Литература и нейният възпитателен характер



Дата08.06.2018
Размер54.97 Kb.

Житийната литература и нейният възпитателен характер

Измежду произведенията, създадени по времето на Първата Българска Държава, византийското владичество и Втората Българска Държава, важно място заема т.нар. агиографска литература. Нейното възникване е пряка последица от христиqнизирането на държавата и въвеждането на славянска писменост. Житийната литература в България е много близка до тази в съседната византийска империя. И в двете държави житията са писани предимно с нравствено-поучителна цел, т.е. предназначението им е било да се възхвали живота на отделни личности, канонизирани от църквата като светци и да се дават за пример на читателите. Хронологически и тематично житията до падането под турско робство се делят на три големи групи:



  • І група – към нея спадат житията на светците Кирил, Методий, Климент и Наум. Най-важните жития на светците Кирил и Методий са т.нар. пространни жития (те са предназначени за четене на практика от всички, а приложните жития са за богослужения само в църквата). Освен пространните жития на Кирил и Методий са открити и други кратки жития и похвални слова. За светите Климент Охридски и Наум са съставени по две (2) жития, като на този етап е сигурно авторството само на житията на св. Климент Охридски, на пространното житие автор е Теофилакт Охридски, а на ----------

  • ІІ група – тези жития възникват през втората половина на Х в. и главно през византийското владичество. Тези жития са в пряка връзка с разпространеното монашество и отшелничество. Основното им предназначение било да се прослави и изобрази в идеализирана светлина житейския път на святи хора, пренебрегнали действителността, самозаточили се в безлюдни места и извършвайки аскетични подвизи, за да подготвят спасението на душата си (пустиня – разбирало се е труднодостъпно, безлюдно място). Главна фигура в житията от подобен род е нашият небесен покровител – Св. Иван Рилски. За него има няколко жития, за най-старо от които се счита безименното житие. То се датира към края на ХІІ в. Друго житие на Иван Рилски е създадено от висшия византийски съновник Георги Скилица. Отново се датира към края на ХІІв. От периода ХІ – ХІІ в. известните отшелници са Гаврил Лесновски, Яким Осоговски. Техните жития са създадени непосредствено след смъртта им, по време на византийското владичество.

  • ІІІ група – Тези жития възникват по времето на Втората Българска Държава. Литературата изживява втори Златен век. Пишат се нови жития, както за по-стари български светци, така и за съвременни лица. От този период са известни житията на Ромил Видински, Теодосий Търновски и Св. Петка Търновска.

За много от житията не може да се даде точен отговор кой е техният автор и от каква социална среда произхождат. Като цяло обаче се знае, че са излезли изпод перото на духовници. Житията не съдържат ценни свидетелства, както за църковната, молитвената и културната ни история, така и за бита на народа. С данните, които съдържат, съчетани със свидетелствата от археологията, както и в съчетание с изображенията на средновековната българска живопис, житията спомагат за изграждане на по-пълна представа за средновековна България. Анализът на житийната литература сочи, че във всички произведения от периода Х-ХІV в. се съдържат еднакви идеи и внушения и това не е случайно.

  • Първата причина за голямото сходство между 3-те групи жития е, че те възникват в епохата на феодализма, а техни съставители по правило са духовници, т.е. идеологическите крепители на феодализма.

  • Втората причина се състои в целта на написването, а именно борба срещу различните отклонения от официалната църква.

  • Трета причина за сходството – при създаването на житията, агиографите са били длъжни да спазват определени литературни традиции и образци.

  • Четвъртата причина – при написването на жития от по-късна епоха традиционно са се използвали по-стари житийни произведения. Взаимствани са цели пасажи. Например последното житие на Св. Иван Рилски от Патриарх Евтимий.

Общи черти между 3-те групи жития:

  1. Житията отстояват строго православния мироглед и позициите на официалната църква. Типичен пример в това отношение са житията от І група. В тях героите са представени като действени личности, борци за разпространението на истинската вяра и просветата. Строго православните позиции отстояват и житията от ІІ група, но тук вече е налице едно твърде настойчиво присъствие на монотеистки възглед, тъй като по това време вече е широко разпространено Богомилството. Същите характеристики имат и житията от III група.

  2. Друг общ елемент между тях е описанието на чудесата, които вършели техните герои. Чудото е неизменен атрибут на агеографската литература, без което тя би изгубила идентичността си. Светецът се представя като чудодеен лечител или щедър помагач. Така той се е превръщал в пример за подражание. Идеите си в това отношение житиеписците осъществявали не по пътя на пряката полемика, а по пътя на масираното внушение. Така те се противопоставяли на откровената богомилска критика, стремейки се да я обезличат.

Разбира се, между трите групи жития има и определени различия – идейни и чисто формални. Развитието в житийния жанр най-ясно се долавя в пресъздаването на светеца. От една страна това е активната, действена личност с адекватно отношение към реалностите. От друга страна това е образът на аскета отшелник. Най-добре образът на отшелника е пресъздаден в житието на Св. Иван Рилски – набожен, благочестив, смирен, непритежаващ нищо. Целта на възхвалата на аскетизма била да се притъпят сетивата за социални неправди, да се внуши на хората, че не е добре да се интересуват от светските дела, а най-полезно за тях ще бъде да се поучат от подвига на аскетите, които заради безропотното понасяне на неизгодите и дори заради съзнателното им търсене са си осигурили място в Рая. С утвърждаването на феодализма, образът на аскета-отшелник в много голяма степен измества образа на светец-борбена личност. Това е очевиден регрес във възпитателния идеал, но той е обусловен от интересите на господстващите слоеве.

В заключение – водещата цел на житийната литература е свързана с утвърждаването на официален православен мироглед. Хората е трябвало да възприемат откровенията на християнската религия като неопровержима истина, да се подчинят на властниците и да вярват, че само по пътя на примирението ще спасят душата си.



Търновската книжовна школа

Когато насочваме вниманието си към книжовния живот в Търново през ХІV в., най-често говорим за евтимиевото дело. Но всъщност става въпрос за по-широко явление, в което трябва да се включат и предходниците на Евтимий. Това са тези, които подготвяха почвата за голямото литературно-просветно движение през ХІV в. Без съмнение делото на Евтимий е най-блестящият момент в това развитие. Той не може да бъде оценен по достойнство ако нямаме предвид ----------- на Евтимий. Търновската школа е неразривно свързана със съдбата на българската държава и народ. Тя е и възход и залез. Все пак ако държавата изживява трагедия и гибел, то залезът на литературата се оказва със спасителни последици за българската култура през предстоящите робски векове. Завърналият се от Византия през 1371 г., бъдещ български патриарх, създава в манастира Св. Троица край Търново школа, в която подготвя голям брой ученици – и българи, и чужденци, и духовни и святи лица. Но 1371 г. не бива да се схваща като конкретно начало на Търновската школа, тъй като творческите идеи на Евтимий Търновски са възниквали, узрявали бавно, продължително още преди заминаването му за Византия, по време на дългия му престой в Константинопол и Атон. Контактът с български исихасти е изиграл важна роля в това отношение. Евтимий е ученик на Теодосий Търновски. Знае се със сигурност, че от началото на 50-те години на ХІV в. до 1363 г. Евтимий е пребивавал в Килифарския манастир край Търново и когато Теодосий се отдава на пълно мълчание, Евтимий поема всички грижи за братството. Все още са недостатъчни проучванията за въздействието на Теодосий върху Евтимий, но едно е безспорно и то е, че когато говори за търновския патриарх, исихазмът трябва да се схваща и просто като философска основа на един мироглед, водил дълга борба за собственото си утвърждаване, но и като специфично отношение към споровете между мистици и рационалисти и ранното проникване на някои ренесансови идеи от Византия и Италия. Много по-добре е проучен въпросът за ІІ-рата граница на Търновската школа с оглед на нейните последователи продължители на литературните й традиции. Без съмнение тя надхвърля края на Втората Българска Държава. Ето защо характеристиката на Търновската школа трябва да се изгражда не чрез изброяване на нейните белези, а чрез разкриване на процесите.



Набрал текста: Николай Миков

Водила записките: Царевна Стойкова









База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница