Literatur-Verbreitung e. V. Postfach 11 01 35. 33661 Bielefeld



страница5/8
Дата16.09.2017
Размер1.29 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

Резултатът от обръщането

Защото този мой син беше мъртъв

и оживя.

Лука15:24а
В 4 Царе, 13-та глава, е разказана една много странна и чудна история. Пророк Елисей, великият Божии човек, умрял и бил положен в скален гроб. Известно време след това по пътя край неговия гроб минавало траурно шествие. Носели някакъв мъртвец към гроба. Изведнъж тържествената атмосфера на погребалната церемония била нарушена. Прозвучал тревожен вик: «Враговете нападнаха земята!» И вражеските моавски войници вече се виждат на хоризонта. Всички се пръсват ужасени. Само носачите на ковчега още стоят там с мъртвия. Набързо хвърлят човека в гроба на Елисей и побягват. «А щом човекът стигна и докосна костите на Елисей, оживя и се изправи на краката си.»

Какво ще кажеш? «Невероятна история!» Е, това е моята собствена история. А и историята на още много хиляди. Поради змийското ухапване на греха и проклятието на Божия закон ние също така сме били мъртви. Но после сме се доближили до Божия пророк Иисус. Докоснали сме се до Неговата смърт. И сме били съживени. Бог казва за нас: «Този мой син беше мъртъв и оживя.» До такава голяма промяна води едно обръщане.


Човек осъзнава изгубеното си състояние
В историята за изгубения син видяхме бащата като много милостив човек. Нито дума на упрек не излиза от устата му, когато виновният син се завръща. Цялото му същество излъчва любов, милост и състрадание.

Но в тази доброта няма и следа от сантиментална мекушавост. Днешният ни текст го показва. Още преди да седнат на празничната трапеза, бащата заявява с прямост, почти граничеща с жестокост: «Този мой син беше мъртъв.» Синът се свива, свежда глава. Всички гости гледат към него. Очакват, че той ще подскочи и каже: «Не, Татко! Чак пък толкова зле не е било. Само малко бях кривнал от правия път. Но чак пък мъртъв! Не!»

Синът обаче не казва нищо. Мисля си, че той само кима и прошепва: «Да, така беше! Мъртъв бях. И то, не чак когато попаднах при свинете, а още когато гордо напусках бащиния дом.»

Естественият човек е мъртъв – дори и бодро да подскача и да изпълва света с шумотевица. За Бога той е мъртъв. Той не вижда, понеже не възприема нито Божията святост, нито любовта на Иисус, нито пък себе си такъв, какъвто е. Не чува, защото дори и хиляди пъти да го зове Добрият Пастир и да му предлага Своята милост, той не долавя нищо. И не чувства, защото дори когато Бог го наказва, сърцето му остава равнодушно.

Ах, това е силно преувеличено, може би си мисли някой. Чак пък толкова лошо не е положението, поне при мен. Прав си. Не толкова лошо, а много по-лошо. Необърнатият, неновороден човек не просто е мъртъв, а е действен мъртвец. Физически мъртвият поне е неподвижен и не прави нищо. Но духовно мъртвият върши делата на смърта. Той е «мъртъв в грехове», пише в Библията.

Апостол Павел казва: «А делата на плътта са явни. Те са: блудство, нечистота, разпътство, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и други подобни» (Галатяни 5:19-21).

Какво още да говоря за това? Необърналият се човек ще продължава да си мисли, че нещата при него не стоят чак толкова зле. Обръщането обаче води до това, да отдадем право на Бога, да осъзнаем състоянието си на смърт и да се страхуваме най-много от тези дела на тъмнината.
Човек е ново създание
«И оживя.» Трудно можем да си представим колко голяма е промяната при обръщането. Апостол Павел казва: «И така, ако някой е в Христос, той е ново създание», което означава ново творение (2 Коринтяни 5:17). Това, което става при едно обръщане, е същото като при сътворението. Тогава царяла ужасна тъмнина. И в този мрак прозвучало Божието слово: «Да бъде светлина!» И станала светлина. Същото става и при едно обръщане.

Павел засвидетелства това: «Бог, който е казал на светлината да изгрее от тъмнината, е Този, който е огрял в сърцата ни» (2. Коринтяни 5:17).

Учените продължават са спорят за историята за сътворението, дали е било така, или не, вместо да чуят мощните акорди на разказа от Битие 1-ва глава, славословието на Онзи, «който каза и стана, заповяда и се изпълни.»

И тази история на сътворението се повтаря при всяко обръщане, за което накрая се казва: «И оживя.»


«Как стана, откъде дойде?»
Историята за изгубения син е пълна със странности. Позволете ми да ви обърна внимание на една от тях. Надълго и нашироко се разказва какво върши изгубеният син, как идва на себе си, как се обръща, как се покайва. Тук той действа активно. А накрая се казва: «И оживя». Това обаче не го прави той сам. То се случва с него.

Какво става при едно обръщане? Аз ли правя нещо, или нещо се случва с мен? Всеки, който се е обърнал, ще каже: «С мен се случи нещо. Божието слово стана в мен семето на новорождението. Отец ме притегли към Сина, а Синът – към Отца. Бог огря в сърцето ми, за да осъзная нищетата си, но и Неговото спасение. Той ми подари покаяние и вяра.»

Едно истинско обръщане е толкова велико, че може да е единствено Божие дело. Но Бог иска да извърши това дело и в теб, затова не Му се съпротивлявай повече, а Му се предай. И тогава ще пееш заедно с всички Божии деца:
Оказа ми се чудна милост,

изумително благоволение,

по чудо – незаслужено,

а и нетърсено от гордото сърце.

Сега ликувам, като знам това,

и хваля, славя милостта.


И след това:
Как стана, откъде дойде?

Милост е, и друго не!


Чудото на обръщането

Този мой син беше изгубен и се намери.

Лука15:24б
Ако се бяхме разходили преди около 3000 години из великолепния палат на могъщия египетски фараон, вероятно щяхме да срещнем един млад мъж – облечен в прекрасни одежди, поздравяван със страхопочитание от всички, обграден от най-превъзходни учени, които го учели на цялата мъдрост на древен Египет.

И ако бяхме попитали: «Кой е този така богато надарен младеж?», щяхме да получим отговора: «Това е Мойсей, от царското семейство на фараона.»

Неколцина обаче знаели тайната на този млад човек. Всъщност той бил син на един окаян роб. Той бил роб, роден от роби. Дори още по-лошо – той принадлежал към един род, който бил осъден на смърт. И като невръстно дете бил пуснат в реката Нил. Той бил дете на смъртта.

Но тогава станало чудото. Намерила го царската дъщеря, когато отивала да се изкъпе. И в живота му настъпила огромна промяна.

Историята на Мойсей е и моята история, както и на хиляди други. Ние също така бяхме изгубени и прокълнати хора, роби на Сатана и обречени на смърт.

Но един Царски Син, Синът на живия Бог ни намери. Той ни извади «от страшния ров и от тинята». Направи ни деца на всемогъщия Бог.

Нека размислим по-подробно върху това, като говорим за чудото на обръщането.
Състоянието на необърналия се човек
«Този мой син беше изгубен», казва бащата в нашата история.

Не желая да споря със слепите хора в света. Те заявяват: «Не, моето положение не е чак толкова лошо.» Съдният ден ще им покаже, какво е тяхното положение. Аз предпочитам думите на проповедника Даман, който е работил в началото на века тук, в Есен. Той започнал встъпителната си проповед с думите: «Сред стотиците хиляди думи в Светото Писание, няма друга, от която да се страхувам повече, отколкото от малката думичка 'изгубен'.»

Тогава в църквата седяло едно младо момиче. По-късно тя ми разказа: «Това беше достатъчно за мен. Уцели ме право в сърцето. Каквото и да слушах след това, думата «изгубен» постоянно изплуваше. Изгубен! – Защо? – Заради греховете си. И ти също си изгубен!»

Думата «изгубен» има двойно значение. Например човек може да изгуби ръкавиците си по пътя. Тогава те ще се валят някъде в мръсотията и ще ги тъпчат, или пък ще си намерят неправомерен притежател.

Така и човекът е по природа «изгубен». Той е изпаднал от ръката на своя законен Господар, живия Бог. Един се валя в мръсотията на греха. Друг е порядъчен, но е попаднал под властта на неправилен господар – в ръцете на хора или на собственото си Аз – и в ръцете на дявола. И тъй като човек не е неодушевен предмет като ръкавиците, той е изгубен по своя собствена вина. Да, от падението на Адам досега ние се раждаме изгубени.

Но думата «изгубен» има и друг смисъл. Да вземем за пример един кораб през нощта, сред ужасна буря. Мощна вълна помита палубата и завлича един моряк през борда. Невъзможно е да се спусне лодка. Капитанът се взира в нощта. «Изгубен е», казва той.

След колко хора съм се взирал така, грабнати от смъртта в греховете си. «Изгубен е завинаги! – крещеше сърцето ми. – Божият гняв остава върху него. Който е изгубен от Бога, той е погубен.» Такова е състоянието на естествения човек!
Състоянието на обърналия се човек
«... и се намери.»

Да бих имал думи да изразя какво означава един човек да премине изцяло в ръцете на своя законен притежател, в Божиите ръце!

Като начало искам да направя някои разграничения срещу евентуални недоразумения: Някакво силно религиозно чувство още не означава: «и се намери». Колко често съм преживявал все същата история. Човек изпада в беда, защото трябва да понесе последиците от греховете си. Тогава осъзнава изгубеното си състояние и закопнява за спасение. Набързо приема, че го е получил. Но минава време, трудностите в живота му отминават. И скоро всичко си е отново по старому. Липсвало е дълбоко, истинско покаяние. Такъв човек е като пътник в пустинята. Мъчи го жажда. Изведнъж вижда оазис. Тръгва към него. Но той се оказва мираж. Всичко отлита и се разсейва.

Една друга заблуда. Когато бях на бойното поле, през Първата световна война, в нашата батарея имаше разни безбожни присмивачи. Но когато лежахме под барабанен огън в окопите, безпомощни и беззащитни, в продължение на седмици, тогава някои от тях отново започваха да се молят. И след товя някои признаваха: «Аз отново се научих да вярвам в Бога.» Може ли да се каже за тези хора, че са били «намерени»? Не. Те все още не бяха в ръката на своя Собственик, в Божията ръка. Последната, най-висока стена все още ги отделяше от Него – тяхната вина. Липсваше им прошката за греховете чрез кръвта на Иисус. Не този, който казва: «Аз се върнах при Бога», е спасен, а този, който е бил приет от Иисус, Спасителя на грешниците.

И в двата случая хората казваха: «Аз намерих.» Но това не е обръщане, породено от Бога. При едно истинско обръщане човек изповядва: «Аз бях намерен. Моят Господ и Бог ме намери в нищетата на греховете ми. Той ми се изяви в моята безпомощност. Намери ме в огромната Си милост и с благодатта Си ме направи Свое притежание.»

«И се намери.» О, блажено състояние! Тогава човек може да заяви заедно с Павел: «И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез когото ние посредством вяра сме придобили достъп до тази благодат, в която стоим, и се хвалим с надеждата за Божията слава ... и със скърбите си» (Римляни 5:1-3).

Тогава човек ликува с всички светии: «Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ» (Римляни 8:38-39).
Търсещият
В нашия текст се говори за «изгубване» и «намиране». Значи трябва да има някой, който търси. И този някой е Иисус. Иисус обикаля и търси изгубени. Не забеляза ли, когато Той влезе в дома ти, за да те търси? Не Го ли чу, как отново и отново викаше името ти? Той търси с голяма милост и търпение.

Но аз бих съгрешил против душите ви, ако премълча сериозността на положението. Иисус постига целта Си. Той е като ловец, който не си дава почивка, докато не настигне дивеча. «Защото, ето, идва Денят, който ще гори като пещ» (Малахия 4:1). Тогава и най-упоритият и невярващ човек ще застане пред Него. Бог «е назначил ден, когато ще съди света справедливо чрез Човека, когото е определил; за което е дал уверение на всички, като Го е възкресил от мъртвите» (Деяния 17:31).

Кой би посмял да върви лекомислено към този ден? «Още има време, милостта още зове...»

Някога Йосиф бил изпратен от баща си. По пътя срещнал някого и му казал: «Търся братята си.» По същия начин Иисус върви през света: «Търся братята Си!» Какво благоприятно време на милост!


Голямата радост

И започнаха да се веселят.

Лука15:24в
Позволете ми да започна с една история от живота на Давид. Преди Бог да го издигне от овчарче до цар, Той първо го превел през големи изпитания. Както обикновено става в Божието царство – «през кръст към корона».

Давид трябвало години наред да бяга от лудия цар Саул. През това време на най-голямо унижение той избягал при филистимския цар на Гет, който с радост приел пълководеца-герой. Но и тук беглецът не намерил спокойствие. Приближените на царя започнали да се страхуват от него и настроили царя против него. Стигнало се дотам, че искали да го убият.

Тогава Давид се спасил чрез една чудата хитрост. «Той се престори на луд в ръцете им, драскаше по вратите на портата и оставяше слюнката си да тече по брадата му» (1 Царе 21:13). Затова езичниците сметнали, че е обладан от демони. И понеже истинският езичник има голям респект пред всичко дяволско, те не посмели да го докоснат. Така Давид им се изплъзнал и избягал.

Горкият Давид! – Така ли? Горкият Давид? – Нека отворим сега на Псалм 34:

«Псалм на Давид, когато се престори на луд пред Авимелех, който го изгони: Ще благославям ГОСПОДА по всяко време, прославата Му ще бъде винаги в устата ми. Душата ми ще се хвали в ГОСПОДА; смирените ще чуят и ще се зарадват.»

Песен на възхвала в устата на преследвания! Не виждаме ли от това, че животът на християнина е състояние на радост?


Това е радост, която светът не разбира
Веднъж си измислих една малка допълнителна история към разказа за блудния син. Срещат се един ден двама от бившите му приятели – двама от онези гуляйджии, които му помогнали да пропилее имота си. «Абе – пита единият, – къде се дяна нашият така наречен изгубен син?» «О-о! – смее се другият, – Потънаха му гемиите. Прибрал се пълзешком при стария и подвил врат. Станал набожен! Седи си вкъщи, клюма жално и от време на време гледа набожно към небето.» «Ха, ха! – смее се първият. Такова нещо на нас няма да ни се случи! Ние сме много яки. Ще се смеем – ще пием – ще живеем!» И си тръгват със смях.

Но който има добър слух, ще чуе колко насилен е този смях. А който има добро зрение, ще види как един демон с камшик ги шиба, за да препускат все напред, докато ранената им съвест постепенно умира.

И всичко това се случва точно когато в историята за изгубения син се казва: «И започнаха да се веселят.»

Два свята!

Има различни радости. Повечето радости в изгубения свят се състоят в това, да се утоли жаждата на сетивата – «похотта на плътта, похотта на очите и тщеславието на живота» – това е класическото обобщение на Библията.

Има и благородни радости. Това са тези, които освежават душата ни – когато един музикален човек се наслаждава на Деветата симфония на Бетховен; когато стоя с децата си в ясна лятна утрин на планински връх и с възторг гледаме възвишенията на Шварцвалд. В такива моменти хората казват: «Това е божествено!» И си мислят, че са достигнали върховното.

«Божествената» радост на християните е много, много по-висша. Тя не е свързана на първо място със сетивата, нито с душата. Свързана е със съвеста! С вечно неспокойната съвест. Дълбоката радост на християните се състои в това, че греховете им са простени. Тя извира от освободената съвест, намерила покой и сигурен мир.

Водил съм много дискусии, с много хора. Веднъж казах на един: «Вие бягате от истината.» «От коя истина?» – попита той с раздразненение. Аз отвърнах: «От тази: На хората е определено веднъж да умрат, а след това – съд.» После разговорът продължи в друга насока, но изведнъж младежът ме дръпна за ръкава: «Вие сигурен ли сте, че Бог ще ви прости греховете?» «Приятелю – казах, – Той вече ми ги е простил, чрез кръвта на Иисус.»

Причината за дълбоката радост на християните е освободената им съвест.
Това е само началото на радоста
«И започнаха да се веселят.» В тези думи като че ли се долавя някакво колебание. Като че ли е трябвало да навлязат в радостта, във веселието.

Всъщност точно така е в живота на истинския християнин. Съвършената радост ще настъпи едва когато настъпи и съвършенството на всичко –

... когато най-сетне пристигна

в красивия небесен рай,

когато от радост върховна

изпълва се душата ми безкрай.

А тук, в тази долина на смъртната сянка, се казва само: «И започнаха да се веселят.»

Позволете ми да използвам едно сравнение. В споменатата по-горе Девета симфония на Бетховен, накрая, се явява Одата на радостта. Тази радостна мелодия зазвучава още в началото. Но после изведнъж се намесват други тонове – тежки, тъмни, сурови, болезнени. Отново и отново радостната мелодия се надига – и сякаш пак бива погълната от мъчителните звуци, докато накрая, най-после, одата на радоста се извисява победоносно, лъчезарно и непреодолимо.

Такъв е животът на християнина. При обръщането се казва: «Ще се веселя много в ГОСПОДА, душата ми ще се радва в моя Бог, защото Той ме облече с одежди на спасение, загърна ме с мантия на правда» (Исая 61:10).

После обаче чуваме други, тъжни, изпълнени със страдание вопли от устата на Божието дете. Чуваме например Давид да плаче за сина си, паднал на бойното поле: «Сине мой, сине мой Авесаломе! Да бях умрял аз вместо теб, Авесаломе, сине мой, сине мой!» (2 Царе 18:33). Чуваме и огорчения Асаф да негодува: «Завидях на надменните, като гледах благоденствието на безбожните» (Псалм 73:3). Чуваме и учениците да въздишат: «Какво ще ядем? Какво ще пием? Какво ще облечем?» (Матей 6:31) И апостол Павел се оплаква: «Желание за доброто имам, но не и сила да го върша... Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта?» (Римляни 7:18, 24). А и за доста хора Църквата скърби, както някога апостолът: «Димас ме остави, като възлюби сегашния свят» (2 Тимотей 4:10).

Е, тези всички тонове ще звучат нерядко от нашите сърца и устни. И понякога състоянието ни като християни ще изглежда доста плачевно. Но всичко това ще отмине. «Верен е Онзи, който ви призовава.» На своето си време възхвалата ще прозвучи отново в истинското християнско сърце. Защото «плодът на Духа е радост» (Галатяни 5:22).

И при свършека радостната песен ще избликне неудържимо от сърцата на победителите, защото:


Това е радост без край
Тук действително пише: «И започнаха да се веселят.» Но никъде не виждам: «И спряха да се веселят.» Вечна радост има само при Господ Иисус, «който беше предаден за нашите прегрешения и беше възкресен за нашето оправдание» (Римляни 4:25).

Колко различно е в света! Колко бързо увяхват цветята, заглъхват песните, изчезват приятелите. А после – смърт, гроб, съд и ад. «Понеже, каквото посее човек, това и ще пожъне» (Галатяни 6:7).

При Иисус има радост без край – цяла вечност.

Някои се оплакват, че третата част от лекцията ми винаги била твърде кратка. Днес обаче се налага да е кратка. Защото аз наистина не мога да кажа кой знае колко много за безкрайната радост. Та нали пише: «Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, това е приготвил Бог за тези, които Го любят» (1 Коринтяни 2:9). Също така не мога да говоря много и за новия, бъдещ свят. Но аз вече с радост го очаквам. И копнея за него. Нека се стремим към този прекрасен свят!

Там искам да живея вечно,

и не само като гост,

с онези, що във милостта Си

с корони Ти си украсил.

Там искам радостно да пея,

за великите Твои дела.

И да почивам в славното наследство,

свободен веч от долните неща.


По-големият син

А по-старият му син беше на нивата; и като си идваше и се приближи до къщата, чу песни и игри. И повика един от слугите и попита какво е това.

Лука15:25-26
В храма в Ерусалим винаги било много оживено. Всякакви хора прииждали и се разотивали. Веднъж, когато Господ Иисус стоял при вратата на храма, Му направил впечатление един човек – достолепен на вид, всички му се възхищавали. По държанието и облеклото му си личало, че е постигнал доста в живота. От пръв поглед се виждало, че това не е вятърничав човек, не е фурнаджийска лопата. Дори и по лицето му си личало, че това е човек с утвърден мироглед.

Великолепен човек! Ето го, влиза в храма. Той със сигурност не бил един от онези, за които Библията казва: «Безумният каза в сърцето си: Няма Бог» (Псалм 14:1). О не! Той дълбоко вярвал в Господ Бог.

И вижте сега, колко на място би бил този човек в нашето време. Той не пълзи и не хленчи като онзи бирник. Пристъпва пред своя Бог с вдигнато лице, със съзнанието за собственото си достойнство. Изправен и уверен той се моли: «Боже, благодаря Ти, че не съм като другите хора...» (Лука 18:11–12).

Прекрасен човек! Не е ли като гръм от ясно небе за цялото ни естествено мислене, че Божието слово казва: «На него му липсва най-доброто. Бог не го познава. Той е далеч от Божието царство»? И тъкмо това иска да ни каже нашият текст тази сутрин. На човека, уверен в собствената си праведност, му липсва най-доброто.

Той не познава радоста в Господа
Нека разгледаме по-големия брат в нашата притча. И за него, както за фарисея, трябва да кажем: Чудесен човек! Той не е избягал от баща си като изгубения син. Не е «изпоял имота му с блудниците» като брат си. Тихо е изпълнявал дълга си. Трябва да обичаме такива хора и да им се възхищаваме!

Тук обаче става дума не за нашето мнение, а Божията преценка. А тя е следната: Този по-голям брат също е изгубен син. И дори още по-безнадежден случай от брат си.

В Библията състоянието му е загатнато с думите: «А по-старият му син беше на нивата.» Той не е избягал от баща си, но и не е при него. Би го възприел като безпочвена сантименталност, ако някой му каже: «Баща ти иска нещо повече от това, да изпълняваш задълженията си. Той търси любовта ти. Чака да отвориш сърцето си пред него, за да може и той да ти открие своето.» «Глупости – би казал той, – аз трябва да работя на нивата!» Така и за хората в наши дни е фантазьорство, когато ние пеем и се молим, и изучаваме Божието слово. «Трябва да се работи – казват те, – за нас това е богослужението.»

Но нека говорим за себе си, а не за външните! Не е ли точно такъв животът на някои от нас – хем не са далеч от Бога, хем са отчуждени от живота чрез Бога?

По времето на Третия райх бях затворен в една килия. Самотата много ми тежеше. Недалеч от мен имаше друг човек. Беше точно в съседната килия. Чувах го, когато кашляше, чувах го, когато въздишаше. Чувах го как ходи неспокойно напред-назад. Постепенно го опознах доста добе. И все пак бях отделен от него. Между нас се издигаше безмилостна стена

Кажете, не са ли за много от вас точно такива отношенията с вашия Бог? Вие не сте далеч от Него. Вярвате в Него и до известна степен Го познавате. Но помежду ви се издига стена.

Бедни хора! Те не познават радостта от Господа, защото познават само радостта от себе си. Не виждате бедността си, защото се считат за богати. Не познават истинския живот, защото си въобразяват, че са успели в своя.
Той не познава величието на милостта
Веднъж един човек сърдито ме попита: «Вие все говорите за Иисус. Какво толкова сте получили от този Иисус?» Аз отвърнах: «Толкова много, че бих могъл да го разказвам до утре сутрин. Но най-важното може да се каже с едно изречение. Той е простил всичките ми грехове.» А Той може да го направи, защото сам е понесъл на кръста моето наказание.

Пълна прошка за греховете и съвършен мир с Бога – има ли нещо по-велико от това? И всеки от нас може да го получи веднага – само ако повярва, че Иисус е умрял и възкръснал и заради него. Голготският кръст вика към сърцето ти: «Греховете ти са простени!»

Но сърцето трудно схваща това. Ние приличаме на изгубения син. Когато се обръща, той решава да каже: «Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си!» А и това се отронва страхливо, едвам от устните му. Как ли се е чувствал, когато е усетил бащината прегръдка, новата премяна, пръстена на ръката си!

Пълна прошка дори за най-големия грешник чрез кръвта на Иисус – това е евангелието, благата вест.

Но сега ние всъщност трябва да говорим за себеправедния човек. За по-големия брат. От всичко това той не разбира абсолютно нищо. За него думата «милост» е презряна дума. Той не я иска. Защо? Защото си мисли, че няма нужда от нея.

И сега трябва да кажа нещо много сериозно. Който не желае милостта, не е длъжен да я приема. Милостта не се натрапва на никого. Човек обаче трябва да е напълно наясно какво отхвърля. За всеки човек настъпва часът – може би при смъртта, може би чак при Божия съд – когато той изведнъж осъзнава: И аз също съм грешник. От нищо не се нуждая по-остро отколкото от милост. Но отхвърлената милост не се връща обратно. Този, който не иска Божията милост в Иисус, той ще трябва да се изправи пред Божия съд.

Това е като в онази приказка, в която една фея подарила на някакъв човек кърпичка. Това му се сторило много жалък подарък и той го хвърлил. Но малко след това разбрал, че трябвало само да постеле тази кърпичка на маса, и върху нея се появявали всякакви разкошни ястия и напитки. Хукнал обратно да търси скъпоценния подарък, който бил презрял. Но вече не го намерил.

Ако сега по-големият брат от притчата беше тук, той сигурно щеше да избухне и да вземе думата от името на мнозина: «Що за брътвежи! Аз не се нуждая от милост, защото не съм грешник.» В отговор аз бих му разказал една история. Руската императрица Екатерина имала министър на име Потьомкин. Тя му давала големи суми за строителство на земеделски селища. Той обаче си присвоявал парите. Един ден царицата поискала да види селищата. Тогава той бързо наредил да се издигнат отдясно и отляво на големия път в протежение на няколко мили кулиси на села. И когато царицата минала с каретата си по пътя, видяла навсякъде покриви и църковни камбанарии. Но всичко било от картон.

Самоувереният човек издига пред Бога такива села на Потьомкин с добродетелите, които счита, че има. Но мислите ли, че те ще устоят на огъня на Страшния съд? «На всекиго работата ще стане явна каква е» – казва апостол Павел. Аз във всеки случай, предпочитам да разчитам на милостта.
Той стои настрана, когато грешниците се връщат у дома
«И като си идваше и се приближи до къщата, чу песни и игри.» В къщата празнували завръщането на изгубения син. Гръцкакта дума за «песни» е «симфония» или «съзвучие». Наистина това е най-прекрасната симфония, най-нежното съзвучие, когато ангелите в небесата ликуват за един грешник, който се кае, когато в сърцето на спасения грешник се издига песен на възхвала:
Оказа ми се чудна милост,

изумително благоволение,

по чудо – незаслужено,

а и нетърсено от гордото сърце.

Сега ликувам, като знам това,

и хваля, славя милостта.


Каква прекрасна симфония! Но по-големият брат стои настрана, вика един слуга и пита подигравателно и сърдито «какво е това».

И в наши дни се разнасят симфониите, хвалебните химни на изгубени синове, намерили милост в Иисус, завърнали се у дома. А онези, които разчитат на собствената си праведност, продължават да питат «какво е това».

Добри хора са тези себеправедни люде! Но пази Боже, да сме от тях. Библията има право – на тях им липсва най-доброто.

1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница