Literatur-Verbreitung e. V. Postfach 11 01 35. 33661 Bielefeld



страница3/8
Дата16.09.2017
Размер1.29 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

Обръщението

И стана и отиде при баща си.

Лука15:20а
Заели сме се да изследваме чрез историята за изгубения син пътя към мир с Бога и към вечно блаженство, с две думи – пътя на спасението. Вече видяхме «пробуждането» («...като дойде на себе си») и «покаянието» («... съгреших»). Сега идва ред на още нещо много важно – обръщането.

Добре знам, че тази дума е неприятна за мнозина. Има много т. нар. християни, които мислят, че човек може постепенно да се развие и да порастне и така да стигне до Божието царство. Но те явно не познават дълбочината на нашето падение. Който бяга от ясното обръщане към Господ Иисус, никога няма да достигне целта. Изгубеният син е илюстрация на това. Той е можел да си има религиозните си възгледи в далечната страна. Там е можел да ходи на църква или да се моли, докато пасе свинете. Но каква полза от това? Никаква. Той трябвало просто да се обърне обратно и да се върне при баща си.

Без обръщане няма да минем.
«И той...»
Нека сега вземем под лупа човека, който изоставя стадото свине и се отправя по пътя към дома си.

Има ли той още някакви права над баща си и на благата в неговия дом? О, не! Той е проиграл всичките си права. Погледнете го само, нещастника! Той е получил голямо богатство от баща си. Но не е казвал «благодаря». Потъпкал е бащината любов. Пренебрегнал е бащините думи. Изискванията на баща му са му били досаден товар. Затова ги е отхвърлил. Обърнал е гръб на баща си и е подредил живота си без него. Не, такъв син няма вече никакво право на баща.

Но това не е ли сякаш и твоята, а и моята житейска история?

Бог ни е дарил богато. Дал ни е здраве и живот, храна и питие, родители и приятели, дъжд и слънце, хиляди цветя по пътя и много добрини. Но било ли е сърцето ни изпълнено с благодарност към Него? Не сме ли потъпквали любовта Му хиляди пъти? Не са ли били Неговите заповеди досаден товар за нас? Колко от тях сме престъпили! И словото Му ни е било скучно. Вместо да живеем от него, ние сме го критикували.

Доста хора си мислят, че дядо Боже трябва много да се радва, ако те се обърнат към него. О, не! Дядо Боже изобщо не трябва да се радва! Ние всички отдавна сме проиграли правото си пред Него. И ако човек се обърне, той може да се позове само само на Божията милост.

«И стана и отиде при баща си.» Той няма право да се върне у дома. И все пак – все пак – има някакво право, може да се върне. Защото е син. Лош, заблуден син, наистина. Но все пак «син». Това му дава куража да се върне. Макар и избягал, макар и пропилял имота си с блудниците, той все пак си остава син. Тъкмо това си спомня. И затова дръзва да се върне.

И с нас е така. Между всеки човек и Бога съществува една тайнствена връзка. Колкото и нагъл, безбожен и зъл да е човек, дори да хули и да отрича Бога – той все пак е Негово създание, извикано в живот от Него. А с Бога го свързва и кръв – кръвта на Иисус Христос, пролята и за него.

Ти си Божие творение, Негов замисъл. И за теб Той е пожертвал Иисус. Затова можеш да се върнеш при Него.


«...стана и отиде»
Тук трябва да отбележим една важна особеност. Изгубеният син вече е тръгнал веднъж – когато е напуснал бащиния си дом. И видяхме, че тогава между решението и изпълнението му е изминало известно време.

Този път не е така. Сега всичко става незабавно. «Ще стана да отида при баща си.» И непосредствено след това се казва: «И той стана и отиде.»

Това е много важно. Искаш ли да се обърнеш към живия Бог, направи го днес. Човек или се обръща бързо, или никога.

Не казвам това просто така. За това има дълбока причина. Ние можем да се обърнем само когато Светият Божи Дух ни зове и притегля. И когато това се случи, човек трябва бързо да Го последва. Иначе може и с теб да се случи същото като с Исав. Той изпуснал подходящото време. И когато най-накрая пожелал, вече Бог не искал.

За Александър Велики се разказва една странна история. Когато обсаждал някакъв град, запалвал огън. И ако градът се предадял, докато огънят горял, Александър му оказвал милост и го обсипвал с почести. Но след като огънят догарял, вече нямало милост, а само гняв, меч и съд.

Така и Бог запалва за нас светлината на Своята милост. И докато тя гори, човек трябва да стане и да отиде при Своя Спасител. След това ще има само гняв и Божи съд.

«И той стана и отиде.» Понякога съм се питал какво ли е станало със свинете? О, това няма значение! Който иска да се обърне, няма нужда надълго и нашироко да се разделя с дявола и да преговаря с него. Така никога няма да се отърве от него. Обръщаш гръб и край! «И той стана и отиде.» А какво взе със себс си? Това, което всеки взима, когато се обръща:

Взел е парцалите си. Не се е опитвал първо да се разкраси. Това е направил по-късно баща му. Който иска да се обърне, може (и трябва) да дойде такъв, какъвто си е – с всичките си грехове, всичките си недостатъци, всичките си съмнения и цялото си неверие. Каквото не ти достига, Бащата ще ти даде по-късно. Който се доверява на милостта, трябва да се предаде изцяло, да се хвърли в ръцете на Спасителя такъв, какъвто си е.

Блудният син е взел със себе си и нечистата си съвест. Нашата съвест се освобождава едва, когато Бог ни прости заради Иисус.

Взел е със себе си и едно голямо доверие. «Наистина аз потъпках любовта на баща си, но той няма да ме отхвърли.» Без това доверие към Иисус няма обръщане.


«...при баща си»
Това е главното! През първата световна война участвах в няколко офанзиви. В началото всичко вървеше великолепно. Но целта – Вердюн, Париж – така и не достигнхме.

Такива осуетени нападения има и в духовния живот. Преди много години един млад човек дойде при мен и ми каза: «Моят живот трябва да се промени.» И днес положението е все същото, че животът му трябва да се промени. Той стигна само до пастора. Това беше провалена офанзива. Някои стигат до кварталната църква. Други стигат до решение. Трети – до емоционално въодушевление. Четвърти – до християнски възгледи. Всичко това са неуспешни офанзиви!

«И отиде при баща си.» Грешникът трябва да стигне до живия, възкръснал Спасител. В църквата «Св. Лука» във Франкфурт това е красиво изобразено от майсторската ръка на Щайнхаузен. Там Бащата има чертите на Иисус. Изгубеният син е положил глава на гърдите Му. А Спасителят е загърнал кървавочервеното наметало на Своята любов над неговите парцали. Блажен онзи, с когото се случи това!
Погледът на бащата

А когато беше още далеч,

баща му го видя.

Лука15:20б
Който е следвал внимателно нашите наблюдения над историята за изгубения син, вероятно е забелязал, че твърде малко чуваме за бащата. Бащата мълчал, когато синът му заграбил имота. Мълчал, когато синът заминал за далечната страна. Мълчал също, когато синът пропилял имота му блудниците. Мълчал и когато синът изпаднал в мизерия.

Такъв е Бог. Човек може да се отрече от Него. Може да потъпче заповедите Му. Може да живее без Него. И Бог мълчи! Но участта на този човек ще е като тази на блудния син. Такъв живот е под неизбежния закон, изразен от думите на Еремия към неговия отстъпил народ: «Познай и виж, че е зло и горчиво това, че си оставил ГОСПОДА, своя Бог» (Еремия 2:19).

Великият италиански поет Данте описва в своята «Божествена комедия» едно пътуване през ада. Там той казва, че над портите на ада пише: «О, вий, кои пристъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.» Аз пък си мисля, че над портите на пъкъла пише: «И така, познай и виж, че е зло и горчиво това, че си оставил ГОСПОДА, своя Бог.»

Изгубеният син разбрал това от личен опит. Но той още не бил в ада. Все още можел да се обърне. И го направил. И сега вече най-после чуваме нещо за бащата.

Тук е добре да разглеждаме текста бавно и грижливо, понеже всяка дума е важна. Тук наистина познаваме Триединния Бог.
Чакането на бащата
Още отдалеч бащата видял своя изгубен син. Той не го зърнал случайно. Иначе не би го видял от толкова далеч. Не, бащата чакал завръщането на сина си.

Има една прекрасна картина от художника Бурнанд. На нея се вижда голяма, богатска къща с плосък покрив. И там, горе стои бащата. Той се взира в далечината. Засенчил е очите си с ръка, за да наблюдава по-добре. Всичко около него му е безразлично. Целият е в очакване.

Вижте, това е била тайната в живота на изгубения син. Когато си заминавал, баща му гледал подире му. Тогава започнало голямото чакане. Бащата чакал. Синът изпаднал в беда. Бащата чакал.

Знаете ли, че тази тайна се крие и във вашия живот? Твоят Бог те чака. Той сякаш безмълвно те обсажда.

Позволете ми да използвам един съвсем глупав пример. При безмоторното летене за старта е необходимо ластично въже. То се разтяга много. Божието очакване е едно такова ластично въже, което Той е вързал около сърцата ни. Ти можеш да го разтягаш много. Можеш да избягаш надалеч. Но Бог те чака и това е като едно такова тихо, силно притегляне.

Но тук трябва да кажа, че човек може и да скъса това въже. Тогава няма вече връщане. За такива хора няма надежда. Има хора, които Бог повече не чака. «Има смъртен грях – не казвам за него да се моли» (1 Йоан. 5:16).

Бог чака! Така ни Го разкрива Библията. На две места четем потресаващите думи: «Простирах ръцете Си цял ден към народ непокорен и опак» (Римляни 10:21; Исая 65:2).

Или пък виждаме Бога като лозар, който чака да види дали лозето ще даде плод (ср. Йоан 15:1).

Апостол Петър също ни казва, че Бог вече има готов план за края на света. Но въпреки това го задържа и чака търпеливо – дали няма все пак някой да се обърне преди това. Петър казва: «Считайте дълготърпението на нашия Господ за спасение» (2 Петр. 3:15).
Едностранчивостта на бащата
Сега стигам до нещо толкова важно, че наистина трябва да помоля Бога да ни помогне да го разберем правилно.

«А когато беше още далеч, баща му го видя.» Това е първото нещо, което чуваме за бащата. Е, няма ли той по-важна работа от това, да се оглежда за своя негоден син? Човекът е толкова едностранчив, че това му е най-важното. Нищо друго не го интересува. Който помни историята докрай, знае, че после по-големият син се оплаква, че баща му изобщо не му е обръщал внимание. И той е прав. Бащата е така едностранчив, че го интересува само едно – ще се върне ли изгубеният му син?

Толкова едностранчив ли е Бог? Да, толкова едностранчив е Бог!

Сред нас има хора, които са «религиозни». Мислиш ли, че твоят Бог се интересува от това? Той чака само едно – дали ще се върнеш при Него.

По времето на пророк Исая в Ерусалим имало много религиозни хора. В храма се празнували празници. Принасяли се жертви. Издигали се ръце за молитва. Не трябвало ли Бог да се радва на цялата тази религиозност? Но какво казва Той? «Душата Ми мрази новолунията ви и празниците ви. И когато простирате ръцете си, ще крия очите Си от вас» (Исая 1:14–15). А на друго място казва: «Махни от Мен шума на песните си!» (Амос 5:23) А след това се казва: «Измийте се, очистете се, отмахнете от очите Ми злото на делата си, престанете да вършите зло! Ако слушате доброволно, ще ядете благото на земята» (Исая 1:16–19). Не религия, култура или религиозни възгледи иска Бог, а обръщане към Него.

Тук има хора, които казват: «Аз съм добър и порядъчен. Всичко ми е наред.» Е, това е добре. Но как се чувстваш ти, самоуверени човече, когато Божието слово казва, че Бог изобщо не гледа на това? Той чака дали няма най-накрая да се обърнеш към Него с покаяние.

За да разберем това напълно, трябва да знаем, че с бащата от притчата Господ Иисус има предвид самия Себе Си. Бащата е Иисус, Спасителят на грешниците. Ръцете, които се протягат, са прободени на кръста на Голгота. Очите, които се взират за теб, са удряни с юмруци. Устните, които целуват сина, са викали: «Боже Мой, защо си Ме оставил?!»

Бащата – това е Иисус, «който беше предаден за нашите прегрешения и беше възкресен за нашето оправдание» (Римляни 4:25). И докато не се обърнем към Него с истинско покаяние и сърдечно доверие, дотогава дотогава Неговите спасителни страдания са безполезни за нас. Затова от кръста се прогласява: «Към Мен се обърнете и спасени бъдете, всички земни краища» (Исая 45:22).


Острият поглед на бащата
Бащата в притчата – това е Господ Иисус. Иисус, в когото Бог среща всички нас. Сега научаваме нещо за острия поглед на нашия Спасител.

«А когато изгубеният син бе още далеч, баща му го видя.» Такъв е нашият Спасител. Той се грижи за съкрушените сърца, за неспокойните души, за нечистите съвести и за грешниците, които търсят спасение.

Веднъж, когато влизал в Ерихон сред голяма навалица от народ, Той открил на черницата Закхей, който така силно копнеел за спасение.

Когато отишъл в голямата болница при банята Витесда, видял най-вече един човек в ъгъла, който лежал болен от 38 год.

И дори когато висял на кръста и умирал, Той обърнал внимание на разбойника, който не искал да умре в греховете си. Така през 1918 година сред хилядите германски войници Той видя и мен, когато обременената ми съвест жадуваше за прошка.

Има ли тук някое изгубено дете, което желае мир с Бога? Твоят Спасител те е съзрял в това голямо събрание. Иди си спокойно у дома с Него и с пълно доверие обсъди с Него въпроса за душата си.


Любовта на бащата

...смили се.

Лука15:20в
Когато върху един народ се стоварят тежки страдания и беди, тогава по-проницателните хора от този народ все по-настойчиво започват да си задават въпроса дали тези беди са Божи съд? Може ли всичко това да е понеже ръката Му е вдигната срещу нас и гневът Му е пламнал против нас? И когато прозорливите от народа стигнат дотам, да си отговорят на този въпрос положително, тогава те ще си зададат и втория въпрос: Как можем да спечелим Божието сърце, така че Той отново да ни окаже милост?

Да, това е въпрос, по който определено си заслужава да се помисли. Как може човек да трогне Божието сърце? Писанието ни дава отговора – чрез обръщане. Навремето Господ изпратил пророк Йона в безбожния град Ниневия. Там той прогласил: «Още четиридесет дни и Ниневия ще бъде разорена!» Какво направил царят на Ниневия? Той не се присмял на това. Не заповядал и да прогонят Йона. Нито пък организирал молитвени процесии до своите идоли. Не! Той заповядал: «Нека се върне всеки от злия си път и от неправдата ... Кой знае, може Бог да се обърне и да се разкае, и да се отвърне от пламтящия Си гняв, и да не погинем.» И така и станало: «И Бог видя делата им, че се обърнаха от злия си път, и Бог се разкая за злото, което беше говорил, че ще им направи, и не го направи» (Йона 3:8б–10).

Същото виждаме тук при изгубения син. Когато синът се обърнал, Бащината любов към него се разпалила. Обръщането на грешника трогва Божието сърце.

Нека сега разгледаме днешния текст: «...и се смили.»


Страданието на бащата
Там, на покрива на къщата си, стои бащата и вижда сина си да се задава. Каква жалка картина! И тогава пред очите му изниква друг образ. Той вижда сина си, какъвто е бил преди да замине – горд, упорит, сияещ младеж. Вижда го как заминава в разцвета на младостта си. А сега! Каква окаяна гледка! О, свят! О, грях! О, дявол! Как сте съсипали моя син!

«И се смили.» Изпълнен е със скръб и тъга. Така Бог страда заради хората. Той е сътворил човека като съвършено създание. «И Бог създаде човека по Своя образ.» Създал го е с пълната свобода да избира между добро и зло. Но още първият човек е избрал злото.

И сега «ГОСПОД погледна от небето над човешките синове, за да види има ли някой разумен, някой, който търси Бога. Но всички се отклониха, заедно станаха негодни» (Псалм 14:2-3). Затова грехът, страданието и смъртта властват. Затова Божието сърце е изпълнено със скръб.

«И се смили.» Вече чухме, че с бащата от притчата Иисус има предвид Себе Си. Докато разказвал това, Той погледнал към бирниците и грешниците, които се събрали около Него, – и се смилил. Погледнал и към фарисеите и книжниците. Те негодували: «Този приема грешниците и яде с тях!» И съжалил и тях. Той гледа и нас – и се смилява. Такъв е Господ Иисус!


Любовта на бащата
Историята за блудния син е много тъжна, ако гледаме към сина. Но ако гледаме към бащата, тя става много радостна история. И не е ли това винаги така? Когато гледаме към хората, към техните дела и живот, и най-вече когато гледаме на себе си, сърцето ни се натоварва и потиска. Но когато гледаме към Господ Иисус, можем да си отдъхнем. Тогава сърцето ни се радва. Е, нека погледнем към бащата в тази история!

«И се смили.» Осъзнавате ли, че тук историята за изгубения син става доста невероятна? Представете си само ситуацията. Синът е потъпкал любовта на баща си. Отхвърлил е всичките му заповеди. Тръгнал си е, без дори да се сбогува. По широкия свят е пропилял цялото си наследство по най-лошия и лекомислен начин. И сега, гладен, дрипав, беден, се връща.

Представете си за момент един обикновен селски човек, на когото се случва това. Чертите на лицето му се втвърдяват. Той подсвирва на кучето и го насъсква подир дрипльото. Така става. Това е човешко.

Но това, което се разказва тук, е божествено. Тук Господ Иисус прогласява с прости думи евангелието – Иисус обича грешника. Не мога да обясня това. Не мога дори да го разбера. Мога само да го оповестя: Иисус ви обича – вас, които съвестта ви мъчи; вас, които никъде не намирате мир. Ти можеш да запееш заедно с всички спасени и приети Божии деца: «Аз бях заслужил само гняв, но Господ ми оказа милост.»


Помагащата бащина воля
«И се смили.» В у нас нечие нещастие е предизвиквало съчувствие. Стояли сме до болнични легла, гледали сме страдащи хора. Било ни е жал за тях. Но не сме могли да помогнем.

Съвсем различно е при нашия Спасител. Когато Той се смили, когато сърцето Му се разпали, Той има и волята, и силата да помогне.

Блудният син е получил помощ. И аз получих помощ, когато се обърнах. А тук със сигурност има много други хора, които ще засвидетелстват: «И на мен ми се помогна, когато се обърнах.»

Божието страдание за греха не е останало само болка. Бог е действал. «Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот» (Йоан 3:16).

И състраданието на Иисус към грешника не е останало само порив на душата. То го е подтикнало към делото, чрез което ние се спасяваме – Той е принесъл живота Си в жертва като умилостивение за нас.

Вече няма защо да се страхуваме да признаем истината и да се явим пред Бога като грешници. Тъкмо към грешници, които заслужават ада, е насочена Неговата спасителна воля. Само грешници биват оправдани чрез смърта на Иисус. Само за грешниците е умрял Иисус. Следователно и за нас. Това е спасението.


Божието милосърдие

...и като се затича, се хвърли на врата му и го целуваше.



Лука15:20г
Наскоро посетих един болен стар човек. Засвидетелствах му благата вест. Той седеше в креслото си и гледаше втренчено и безмълвно надолу. Тъкмо смятах да започна наново, и той ме прекъсна: «О, я престанете! Църквата ще ми говори за Божия любов! Къде е тази любов? Навсякъде смърт и убийства! Къде е тук Божията любов?!» И се засмя толкова горчиво и подигравателно, че да ти се скъса сърцето.

Да, този въпрос отново и отново се задава, той витае в пространството: «Къде е Божията любов?»

Всъщност това е потресаващо. Докато сме добре, си казваме: «Наслаждавай се на живота!» Тогава не питаме за Божията любов. Но когато тъмните облаци се сгъстят, тогава вече не можем да намерим Божията любов.

Всъщност Неговата любов ни обгръща отвсякъде. Всяко зрънце на полето, всеки картоф, всяко ново утро свидетелстват за Неговата любов, която поддържа живота ни. А и всяка трудност, която ни се изпречва, говори за любовта Му. Но ние не забелязваме това. Не можем да го видим. Слепи сме за любовта Му.

И така, сред нас непрестанно витае въпросът: «Къде е Божията любов?»

Текстък, който разглеждаме, ни казва съвсем ясно: Има само един път, по който можем да придобием Божията милост – чрез обръщане. Когато изгубеният син се обърнал, той изпитал любовта на баща си.


Той се затича към него
Библията ни възвестява наистина нечувани неща – Бог се затичва към човека! Но отбележете внимателно това – само към грешника, който се обръща. Иначе не!

В Библията Бог е представен като Царя на света, който държи всички народи в ръката Си. И Той и до днес е същия! Казва се например: «Бог царува над народите; Бог седи на Своя свят престол» (Псалм 47:8). На някои места се казва и че Бог става. Но тогава винаги става дума за съд: «Да се надигне Бог, да се разпръснат враговете Му» (Псалм 68:1). Но Бог да скочи и да се затича! Да, това става, но заради кого? Заради великите на земята? Заради добрите? За религиозните? За светиите? – О не! Това се случва заради грешника, който се обръща. Каква невероятна милост!

За това има сериозна причина. Ако Бог не правеше така, никой не би се върнал у дома. Бог знае това, което и ние всички знаем – най-трудната крачка при обръщането е последната. И така, изгубеният син е стигнал до дома на баща си. Застава пред портата. И там спира. Сърцето му примира. Сега ще го видят слугите и слугините, които са видели и гордото му заминаване. Да, и сега трябва, гол и окаян, да застане пред баща си. Той се колебае. Колко трудна е последната крачка!

Някога четох една история за един, който също напуснал гневно дома си и заминал за Америка. След време закопнял за дома. Предприел дългото пътуване. Отишъл в родното си село. Но когато видял бащиния двор, завил и го отминал. Цяла вечер стоял скрит в гробището, на гроба на майка си. Когато се спуснала нощта, си заминал. Не могъл да направи последната крачка.

Колко много са хората, които правят същото със своя Бог! Тъкмо затова Той се затичва към грешника. Евангелието ни свидетелства, че Бог става и тича към грешника. Той се затичва към нас в Иисус, Своя възлюбен Син, и то как – Иисус е умрял за нас още преди да знаем за Него, още преди да се родим! Той тича към нас много по-далеч, много повече, отколкото се вижда в притчата. Насред живота ни, насред света и греха Той ни пресреща със Светия Си Дух, който ни подканя, предупреждава, зове и привлича. Той не само се затичва насреща ни, Той тича и подир нас, за да се спасим. «Той хлопа, все по-силно хлопа на сърдечните врати.»

Хвърли се на врата му


Това е една важна особеност в нашата притча. Който я разбира, разбира самото евангелие.

«Хвърли се на врата му.» Само си помислете откъде идвал изгубеният син! След живот в нищета и глад се озовал при свинете. Не ми се вярва един свинар да е много чист или дори да ухае на парфюм. Свинете се смятали за нечисти. Който ядял свинско или се занимавал със свине, не можел да влиза в храма. Е, на мен ми се струва, че би било много великодушно, ако бащата беше казал: «О, ти се върна? Добре, сега първо се изкъпи и облечи някакви прилични дрехи. Пък после ще си поговорим.»

Но не! «Той се хвърли на врата му.» Забележете добре това! Той го приема такъв, какъвто е. Опрощава му цялата вина. Обявява го отново за свой син – какъвто и е. И тогава, едва тогава се казва: «Изнесете най-хубавата премяна...»

Знам, че тук има много хора с обременена съвест. Те не намират мир, защото не разбират благата вест. Как действа всичко това? Едно сърце е неспокойно и копнее за мир с Бога. Човек донякъде вижда себе си като грешник и казва: «Такъв, какъвто съм, ще съм отвратителен за своя Спасител. Трябва да стана по-добър.» И започва да се бори срещу греховете и лошите си навици, но затъва все по-дълбоко в тях и накрая се отчайва напълно.

Откажи се, бедни човече! Ти си така дълбоко увреден, че не можеш да си помогнеш сам. Обърни се, такъв какъвто си, и се хвърли в ръцете на Иисус. Предай се, какъвто си, в ръцете, прободени заради теб. Искай милост и само милост. Ще ти се даде! И същата тази милост ще те преобрази, ще те направи по-добър, ще те промени, ще те възпита, ще те направи прекрасен и духовен.

Иисус не изисква нищо друго освен да се обърнеш към Него. Така е! Ще го кажа и по друг начин. Мнозина се стремят първо към освещение в живота си. И въз основа на това освещение очакват Бог да ги оправдае. Това е погрешен път. Човек първо бива оправдан пред Бога чрез Иисус, който е понесъл нашата вина. И това става основата за християнския живот. Човек получава милост и става Божие дете. А тази милост предизвиква впоследствие освещението в живота ни.


... и го целуваше
Целувката е печат на любовта. Затова е нещо много значително. Добре е да зачитаме това, млади хора, а не да я превръщаме в маловажна игра. Има целувки, които щеще да е по-добре никога да не ги е имало. Познавах един млад войник. Животът му беше разсипан от едно лекомислено момиче. Със сълзи на очите, той се оплака: «Ех, първата целувка, как тя ми отне разсъдъка!» А само си помислете за целувката на Юда!

Целувката е печат на любовта – майчината целувка или целувката на двама души, които се свързват за цял живот.

Но какво има предвид Иисус тук? Има ли целувка на Иисус? Да! Когато бащата целува изгубения син, той все едно го подпечатва: «Ти си мой син.» Така има и запечатване в спасителната любов на Иисус. В Библията често се говори за това. Например в писмото до Ефесяните: Вие «бяхте запечатани със Светия Дух на обещанието» (Ефесяни 1:13).

Искам за завършек да добавя няколко думи, които Д. Хумбург казва за този пасаж: «Мисля, че една такава целувка покрива много мъка и нещастие. При своя Спасител ще бъдеш приет, както никъде другаде в своя живот. Изгубено дете, ела си у дома! Много изстрадали души са прибегнали под крилете на Иисус. Но там има още място!»

1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница