Истинският проблем и истинското избавление

В Библията се разказва покъртителната история за цар Саул. Този човек бил измъчван от мисълта, че овчарчето Давид се домогва до неговия престол. И целият му живот се превърнал в едно ужасно мъчение. Той предприемал ужасно тежки военни походи през скалисти проломи и пустини, за да издирва Давид, за да го залови. Ако някой го бе попитал: «Саул, толкова си нещастен и нервен. Защо е всичко това?», тогава той сигурно би въздъхнал и би казал: «Проблемът ми се казва Давид.»

А най-потресаващото в този страхотен разказ от Библията е, че всъщност Давид изобщо не искал да направи нищо лошо на Саул. Проблемът на Саул имал съвсем друга, много по-дълбока причина – Бог го бил отхвърлил. Той бил изгубил своята родина под крилото на живия Бог. Но този свой истински проблем той не виждал.

Не приличат ли много хора на Саул? Те се вайкат за това и онова. Оплакват се от тази и онази беда. Но не виждат истинския си проблем. И не познават истинското избавление.

Истинският проблем – бездомната душа

В нашия текст бащата разказва още веднъж с едно изречение историята на блудния син: «Изгубен беше и се намери.»

Като начало ще се занимаем с първата част на тази история: «Изгубен беше...»

Когато изгубеният син с гръм и трясък напуснал баща си, отначало изобщо не разбирал какво означава това за живота му – сега той вече нямал дом. И на първо време продължил да не осъзнава това. Нали на тръгване получил от баща си значително състояние. И докато го имало, той можел да се заблуждава по отношение на истинското си положение.

Но после състоянието било прахосано. И дошъл един ден, в който той изведнъж осъзнал: «Та аз съм бездомен.» Спуснала се вечерта. Нощта наближила. Всичко живо бързало към домашното огнище. Птиците се приютили в гнездата си. А блудният син стоял сам на една пуста улица: «Не мога да се върна у дома, аз вече нямам дом.»

После дошла зимата. Задухали свирепи ветрове. Хората се събирали около веселото огнище в топлите си къщи. А изгубеният син стоял навън, мръзнел и изживявал песента: «Враните летят със бръснещ полет към града, скоро и снегът ще завали. Тежко на онзи, който няма кът, който няма си родина!»

Това е образ за бездомната душа. Нашата душа намира своя дом, своята родина, в мира с Бога. А мир с Бога получаваме само чрез Господ Иисус, понеже чрез смърта Си, Той ни подарява прошка за вината и оправдание пред Бога. Следователно може да се каже, че душата намира истинската си родина само при Спасителя. А ако човек не може да нарече Иисус, свой Господ и Спасител, неговата душа е наистина бездомна.

Тази вътрешна бездомност е много страшна при хора и народи, които отхвърлят евангелието. С тях става същото както с изгубения син. Отначало човек не забелязва положението си, защото все още разполага с някакво състояние от бащиния дом. Все още има спомен за Бога и Неговата любов. Още познава Божиите заповеди и има представа от християнски живот и християнско семейство. Но постепенно това се пропилява. И тогава става явно, че душата е бездомна.

Колко много са бездомните души! И сред нас. Хората без Иисус са осъдени на вътрешно скитничество. «Не мога да се върна у дома...» – това е нашият същински проблем.

Истинското избавление – завръщане у дома

Виждали ли сте някога истински щастлив човек? Дълго има да търсим, нали? Всеки има своята болка. И всеки търси избавление на различни места.

Един казва: «Аз щях да съм добре, ако имах повече пари.» Друг си мисли: «Аз щях да съм добре, ако бях напълно здрав.» А трети: «Аз щях да съм добре, ако имах друга работа.» И така нататък!

Мислите ли наистина, че изпълнението на тези желания би ни направило щастливи? О, не! Щом някакъв проблем в живота ни се разреши, веднага се надигат нови трудности, беди и желания.

Има само едно истинско избавление за нас – нашата бездомна душа да се върне у дома. «Изгубен беше и се намери.» Така разказва бащата историята на своя син. «... и се намери.» Значи го има това – една бездомна душа да се върне у дома.

Веднъж получих едно трогателно писмо от един млад войник. В него той ми напомняше как през 1938 г. е дошъл при мен като нещастен, потънал в грехове човек. И после продължаваше: «Но как се зарадвах, когато най-накрая след година и половина вътрешни борби, на Великден 1939 г. намерих Спасителя Иисус Христос, като мой Спасител! Или по-точно казано, Той ме намери и аз станах Негово притежание. От тогава насам преживявам наистина думите: «Благодарение да бъде на Бога, който ни дава победата чрез нашия Господ Иисус Христос!»

През 1931 г. направих едно дълго пътешествие из Америка. Хубаво е да пътуваш. Преживях много интересни неща. Но много ясно си спомням часа, в който отново стъпих в родината и пътувах от пристанището на Бремен към града. Влакът беше претъпкан и задушен. Но какво значение имаше – нали си бях в Родината! Всяко дърво и всяка миниатюрна вила с градинка изпълваше душата ми с радост и наслада. А езикът! Тук всички говореха езика, който знаех и обичах.

Има нещо прекрасно в завръщането у дома. Много войници, които след войната се завръщаха у дома знаят това много добре. А най-добре го знае бездомната душа, която се завръща у дома при Господ Иисус, при Спасителя и Изкупителя! Целият свят не може да ни предложи нищо равностойно. «Участта ми вън не е – вътре мен Иисус прие!»

Истинският Избавител – Иисус

Всъщност през цялото време аз малко извъртах текста. Не се казва: «Изгубен беше и се върна у дома», а: «Изгубен беше и се намери.» Тъкмо тези думи хвърлят истинска светлина върху нещата.

Ние сме така безнадеждно изгубени и бездомни, че никой не може сам да се обърне и да се върне в бащиния дом. Нали и малко по-горе се казваше, че естественият човек е «мъртъв».

Но Бог се грижи за нас в Иисус. Той върви подире ни, търси ни и ни приема с милост.

«Изгубен беше и се намери» – това го има едва откакто Този, който разказва тази история, е тук – Иисус, Божият Син. Откакто Той е умрял на кръста за грешниците и е възкръснал от мъртвите за нас, е възможно това да стане и нашата история: «Изгубен беше и се намери.»

Имам един познат, който много обича да чете увлекателни приключенски романи. Но ги чете много странно – след като е прочел първите десетина страници, проверява как свършва историята. И ако види, че всичко свършва хубаво, добрият се спасява или се оженва за красавицата, спокойно продължава да чете от началото.

И сега си представям, че такъв един човек за първи път вижда историята за «изгубения син». Как ли ще се учуди! Колкото и да търси в края как завършва тя, ще търси напразно. Защото тази история няма край. Разглеждахме я доста дълго, неделя след неделя. Открихме в нея много странни и учудващи неща. Но най-странното ми изглежда липсващият край. Защо Господ Иисус не е разказал историята докрай? Какво означава липсващият край?

Той е въпрос към фарисеите

Хората много са умували за Иисус. Обикновено без успех. Защото само определена група хора може да разбере наистина кой е Той – хората с неспокойна съвест, които копнеят за прошка на греховете и мир с Бога. Иначе казано – грешници, търсещи спасение. Те осъзнават, че Иисус е Спасителят на грешниците.

Това се вижда съвсем ясно в нашата 15-та глава на Евангелието от Лука. Тя започва така: «А всичките бирници и грешници се приближаваха при Него да Го слушат...»

Посланието за грях, покаяние и милост винаги е разгневявало човека, който не е готов да се покае и е уверен в собствената си праведност. Така е днес. Така е било и тогава. И така, в текста на тази глава се появяват фарисеите и ядно мърморят: «Този приема грешниците и яде с тях!»

В отговор на това Господ Иисус казва: «Ще ви разкажа една история.» И им разказва за бащата, който имал двама сина. По-младият иска да му изплатят дела от наследството, напуска баща си и тръгва по широкия свят. Там пропилява имота си с разпуснатия си живот. Когато стига до просешка тояга, на всичкото отгоре в страната настава глад. И младежът става свинар. Но от тази мизерия той се обръща, изповядва вината си и бива славно приет от баща си. Докато Господ Иисус разказва това, бирниците и грешниците Го слушат със затаен дъх. И си кимат помежду си: «Това е нашата история! Да! Ние сме приети!»

Но Господ Иисус продължава. Там е и по-големият брат. Той идва от нивата, чува празничната глъчка и вика един слуга: «Какво означава това?» И когато разбира, че брат му се е върнал у дома, се разгневява и отказва да влезе в бащиния дом. Тогава баща му излиза и го моли: «Редно е да се развеселиш и да се зарадваш, защото този твой брат беше мъртъв и оживя...»

И тук Господ Иисус прекъсва историята. Фарисеите са Го разбрали добре. Те осъзнават, че образът на по-големия брат символизира тях. И знаят: «Края на историята трябва да допишем ние. Защото сега ни се задава въпросът дали искаме и ние да влезем в царството на милостта – или и занапред ще си стоим отвън.» Те си отишли и оставили въпроса без отговор.

Той става въпрос към нас

Художниците много често са изобразявали историята за изгубения син. Има две разтърсващи произведения на Дюрер, на които се вижда изгубеният син сред свинете, как идва на себе си. И френският художник Бернан е нарисувал сина, който се завръща у дома. Знам и още една негова картина, на която е изобразен бащата, който се взира за сина. Рембранд също е нарисувал редица великолепни картини по нашата история. Само ми е странно, че май няма картина, която да изобразява по-големия син. Ако бях художник, бих желал да нарисувам тази картина: По-големият син стои, гордо изправен, уверен в себе си и в праведността си, несломим. Лицето му отразява съпротивата срещу този бащин дом, в който властва милостта и тържествува любовта. А пред него стои баща му, зове го, умолява го, изпълнен с безкрайна любов и към този свой син.

Представяме ли си картината? Сега разбираме защо нито един художник не е пожелал да я нарисува. Трябвало е да придаде на по-големия син своите собствени черти.

Понеже това, което се разказва в нашата история, е точно историята на всяка една душа, която се сблъсква с евангелието. Ето я вратата, тясната порта, водеща към дома на Отца, в царството на милостта, където цари мир и радост в Светия Дух. И там стои Спасителят, кани, умолява. А Светият Дух говори в сърцето: «Ти трябва най-после изцяло да последваш своя Спасител. Трябва да приключиш с тази външна, привидна принадлежност към християнството! Трябва най-после да се обърнеш, да получиш увереност в спасението си!» Но помраченото сърце се съпротивлява, бунтува се: «Че аз съм си добре и така. Кой знае какви последици ще има такова едно пълно отдаване?!»

Колко много хора познавам, които така стоят пред вратата. Вратата е отворена за тях, но те така и не правят последната крачка.

Затова Господ Иисус не е разказал края на историята. Ти, самият ти, трябва да я допишеш с живота си. С липсващия завършек Господ Иисус пита всеки от нас: «Как ще постъпиш сега? Ще направиш ли последната крачка към дома на Отца, или няма да я направиш?»

Как все пак завършва историята

Знаете ли кога дошъл завършекът на историята? Тогава, когато фарисеите, заедно с целият старозаветен народ се събрали пред двореца на Пилат Понтийски. Пред тях на каменната настилка стоял Човекът, който им бе разказал историята. Човекът, който бе изобразил Себе Си чрез Бащата в притчата – Господ Иисус. Той стоял там, с трънен венец, бичуван, облян в кръв.

Тогава фарисеите написали края на историята, като викали: «Разпъни Го!» Това е краят – по-големият брат разпъва бащата на кръст. Той убива баща си.

Това е потресващо! И който при това продължава да вярва на света и на хората, е глупак.