Literatur-Verbreitung e. V. Postfach 11 01 35. 33661 Bielefeld



страница2/8
Дата16.09.2017
Размер1.29 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

Пробуждането

Първа част



А като дойде на себе си, каза:

Колко наемници на баща ми имат хляб и в излишък, а пък аз умирам от глад!

Лука15:17
Има едно детско стихче, в което се казва: «Аз съм мъничко детенце и имам само малко сила. Как бих искало да се спася, но не зная как да стане.»

Мисля, че това се отнася за много хора. Те искат да са спасени, искат да са в мир с Бога, искат един ден да отидат на небето – но не знаят как да стане това.

Такива хора ще помоля сега да внимават добре и да отворят ушите и сърцето си за Божието слово. Защото в тези и в следващите стихове Господ Иисус ни показва много ясно пътя към вечното спасение.

Когато моят баща лежеше на смъртно легло, той си каза веднъж доста весело: «Как бих искал да се спася, а и зная как да стане.» Как бих желал всички да станем такива хора, които да могат да говорят така!

Първата крачка по този път е пробуждането.
Тогава човек вижда нещастието си
«А пък аз умирам от глад» – казва изгубеният син. Човекът без Спасителя е така ужасно окаян. Ужасно окаян през живота си, още повече при смърта си и най-вече пред Божия съд. Навсякъде може да каже: «Аз загивам.»

Как е стигнал изгубеният син до това жалко положение? Целият му живот се е градил върху едно нещо: «Аз искам да задоволя желанията си.» Отначало е било желанието за света: «И той отиде в далечна страна.» После идват редица низки страсти. Само три изречения описват живота на младежа. И те свидетелстват, че той е имал само един стремеж – да задоволи страстите си: «И там пропиля имота си с разпуснатия си живот.» «Изпояде имота му с блудниците.» «И желаеше да се насити с рошковите, от които ядат свинете.»

Желания! Страсти! А краят на всички усилия да се задоволят желанията: «Умирам от глад.» Това е илюстрация на естествения човек, който не знае нищо за живота с Бога.

Гърците са имали странни представи за отвъдния свят. Но в тези представи се крият някои истини. Например те разказват за Данаидите, които в подземния свят трябва да пълнят едно буре. Бурето обаче е пробито. Отдолу всичко изтича. И те работят и се мъчат безкрай. Но целият им труд е напразен.

Така става и с човека, който се стреми да задоволи страстите си. Но той пак не спира да се опитва – чак до вечната гибел.

Никой ли не може да прекрати това мъчение? Може, Светият Дух може. Той може да подтикне хората да прекратят безсмисления си труд. Това е пробуждането. Тогава човек идва на себе си. И вижда окаяното си положение. «А пък аз умирам от глад.»


Тогава човек започва да тъгува за Баща си
Да разбере човек колко е окаян без Иисус, вече е голямо нещо. Но за «пробуждането» е необходимо нещо повече.

Мнозина са осъзнавали нищетата на своя живот, но не са стигали по-далеч. Тук се сещам за безбожния философ Волтер, с когото Фридрих Велики често е общувал. Той е казал: «Бих желал никога да не съм се раждал.» И Гьоте, който е имал всичко, което човек може да си пожелае – богатство, слава, почит, – казал на Екерман: «Всъщност животът ми е бил само мъка. И мога да кажа, че от всичките 75 години на живота ми не се събират и четири седмици на истинско задоволство. Всичко беше едно вечно търкаляне на камък, който трябваше да се вдига отново и отново.» Това е същото, което казва и блудният син: «Аз умирам от глад.» И при все това, тези хора не са стигнали по-далеч. Защо? Защото никога не са се запитали: «Каква е причината да съм толкова нещастен?»

О тревожно, неспокойно човешко сърце! Запитало ли си се някога: «Защо съм толкова нещастно?» Изгубеният син знаел отговора: «Защото съм така далеч от баща си.» Той казва: «Колко наемници на баща ми имат хляб и в излишък, а пък аз умирам от глад.»

Това е истинското пробуждане – да изпиташ носталгия по своя Спасител.

Имали ли сте някога носталгия? Мисля, че нашето жестоко време вече почти не я познава. Веднъж, като момче, родителите на мой приятел ме поканиха да прекарам ваканцията на вилата им. Заминах с тях с голяма радост. Но там ме връхлетя носталгия. Хората правеха всико, за да ме зарадват и развлекат. Но нищо не помагаше. Веднъж, когато отивахме на църква, пощальонът ми даде едно писмо. Беше от малката ми сестричка. Тя още не можеше да пише, беше написала само два реда с букви и и е. Но това никакво писмо ме трогна. Седнах в църквата и плаках сърцераздирателно.

Така става със сърцето, което се е пробудило. По-рано може би сме дискутирали за християнството и сме говорили много мъдри неща. Но сърцето е оставало студено. Когато сърцето се разбуди, тогава човек знае само едно: «Както еленът желае водните потоци, така душата ми желае Теб, Боже» (Псалм 42:1). Тогава сърцето подскача от всяко побутване, от всеки зов на Добрия Пастир.

Когато сърцето затъгува за Иисус, светът веднага се опитва да ни разсее и утеши. Горко ни, ако успее!

Колко е чудна носталгията по Иисус! Блажен, който се пробуди така. Той е на правия път. Когато едно сърце се разтъжи за Иисус, тогава започва животът. За такъв човек има голяма надежда.


Тогава човек разпознава най-злия си враг
При пробуждането си изгубеният син направил едно ужасно откритие. Той забелязал, че досега е живял в мир с най-злия си враг. Този враг бил самият той.

Досега смятал всевъзможни хора за свои врагове – баща си, неверните си приятели, жестокия собственик на свинете. И преди да се пробуди, той правел като всички обикновени хора – размахвал юмруци на всички страни. Сега обаче станало нещо друго. Той вдигнал ръка срещу себе си. Вече трябвало да се справи със самия себе си. Сега видял кой е източникът на всички беди – неговото собствено непокаяно и непокорно сърце. Ударът се насочил към него самия. И бил много тежък. Той нокаутирал собственото си Аз.

Скъпи приятели, как се отнасяме към себе си? Докато се харесваме, докато се оправдаваме сами, докато галим его-то си и се обичаме, не може да ни се помогне. Когато се пробуди, човек насочва удара към себе си. Той разбира какво означава да се счита за мъртъв с Иисус Христос, за да може и да ходи с Него в нов живот.
Пробуждането

Втора част



А като дойде на себе си...

Лука15:17а
Колко често ни се е случвало през последната война: Тъмна нощ. Всичко спи. Изведнъж в далечината се чува тътен – противовъздушната отбрана! И после се почва. Сирените запищяват пронизително. Някои въпреки това продължават да спят. Но повечето се събуждат. Наистина, такова събуждане много неприятно. Но то е спасило живота на мнозина.

В духовния живот също има пробуждане. Състоянието на човека, който не е новороден, е сравнено в Библията със сън – дори със смърт. Естественият човек е мъртъв за Бога. Той е мъртъв в своите грехове и в самочувствието си за праведност. И ако не бъдем събудени, сме изгубени завинаги.

Но – слава на Бога! – сирената на Божието слово все още предупреждава. Наистина мнозина искат да млъкне, понеже смущава съня им. Но блажени сме, ако сънят ни се наруши! Блажени сме, ако се събудим! Дори да боли – това е животоспасяващо. Нашият текст описва едно пробуждане.
Тогава той дойде «на себе си»
Преводът на Мартин Лутер гласи приблизително: «Тогава той се удари по челото.» Но буквално в текстът на гръцки е: «А като дойде на себе си.» Аз бих искал първо да насоча вниманието ви към думичките «на себе си».

Човек стига до всичко. Само не и до себе си. Той има време за всичко. Само за себе си няма време. Ти имаш време за работата си, време за почетните си длъжности, време за вестника си, време за кръчмата, време за клуба си. Имаш време за празни приказки, за кино – а кога ти остава време за теб самия? «О – ще кажеш, – имам време и за себе си.» Така е! Имаш време за себе си. И какво правиш през него? Търсиш с какво да се разсееш.

Д. Хумбург казва н едно тълкуване на този текст: «Нека помислим какво означава думата разсейване. Както някой разпръсва семе във въздуха, така и хората търсят да се разсеят. Не остава време човек да разсъди, да размисли за самия себе си. Някои хора така успешно са се разсеяли, че изобщо повече не могат да се съберат до смъртния си час. И тогава се вижда, как се опитват да събират, но не успяват. Всичко се разпръсва отново. Никой да не си мисли, че тогава ще може да се обърне и да повярва.»

Така човекът отива навсякъде, опознава всичко. Само «на себе си» никога не идва.

Голямо нещо е да се случи това! При изгубения син станало: «А като дойде на себе си...» Той дошъл при самия себе си – у дома си. Но как само изглеждало там! Бездънна мизерия – «... а пък аз умирам от глад.» Намирал се сред развалините на греха.

Слушатели мои, кога ще дойдете и вие на себе си? Имали сте време за много неща. Кога ще отделите време да си направите вътрешна равносметка? Резултатът ще бъде потресаващ. Затова не отлагайте! Кога ще намерите време да се погрижите за себе си? Не за храна и облекло, не – за спасението на душите си, за мир с Бога, за това, което ще се случи с вас след смъртта.

Терстеген казва: «Остави нищожното, върши важното!»
Тогава той дойде на себе си
След като подчертахме думичките «на себе си», бих искал да насочим вниманието си към цялото изречение. «А като дойде на себе си...» Сигурно ни се е случвало да будим човек, който спи и сънува сладки сънища. Тогава знаем какво означава да «дойде на себе си». Повечето хора сънуват. И животът им е като объркан сън. Мойсей казва в Псалм 90: «Те са като сън.» А в една стара войнишка песен се казва: «Той рече, животът ни е само сън.»

Блудният син бил разбуден от неволята. Някой беше казал: «Неволята е черното куче на Бога, което разбужда спящите и заблудени овце и ги връща в стадото на Христос.» Ако стане така, неволята е изпълнила предназначението си.

Но Бог има и други средства за събуждане на хората. Важното е това да се случи.

«А като дойде на себе си...» Наскоро четох за един, който пиел много. В опиянението си стигнал до скандал и намушкал приятеля си. «И тогава дошъл на себе си.»

Човекът, който не е новороден, постоянно живее като в опиянение. И как иначе. В противен случай изобщо не би издържал. А средства за опияняване има много. За едни е алкохол, за друг са влечения и страсти. Трети е опиянен от парите, четвърти – от властта си, пети – от политиката, шести – от притесненията си да не пропусне нито един шанс. Седми е опиянен от киното и т. н. и т. н.

Преди време четох биографията на един човек на име Паоло Шварц. Като елзасец, той бил осъден от французите на доживотно заточение в Кайен. И разказва: «Ние бяхме в лагер в Марсилия. Видяхме да приближава така нареченият кораб на мъртъвците, който трябваше да ни откара на дяволските острови. Тогава всички изпаднаха в огромно отчаяние. Всеки продаваше, каквото му бе останало, и си купуваше ракия. После всичко потъна в безпаметното опиянение.»

Така прави светът, докато се движи към ада.

«А като дойде на себе си...» Тогава душата му отворила очи. Той се хванал за главата. Извикал: «Аз не искам да загина! Искам у дома при баща си!»

Християните са будни и следователно трезви хора. Опиянените хора в света ни се сърдят за това. Но нищо не може да се направи. На десет места в Новия Завет има подобни напътствия: «Да бъдем будни и трезви» – казва апостол Павел. А апостол Петър напомня: «Бъдете трезви и имайте пълна надежда за благодатта, която ще ви се даде при явяването на Иисус Христос.» И на друго място: «Постоянствайте в молитва и бдете.»
Тогава той се удари по челото
Така превежда Мартин Лутер. И това е толкова уместно и проникновено, че искам да му посветим още няколко минути.

Естественият човек няма мир. И затова той удря. Но не по себе си, а наоколо си. Оплаква се от хората, негодува срещу обстоятелствата. И обвинява Бога.

Но изгубеният син не обвинил приятелите или баща си, нито пък суровия стопанин на свинете, а самия себе си. О благотворен час!

«Тогава той се удари по челото.» Ние обикновено се отнасяме много деликатно към себе си. Съжаляваме се, оправдаваме се. Блудният син не направил така. Той се ударил по челото. Това бил тежък удар, който разбил лекомислието, напълно сломил стария човек. И сега се казва: «Ще стана да отида при баща си.» Без този удар той би изпаднал в отчаяние. Дяволът иска да ни доведе точно дотам. Помнете Юда!

О целебен удар! Той става начало на истинския живот.
Важното решение

Ще стана да отида при баща си.

Лука15:18а
Тази случка се разиграва през 60-та година след раждането на Христос. В голямата съдебна зала в Кесария се тълпят офицери и видни граждани. С голям блясък влизат римският управител Фест и неговите гости – цар Агрипа и царица Верникия. Но не тези царски особи са в центъра на вниманието. Всички очи се обръщат към един съвсем обикновен човек, изведен от затвора. Този човек е апостол Павел.

Агрипа подвиква на Павел: «Позволява ти се да говориш за себе си.» Тогава Павел издига ръка и започва да говори. Говори с пълномощието на Светия Дух. Думите му се леят със сила и плам. Оставят дълбоко впечатление у всички. А Агрипа казва потресен: «Още малко и ще ме убедиш да стана християнин» (Деяния 26:28).

Ужасни думи: «... още малко». Още малко и щях да имам мир с Бога. Още малко и щях да се освободя от примките на греха и смърта. Още малко и щях да съм спасен и блажен завинаги.

Колко ли хора има тук, за които може да се каже: «Липсва още малко, за да се новородят.» Малко е, но липсва.

При изгубения син не било така. При него вече нищо не липсвало. И окаяният му живот влязъл в релси. Защо? Защото в правилния момент той взел важното решение: «Ще стана да отида при баща си.»
Едно необходимо решение
Веднъж исках с моите деца да изминем с велосипеди пътя от Зиген, през Рьодген до Хайгер. Но малко след Зиген аз се залутах и вече не намерих верния път. Това стана, защото пътят не беше ясно обозначен.

Но по пътя към вечния живот, никой не е обречен на такова нещо. Пътят ни е ясно описан в Библията. И ако някой се изгуби, ще трябва да признае: «Вината е моя.»

И точно тук историята за изгубения син е много важна. Вече чухме: първата стъпка по пътя към живота е пробуждането. «Той дойде на себе си.» Когато се пробуди, човек осъзнава окаяното си състояние и усеща носталгия по своя Баща.

Но ако изгубеният син си беше останал дотам, той никога не би се отървал от свинете. Той веднага направил следващата крачка и взел решение: «Ще стана да отида при баща си.»

За мен е голяма радост да видя, че някои хора са събудени чрез Божието слово. Но защо са толкова малко онези, които стават и отиват при своя Спасител? Вие сте като хора, които са събудени през ноща от сигнала за въздушна тревога, и в полусън се питат: «Дали да ставам? Или не?»

Да, трябва да станеш, щом видиш, че нещата при теб трябва да се променят, щом Добрият Пастир те вика и Светият Дух те предупреждава! Някои си мислят, че всичко ще се нареди от само себе си. Само трябвало да се оставиш на течението. И то щяло да те отнесе до целта.

