Според Агилера колекцията от ръкописи, документи, първи издания и стотици преводи на над повече от четиридесет езика пренася посетителя в пътуване през литературната продукция в неговия идеологически и социален контекст на писателя, дава възможност да се докоснат до широката и многообразна литературната и интелектуалната универсалност на Сарамагу¹⁷.

Ето и в най-едри щрихи по важното от трънливия и стръмен път на твореца от Азиняга, а и няколко думи за преводните издания на писателя, където все още на пръстите на ръката се броят книгите с името на големия Сарамагу.

Той е смятан за самобитен и самотен, стоящ от всички останали португалски писатели, представители на неореализма. Страни от груповите литературни прояви. Минал е през школата на издателския бизнес, и като преводач, и като редови журналист, и като мениджър – до Революцията на червените карамфили през 1974 г. е заместник-главен редактор на авторитетния лисабонски вестник Диарио де Нутисиаш (в някои източници се посочва, че е бил зам.-директор на изданието). Познанията в правенето на вестници и книги изострят интуицията и усета му за правене на читаеми, разпознаваеми, добри текстове. Учи се на саморедактиране, продължава да изучава редакционната професията, докато е редактор в издателство „Кор“.

Всъщност, началото на солидното образование даровитият и любознателен младеж получава в лисабонска библиотека. Семейството на бъдещия голям писател се мести в Лисабон през 1924 г. Думата Сарамагу в превод е „дива ряпа“. Псевдонимът на бащата Йосиф при раждането записват вместо фамилно име: „saramago“.

Знае се, че е бил добър ученик, но тъй като родителите му нямат средства да го издържат в гимназия, още дванайсетгодишен го местят в техническо училище и благодарение на него след дипломирането си около две години работи като автомобилен механик и шлосер. Работи и като застраховател. Работата му като журналист дава шанс да усъвършенства изкуството на писането. Идват и първите творчески попадения – с романа „Земя на греха“ през 1947 г., поетичните книги „Възможни поеми“ през 1966 г. и „Вероятно радост“ през 1970 г. Събира в сборници публикациите си като журналист-хроникьор: „Багажът на пътника“ (1973), публикува в книгата „Записки“ през 1976 г. и политическите си коментари. Сред вероятните причини за уволнението му на 25 ноември 1975 г. са неговите политически позиции, възгледи, прямотата в комуникацията с колеги и опоненти. Знае се и това, че и до края на живота си остава привърженик на левите идеи, при това е и убеден атеист¹⁸.

Решението да се издържа само от труда на словото и да пише е радикално. То му носи и по-нататъшно творческо удовлетворение, защото от печат излизат нови книги и го доближават до голямото признание: “Учебник по рисуване и краснопис” през 1977 г. и сборника с разкази “Почти предмет” година по-късно; публикува пиесата “Нощта” (1979). За романа си от 1980 г. „Въздигнат от земята“ (Levantado do Chão) получава наградата на Лисабон. Така за пръв път португалската столица отдава дължимото на големия творец. През 1981 г. излиза и книгата му “Пътуване из Португалия” (Viagem a Portugal).

Самотник и писател, невписващ се в литературните среди, той пише така, че издига високо летвата на европейския роман. В интервю Жузе Сарамагу споделя: „При мен успехът започна да идва с “Въздигнат от земята”, а после нарасна с “Възпоминание за манастира” и аз съзнавах, че са две добри книги. Те бяха посрещнати с аплодисменти от критиката и читателите и, ако ставаше въпрос за грешка, значи много хора щяха да са сбъркали”¹⁹. За излезлия през 1982 г. роман „Възпоминание за манастира” е удостоен с литературната награда на община Лисабон и е награден от ПЕН-клуба на Португалия. Романът му от 1984 г. “Годината на смъртта на Рикарду Рейш” (в памет на Фернанду Песоа) получава още една награда на Португалския ПЕН-клуб, както и приза “Дон Диниш” от името на фондацията “Kаза де Матеуш”. За творчеството си и най-вече в областта на белетристиката е удостоен с наградата и на португалската литературна критика²⁰. Идва ред и на още една книга – през 1986 г. е издаден романът му „Каменният сал”, година след това и пиесата “Вторият живот на Франциск от Асизи”. Заради приносите на творчеството си в Италия го удостояват с почетната титла доктор хонорис кауза на Торинския университет²¹.

Последното десетилетие на ХХ век е благодатно за писателя. През 1991 г., излиза Евангелието според Исуса Христа. Романът е награден от Асоциацията на португалските писатели, а Университетът в Севиля му връчва почетната титла доктор хонорис кауза. „Евангелието според Исуса Христа” е номиниран година след издаването си за Европейска литературна награда. Португалското правителство, подкрепяно от Ватикана, отклонява искането на културни организации в страната и забранява номинацията, обявявайки романа за богохулен. Писателят, дълбоко засегнат, напуска родината си и през 1993 г. се установява на остров Лансерот (Канарските острови, Испания)²², където започва да публикува своите дневници²³. За издадения през 1995 г. роман Есе за слепотата получава високата награда „Камойнш”, а три години по-късно става Нобелов лауреат за литература. През 2004 е удостоен с високата награда America Award, а през 2009 г.в Сан Паоло е номиниран с най-високата награда за литература São Paulo Prize for Literature, за приноса на книгата си A Viagem do Elefante (2008) и издадена на английски език със заглавие през 2010 г. The Elephant's Journey²⁴.

Независимо, че стои встрани от писателските кръгове, той е сред основателите на португалския Национален фронт за защита на културата в Лисабон. Заедно с друг виден писател – Орхан Памук, става съосновател на Европейския парламент на писателите. Не е чужд на обществения живот и милее за развитието на столичния град – в местните избори през 1989 г. е включен в Коалиция „За Лисабон“ и избран за член на общинския съвет, като участва в неговото ръководство; включва се на страната на демократичната коалиция в изборите за европейски парламент; не пести критики срещу политиката на Европейския съюз и на Международния валутен фонд; взема критично отношение към отговорността на банковия капитал по време на голямата рецесия от 2008 г. Сарамагу е и убеден привърженик на Иберийския федерализъм.

Когато Жузе Сарамагу си отива от този свят, световните медии отдават с високи оценки и дълбоко уважение дължимото на гениалния творец и мислител²⁵.

Покрай романите си и благодарение на натрупания издателски и редакционен опит Ж. Сарамагу опитва перото си в различни жанрове – публикува пиеси, сборници с разкази, печата публицистични материали в лисабонската преса. Публикуваната през 1981 г. пътеписна книга Viagem a Portugal излиза през 2000 г. в английски превод под заглавието Journey to Portugal. През 2007 г. писателят е представен пред публиката на гр. Богота в Teatro Jorge Eliécer Gaitan.

В интервюто си пред Батища Баштуш Ж. Сарамагу споделя нещо много важно и характеризирано недвусмислено отношението му към работата в сферата на най-трудния литературен жанр – романа: „Мисля, че освен скромно удоволствие, което ми доставя да разказвам истории, днес за мен романът е начин да прокарам някои свои идеи или ако щеш, в някои случаи моите натрапчиви идеи. Понякога всичко това ме кара да се питам дали наистина съм автор на романи, или в основата си моите книги са есета с литературни герои. Виж: може би аз не съм автор на романи в обикновения смисъл на думата, защото не се виждам и никога не съм се виждал да пиша романи само поради простия факт, че трябва да живея и след един роман ще напиша друг. И това обяснява или може да помогне да се разбере, защо не повтарям теми, макар че всъщност темите са все едни и същи. Аз не програмирам писането си, т. е. аз си помагам с асоцииране на идеи. Не го правя съзнателно. Отношението ми към това, което ще напиша, не е отношение на човек, който вече знае какво ще напише, а знае, че се е заел да разкаже определена история. Просто, това може би не е толкова важно, по-важното е как ще я разкаже, а как ще я разкаже зависи много от асоциирането на идеите.“²⁶ Ще добавя и още няколко факта – Сарамагу налага свой експериментален стил, вкарва фантастични сюжети, включва мистериозното, на пръв поглед неправдоподобното, фината политическа сатира; в синтаксиса използва дълги изречения, прилага странна пунктуация за разделянето на текстови масиви и параграфи, а в романа си „Слепота“ (а и в някои следващи свои белетристични творби) дори не използва собствени имена. Проникновено написан с дълбока хуманност, любов и болка от човешкото страдание романът „Въздигнат от земята“ (Levantado do Chão) е публикуван през 1980 г. и посмъртно издаден през 2012 г. от британското издателство „Random House”²⁷. Този роман е началото на самовглъбяването и на новия творчески подем, които ще формират в следващите творби на португалския белетрист модерни послания, ще внасят дълбоки смислови подтекстове, детайли и символи, алегоричност, гротеска, пародия.

Всъщност пътят на писателя тръгва от времето, когато семейството му се установява в Лисабон. След завършването на техническо училище и последвалите мимолетните дейности като шлосер-автомонтьор и застраховател, навлиза в издателската работа, започвайки работа като редактор в издателство „Кор”; работи като журналист, заема поста на заместник-директор в авторитетния вестник „Диариу де Нутисиаш”. Преминал през школата на издателския бизнес и печатните медии, обиграл перото си в лисабонския печат, Жузе Сарамагу е готов да се оттегли и да напише значимите си творби. Струва си по този повод да припомня един цитат от интервюто на писателя с журналиста Батища Бащуш и преведено от видния наш преводач от португалски Здравка Найденова, в което Жузе Сарамагу изповядва нещо съкровено и поучително за хората на перото и книгата: „…Ако след 25 ноември [1974 г. – б.м., Л.Г.] не бях решил да проверя докъде мога да стигна като автор на книги, написаното от мен нямаше да съществува. Тъкмо защото се възприех като безработен, аз си казах: сега ще живея както мога и ще се опитам да видя на какво съм способен. “Въздигнат от земята” нямаше да съществува, ако не бях заминал за Алентежу, а аз нямаше да замина за Алентежу, ако имах работа с нормирано работно време.”²⁸

Нелекият избор на Жузе Сарамагу да напусне шумния и даващ възможности за сносен живот столичен град е всъщност едно негово преосмисляне на стореното до момента, но и начало на пътя на големия творец, който пише в откровена самота, прави преоценка на творчеството си и достига с романите, пиесите, публицистиката си до истинските висоти на словото. В романите му се откриват полифонични идеи, многопластовост и сложна композиция на наратива. Състрадателен, ироничен и проникновен тълкувател на историята, белетристът Жузе Сарамагу си остава непреходна емблема и един от културните символи на съвременен Лисабон.

В своя житейски път до самата си смърт е подкрепян от съпругата си Пилар дел Рио, с която се запознава през 1986 г. и две години по-късно сключват брак. Пилар е оторизиран от писателя преводач за творбите на Сарамагу на испански език. Тя е свидетел на книжовните плодове и творческите усилия на писателя, тя чете първа творбите му, следи с качествата на истински продуцент комуникацията му с издателствата из Европа и по света; тя е до него и в сетния му час²⁹.

У нас Ж. Сарамагу е познат с издадения още през 1989 г. исторически роман „Възпоминание за манастира”, издаден в края на социалистическата епоха от авторитетното софийско издателство „Народна култура”³⁰ и преиздаван у нас през 2005 г.

Творчеството на големия португалски писател е представено у нас на 11 януари 1999 г. в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”³¹. Не може да отминем заслугата и на издателство „Колибри“, което в най-ново време направи достояние за българските читатели Евангелието по Исуса Христа (2007); Пътуването на слона (2011); „Слепота“ (2011)³²; Приумиците на смъртта (2013); политическият трилър и естествено продължение на творбата „Слепота“ – романът Проглеждане (2013). След 2011 г. авторът е представян в романите на български, които издава „Колибри“, като Жозе Сарамаго³³.

Още един великолепен паратекстов елемент с лайтмотивна отправка към финала на романа е мотото на с. 14: Quod scripsi, scripsi. PILATOS (Каквото писах, писах. Пилат), визиращо думите на Пилат във финалната сцена с осъждането на Исус, комуто написва по негова молба: Исус Назорей. Цар Юдейски. При възражението на юдейския свещеник прокураторът отсича “Не ми досаждай, каквото писах, писах“, ядосан на себе си и съзнавайки, че праща безобиден враг на империята с твърде тежка и явно несъразмерна присъда, след което си измива ръцете³⁶.

„Бележка на преводача“ също е паратекстов елемент в българското издание на романа, който цели да изясни някои композиционни специфики и стилистични особености. Изтъква се обстоятелството, че Жузе Сарамагу „редактира“ оригинала на библейски текстове и сваля главните букви при изписването на „Господ Бог“, „Отца и Сина“ и макар преводачът да ползва на цитати и откъси от Библията според съвременни издания на Светия синод на Българската православна църква, каноническият принцип се оказва невъзможно да се спазва на редица места в изложението на романа, което обаче не е умишлено³⁷. Ясно е още, че писателят използва, в нарушение на португалската пунктуация, само точка и запетая, с което отделя синтактичните конструкции и пряката реч. Това обаче, следва да добавим, е познато като композиционно-стилистичен похват и в други от романите на португалския писател, преведени и у нас.

В цялостната композиция на Евангелието животът на младия Исус е проследен от Сарамагу освен в селото на родителите му Назарет, където отначало живее заедно с останалите си братя и сестри и се учи на , и край Витлеем, където юношата се среща с робинята Зеломия, която някога е помогнала на Мария да роди, а сега го придружава до пещерата – тук усещането за вина у Исус се усилва и той отново преживява страданието на невинно избитите младенци, изпитва безкрайна болка и поток от изтерзани сълзи облива лицето му, съпреживявайки мъката на майките на избитите витлеемски деца. В пещерата е открит от мъжа, който неколкократно се явява като дрипав просяк на Мария при бременността ѝ с Исус – сега едрият мъж с гега в ръка, когото юношата ще нарича Пастир, го приема за четири години да помага на стадото му. Исус разбира, че служи на Падналия ангел, води с него спорове за божественото и обикновените житейски истини. Пастир откровено си признава, че няма Бог и поднася на юношата своята неумолима житейска логика: „Да, ако Бог съществува, трябва да е единствен Господ, но по-добре ще е да са двама, така ще има един бог за вълка и един бог за овцата, един за който ще мре и друг за който убива, един бог за осъдения, един бог за палача“ и продължава, въпреки възраженията на Исус, разсъжденията си за неделимостта на Бог; изказва се, че никак не му се иска да е на мястото на Бог, който направлява ръката с убийствения нож и подлага гърлото, което ще бъде прерязано и добре че не спи, та така си спестява кошмарите на угризението – в случая писателят не само подхвърля мотива за безсмислените безбройни жертвоприношения, които не на едно място ще повтаря в творбата, и които ще бъдат прелюдия в разсъжденията за безсмислените кръвопролития през идните векове в Божието име, но и разгръща идеята на висшата вина и пораждащите се от нея въпроси без ясен отговор – защо е необходима всичката жестокост, защо Бог е зъл; защо човек причинява зло. Още в началните глави Исусовия баща страда от вина и смъртта на младенците и сънува кошмари, които след разпъването на Йосиф от римските войници в град Сефорис, макар и напълно невинен, се поемат от младия Исус, а той ще ги отнесе със себе си чак до сетния си кръстен час. Споровете с Пастир обаче откриват истината на Исус. За пръв път той се опълчва и спасява беззащитно агне от заколение, макар по-късно Бог си прибира овцата, която е израсла от невинното същество. Впоследствие Исус ще срещне Бог и ще води продължителни беседи с него.

В романа, за разлика от богослужебните текстове, Исус приема да живее с Мария Магдалина, която се отказва от професията си на блудница и го следва по пътя му, изпълнен с невероятни и свръхестествени знамения, доказващи изключителните му способности – привличането на рибата, благодарението на което рибарите правят богат улов; прогонване на бесове, укротява буря, проявява лечителска дарба, лекувайки болни в Лазаровия дом във Витания, събира край себе си ученици-последователи и постепенно утвърждава името си на бъдещ Месия. Пред тълпите, очакващи изцеление, озадачава със способности и дошлите от Йерусалим книжници и фарисеи, като лечителската му дарба навред се проявява, без да извършва магически движения, само с думи като Върви, Стани, Прогледни, Очисти се и с нежен допир с пръсти. Изведнъж кожата на прокажените блясва, сякаш огряна от лъчи, неми и пелтеци проговарят, схванати скачат от постелята, слепи проглеждат, куци хукват и дори първосвещеникът (обратно на казаното в Новия завет) изразява убеждение, че синът Човечески е синът Божи³⁸. Част от скандалните страници на романа са свързани с появата на Мария Магдалина, която приема в дома си ранения в крака Исус, превързва го, а сетне, на фона на една романтично обрисувана сцена, отнема девствеността му и двамата силно се влюбват. Решават да поемат по общия неизвестен път на изпитания и страдания.

Из целия роман се преплитат мотивите за вината и изкуплението, за Божията справедливост и неправдите, за ширещото се зло и за доброто, което някак е по-малко и по-беззащитно, за властта и безсилието на обикновения смъртен. Сарамагу прави опит за нов прочит на важен исторически отрязък от историята. В романа се разгръщат десетки диалози, водят се спорове, в които побеждава по-ясната логическа мисъл. Вярно е, че за българския читател „Евангелието по Исуса Христа“ е непривична и трудно четивна книга с безкрайно дългите и на много места уморителни пасажи, с липсата на достатъчно абзаци и пряка реч за отмора на читателското око. При това има какво да се желае откъм техническата редакция и полиграфическото изпълнение на това българско издание, особено към брошурно-книговезката работа. За читателя е трудно, ако не прикрепва с ръка, да задържи страниците отворени; за това принос имат прекалено малките бели полета и подборът на формата, който в случая не е най-удачният. И все пак романът подтиква към интелектуално вглъбяване, към размисъл за смисъла на саможертвата и безсмислието на войните в Божието име. Навред, и в диалозите, и в апокалиптичните описания, и в битовите сцени с жертвоприношенията върви идеята за хуманността и общочовешките ценности, които в историческите съдбини трябва да надделяват над слепия религиозен хуманизъм. Исус е изведен на преден план, със своите човешки потребности, на места надделява богоборческото, което прозвучава светотатствено. За читателя християнин принизяването на образа на фона на Исусовите чудеса е прекалено реалистично и описано с такива похвати, които привеждат образа към абсурдни ситуации, и същевременно го сближават с нашето съвремие. Например при завръщането на Исус в дома на Мария Магдалина твърде шокиращо и предизвикателно звучат думите ѝ, предсказвайки ужасните неща, които го очакват: „Нищо не знам за Бог, освен че предпочитанията му сигурно са толкова страховити, колкото и пренебреженията му“³⁹ и разказва за свой сън, в който дете ѝ се явява и изрича – Бог е страшен.

По внушенията на Сарамагу излиза, че Исус е играчка в ръцете на Бог; че всички сторени от Сина Човечески чудеса и знамения са Божие дело – например прогонването на бесовете от прокажен и вкарването им стадо свине, които се втурват в морето и се удавят, но с това предизвикват негодуванието на техните собственици – тук за пръв път обхванатия от бяс високо извиква името на Исус и го нарича пред множеството Син на Бога Всевишни, което наред с чудото на прогонените бесове е първото публично признание за божественото в Исусовата същност. Преображението на водата във вино по време на сватбата на зълвата на Исусовата сестра Лизия става по настояване на неговата майка, но Исус разбира, че Господ си е послужил с нея, за да стори чудото с превръщането на водата в превъзходно питие. Исус се държи хладно с майка си, тъй като при посещението му в семейния дом в Назарет нито Мария, нито братята и сестрите му хващат вяра на неговите думи, че е срещнал и говорил с Бога. Недоверчивостта на близките отчуждава Исус. Сарамагу влага детайли и алегории – така домът на приютилата го Мария Магдалина прилича на отлъчилата се любима овца, обречена на Бог, която той е трябвало да заколи, за да скрепи с кръв наложения му Божи завет; нещо повече, разкаялата се блудница от Магдала е дори по-близка от роднините му, тя е всъщност отлъчилата се от стадото овца, която ще е неотменно в подвизите и кръстните страдания на Сина Човечески, тя ще го приласкава, ще споделя съмненията му и ще го съпровожда чак до кръстния му час.

На няколко места в романа Сарамагу вкарва още един лайтмотив – и Исус, подобно на отлъчилата се овца, се изправя пред огромни канари, между които криволичи пътят му през пустинята, устремен към девствените пасища. Прозрял, че духът му търси отново своята спътница овца, но не за да я прибере в стадото на изкусителя Пастир или да я коли, а да се изкачат заедно към девствените пасища на прозрението, истината и духовното пречистване, Исус разбира, че Мария Магдалина е неговата спътница към кръстния път.

Идеята за справедлив и хуманен Бог обаче очертана ясно в романа на Сарамагу. Навярно времето ще покаже дали неговата интерпретация за живота на Исус Христос, въпреки известното обществено въздействие в Португалия и в чужбина, ще остане като трайно литературно произведение или ще отмине в едно с модерните през последните десетилетия художествени, научни и научно-популярни публикации, трасиращи живота на Спасителя. Ще припомня на читателите една важна книга в тази посока: „Човекът Христос“ от Шарлот Алън (Charlotte Allen), чийто превод на Илия Нешев бе осъществен и издаден през 2002 г. у нас от издателство „Рива“ по изданието от 1998 г. „The human Christ“⁴³. В книгата на Ш. Алън са проследени стотици автори с коментар върху техни изследвания. Не са отминати обаче и белетристични и публицистични творби на европейски писатели – творбата на Франсоа-Рене дьо Шатобриан „Геният на християнството“ (1802); „Живот на Иисус“ от Щраус (1835), „Болезненото страдание на нашия Господ Иисус Христос“ (1833) – книга, описваща виденията на монахинята Анна Катарина Емерих; книгите на Йозеф Ернес Ренан „Животът на Иисус“; „Апостолите“ (1866), „Свети Павел“ (1869), „Антихрист“ (1873), романът „Саламбо“ (1862) от Гюстав Флобер; романът „Que vadis“ (Кво вадис=Къде отиваш) от Хенрик Сенкевич (1895), романът “Последното изкушение на Иисус Христос“ от Никос Казандакис(1951) и др.⁴⁴. Нека добавя и още едно име на автор от най-ново време – американската писателка Маргарет Старбърт (Margaret Starbird), развила хипотези за значимата мисия на Мария Магдалена в житейския път на Исус Христос, за близостта си с него, за жената-спътница в живота му и за важната роля, която има след неговото разпъване и възкресение в западния свят⁴⁵.

Допускам, че повече или по-малко Жузе Сарамагу е познавал повечето от тези, а и други творби, илюстриращи с художествени похвати живота на Исус Христос. Все пак писателят е дал своята оригинална интерпретация – на места близка, а на места твърде далечна от общоприети представи, нагласи, легенди, научни проучвания върху евангелските текстове и Библията. Не се наемам да съдя Ж. Сарамагу и да давам оценка за постиженията и творческите пропуски на романа му. Дали „Евангелието по Исуса Христа“ звучи еретично, дали е писано в изблик на търсена сензационноcт, ще кажат читателите, а навярно най-вече – времето.

Ще припомня, че друг роман на нобеловия лауреат Ж. Сарамагу – Ensaio sobre a Cegueira (Есе за слепотата) излиза на португалски през 1995 г. благодарение на издателство Caminho, а две години по-късно е публикувана и на английски език⁴⁶. Българският превод на „Слепота“ от издателство „Колибри“ е в превод на Вера Киркова-Жекова⁴⁷. В „Слепота“ са проследени последиците от епидемия на хиляди лишени от зрение; заразата в непосочената от автора държава обхваща стотици хиляди, които са обхванати от неистовия стремеж да оцелеят, на фона на разрушителни обществени порядки, жестокост, страх, безразличие. Любов, омраза, воля за живот и единствена жена (съпругата на лекаря), незасегната от епидемията, ще поведе и ще опита да спаси душите на обречените.

Сатиричният талант на Ж. Сарамагу не отминава правителството, силовите министерства и службите за сигурност. На самия финал тоталитаризмът на властта триумфира на фона на демонстрациите на населението срещу беззаконията – то проглежда и разбира истината за режима; но пък и самият министър-председател съсредоточава все повече власт в себе си, поемайки под една шапка министерството на вътрешните работи и правосъдното министерство. Финалът в „Проглеждане“ остава открит за читателя – как ли ще се развие всичко в тази неназова тоталитарна държава и в нейната обзета от вълнения столица. Кой ще победи – демократичното общество на свободомислещите или задкулисието на властта? Писан макар и доста години назад, в българския си превод романът „Проглеждане“ звучи съвременно, актуално и злободневно, кара читателя да се замисли за изконните демократични ценности.

През 2011 г. издателство „Колибри“ издава исторически роман-приказка (а защо не: роман-притча, или пък: роман-гротеска) с интригуващото заглавие„Пътуването на слона“. Сюжетът се развива в епохата на португалския крал Жуау Трети (16. в.) и странния кралски подарък от португалския братовчед за сватбата на ерхерцог Максимилиан Австрийски – слона Соломон, който заедно с кралска свита предстои да измине пътя от Лисабон до Виена. Препятствия, срещи с религиозния и политическия елит, с простолюдието, сблъсък на ценности и много изпълнени с ирония, стигаща до политическа сатира сцени, изпълват удивителното европейско приключение на слона от Journey, при едно удивително съчетание на фикция и реалност, на измислени и реални герои, над които на много места авторът се надсмива над човешки и обществени слабости⁵⁷.

Eдно от по-новите обзорни изследвания за португалоезичната литература у нас дава информация и за Жузе Сарамагу⁵⁸. Интересно е да се отбележи, че авторът дава и кратки сведения за португалското книгоиздаване, прави съпоставка с опита на българските издатели на преводна португалска литуратура – изтъква се примерът на издателствата "Пет плюс", "КаринаМ", "Ерго", "Светулка-44"⁵⁹. Основание имат и аргументите относно институционалната подкрепа, оказвана на португалската книга.⁶⁰ Изтъкват се и значителните по паричен размер литературни награди, така например наградата „Камойнш“, присъждана на португалоезичен писател, е в размер на сто хиляди евро⁶¹.

В книгата си „На брега на Лисабон“ също приведох немалко примери за достойната и многопосочна дейност на португалските фондации „Камойнш“, „Калуст Гулбенкиан“ и на Генерална дирекция на книгата и библиотеките при португалското министерство на културата⁶². Тази тема очертах и в студията си „Книжовен Лисабон“, публикувана в авторското ми изследване „Страници от историята на книгата“⁶³, но съзнавам, че по тези въпроси има още доста какво да се допълва, да се правят съпоставки и да се черпи от позитивния, натрупан през годините опит, придобит от културните обществени и държавни институции в Португалия в стремежа им към популяризиране и утвърждаване на своите писатели и богатата си книжовна съкровищница.

***

…Докато крача замислено из приятно охладените и климатизирани изложбени зали на Каза душ Бикош, на метри от вековната лисабонска река Тежу, зареян в странните истории и удивителните книги на големия Жузе Сарамагу, отговарям набързо на статистическа анкета за посетителите. Казвам на португалски, че съм от България и по лицата на разпоредителките се изписват широки приятелски усмивки. А за мен остава пожеланието, че ще е добре и за българския читател, ако повече от значимите творби на португалския писател-нобелист бъдат издадени в български превод, а защо не да се направят и още съвременни критически коментари за неговото творчество. Все нещо значимо има да ни каже Жузе Сарамагу в нашия свят на противопоставяне, агресия, завист. Да ни разкаже с притчи за страданието, живота и смъртта, вярата и безверието, да ни приучи на повече човечност. Да, благият и мъдър Сарамагу има какво още да сподели пред българския читател⁶⁴.

ѝ