Литература Лит критика през 60- те години

Съюзът на българските писатели е управляван от писатели и поставени от ЦК на БКП лица. Те задават основните художествени теми: за антифашистката борба; трудовия човек; кооперирането на земята. Въпреки това се създават значими поетически произведения на тази тема (за антифашистката борба):

-„Партизански песни” на Веселин Андреев, 1948 г. Той е редактор в издание „Народна младеж” и комунист-идеалист – самоубива се през 90-те години. „Бригадата” – реалистично описание, а не възхвала на режима на Т.Живков.

-Стихосбирката „Партизански дневник” на Давид Овадия, 1948. Създава трезви наблюдения върху човешките страсти. Той е от еврейски произход. Бил е партизанин в средногорския отряд. Това е една от най-честните книги за същността на партизанското движение. „Отрядът” демитологизира представата за партизанския живот.

-Добри Жотев със стихосбирката „Жажда” от 1951г., която представлява поетичен дневник на политическите затворници. Стиховете са писани, когато е бил в затвора.

-Георги Джагаров – стихосбирката „Моите песни” от 1954г.

Тази поезия се пише от хора, които са минали през антифашистката съпротива. Въвличането на България в т.нар. втора фаза на Отечествената война замислена от СССР като възмездие за това, че България дълго воюва на страната на Германия. Културните дейци се мобилизират в т.нар. „културни роти”, които се грижат за повдигането на бойния дух. В тези мобилизации участват младите тогава Веселин Ханчев, който написва „Стихове в паласките” (1954г). Ханчев е от тези, които нашумяват с първата си книга „Испания на кръстопът” – първата книга в България, занимаваща се с гражданската война в Испания.

-Павел Вежинов – „Втора рота”

-Ивайло Петров – „Кръщението” – сборник разкази от 1953г. – първата му книга.

-Йордан Вълчев – „Боеве” – сборник с разкази от 1946г. – принадлежи към най-доброто от българската антивоенна проза; силно автобиографична книга, скандална за времето си.

Богомил Райнов е син на Николай Райнов (писател, общественик), от който наследява силната си религиозност и енциклопедичност. Започва творческия си път като поет, но е по-скоро недоуценен. През 1941г. издава стихосбирката „Стихотворения”; през 40-те години и „Любовен календар” – поетически цикъл, пародиращ интимната лирика. През 1945 завършва своя роман „Пътуване в делника”. Това е първият му роман. Той се състои от автобиографични есета, които на моменти говорят за иронично-пародийно начало у самия автор. Всъщност това са обикновени откровения на все още младия литератор. Романът му представлява своеобразно пътуване в ранното опитване в литературата, в текста, пътуване в делника на изкуството. Романът излиза по време, когато всячески се насажда един утилитарен вкус. В него се разказва за София – култура, бит, дух, атмосфера. Състои се от есеистични фрагменти.

Следващият етап в развитието на Райнов е трилогията „Тютюневият човек”, „Пътят за Санта Круз” и „Елегия за мъртвите дни”, реализирана през 70-80 години. Това е есеистична трилогия, която експлоатира темата за страданието на творческата личност, идеята за „душата на художника” на Славейков. Тук Райнов разказва как като малък е стоял по цял ден в библиотеката на баща си – интерес към литературата. 

Между 1966 и 1977 Райнов издава множество произведения в жанра на криминалната проза. Сред тях са „Пътища за никъде”, „Един човек се връща от миналото”, „Господин никой” и други. Те могат да се групират на два основни поредици, които се свързват от общи герои – Емил Бонев в „Господин никой”, например.

Междувременно през 1977г. райнов издава роман с уникална тема в контекста на творческата личност – „Черните лебеди”. До него, а и след него, литературата ни изобщо не познава трактовката на този мотив-аспект от проблема за творческата съдба: драмата на средните възможности в изкуството. Липсата на смелост да откриеш посредствеността у себе си поражда тая драма. В образва на балерината Виолета писателят постига оригинална интерпретация на едно състояние, в което могат да се огледат и познаят много люде, тъкмо с бледи възмомжности за изкуство, но които не спират да го „атакуват” болезнено маниакално (Идеи и литература. Здравко Чолаков).

В биографичен план от средата на 50-те години до средата на 60-те години на 20-ти век Богомил Райнов е културно аташе във Франция, откъдето всъщност тръгва и афинитетът му към темата за драмата на средния художник, представена в „Черните лебеди”. 

Някои изследователи наричат началото на 50-те години време на нашия роман, „сезон на големия епичен роман”. И при Димов и при Талев обаче не става дума за традиционен епически роман, а за съвсем нов тип романова поетика.

Първият пробив в традицонната сфера на романа става с „Хоро” на Антон Страшимиров (1926г.). В романа на Стоян Загорчинов „Ден последен, ден Господен” за първи път в сферата на художествената историография се проявява проблемът водач-народ. Това е новаторство в художествената сфера на романа.

През 30-те години излизат редица интересни романи: „Морава звезда кървава” на Константин Константинов, 1934, който работи със сюжет от Първата световна война. Именно на тази традиция се опира и Димитър Димов. През 1936г. завършва първия си роман „Поручик Бенц” – атмосферата е от края на Първата световна война, където се разиграва драматичната история между Елена Патрашева и немският хирург поручик Бенц.

През 1945г. излиза внушителния роман „Осъдени души”, който продължава темата за испанската гражданска война, зачекната от Богомил Райнов в своята стихосбирка „Испания на кръстопът”. В романа обаче действието се развива след края на гражданската война, а сюжетната мрежа се заплита около сложните взаимоотношения на Фани Хорн и отец Ередия.

Шест години по-късно – през 1951г. излиза „Тютюн”.

Димитър Димов остава своеобразно единен в своите търсения и преображения, личи от композициите на 3-те му големи романа. Тя се състои от 2-ка персонажи, около които се завърта цялото романово действие. Следвайки един и същ композиционен модел Димов не се повтаря и дори успява да бъде винаги интересен по различен начин. Това се дължи на синтеза между учения (лекар по професия) и писателя, който води до една силна целенасоченост към основния замисъл.

Някои определят романа като натрупване на опит и житейска зрялост. Още когато е на 20 години Димов вече има идеи за роман. Случайно чува любовната история на генералската дъщеря и немския офицер. Прави няколко редакции. Всъщност романът има трудна издателска съдба. Първо Димов го изпраща до вестник „Литературен глас” – това е еклектичен по отношение на редакционната си политика вестник – в него се печатат различни писатели. „Литературен глас” не дава гласност на ръкописа на Димов. Той се свързва със своя съученик Чилингиров, който по това време се занимава с издателска дейност. Романът е отпечатан на консигнация и носи клеймо 1939г., но всъщност е издаден 1938г. Излизат спорадични рецензии за произведението. Една от най-добрите е на Петър Динеков, но общо взето романът не е отбелязан подобаващо.

Основна ценност на романа е факта, че среща читателя с нов тип психологизъм – психология на страстите, психологизираност на любовта (Бенц – Петрашева). Основен обект на изображение са страстите разрушаващи любовта. Двамата герои са затворени, егоистични; фройдистко отношение към проблема за контактите между хората, теорията на психоанализата – нововъведение в трактовката на традиционната тема за любовния конфликт.

Големият шанс, който има Димитър Димов, е специализацията му в Испания, която съвпада по време с гражданската война (1936-1939). Именно в Испания Димов поема пътя към сериозната, глъбинната белетристика – „Осъдени души”. Имал е амбицията да бъде достоверен в сюжета, да има документална основа на сюжета. В „Осъдени души” не се доверява изцяло на фактическата страна на събитията. Няма за цел да създаде документално изображение на военния декор. Амбицията му е чрез двойката персонажи Фани Хорн – Отец Ередия да изследва пораженията на войната върху интимния живот на човека. Тук психологията на страстите достига епогея си. Димов е майстор на женските образи, на вникването в парадоксалната психика. В „Осъдени души” има болезнена изтънченост на психологическата характеристика на персонажите, естетизиране на болезненото. Диалогът (най-вече) изгражда димовите романи. В О.Д се вижда принципът на киномонтажа (както и в „Бариерата” и „Нощем с белите коне” на Павел Вежинов). Тук психиката на героите не е функция на обстоятелствата. Има автономност на емоционалния живот на човека.

През 1951г. излиза „Тютюн”. Вторият баща на Димов има интерес към тютютовия бизнес. Казва се Руси Генев. Прототипи в романа са големи тютюнови търговци. Документалната основа на „Тютюн” е много важна, много добре проучена. Това го интересува и затова присъствието на т.нар. антифашисти е неубедително. Включва ги само, защото през 1940-те години го има това антифашистко движение.  Бях длъжен да включа тези хора, защото това е панорамата на обществения живот.

След Георги Димитров идва Вълко Червеноков, роден 1900г., който е приятел на Смирненски, пише стихове и ги дава на Смирненски, който казва пиши, но не публикувай. Червенков от младини е върл комунист. Оженва се за сестрата на Димитров. Това го изтласква към големите сфери на партията и той е избран Генерален секретар на партията. При него литератора остава да живее, но в подтекст. Той има особено око за културния живот. Клюка: в края на 40-те има романс с някаква оперна певица. Благодарение на това операта и музикалния живот получава помощ от Червенков. Но той преди всичко държи под око най-вече живота в Съюза на писателите. Правило се е обсъждане по жанрове на годишна продукция. Там е имало агенти  на ДС. Червенков получава подробна информация какво се случва в СП.

Най-върлите отрицатели на романа „Тютюн”:

-На първо място това е Панталей Зарев. Неговата панорама на българската литература в 4 тома представлява нещо като негов опит за литературна история. Разбира се има друг опит-явление на Боян Пенев (4-томната му история). Светлозар Игов също има литературна история. Томовете на Панталей Зарев са били портрети на лит. След Освобождението. Панталей е връстник на Живков. Има амбиция да бъде близо до голямото началство. Зарев е псевдоним и идва от „За Революцията”. Неговата амбиция е използвана от лидерите за постигане за определени цели. П.З. директор на литературния съюз, ректор на СУ, зам. председател на СП. Живков го е водил на всякъде, където е пътувал и го е представял като „най-големият български писател”. Прави пътепис за пътуването на Живков до Алжир, като описва всичко минута по минута. Панталей Зарев прави най-отрицателното изказване, където се създава тази нелепа опозиция положителен-отрицателен герой. „Той казва, че светът на Никотиана е много добре изобразен за сметка на групата на антифашистите”, което вменява голям грях на Димов.

-Друг отрицател е Емил Петров. По-малък от Зарев – 1921 г. Поръчково перо. Пишел е, когато дойдат указания от ЦК, когато е трябвало да се громни някой писател, който е излязал от коловоза. От края на 50-те издава списание „Кино изкуство”. Той също отрича романа, но не с такава полюстност. Предпочита да бъде по-дипломатичен, но по-същество не го приема.

-Тук се присъединяват и писатели от старото поколение, но най-голяма част прави позицията на Никола Фурнаджиев. Голям поет. Типичен автор на „Пролетен вятър” – много силна първа книга, явление. Има ехо от типичната ранна есенинова образност, естетизация на амалистична образност. (Разцветников – едно е политическата принадлежност, друго е поезията и творчеството.) Когато се разпада кръга около Бакалов, заради участие на поетите в 10-годишнината от смъртта на Яворов. Фурнаджиев издава „Дъга” през 1928 г., която няма нищо общо с първата му стихосбирка. 1950 г. Фурнаджиев издава „Велики дни” – апология на червенковото време. Вестникарско декларативни стихове. Фурнаджиев говори за „Тютюн” – казва, че това е много интересна книга, която изненадва литературното поле. Нямаме такъв тип роман.

-Самият Христо Радевски, председателят на съюза, също се изказва добре за книгата.

