Literatur-Verbreitung e. V. Postfach 11 01 35. 33661 Bielefeld

Значи от една думичка зависели живот и смърт. За онзи, който можел да изговори думата, тя означавала спасение.

Аз също знам една такава спасителна дума – дума, която ни избавя от скръбта, от Божия гняв, от смърта, от Божия съд и от пъкъла. И тази спасителна думичка е «съгреших». Апостол Павел казва в 1 Коринтяни 11:31: «Ако съдехме сами себе си, нямаше да бъдем съдени.» Това означава, че който се научи да казва «съгреших», ще бъде избавен от Божия гняв. Който не успее да изговори тази дума със сърцето си и устата си, него ще съди Бог. Той е изгубен.

Изгубеният син изрекъл спасителната дума.

Ако това се беше разиграло в човешкия свят, историята би протекла така: Бащата първо ще изчака синът да се приближи. И синът първо ще трябва да каже: «Тате, съгреших.» И едва тогава бащата би показал милост.

Но тук става обратното. Още преди синът да успее да каже нещо, преди да успее да направи каквото и да било, бащата се затичва към него и протяга ръце насреща му. И едва сега, когато бащата е разтворил своето милостиво и състрадателно сърце за сина си, той казва: «Тате, съгреших.»

Това е много важно за всички, които искат да се спасят. В началото не е нашето обръщане и изповедта на греховете ни. Не, в началото е Божията милост. Бог обещава милост на всички хора, на всички грешници. И Той засвидетелства това ясно и разбираемо чрез високо издигнатия кръст на Иисус Христос на Голгота.

Значи ти не трябва да изповядаш греховете си пред един строг и лош Бог, който не знаеш как ще се отнесе към теб накрая. Не! Спасителните думи: «Тате, съгреших!» можеш да кажеш на един Бог, който вече ти е обещал пълна прошка и изобилна милост. Окървавените ръце, отворени за грешника, се протягат към теб. Вината вече е платена чрез твоя Спасител. Наказанието, което те очакваше, е вече понесено на кръста от Него.

Не трябва ли тази Божия милост, която ни изпреварва в Иисус, да ни привлече, да ни притегли най-накрая да се обърнем и да изречем спасителната дума: «съгреших»? Както се казва в песента: «Аз, аз и мойте грехове, безбройни като морски пясък, те те устрелиха и раниха, Господи Многострадалецо». Да, с това, че Бог първо заявява Своята милост и прошка, Той направо ни примамва да се покаем и най-после да кажем спасителната дума. И в една песен се казва така: «Милост Той е обещал, за да се обърне грешникът.»

Това било намерението му. Но сега всичко се развило толкова изумително странно. Преди да се опомни, вече бил в обятията на баща си.

И сега изгубеният син би могъл да си помисли: «Е, ами значи всичко е наред. За какво трябва да казвам: «Аз съгреших.» Баща ми вече е покрил всичко.»

Горко му, ако си беше помислил така и не беше изговорил спасителните думи! Тогава никога нямаше да може да гледа открито баща си в очите. Старата вина постоянно щеше да стои помежду им. Мирът никога нямаше да е пълен. И тези половинчати отношения щяха, въпреки голямата любов на бащата, отново да прогонят сина от къщи.

А бащата? Той никога нямаше да може да повярва, че сърцето на сина му е наистина преобразено. Защото признанието «аз съгреших» е показателно за истинския обрат в сърцето. Така че и бащата щеше все повече да затварял сърцето си за сина.

Разбирате ли сега защо думата «съгреших» е така необходима?

Има много хора, които наистина знаят нещо за Божията любов в Христос. Но те не намират мир. Те не са помирени деца в Божия дом. И защо? Защото искат да проникнат в Божия дом, в Църквата, без да кажат спасителните думи: «Аз съгреших.» Те никога не са застанали пред светия Бог на колене, за да изповядат със съкрушено сърце: «Тате, съгреших против небето и пред теб.»

Питам вас, които живеете в това половинчато положение пред Бога, вие, които познавате Божията любов, и въпреки това не отдавате дължимото на истината – защо постъпвате така? За това има много причини. Едни изобщо не знаят как да говорят с Бога. Други са твърде горди, не искат да излязат грешници. Трети си мислят, че греховете им са малко и безобидни, и положението им не е чак толкова страшно. Четвърти са просто лекомислени и смятат, че всичко си е наред, като нищо не е наред. А най-много са онези, които не желаят да кажат «аз съгреших», защото всъщност не искат да оставят греховете си. Те искат едновременно и Бога, и греха. А това е най-сигурният път към пълно закоравяване и гибел.

Проповедникът Елиас Шренк почти при всяко събрание молел слушателите си: «Сложете в ред живота си с Бога!» И аз ви моля за това.
Как я казва
«Тате, съгреших». Но после продължава: «против небето и пред теб.» «Пред теб!» Тъкмо това трябва да разберем.

Ние със сигурност много пъти сме съгрешавали – срещу учителите си в училище, срещу пастора, който ни е учил, срещу родителите си, срещу хора, с които заедно сме вършили зло. Но за да бъде животът ни обновен, ние трябва да разберем, че на първо място и преди всичко сме съгрешавали пред Божието лице.

Когато Давид лежал и плачел пред Бога, след като извършил прелюбодейство и убийство, той изповядал: «На Теб, само на Теб съгреших» (Псалм 51:4).

Ние живеем във време, в което хората вече дори не могат да вдигнат погледа си към Бога. Затова и те изобщо не разбират думата «грях». Тя им звучи смешно и старомодно. Под «грях» разбират например да изядеш парче торта в повече. Жалка злоупотреба с библейски думи!

Вдигнете очите си нагоре към Бога, който в Иисус ни обещава цялата Си милост. И изповядайте пред Него със сърцето си и с устата си: «Тате, на Теб, само на Теб съгреших и извърших това, което е зло в очите Ти.» Тогава царството на милостта ще се открие пред нас в необятната си широта и великолепие.
Неизречените думи

Не съм вече достоен

да се наричам твой син.

Лука15:21б
Днес искам да говоря за едно изречение, което е останало неизречено. Който чете историята внимателно, ще го забележи. Когато изгубеният син бил още при свинете, той решил: «Ще кажа на баща си: ... не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си.» Но сега, когато вече бил в обятията на баща си, казал само: «Не съм вече достоен да се наричам твой син.» И край! Точка! Думите «направи ме като един от наемниците си» отпаднали. Защо? Това е важно.
Защото за сина главното става главно
Нека още веднъж отправим поглед назад. Ето го там блудния син, сред стадото свине. Пропилял е имота си, в страната настанал голям глад. И той иска да се нахрани с рошковите, които ядат свинете. Но никой не му дава. Здравата е загазил.

И тогава си представя богатия дом на баща си. «Колко наемници на баща ми имат хляб и в излишък, а пък аз умирам от глад!»

Тогава решава и си казва: «Ще стана да отида при баща си и ще го помоля: Направи ме като един от наемниците си.»

От това оставаме с впечатлението, че той се интересува повече хляба, от нуждата да задоволи глада си, а не от баща си. Стреми се към възможността да си подсигури отново материалното съществуване. Баща му остава на втори план.

Въпреки искреното си покаяние той все още е в плен на начина на мислене на естествения човек, който не се е обърнал. А той е следният: «Първо трябва да се погрижа за външното. После мога да се занимавам и с Бога.» Светът казва: «Първо търсете света и неговите блага. А после винаги можете – ако имате време, – да се занимаете с правдата на Божието царство.»

Тази йерархия е богохулна. Господ Иисус казва: «Първо търсете Божието царство и Неговата правда, и всичко това ще ви се прибави» (Матей 6:33).

Когато си идва у дома, блудният син разбира това. Сега той просто изпуска думите, които трябвало да му осигурят препитанието. Сега става въпрос за нещо по-важно – аз трябва да получа прошка за греховете си и да оправя отношенията с баща си. Тогава и всичко останало ще се нареди. То ще ми се прибави.
Защото просякът става син
Ето го изгубения син, тръгва от мизерията и отива при баща си. Той иска нещо от баща си. Не нещо голямо. Но все пак се надява баща му да се погрижи за него. Идва с готово предложение: «Направи ме като един от наемниците си.» Той не си и помисля, че ще получи пълна прошка от баща си.

Има толкова много християни, които приличат на изгубения син в това състояние. Те не са безбожни. О не! Те дори се молят. Изливат сърцето си пред Бога. Но всичките им молби са за външни неща. Те искат от Бога това или онова. Но самият Спасител с Неговата милост, любов и вярност още не им е чак толкова важен.

Човек трябва да преодолее това състояние на просия – като изгубения син. Сега той няма повече предложения и желания. Достатъчно му е, че баща му го обича и му простил. Той вече не иска нещо от баща си. Вече иска самия баща.

В псалм 73 Асаф казва така: «Кого имам на небето? И на земята не желая нищо друго освен Теб. Дори да отпаднат плътта ми и сърцето ми, Бог е канарата на сърцето ми и моят дял до века.»

Така правим и ние. «Дай ми малко аз да управлявам» – казваме на своя Бог. И започваме сами да нареждаме живота си. Това ни докарва беди. И дори ако горе-долу успеем да управляваме живота си, в крайна сметка пак ще стигнем само до пъкъла. Но и още тук самоуправлението ни създава хиляди нещастия.

Така постъпил изгубеният син и затова изпаднал в беда. Но дори когато се обръща, той все още не може да се освободи от това: «Направи ме като един от наемниците си» – иска да каже. Значи все още иска сам да управлява живота си.

Но сега той се е върнал у дома. Бащината любов го обгръща. И тези думи му засядат на гърлото. Ръцете му пускат кормилото на живота му. И бащата поема управлението. Синът затова не казва тези думи, защото предоставя ръководството на своя живот на баща си. Понеже сега е осъзнал: «Той ме води в пътеки на правда заради Името Си» (Псалм 23:3).

Човек става нов чрез Христос. Човешкото сърце не се обновява чрез добри намерения. Колко добри решения сме взимали! Но всичко си е оставало по старому.

Човек няма да стане нов и ако го поставим при по-добри външни условия. Помня един, който беше ужасен побойник. Той успя да се издигне. Стана видна личност. Но не стана по-различен човек. Остана си все същият брутален тип, какъвто беше.

Не! Човек става нов, едва когато е «в Христос», както казва апостол Павел, когато намери своя Спасител, когато – като изгубения син – се върне у дома.

Можете ли още да си представите как е изглеждал блудният син при свинете? Изгладнял, дрипав, отчаян! А погледнете го сега! В нова празнична дреха, с блестящ пръстен, с нови обувки. «Всичко стана ново.» Одеждата, пръстенът и обувките са символи за духовни неща. И те могат да се открият у всички, които са в Христос. Те представляват премяната на истинския християнин.
Новата дреха – това е новата праведност
Веднъж, по време на ваканцията, бях във Вюртемберг и с двама приятели влязохме в пещерата Фалкенщайн. Облякохме си най-старите дрехи и се провирахме насам-натам из пещерата. Е, от това човек не става по-хубав. Прибрахме се в къщи доста омърляни. А майка ми каза: «Имаме посещсние. Един господин иска да говори с теб.» Аз само се погледнах и казах: «Така обаче не може.»

Това е илюстрация на духовните неща. Ти искаш да общуваш с Бога, искаш да си Негово дете, искаш един ден при възкресението да си с Него. Но я се погледни само! Виж вината и провалите в живота си! И ще осъзнаеш, че в този вид не можеш да бъдеш Божие дете. Истина е – такъв, какъвто си, това е невъзможно.

Сега обаче повечето повечето хора правят голяма грешка и започват незабавно да бършат и изтупват опетнената си дреха. «Е – казва някой, – че моите грехове не са чак толкова ужасни. Други хора са много по-лоши.»

Не става така! Не, така не става! Ние се нуждаем от нова дреха.

И сега мнозина отново бързат да си помогнат сами. Изваждат си дреха, съшита от кръпките на привидно добри дела и заслуги. Казано с библейски думи, това е дрехата на собствената праведност. С нея човек се хвали: «Аз съм си съвсем наред!» Дори и на гроба тази дреха на собствената праведност трябва да се изтъква, да се хвали, да буди възхищение.

Ах, така може да мамите хората, но не и Бога. Кърпената дреха на собствената ти правда няма да покрие дрипите на вината ти.

Не! Ние се нуждаем от нещо съвсем различно. Изгубеният син получава като подарък от баща си съвсем нова дреха. Това е правдата, която Иисус е спечелил на кръста за грешниците. «Христовата кръв, Христовата правда – те са моя украса и почетна дреха.» С тази премяна на правдата от вяра се облича вярващият и се хвали: «Ще се веселя много в ГОСПОДА, душата ми ще се радва в моя Бог, защото Той ме облече с одежди на спасение, загърна ме с мантия на правда» (Исая 61:10).
Новият пръстен – това е Духът на осиновлението
«Сложете пръстен на ръката му!» – казва бащата.

Мнозина носят пръстен само за украшение. Такъв пръстен няма по-дълбоко значение. Но има и други пръстени. Пръстенът, който получил синът, имал подобно значение като този, който и аз нося на ръката си. Той не е просто украса. Този пръстен сложих, когато се сгодих за една жена. И този пръстен свидетелства, че ние двамата принадлежим един на друг.

И чрез пророк Осия нашият Бог ни казва: «И ще те сгодя за Себе Си до века, и ще те сгодя за Себе Си в правда и в правосъдие, и в милост и в милосърдие. И ще те сгодя за Себе Си в истина и ще познаеш ГОСПОДА» (Осия 2:21–22). Така че пръстенът е алегория, символ на съюза, който бащата сключва със сина. Той е образ за духовния годеж между Бога и човешката душа.

По природа човек е враг на Бога, така както и изгубеният син виждал в баща си свой враг. Естественият човек не обича Бога и мрази пътищата Му. Но «ако някой е в Христос, той е ново създание; старото премина, ето, всичко стана ново.»

Ти вече си се обърнал, получил си прошка чрез кръвта на Иисус, враждата с Бога е унищожена чрез кръста. Светият Дух привлича сърцето ти към Триединния Бог. Ти заставаш на Божията страна. Сключил си съюз с Него. Принадлежиш към Църквата – невястата на Христос, която с радост очаква Неговото завръщане и сватбата. Това означава пръстенът!

И дори повече от това. Не просто съюз! Този пръстен, който бащата дал на сина, вероятно е бил пръстен с печат, пръстен с герба на семейството. Синът вече имал правото да носи и да използва печата на баща си. Така той бил потвърден пред целия свят като син.

Знаете ли кое е най-ужасното? Когато човек не знае в какво положение се намира спрямо Бога. Е, изгубеният син бил напълно наясно с положението си. Когато в сърцето му се надигало съмнение дали действително е бил приет като син, само трябвало да погледне пръстена. И вече знаел.

Така и едно истинско Божие дете носи духовен пръстен-печат, който разсейва всяко съмнение. Това е Светият Дух на осиновлението. Апостол Павел казва: «Така Самият Дух свидетелства с нашия дух, че сме Божии деца» (Римляни 8:16).

Който ходи бос, трябва много да внимава къде стъпва и пак постоянно се удря. Такъв е животът на естествения човек. Той не може да се отърве от страхове и предпазливост, но пак се наранява навсякъде и се провинява пред Бога и пред хората.

«И така, ако някой е в Христос, той е ново създание.» Той вече има обувки на краката си. Вече може да стъпва уверено. Казва се: «Вървя напред със силата на Господа.» Човек вече не се страхува от всяко камъче по пътя. Смело го подминава с вяра. Господ казва дори: «Ще настъпиш лъв и кобра, ще стъпчеш млад лъв и змия» (Псалм 91:13). Вярващият човек е – както пише апостол Павел, – «обут с готовност за проповядване на благовестието на мира» (Ефесяни 6:15).

Накратко, тези обувки са нещо прекрасно. Но забележете, че синът ги получава като подарък от баща си. В Христос Иисус можем и ние да ги имаме. Вярата в Него прави целия ни живот нов.

Нека предположим за момент, че един баща действително би приел сина си така, с любов, целувки и прегръдки. Но след това посрещане положително би казал: «Ела сега вкъщи. Дръж се прилично и покажи, че си се променил! И ако видя, че се държиш както трябва, ще съобщим на целия двор и на роднините, че си се върнал.» Един обикновен баща не би могъл да постъпи другояче. Той би искал първо изпитателен срок.

Но бащата в нашата притча постъпва съвсем различно. Не чуваме и дума за пробен период, за изпитателен срок. Веднага щом синът се завръща у дома, се организира празненството. И песните, музиката и веселбата оповестяват на всички: «Изгубеният син се завърна у дома!»

Така постъпва Иисус. Нали Бащата в притчата е Господ Иисус. Той е Сърцеведецът. Той не се нуждае от изпитателен срок. Той вижда дали едно обръщане е истинско или фалшиво. Ако е фалшиво, Той казва: «Всяко растение, което не е насадил Моят небесен Отец, ще се изкорени.» Ако обръщането е истинско, Той го разпознава като Свое дело и в небесата настава радост.

Нека сега да разгледаме празненството.
Пиршеството – тогава
«И докарайте угоеното теле и го заколете и нека ядем и се веселим!» Ако искаме да разберем това напълно, трябва да се върнем за момент в началото на глава 15 на Евангелието от Лука. Там също се разказва за една гощавка. Грешници, в чиито сърца било разпален от Светия Дух копнежът за спасение, поканили Господ Иисус на трапеза. Как са се радвали тези жадни за спасение души, че сред тях бил Този, у когото има «милост и изобилна прошка»!

Но фарисеите и книжниците недоволстват и мърморят: «Този приема грешниците и яде с тях!»

И тогава Господ Иисус взема думата. Той разказва дългата история за изгубения син, паднал толкова ниско; и как дошъл на себе си, как се обърнал, как се покаял и казал: «Аз съгреших», как бащата го приел – чак до празничната трапеза.

«Вижте – казва им Господ Иисус, – на тази трапеза сега сме всички заедно. Тук са изгубени грешници, които са се върнали у дома, намерили са своя Спасител. Не трябва ли да ядем и да се веселим?»

Фарисеите се учудвали, че Господ Иисус яде с грешниците, въпреки че Го считали само за пророк. А как ли биха се удивили, ако разбираха, че Той е «Бог». Да, това е чудесно! Бог яде с грешниците. «Слава във висините, ликувайте, земни краища! Сега Бог и грешниците стават приятели...»

Знам още една подобна гощавка в Библията. Тогава Авраам седял при Мамвриевите дъбове до входа на шатрата си, в горещината на деня. Като повдигнал очи, видял, че пред него стоят трима мъже. Авраам ги поканил: «Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, моля Ти се, не отминавай слугата Си!» Влязъл бързо в шатрата при Сара: «Приготви по-скоро три мери чисто брашно, замеси и направи пити.» После изтичал при говедата и взел едно младо, добро теле (ср. Битие 18:1–15).

Така Иисус се отбил при Авраам на обяд. И това вече е нещо велико. Но Авраам бил Божии човек, а не изгубен син. И освен това се казва: «Авраам стоеше при тях под дървото, и те ядоха.» Но тук, в Лука 15 глава, става нещо съвсем друго – изгубените грешници седят най-приятелски със своя Бог и Спасител, ядат и пият с Него. «Вижте какво чудо, колко ниско се привежда Най-висшият...»
Пиршеството – днес
Това е прекрасна вест. Тук потиснатите сърца и обременените съвести се вслушват внимателно. Кой не би желал да участва в такова празненство?!

Приятели, вие можете и трябва да участвате. Целият живот на истинските християни е такъв празник.

Много глупави упреци са били отправяни срещу християнството. За тях винаги е важало: «Като се представяха за мъдри, те глупееха.» Но най-глупавото от всички възражения е, че християнството отхвърляло радостта от живота.

Наистина вярата отрича плътския живот на естествения човек. Но нима това е живот? Робуването на страсти, трупането без край, непрестанните грижи за храна и пари, ламтежа за почести и признание от хора, постоянният страх от хората и от смъртта, непрестанното заглушаване на съвестта? Това е вегетиране – като на червей, пълзящ в калта. Пази Боже! Такъв живот вярата действително отхвърля.

Който е намерил своя Спасител, е намерил истинския живот. Библията постоянно сравнява духовния живот на християните с гощавка. «Приготвяш трапеза пред мен пред лицето на враговете ми – казва Давид, – помазваш с миро главата ми, чашата ми прелива.» (Псалм 23:5). Няма и следа от оскъдица! «Защото Той насити жадната душа и изпълни гладната душа с добрини» (Псалм 107:9). Да, сам Господ слага пред нас трапезата. Той казва: «Аз напоих изнурената душа и наситих всяка изнемощяла душа» (Еремия 31:25). Тук не се разпределят претеглени дажби. Затова и Соломон казва: «Праведният яде до насищане на душата си» (Притчи 13:25). Духовното вино на радостта се лее обилно: «Ще се наситят от тлъстината на дома Ти, ще ги напоиш от реката на Своите сладости» (Псалм 36:8).

Защо си стоим така гладни, бедни и празни! Божието слово ни кани на пиршество: «Вкусете и вижте, че ГОСПОД е благ» (Псалм 34:8).

Но сега чрез възкресението на Иисус имаме сигурна надежда за вечен живот.

Когато обикновеният човек говори за «отвъдното», той най-често си представя нещо твърде неясно, въздушно, прозрачно. Библията обаче представя съвсем различна картина. Както казва Бенгел: «Краят на Божиите пътища е телесен.» Библията говори за възкресение на тялото, за един нов свят, в който наистина обитава правда. Тя назовава в новия свят реки, градове, дървета, хора. А Господ Иисус казва, че там ще пие вино. Преди Своята смърт Той казва: «Казвам ви, че отсега нататък няма вече да пия от този плод на лозата до онзи ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Своя Отец» (Матей 26:29).

И там има едно пиршество, за което наистина се казва: «Нека ядем и се веселим!» Това е едно вечно сватбено тържество, защото Младоженецът Иисус ще празнува сватбата със Своята невяста – Църквата. Нека светът говори, каквото си ще – аз искам да бъда на това тържество!

И няколко думи за край. Клони ли твоят живот към края си? Имаш ли чувството, че този свят върви към края си? Остави другите да се оплакват! За нас важи:
Девицата Сионска чува стражите да пеят,

сърцето й подскача в радостен възторг.

Събужда се и скача възхитена –

нейният Приятел идва от небето в слава.

Силен в благодат и мощен в истина –

звездата Му изгрява, светликът му сияе.

Ела сега, с глава Си увенчана,

Иисусе, Божи Сине, ний пеем Ти «Осанна».

След Теб ще влезем в празнични палати,

на Твоята трапеза веселие ни чака.