Лишаване на демоса от процедурните характеристики: еманципаторският потенциал на конфликта в демократичната реформа

Лишаване на демоса от процедурните характеристики: еманципаторският потенциал на конфликта в демократичната реформа

Докторант в Университета на Принстън, САЩ

В контекста на скорошното присъединяване на България към Европейския съюз и по-конкретно с оглед юридическата същност на Съюза като “правова общност”, терминът “демокрация” добива все по-решаващо значение, отразявайки политическите аспирации на България като правова държава. За да утвърди позициите си на ново-присъединила се като навременни и заслужени, на България й предстои да се справи именно с демократичния тест. Дали напредваме по пътя към демократизация и възможност един бивш комунистически режим да постигне заветния статут на западна демокрация, са въпроси от чиито отговор зависи успеха на бъдещото ни интегриране в ЕС.

Предвид актуалността на проблема за демокрацията в българското политическо пространство американските политически модели за идеален политически режим, синтезирани в теория на демокрацията, може да са от помощ за насърчаването и дългосрочното реализиране на демократичния проект в България. Преди обаче да последваме западната теория на демокрацията, е редно внимателно да се вслушаме в гласа на практиката. Това и предлагам със следната работа.

Въведение

Заплетена в концептуалните тънкости как теоретично да осъвремени процеса на демократизация, не съществува ли опасност, че демократичната теория ще загуби своя “demos”? Иначе казано, какво се случва с демокрацията, когато стриктно формални, институционни предпоставки на различни процедури по демократизирането изместват това, което дефинира същността на демокрацията – именно, непосредствено участие на народа в управлението?

След далновидното изказване на Бенжамен Констан относно невъзможността съвременната политика да се ръководи от идеала за пряката демокрация на народа, модерната драма на тоталитаризма през ХХ век окончателно развенча утопичния модел за непосредствено народно участие в управлението (в крайна сметка историята нагледно демонстрира, че именно това участие води до неоспоримо демократичното избиране на Хитлер). След краха на демократичния управленчески модел от времето на Ваймаровата република и с налагането на леви и социално-ориентирани политически режими непосредствено след края на Втората световна война, в политическата теория навлиза нова концептуална призма за разглеждането на демокрацията като политическо явление, а именно – демокрацията като процедурен проблем. Така нареченият процедурен модел за демокрация бяга от сферата на политиката в по-технически области като икономиката и правото, за да разясни възникването и протичането на демократичните процеси от целесъобразна, техническа гледна точка, свързана със спазването на установени директиви и лишена от всякакво нормативно съдържание. Това обяснява настоящото изобилие от теории за демокрацията, постулиращи връзката между демократичния процес и конституционното развитие на дадена държава или пък позовавайки се на състоянието на свободния пазар като индикатор за бъдещите демократични показатели на съответната страна¹.

Двете основни причинно-следствени схеми, които процедурното схващане за демокрацията предполага, са икономическата и правната. И в двата случая определени процедури, било то от правен или икономически характер, приемат ролята на свързващо звено между електората и държавния управленчески апарат. Спазването на тези процедурни изисквания се счита за необходима и достатъчна предпоставка за успеха на демокрацията, като освен практическите дивиденти от успеха, процедурното зачитане изпълнява и втора, равностойна по важност, легитимираща функция спрямо конкретното правителство и държавата като цяло.

За съжаление процедурните правни и икономически процеси, които съвременната теория на демокрацията предлага като панацея за неразвити или още несъществуващи демокрации, се оказват с на практика илюзорна ефективност. Вместо теоретично да утвърждава съществената връзка между народа и народните избраници в правителствена власт, процедурното обуславяне на демокрацията de facto онагледява грешките на вече съществуващата порочна псевдо-демократична практика. Така, по ирония, теорията на демокрацията разиграва в съвременен вариант драмата, за която още по времето на Просвещението Кант предупреждава, а именно – че в активната взаимовръзка между политическата философия и политическия живот на дадено общество често се случва философските идеали да бъдат изместени от ръководната си роля, така че вместо теорията да насочва политическата практика, порочната действителност служи за образец на теорията. В конкретния случай с теорията на демокрацията “опорочаването” на теорията чрез практиката е онагледено с проблематичния акцент, който съвременните теории на демокрацията поставят върху процедурата като решение на структурни демократични проблеми. Процедурата е елемента в политическата философия, който макар теоретично обединяващ, на практика разединява или служи като бариера в комуникацията между избирателите и политиците и по този начин пряко отразява и съответства на действителността, в която политически апатичният електорат е откъснат от затворения vanguard на политиците...

Изолирането на гласоподавателите от елитарните кръгове на държавния политически живот е отразено в политическата теория чрез начина, по който мнозинството от познатите ми съвременни теории на демокрацията формулират процедурната връзка между управляващата власт и формално “подчинения” електорат. Тази връзка е неизменно едностранна. Иначе казано, теориите на демокрацията препоръчват, че за да установи демократичен режим, дадена държава трябва да се погрижи за въвеждането на определени процедурни инструменти в услуга на електората или на власто-държащите държавници.

Липсата на широка концептуална рамка в теория на демокрацията, която да обхваща едновременната реформа и взаимодействие между управляващи и управлявани, е резултат от гореспоменатия проблематичен начин, по който теорията отразява липсата на диалог и политическото неравноправие, компрометиращи действителното състояние на демократичната ситуация в държавата. Така, най-накрая заветната мечта на Кант за хармонично съответствие между теория и практика е осъществена, само че в един карикатурен, принизен вид, в който практиката изкривява и подчинява на своите цели образците от философски идеали.

Изхождайки от позициите на студент по политическа философия, гореспоменатите съждения не целят да възстановят теорията на пиедестала на ръководен модел за практиката. С настоящия критичен преглед се обръщам към теоретиците с надеждата да напомня за отговорността, която всички в академичните кръгове на теорията носим относно практическите последствия от теорията. За да може съвременната теория на демокрацията да сбъдне Кантовия завет за философията като нормативна пътеводна светлина на практиката, тя трябва из основи да промени централната си презумпция за ефективността на правните и икономически процедури като двигател на демократизацията. Вместо процедурни предпоставки, настоящата работа предлага да заложи понятието за “конфликт” в основата на успешното демократично развитие.

От терминологична гледна точка изборът на понятието “конфликт” или “сблъсък” като заместител на процедурното обуславяне на демокрацията е проблематичен. Терминът “конфликт” е прекомерно асоциативно обременен, водейки до такива разностранни теоретични източници като Хегеловата диалектика, понятието за “гражданското неподчинение” на Henry David Thoreau и съответната му действителна историческа реализация чрез възникналото през 60-те години на хх век в Съединените щати социалистическо движение “Новата левица”, както и вдъхновеното от комуникативната теория на политиката на съвременния немски философ Юрген Хабермас теоретично течение за възраждане на политическата активност на гражданското общество. В настоящата работа предлагам да се абстрахираме от гореспоменатите асоциативни “наслойки” върху ключовото понятие “конфликт” и да го разгледаме от друг теоретичен ъгъл.

Вместо да правим сложен психологичен разбор на многопластовото философско значение на думата “конфликт”, можем да използваме понятието стратегически като алтернативен метод или като алтернативно изразно средство, чрез което да изобличим и предложим адекватен коректив за посочените пропуски на съвременната теория на демокрацията. Базирането на теорията върху едно умишлено общо и деструктивно понятие като “конфликт” би спомогнало развитието на възвратен философски инстинкт към самокритика, така че теорията на демокрацията да е също толкова критично насочена и към собствените си проблематични доводи и практическа безрезултатност.

В контекста на теорията философска самокритика означава способността й да разкрие собственото си конкретно значение – тоест, какво е демокрацията според теория на демокрацията, както и да се самонасочи в ценностната си ориентация към различни възможности за бъдещото си развитие – тоест, демокрацията такава, каквато може да бъде според една подобрена теория на демокрацията. Подобен самокритичен подход би обърнал на 180 градуса посоката на взаимодействие между елементите на философа и практика в теория на демокрацията, така че философското начало да се освободи от порочната схватка на действителността и да си възвърне ръководната позиция като пътеводна светлина на политическата практика.

Затова тук предлагам да преразгледаме процедурното схващане за демокрацията от гледната точка на теоретичния метод, базиран на конфликта. Това алтернативно изграждане на теорията на основите на сблъсъка би спомогнало за разрешаването на три от значимите настоящи проблеми на теорията на демокрацията. За по-голяма яснота, нека условно обознача тези проблеми със следните обяснителни наименования: 1) проблемът за погрешната идентичност; 2) процесът на “изолиращо опростяване”; 3) дилемата на “третата сила”.

Първият проблем се отнася за илюзорната презумпция за идентичност на управляващата власт с “управляваните” гласоподаватели, която стои в основата на утопичните обещания на процедурните модели на демокрацията да превъзмогнат институционното разделение между народа и управляващия политически елит. Подобна презумпция е практически опасна, тъй като застрашава не само символичното разграничение между подчинените на държавната власт и тези, които я държат, а в същата степен засяга и конкретната общо-народна полза от това разделение.

Противно на очакванията, тази полза не се състои изцяло в предотвратяването на анархия. Още с установяването на представителната власт през 19 век, пряката демокрация постепенно се превръща в безвъзвратно анахроничен политически модел и с това институционната дистанция между народа и неговите политически представители се налага като историческа необходимост. Опитите да пренебрегнем историята с утопични идеали за “обнародването” на властта биха довели до следните две, вече познати от историята, опасни политически ситуации: 1) използването на формални, легитимиращи аргументи за идентичността на управляващите с “общата воля на народа”, като прикритие за издигането на тираничен, якобински елит; 2) аналогична употреба на същия аргумент за реализирането на теоретизираното от италианския философ Антонио Грамши понятие за “хегемония” или пълното надмощие и завземане на независимото обществено пространство от държавата. В първия случай опасността е крайно авторитарен режим от диктаторски характер, докато във втория – проникване чрез бюрократизиране на държавния апарат в не-институционализираните структури на гражданското общество, процес прочуто оприличен от Юрген Хабермас като “колонизация на живия свят”² на гражданите...

Що се отнася до втория основен пропуск па теория на демокрацията – т. нар. “явление на изолиращото опростяване”, условното му наименование изисква по-високо ниво на теоретична сложност на разбирането, отколкото осмислянето на самия феномен изисква в действителност. По същество този проблем е логично следствие от гореизложената илюзия за идентичност между управляващото правителство и народа. Самото теоретично представяне на народа като неизменно съставна част на действащата правителствена власт предполага предходен концептуален тест, чрез който държавата и народът са разграничени като две автономни единици с отделни същности, които биват свързани изцяло по силата на благоприятстващи институционни фактори на юридически и икономически процедури. Както вече отбелязах, в това теоретично разграничаване на понятията “държава” и “народ” се крие опасността теорията да затвърди и по този начин да легитимира вече съществуващото в политическата практика порочно изолиране на народа от управляващите държавници.

Трета и последна проблематична сфера от теория на демокрацията касае набора от емпирични признаци, които теорията използва за прогнозиране на успеха на демократичните процеси. Процедурният модел на демокрацията ползва като извънредно средство за демокрация ясни, емпирично лесно доказуеми институционни реформи и съответно предвижда демократичен регрес при липсата на тези институционни демократични показатели.

Особено удачни примери за това са две от настолните класики в теория на демокрацията: сравнителният исторически анализ на демократизацията на различни политически режими “Полиархия” на политолога Робърт Дал³.

Фокусирайки се върху видимите политически явления и действително функциониращи процеси на вземане на решения, били те явни или не, процедурните модели на демократичната институционална реформа, като парадигмата на Хиршман за изход/глас и полиархията на Дал с оспорване и включване като двете различаващи се теоретични измерения на демократизацията, опасно свидетелстват за недемократични сили, които попадат в прочутата “трета гледна точка за властта” на Стивън Люк⁴. Посредством изключителния акцент, който поставят върху формалните институционализирани взаимодействия между електората и управляващите го, а по този начин и посредством изключителното боравене с правен език, процедурните демократични обяснения пренебрегват извън-правните, т.е. извън-институционалните средства за разнищване на демокрацията⁵.

Освен явните атаки по демократичната институционална инфраструктура, демокрациите могат да бъдат обречени на институционално безсилие, стига действителното прилагане на демократичната процедура да бъде осуетено чрез стратегическото изпреварващо действие на конфликта. Изключително гибелното влияние на третата форма на властта, така, както е дефинирана в социологичните размишления на Люк, намира израз именно в реакционната й способност да влияе върху политическите резултати непряко, т.е. не като се набърква в резултатите от политическата борба, а преди всичко като предотвратява подобни политически конфликти. Ето защо ограничаването на мащаба на конфликта, видоизменянето на особения му характер, замяната му с по-малко интензивно противоречие или просто размиването му в политическа ирелевантност – всичко това служи като пример за различни извън-правни средства, посредством които анти-демократичните сили от третото множество на Люк се изплъзват от радара на демократичната процедура.

В допълнение на тяхната подвеждаща идентификация на правителствената власт с народа, както едновременната, подразбираща се теоретична изолация на електората от неговите представители, процедурните определения на демокрацията са безразлични към третото, свързано с конфликта, измерение на властта, което не им позволява адекватно да изяснят действителните постижения и провали на демокрацията в съвременната политическа реалност. Това да се разкрие как тези три проблематични елемента на процедурните обяснения могат да бъдат коригирани чрез поставяне на акцента върху присъщата на демократичната политика конфликтна динамика, би било твърде обемна задача за тесния и целенасочено въвеждащ характер на настоящия материал. Ето защо, с оглед стегнатост на изложението, по-нататък ще се спра на това, което считам за интелектуално най-провокативното и опиращо се не на интуицията преразглеждане през призмата на конфликта на демократичния процедурен модел.

Разглеждането на демокрацията от гледна точка на конфликта хвърля светлина върху природата на демократичната борба не като управление на народа, а по-скоро като особен модел за управление на конфликта, при който народът стратегически използва властта на държавата за увеличаване на собственото им благополучие. По думите на Щатшнайдер демокрацията не се свързва с определен тип режим, предопределен от прякото конституиране на управляващата власт от част от народа, а по-скоро – с непрестанния конфликт между различни властови множества, в които управляващите са само един от многото инструменти за упражняване на власт, чието отличително предимство се състои в присъщият за тях по-широк, обществен мащаб на действие.
От тъждественост в теорията до отделяне в практиката: дилемата за “фалшивата тъждественост” при процедурното концептуално осмисляне на демокрацията

Опитвайки се чрез процедурни гаранции отново да свържат народа с управляващите го, процедурните обяснения на демокрацията противоречат на факта, че в действителната политическа практика внушаваната легитимираща тъждественост ще остане неосъществима. Вместо търсене на пълна равностойност между конституиращото мнозинство от гражданите и конституираната управленска власт, истинското представяне на резултатите от действителното прилагане на демократичните процедури сближава политиката клиент-покровител между неформалните властови групи, което според Джеймс Скот характеризира политическите промени в развиващите се страни.

В качеството си на гръбнак на легитимността на даден режим, демократичните процедури често увековечават порочния процес на формално придържане към изборните правила, допускайки в същото време само-конституирането de facto на правителствената власт от самоизбиращи се и с подходящи връзки бюрократични кадри, както и на “войнство” от други, инструментално свързани “групирани около лидера групи и фракции”⁶.

Парадоксът на самоизбиращият се елит, въпреки наличието на подходящи избирателни процедури, става възможен благодарение на това, което Щатшнайдер сполучливо нарича “класовата предубеденост на сдруженията”, а именно – фактът, че обществени групи, които подлежат на политическа организация, неизменно са склонни към привилегировано обществено-икономическо участие.⁷ Казано другояче, отново с думите на Щатшнайдер, “политическото разграничение между гласуващи и негласуващи отговаря на общественото разграничение между в голяма степен същите сегменти на общността” и така хората, които влизат в политиката, било като част от управляващите или по институционалните канали на опозицията, са представители на предубеден обществен сегмент. Ето защо процедурните модели на демократична реформа, като полиархичното предложение на Дал за институционално утвърждаване на канали за официално политическо оспорване и включване, неизбежно препращат сами към себе си. С други думи, институционалните демократични възможности, които те откриват за участие в и противопоставяне на управляващите, са неизменно привлекателни за същото изключително малцинство на привилегирования електорат, чийто глас така или иначе ще бъде търсен чрез редовни избори.

Ето защо не е съвпадение, че в списъка от реални, институционални приноси на предлаганите от него политически реформи за демократизация, които Дал изброява в риторично озаглавената глава “Полиархията от значение ли е?”, той почти не се занимава с действителните последици от тези реформи върху гражданството в неговата политическа цялост, а засяга само тази част от електората, която вече е политически активна, както и вече конституираната политическа система от партии и институционалното разделение на властите. На практика той споменава, единствено в една лаконична, полу-извинителна бележка под линия, че държавните политики по принцип (включително тези, целящи демократизация, която той защитава) “почти нямат връзка” с основни демократични показатели, като “политическите променливи” на “гласоподавателска активност” и “партийно съперничество”.

Действителното политическо поведение на гражданите, добавя той, продължава да зависи от “най-мощния разяснителен фактор”, а именно – “нивото на обществено-икономическо развитие, за което например свидетелства доходът на глава от населението”⁸. В резултат на това, ако същият самоизбиращ се елит, който едновременно е политически и обществено-икономически, продължава да укрепва политическото си влияние в рамките на управленческите институции на държавната власт, на днешните демократични граждани не им остава друго, освен да гледат на държавата със същото безразличие, като самия Дал в процедурните му обяснения на полиархията. С други думи, те трябва да възприемат държавата само като “предавка” за надмощието на същата група от политически активни и икономически привилегировани представители в политическата власт.

Все пак, подобно впускане в политически цинизъм може и да се избегне, ако вместо това гражданите да се разглеждат като тъждествени на политическата власт или заместващи я, те се възприемат като звено от инструменталното взаимодействие на превъзходство във връзка с управленческата власт. С други думи, политическата власт на държавата трябва да се преосмисли концептуално само като особен вид власт в разнообразния набор от публични властови средства, включващи такива разнородни източници на овластвяне на гражданското общество, като религиозната власт и бизнес интересите. Във връзка с последното Щатшнайдер подчертава, че особеният принос на модерните демокрации се състои именно във факта, че те гарантирали отделянето на политическата от икономическата власт и по такъв начин са осигурили нови, подчертано публични канали на общественото недоволство⁹.

За разлика от процедурните определения на демокрацията, неговият модел на демокрацията, концентриран около конфликта, не внушава, че липсва демократична алтернатива на управлението на народа и оттук, че тъждествеността между народ и управление по дефиниция е задължителна за всеки демократичен режим. Вместо това постиженията на демокрацията, разбирани като колективна, обществена мобилизация около определено спорно политическо разцепление, се определят като по-скромни, но подчертано по-реалистични.

На мястото на тъждествеността конфликтният модел на демокрацията на Щатшнайдер поставя акцента върху отделянето на политическата от икономическата власт, така че самото наличие на публичната власт на управлението се превръща в политическо оръжие за лишените от избирателни права сегменти на гражданството. Бегъл поглед върху историята на колективната политическа борба, намерила израз в движения за граждански права, потвърждава подобно определение за демокрацията от гледна точка на конфликта. Успешни граждански движения за даване и разширяване кръга на правата, като например разнообразни движения за предоставяне на избирателни права, класово ориентирани и екологични движения, повлияват върху законодателните и конституционни традиции на съответните държави посредством експлоатиране на пукнатината между публичната власт на държавата и частната власт на бизнеса. Именно чрез изваждането на показ на противоречията на втората в светлината на първата, т.е. светлината на публичната критика, различните движения успяват ефективно да утвърдят политическата легитимност на съответстващите им каузи. Така например, в случая на феминистите решаващото преобръщане в политическата борба на половете зависи от това конфликтът да се изведе от частните ограничения на домакинствата и да се разположи в публичната сфера на институционализираната държавна защита. По подобен начин, в случая на класовата борба, работниците се стремят да отстранят спора от частния сектор на своя работодател, където разполагат с ограничени възможности за влияние, и да го вкарат в оживените публични форуми на улиците и парламентите. По такъв начин, прибягването до управленческа помощ чрез прехвърлянето на конфликта от частната в публичната сфера отчита подчертано различните и евентуално по-напредничави решения на политическите дилеми.
Заключение

Настоящата разработка започна с критика на това как съвременните теории в областта на изследванията на демокрацията по-скоро отразяват, вместо да разкрият и да предложат коректив за съществуващия демократичен дефицит в политическата практика. Връщането към връзката теория-практика, стига пропагандираната теория на демокрацията от гледна точка на конфликта да удържи позициите си срещу процедурните си съперници, трябва да се свързва с практическа приложимост. В крайна сметка тя трябва да се защити срещу подозренията, че алтернативната методология на конфликта е само още едно суетно, академично упражнение по концептуално преосмисляне; теоретична игра на думи, която просто поставя лек, козметичен акцент върху конфронтационните елементи, като заменя процедурното определение за демокрация с речника на конфликта. За да се осъзнае възможната прогностична стойност на настоящото изложение, предлагам да се направи по-задълбочен преглед на стремежа, изразен в гореизложения и без претенции за изчерпателност теоретичен проект, към преосмисляне на подхода ни към демократичните институции. По-конкретно, с настоящото изследване беше направен опит да се преразгледа фундаменталната методология на демократичната теория.

Трите основни спорни въпроса, разгледани във въведението, критикуват точно определен метод за анализ на политическите процеси, който, поради това че превръща процедурите в опорна точка за утвърждаване на режима, е обвързан с твърде индивидуалистично от методологична гледна точка изследване на демократичната власт. Опасността, произтичаща от процедурните демократични модели, се изразява в това, че те разглеждат индивидите като изолирани потребители на ползите от демократичните институции и по този начин подкопават далеч по-ефикасните форми на демократична власт чрез колективна обществена мобилизация. Ценността на подобни колективни обществени инициативи е подчертана в следната бележка на Стивън Люк: “[…] колективите и организациите се състоят от индивиди, но властта, която те упражняват, не може да бъде концептуално преценена само от гледна точка на решенията и поведението на отделните индивиди”¹⁰.

Силата да се оформят политически възможности и да се предвиждат резултатите от реализирането на революционни перспективи, т.е. т.нар. трето измерение на политическата власт, е открояващо се с широкото си разпространение демократично противосредство, което е още по-ефективно поради своята скритост може концептуално да бъде осмислено единствено като “функция на колективните сили и обществените договорености”. От тук институционалните стъпки към демократизация трябва също така да провокират колективни форми на обществена съпротива, т.е. да консолидират задействаната от институциите обществена мобилизация около демократични платформи, което, както посочих, може да бъде гарантирано в най-голяма степен чрез съвместяването в широка рамка на редица въпроси, така че възможността за конфликт да остане открита. Оставянето на подобна възможност отворена дава допълнителна гаранция за това демократичните процеси никога да не изпадат в институционално самодоволство и електорална апатия; опасност, която е надвиснала, ако вече не е връхлетяла, над съвременните западни демокрации. Преформулирането на демократичните практики в съответствие с постулатите на конфликта дава възможност за непрестанно институционално обновяване, така че демократичната реформа да се възприема като продължаващ и все по-новаторски процес. В заключение към тези бележки за конфликта и демокрацията е най-уместно да се обобщи със запомнящата се теза на Маркс относно политическите явления, които въплъщават конфликтната природа на демократичния прогрес, а именно – революциите. С риск да завърша с очевидно утопична нотка, важно е да се отбележи, че дързостта, вдъхновила настоящото теоретично изследване, намира най-добър израз във виждането за демокрацията като непрестанно подновяващ се процес на оспорване, т.е. виждане, което е най-живо пресъздадено в прочутото описание на Маркс на пролетарските революции в Осемнадесетият брюмер на Луи Бонапарт:

Пролетарските революции […] са непрекъсната критика сами на себе си; непрестанно прекъсват сами себе си в собствения си ход; връщат се към това, което очевидно е вече постигнато, за да започнат отначало; осмиват безмилостно несъответствията, слабостите и актове на безчестие на собствените си първи опити; изглежда повалят противника си, само за да може той отново да събере сили и да се надигне по-мощен срещу тях; от време на време се отдръпват от неопределената изумителност на собствените си цели, докато ситуацията стане такава, че е невъзможно връщане назад […].¹¹