-Червенков решава да се публикува дискусията черно на бяло на страниците на литературен фронт. В броя от 6-ти март илиза „За пълна победа над антиреалистичените влияния”, написано от Панталей Зарев. В следващият брой на литературен фронт Фурнаджиев пише „една вредна критика на романа „Тютюн” и разгромява Зарев и другите. Излизат и други мнения – общо взето преобладава отрицанието. Нещата отиват към охулване на романа. Червенков забелязва това и пише статия, която излиза в „Работническо дело”, партийният официоз, от 15 март 1952 година „За романа тютюн и неговите злополучни критици”. Тук той шамаросва тези, които се втурват да угаждат на голямото началство. Препоръчва Димов да напише второ издание на романа. То излиза през 1954 г. Това второ издание не е преработка, а леко разширяване на антифаситката съпротива.

Блага Димитрова (1922-2003) е писател-филолог. Учи славянска филология в СУ. Занимава се с редакторска дейност и преводи („Илиада”, „Пан Тадеуш”); работи в списание „Септември”.

Творчество:

-1950 – „Стихове за вожда” – по повод смъртта на Георги Димитров

-1959 – „До утре” – стихосбирка, която се проявява като автентична поезия, любовна лирика.

-1966 – „Обратно време” – пише я по повод смъртта на баща й. Организиращ е мотивът за равносметката.

-1967 – „Осъдени на любов”

-1962 – „Светът в шепа”

-1964 – „Експедиция към идния ден” – любовна лирика

-1968 – „Мигове”

Оформя течението на философската лирика и екзистенциалната проблематика. Обект на поезията й са философската догма на човешкото съзнание и душевност. Отстояване на личността, вяра в неограничените духовни сили на човека; отношението човек-битие; естетическо взаимодействие между времето и пространството; едновременност на гледната точка, отправена навътре към личността и изнесена навън, към света и цялото; в стиховете й гори живият устрем на срещата не само с любимия, но и със самата любов и чудото на живота. Способност да разширява вътрешния обем на нещата. Самооткриване, страстно търсене на истината, на стремежа към духовна цялост и самоизграждане, присъствие на слънчева поривност и на вътрешно устояване в откриването на живота и болката.

Съвременна българска литература – от 1944 до 1990 г.

(Професор Здравко Чолаков-записки по лекции)

Цветан Спасов – обеждаващ млад поет. Убит е на 23, 24 години.

Димитър Димов. Има афинитет към испанската военна тема. Испанска тема. Първата лястовица е 18 годишния Веселин Ханчев. Издава стихосбирката „Испания на кръст”. Прави силно впечатление, че това момче издава книга съпричастна за това, което се случва в Испания. „Мадрид гори” – репортаж на Светослав Минков.

„Осъдени души” не се оценява добре първоначално. Отбелязва се, но не се третира като събитие, явление.

Богомил Райнов – „Черните лебеди” от 1977 г. Райнов издава „Пътуване в делник” през 1945. „Любовен календар”, издава през 1938 г. – пародира любовната лирика. Наричат го „хулиган в поезията”. „Знам докато ми стигат възможностите и затова го ударих на пародия”, казва Райнов. В пътуване в делник прави характеристика на младите писатели с една ирояни, пародия на амбицията. Има глави под формата на разгърнато есе като „топлия дъх на алкохола”.

„Крадеца на праскови” на Емилиян Станев.

Идеята е, че и при най-строги обстоятелства може да се появи хубав текст.

Няколко думи за литературната периодика. „Нов път” запчовва да излиза през 1923. Бакалов приютява там септемврийските поети: Фурнаджиев, Каралийчев и др.

Най-близко до „Септември” е „Двойник”, която излиза в Златорог през 1926 г. има 13 части. Двойник е събитие. Хората около Бакалов взимат компоненти и обвиняват Разцветников.

Още 1945 г. започва да излиза официоза на БКП вестник „Литературен фронт”, който излиза до 1992-3 г. Това издание от 60-те години имаше любопитна съдба. Излиза всеки четвъртък в 4 страници. (В края на 20-те и началото на 30-те години БКП в лицето на левите автори решава да направи ядро в литературната атмосфера. За съжаление тази идея се потапя в примитивен идиологизъм, сектантско отношение към литературата. Създава се през 1931 г. Съюз на трудоборческите писатели, т.е. на писателите комунисти с печатен орган Работнически литературен фронт (РЛФ). Поддържа се рубрика „Отвъд”, която охулва всички сериозни писатели, които не са комунисти. Пише се отрицателно за Багряна, Йовков, Славейков. Тук главен редактор става Христо Радевски. Той влиза в партията с амбицията да бъде и ярък партиен функционер и ярък литератор, което не е възможно. Издава стихосбирка „Към партията”. Той пише най-злостните статии срещу всичко, което не е марксическо и близко до комунистическата идея. В първите години след 9-ти Литературен фронт е партийно издание. Най-добрите му години са края на 60-те до 80-те, когато главен редактор е Ефрем Карамфилов.

1949 г. започва да излиза списание „Септември”, което излиза до 1994-5 г. Там се издават публикации, които от другите издателства са връщани. Най-хубавото му време е 60-те години. Тогава се състои много интересна дискусия. Завеждащ отдел критика е бил Минко Николов. Минко Николов – съчетание на литературния историк и критик. Минко Николов организира дискусия „стари и млади в литературата и критиката”. Имало е момент, в който по-старите критици (Пенчо Данчев) се изживяват като ментори/поръчкови критици.

Л. Стоянов, 1938г. излиза „Мехмед синап” – първия текст за турцизирането на Родопите.

1957г. се създава списание „Пламък”. Търси се пряка кореспонденция с Гео-милевото списание. Това е списание за млада литература. Излиза още, но след демокрацията, когато нещата опряха до пари се наруши неговата периодичност. Главен редактор е Георги Константинов. ОСъществява се на страниците на „Пламък” интересна приемственост, защото не пишат само млади автори.

70-те години излиза вестник „Пулс”, ориентиран към млади автори.

За критиците минаването на тъмната страна е най-очевидно.

От утре започваме с първата фаза. Романът в началото на 50-те. Димитър Димов, Димитър Талев.

Българският роман през 50-те години

Романът „Хоро” 1926 г.

Няма нито един български драматург, който да пише само драматургия през целия си живот.

Тончо Жечев – статията „Загадката на Талев”.

В романа на Димов става нещо, което го няма в предишния контекст. Това се явява един нов тип психологизъм тъй като психологизма се мери по компонента белетристика.

Димитър Димов познава много добре Фройд. Медицината го насочва към психоанализата. Той е роден в 1909 г. в Ловеч. Като млад пише в списание „Трибуна”. Там гимназиста Д. Димов пише статия „Подсъзнателното в художественото творчество”. Димов е отвърден учен. Цитират го Европейски и световни ветеринарни научни издания.

Обикновено до роман се стига след преминаване през късите форми – разказа, повестта. Романът изисква натрупан социален опит. Романът преди всичко е социално явление – нравите в едно общество, колизиите, проблемите и т.н. Има разбира се и изключения. Димов е изключение. Той започва с романа. 1938 г. излиза „Поручик Бенц” – има интересна история. 1969 г. излиза в „Септември” нещо като анкета, книжка 2-ра заглавие „Димитър Димов за себе  си” от Любен Георгиев. „Книга за Петко Тодоров” е едно от най-интересните му критически текстове. В тази изповед на Димов разбираме как се стига до романа. Споделя, че започва да пише в края на гимназиалните си години. Започнал да описва случки, защото не му се отдават стиховете. „На саме със Светослав Минков” от Симеон Султанов. Пише „Филантропична история” вдъхновен от история в жълт вестник. „Американско яйце”, „Маймунска младост”.

„Осъдени души” – психологията на страстите. Нещо, което до този момент го е нямало в бг лит. До този момент човекът е изобразяван като резултат от обстоятелствата. При Йовков се стига до проблема за съдбата на самоубития художник.

Рафе Клинче – идва и взривява живота в Преспа (Прилеп). Взривява илюзорната идилия, която се случва по време на турско робство.

Пише трите си романа, в които личи градация, но въпреки това остава единен в своите творчески търсения. Извежда психологията на героите по нов начин, несрещан в българската белетристика. Въпреки че моделът на изграждане е видимо еднакъв – двойка герои, между които стоят любовта и други страсти.

Проблемът за загубеното поколение идва след първата световна война.

Кирил Христов – заклеймяван като апологет на войната заради една стихосбирка с призиви за войната.

„Мисъл” подават ръка на Кирил Христов, а след това Христов започва да пише и говори срещу П. Славейков и Д-р Кръстев.

Темата за войната при Димитър Димов е също своеобразно по ново интерпетирана. Обикновено войната и при Вазов, и разказите на Йовков, и Г.П. Стаматов войната е нещо като фон, на който се проецират съдбите на героите. При Димов войната е и фон, и участник в съдбите на героите. Най-силно това личи в „Осъдени души” – тандема Фани Хорн и отец Ередия. Това е зрелищна проза, готов сценарии. Както „Крадецът на праскови” на Е. Станев.

„Осъдени души” е роман, който считам, че е най-силната работа на Димитър Димов. Без да подценявам „Тютюн” и „Поръчик Бенц”.  С „Осъдени души” (1943 печели стипендия за специализация в Испания, минали са 3-4 години от гражданската война, Димов започва да обикаля събитията на гражданската война, мери траншеите, събира гилзи, останали от сражението) Димов е завладян от идеята. В Испания е повече писател, отколкото учен. „Осъдени души” е книга събитие. Испанската тема е върховия момент в трактовката на поредица автори, които пишат за това събитие, което е генерална репетиция за хитлеровата инвазия в Европа. След като се връща от Испания Димов става доцент. Вторият баща на Димов има интерес към тютютовия бизнес. Казва се Руси Генев. Прототипи в романа са големи тютюнови търговци.

Стара Загора. 60-те. Двамата Ивановци. Добри стихописци.

Документалната основа на „Тютюн” е много важна, много добре проучена. Това го интересува и затова присъствието на т.нар. антифашисти е неубедително. Включва ги само, защото през 1940-те години го има това антифашистко движение.  Бях длъжен да включа тези хора, защото това е панорамата на обществения живот.

След Георги Димитров идва Вълко Червеноков, роден 1900г., който е приятел на Смирненски, пише стихове и ги дава на Смирненски, който казва пиши, но не публикувай. Червенков от младини е върл комунист. Оженва се за сестрата на Димитров. Това го изтласква към големите сфери на партията и той е избран Генерален секретар на партията. При него литератора остава да живее, но в подтекст. Той има особено око за културния живот. Клюка: в края на 40-те има романс с някаква оперна певица. Благодарение на това операта и музикалния живот получава помощ от Червенков. Но той преди всичко държи под око най-вече живота в Съюза на писателите. Правило се е обсъждане по жанрове на годишна продукция. Там е имало агенти  на ДС. Червенков получава подробна информация какво се случва с СП.

Най-върлите отрицатели на романа „Тютюн”:

-          На първо място това е Панталей Зарев. Неговата панорама на българската литература в 4 тома представлява нещо като негов опит за литературна история. Разбира се има друг опит-явление на Боян Пенев (4-томната му история). Светлозар Игов също има литературна история. Томовете на Панталей Зарев са били портрети на лит. След Освобождението. Панталей е връстник на Живков. Има амбиция да бъде близо до голямото началство. Зарев е псевдоним и идва от „За Революцията”. Неговата амбиция е използвана от лидерите за постигане за определени цели. П.З. директор на литературния съюз, ректор на СУ, зам. председател на СП. Живков го е водил на всякъде, където е пътувал и го е представял като „най-големият български писател”. Прави пътепис за пътуването на Живков до Алжир, като описва всичко минута по минута. Панталей Зарев прави най-отрицателното изказване, където се създава тази нелепа опозиция положителен-отрицателен герой. „Той казва, че светът на Никотиана е много добре изобразен за сметка на групата на антифашистите”, което вменява голям грях на Димов.

-          Друг отрицател е Емил Петров. По-малък от Зарев – 1921 г. Поръчково перо. Пишел е, когато дойдат указания от ЦК, когато е трябвало да се громни някой писател, който е излязал от коловоза. От края на 50-те издава списание „Кино изкуство”. Той също отрича романа, но не с такава полюстност. Предпочита да бъде по-дипломатичен, но по-същество не го приема.

-          Тук се присъединяват и писатели от старото поколение, но най-голяма част прави позицията на Никола Фурнаджиев. Голям поет. Типичен автор на „Пролетен вятър” – много силна първа книга, явление. Има ехо от типичната ранна есенинова образност, естетизация на амалистична образност. (Разцветников – едно е политическата принадлежност, друго е поезията и творчеството.) Когато се разпада кръга около Бакалов, заради участие на поетите в 10-годишнината от смъртта на Яворов. Фурнаджиев издава „Дъга” през 1928 г., която няма нищо общо с първата му стихосбирка. 1950 г. Фурнаджиев издава „Велики дни” – апология на червенковото време. Вестникарско декларативни стихове. Фурнаджиев говори за „Тютюн” – казва, че това е много интересна книга, която изненадва литературното поле. Нямаме такъв тип роман.

-          Самият Христо Радевски, председателят на съюза, също се изказва добре за книгата.

-          Червенков решава да се публикува дискусията черно на бяло на страниците на литературен фронт. В броя от 6-ти март илиза „За пълна победа над антиреалистичените влияния”, написано от Панталей Зарев. В следващият брой на литературен фронт Фурнаджиев пише „една вредна критика на романа „Тютюн” и разгромява Зарев и другите. Излизат и други мнения – общо взето преобладава отрицанието. Нещата отиват към охулване на романа. Червенков забелязва това и пише статия, която излиза в „Работническо дело”, партийният официоз, от 15 март 1952 година „За романа тютюн и неговите злополучни критици”. Тук той шамаросва тези, които се втурват да угаждат на голямото началство. Препоръчва Димов да напише второ издание на романа. То излиза през 1954 г. Това второ издание не е преработка, а леко разширяване на антифаситката съпротива.

Пиесите на Димитър Димов. Той има 3 пиеси. Нашето драматургично наследство идва от автори, които са станали известни в други литературни жанрове. Трите пиеси на Димов „Жени с минало”, „Виновният” и „Почивка в Арко Ирис”. Опит за театрална адаптация на „Осъдени души”. Драматургът е функция на белетриста и романиста. Димов открива камерно-психологическата пиеса. Именно неговите пиеси са този тип пиеси, който до този момент ги няма в нашето творчество. Интериорът не се сменя, всичко е един диалог.

19.03.2010 г.                      Димитър Талев

Талев не започва с роман. Първо пише разкази. Събира ги в две книги 1935 („Сладкият ключ” и 1938 („Старата къща”). Разказите са предимно с македонска тематика. Преди това на края на следването си издава едно сантиментално четиво, книжица „Сълзите на мама”.

Още края на 20-те Талев започва да пише трилогията „Усилни години” и я завършва през 30-те. Нещо като репетиция за голямото му творчество.

1937 г. издава сборник с разкази „Великият цар”. Разкази посветени на Самуил, който има тежка съдба – срещата с ослепените войни. Тези разкази дават основата за друг роман, който излиза в 3 части през 60-те години. В този роман е много добре психологизирано предателството на брата на Самуил. Въпреки това силата на Талев не е историческия роман.

От 1926 до 1934 г. е свързан с вестник „Македония” – коректор, администратор, редактор и директор.  Той е съединист. След 1934 г. става сътрудник на вестник „Зора”. Неговият редактор Данаил Крабчев е едно от големите журналистически имена в България. Чудомир става известен, защото се договаря с Данаил Крабчев всеки четвъртък да публикува разказ. След 9-ти Талев и Чудомир не са издавани, защото са заклеймени като буржоазни писатели.