Не, за това е нужно твърдо решение. Нека поясня това с един пример. Библията често сравнява човешкия свят с море. Е, в морето има течения. В човешкото море има едно мощно течение – надалеч от Бога! След грехопадението Адам се скрил от Бога. Каин побягнал от лицето на Господа. А в Псалм 2 се казва: «Земните царе застават и управниците се съветват заедно против Господа и против Неговия Помазаник: Нека разкъсаме връзките им!» Дори в края на времената хората няма да призовават Бога, а ще викат към планините и скалите: «Паднете върху нас и ни скрийте!» Течението в света се отдалечава от Бога. И който се остави то да го носи, ще бъде отнесен в погибел.

Необходимо е твърдо решение да се бориш срещу течението. Необходимо е решението: «Ще стана да отида при баща си.»


Едно трудно решение
Мисионерът Хофман ни разказа веднъж за едно кръщение в Нова Гвинея. Там туземците палели голям огън и тези, които щели да се кръстят, пристъпвали към него и хвърляли в огъня своите идоли и магически предмети. Приближила се и една жена – съвсем бавно и колебливо. Държала в ръце своите идоли. Те стоели още в дома на родителите й. Сърцето й често се уповавало на тях. Сега тя стояла до огъня, с идолите в ръка. По лицето й била изписана страшна душевна борба. После тя изведнъж запратила идолите в огъня и паднала в безсъзнание.

Блудният син не изгубил съзнание. Но и при него се случило нещо подобно. Спомнете си само как бил тръгнал от дома си! А сега такова завръщане. «Ще стана да отида при баща си.» Това означавало: Ще запаля огън и ще хвърля в него цялата си любов към света, която ме привличаше; цялата си гордост и високомерие, които ме изгониха от дома; цялата си самоувереност. Да, цялото си минало искам да хвърля в огъня, всичките си амбициозни планове, всичките си необуздани страсти, връзките с приятелите си – всичко в огъня и край! И след това изцяло и безусловно ще се предам на баща си.

Казва се: «Ще стана да отида при баща си.»

Решението за обръщане е трудно. То не е за повърхностни и лекомислени сърца. Не е за хора, които искат да бъдат само малко християни. Това е много сериозно решение.

И при все това ви съветвам да вземете това тежко решение. Защото:
Който на Господ изцяло не се предаде,

ах, колко окаян живот води той.

Не намериш ли смелост във свойто сърце,

душата ти бедна не ще има покой.


Целебно решение
«Ще стана да отида при баща си.» В това изречение се крие една дума, която ни показва, защо това решение е целебно. Това е думата «баща». Изгубеният син не е искал да се покори на някакъв жесток господар. Той искал да отиде там, където тялото и душата щели да бъдат у дома, където нямало да гладува и да бъде унижаван, където едно бащино сърце преливало от любов – там, където му било мястото.

Като ви моля и вие да вземете това решение, това не означава, че ви вербувам за някаква организация, или че искам да ви спечеля за моите възгледи, или да ви убедя в някакво морално учение. О не! Бащата в притчата е образ за Господ Иисус. Към Него се обръща човек. Изгубеният син се прибрал от свинете в дома на баща си. Който се обърне към Иисус, преминава от грях и позор в положение на Божие дете, от нощ и студ – в ясната слънчева светлина, от властта на тъмнината – в царството на възлюбения Син, от смърт – в живот, от робството на греха – в свободата, от безнадежност – към сигурната надежда за вечен живот.

Иисус не изпитва към нас някаква платонична и хладна симпатия. Той «беше предаден за нашите прегрешения и беше възкресен за нашето оправдание» (Римляни 4:25).

Магнитната стрелка не се успокоява, докато не се насочи на север. Кръстът на Иисус е единствената посока, в която неспокойната съвест намира покой.

Натам ви призовавам. Не усещаш ли и вътрешния зов: «Къде ще ми е по-добре отколкото при Теб? За мен, окаян сиромах, ти си приготвил дарове безброй.»

Затова: «Ще стана да отида при баща си.»


Покаянието

И ще му кажа:

Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си!

Лука15:18б–19
В Деяния на апостолите ни е разказана историята за ковчежника на Етиопия. Той бил влиятелен човек в царството на царица Кандакия. Но цялото богатство, цялата власт и всички удоволствия в света не могли да заситят душата му. Той се чувствал така: «Както еленът желае водните потоци, така душата ми желае Теб, Боже» (Псалм 42:1). В сърцето му имало силен копнеж за спасение. Затова той потеглил към Ерусалим. Но и там, в храма, не намерил мир. Тогава си купил книгата на пророк Исая. И по пътя обратно, докато седял в колесницата си, я четял. Но не я разбирал – докато Бог не изпратил апостол Филип да го пресрещне. Той му обяснил как се спасява човек, така че велможата повярвал, намерил мир и продължил радостен към дома. (Деяния 8:26–40).

И днес много хора ходят по света с изгаряща жажда за спасение в сърцата си. За тях историята за изгубения син е изключително важна. Защото чрез нея Господ Иисус ни показва нагледно пътя за спасение.

Вече чухме за пробуждането («...дойде на себе си») и за целебното решение («Ще стана да отида при баща си»). Днес идва ред на най-важната и най-трудната крачка от спасителния път – покаянието.
Покаянието е признание
«Тате, съгреших.» Това са най-трудните думи, които човек може да изрече.

В началото на миналия век в Щутгарт живял благословеният пастор Дан. Веднъж той срещнал един член на църквата, майстор-шивач и го попитал: «Защо никога не идвате на Господната трапеза?» А той отвърнал: «Ами, виждате ли, господин пастор, не обичам да идвам, защото при изповедта човек трябва да каже: Аз, бедният грешник.» Отговорът на пастора бил: «Тогава просто казвайте: Аз, високомерният шивач.»

Колко добре разбираме шивача! Мисля, че това е най-важната и най-трудна част от работата на Светия Дух – да доведе един човек дотам, да отдаде дължимото на истината и каже на своя Бог: «Аз съгреших.»

Забележете, че блудният син не казва: «Направих грешки. Съжалявам.» На такива самопризнания сме готови при нужда. Но не, става въпрос за болезнената и омразна дума «грях». «Аз съгреших.»

Също така изгубеният син не казва: «Май сбърках. Но за това бяха виновни хората и обстоятелствата.» Такива изповеди нямат никаква стойност.

Той не каза така: «Е, ние всички сме грешници.» Не, той говори за себе си. «Аз съгреших.» Става въпрос за това «Аз». Веднъж един пастор посетил една възрастна жена от църквата си и й прочел нещо от Писмото до римляните. Когато стигнал до мястото, където се казва: «Всички съгрешиха», жената закимала утвърдително. Пасторът повдигнал очи и запитал: «Това вярно ли е?» «Да, вярно е.» «Тогава изповядайте греховете си.» Жената подскочила: «Кой какво ви е разказвал за мен? Та аз съм почтена жена. Не съм направила нищо лошо!» Ето, това е. Съгласяваме се, когато се казва: «Всички съгрешиха.» Но изгубеният син каза: «Аз съгреших.» Това «аз» – то е важното.

Няма да намерим мир, преди да сме изрекли тези думи. Давид казва в Псалм 32: «Когато мълчах, се разложиха костите ми ... Понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мен ... Изявих Ти греха си и вината си не скрих.» Блажен онзи, който разтовари съвеста си.

Тук трябва да кажа и още нещо. «Аз съгреших» – това е сбогуване с греха. Веднъж говорих с един висш чиновник за духовни неща. Той ми каза: «Ами да, днес ходя от време на време на църква, все пак човек има нужда от утеха.» После продължи: «Знаете ли, аз имах доста буйна младост.» После ми смигна и на лицето му се изписа такова хитро изражение, че веднага разбрах какво има предвид. Вижте, той наистина малко се беше променил, но все още обичаше греха. Това не е покаяние.

При изгубения син е било съвсем друго. «Аз съгреших.» Това е уплаха. Това е страдание. Това е отвращение. Това е сбогуване с греха.
Покаянието е присъда над самия себе си
«Не съм вече достоен да се наричам твой син.» Току-що видяхме, че блудният син вече не харесва делата си. Но той стига и по-далеч: «Не съм вече достоен.» Това означава, че той вече не харесва и самия себе си.

Най-мощната сила в живота на всеки човек е удовлетворението от себе си, любовта към себе си. И едва когато то се разклати, се стига до покаяние. Каква сила на Святия Дух е необходима, за да се разклати самолюбието на човека и той да загуби любовта към самия себе си!

Тук трябва да вметна нещо. Светът се подиграва на това и смята че е признак на нищожна робска психика, човек да каже: «Не съм достоен...» Какво трябва да отговорим на това? Истината, дори да е унизителна, е винаги по-добра от самовнушението. Но хората в света не усещат действието на Божия Дух. И те приличат на слепец, който се хвали със слепотата си пред виждащите.

Човекът има три основни способности: разум, чувства и воля. И мнозина, дори и някои християни, си мислят, че Божието слово се обръща главно към тези три качества. Някои например са интелектуални християни. Те имат много познания. Но животът им е мъртъв за Бога. Други са емоционални християни. Те се чувстват вдъхновени от всяка «прекрасна» проповед. Но в ежедневието им всичко си остава по старому. Трети са волеви християни. Те полагат всички усилия да принадлежат на Господа. Но претърпяват корабокрушение.

Божието слово не е насочено предимно към разума, към чувствата или към сърцето на човека. То се насочва по-дълбоко. Много по-дълбоко! То се цели в нашата съвест, в нашата спяща, притъпена, хиляди пъти изнасилвана съвест. Едва когато съвестта ни се пробуди и се почувства засегната, ние навлизаме в света на истината. Тогава човек се вижда в истинската Божия светлина. Изгубва радостта от самия себе си и признава, може би със сълзи: «Не съм достоен да се наричам Твое дете.»

Веднъж в една компания, всички обсъждали грешките на други хора. Направило впечатление, че един обикновено словоохотлив човек изведнъж млъкнал. Попитали го защо, а той отговорил: «Чувствам като онези, които са претърпяли банкрут. Тези нещастници могат да участват във всеки разговор. Но стигне ли се до темата банкрут, не казват нито дума повече. Аз откривам у себе си всички недостатъци на онези християни, за които говорите, и това ми затваря устата.»

Истинското покаяние ни учи да кажем: «Не съм вече достоен...»
Покаянието е копнеж
Да му се чуди човек на изгубения син. След като казва: «Не съм вече достоен да се наричам твой син...», би било логично да продължи така: «... затова ще отбягвам баща си и ще се замина надалеч.» Но точно това той не казва. А продължава: «Направи ме като един от наемниците си!»

Той има само едно желание, един копнеж – да бъде при баща си. Истинското покаяние води до постъпката на апостол Петър. Той казва: «Иди си от мен, Господи, защото съм грешен човек.» Но същевременно се хваща за краката на своя Спасител и гледа да е по-близко до Него. Думите на изгубения син: «Направи ме като един от наемниците си» напомнят за Псалм 84:11 : «Бих предпочел да стоя на прага на дома на моя Бог, отколкото да живея в шатрите на безбожието.»

Истинското покаяние презира света, неговите почести, наслади и великолепие. Човек, който се покайва истински, ненавижда себе си и копнее само за щедрата Божия милост. И тя му се подарява в Христос. Затова покаянието е порта към живота.

1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница