Кое е специфично талевското

Романовото движение през 50-те. Двамата димитровци.

„Бригадата” – Веселин Андреев.

Ангел Тодоров – типичен партиен писател. Репресиран 30-те години. След 9-ти коктейл или банкет не минавал без него.

Живков е бил през седмица в Съюза на писателите. Не е взимал пряко участие в обсъжданията. Живков започва флирт с творческите среди и особено със СП.

Априлско поколение – Левчев, Цанев, Башев.

Разкрепостяване на всички културни равнища и особено в литературата – 6-9 г. През 60-те години. Тогава се появяват Левчев, Цанев, Башев, Вежинов, драматургия. 1969 г.

1967 г. Борис Делчев спомага за излизането на „Фрагменти” на Атанас Далечев.

Точно очертаване на „полезното време” от априлсия пленум до ???

Доказват, че добрата поезия се прави от младите, които са необременени и т.н.

Младите издават първите си стихосбирки веднага след 1956, което е голям плюс за тях. Тези книги не е могло да се явят в предишни години.

Някои литератори изкуствено противопоставят поезията от 50-те на тази от 60-те, което не е съвсем точно. Поезията на началото и средата на 50-те излизат и много интересни книги 1954 г. Веселин Ханчев издава „Стихове в паласките”. Ханчев пише това докато е мобилизиран в така наречените „културни групи”. 1954 Георги Джагаров издава първата си стихосбирка „Моите песни”. 1958 г. Иван Радоев издавав стибосбирка „Пролетно разсънване”, така че не може да се противопоставя поезията на 60-те на това, което е преди тях.

„Звездите са мои” на Левчев; „Тревожни антени”; „Сатири” – Константин Павлов. Списание „Септември” прави най-много, за да популяризира тези автори. В книжка 8-ма излиза статия на Джагаров в „защита на новите поети??”, политическа. Джагаров е имал меценатско отношение към младите автори. Той става председател на СП от 1965 г. нататък.

Първоначално младите са обединени около идеята да провокират не само в лириката, но и в критиката. Съзнание за провокативност. Маниакални крайности по отношение на особен месианизъм. Наприемер при Вл. Башев в „Тревожни антени” или стихотворение „Размисъл”. При Левчев в 9-та книжка на „Септември” се прави разговор с присъствието на тези поети, където именно Левчев най-вече декларира това свое съзнание за призвание да направят и да внесат нещо ново. „Поезията на най-младите беше вече на няколко години, когато някой литературни орисници я забелязаха и изведнъж дойдоха да я орисат. Първата орисница каза:....”

„Поети и време” – книга за Чолаков от началото на 70-те години.

„Семейство Калинкови” – първият сериал в българския ефир.

Сбирката „Испания на кръст”. Тя се открива с авторски предговор на 18 годишния Ханчев. Пише „тази книжка не взима никаква страна”. Прави отрицание на войната изобщо. В случая става въпрос за това, че някак си се размиват границите и неговата чувствителност води до аморфност на позицията.

Ханчев е мобилизиран 1944-45, когато идва Червената армия в България. Втора фаза на Великата отечествена война. Участници в културни бригади.

Александър Геров. Дебютира рано с книга. Издава „Ние хората” на 23 години през 42 г. Дебютира не просто със силна книга, а книга, която е явление.

Геров съхрани това да бъде спонтанен в своите реакции. Да не се нагажда към обстоятелствата, а да бъде над тях. Успява да съхрани детето в поета. Това постига и Валери Петров. Геров е едно непрекъснато изживяващо се дете.

Връзка с далчевата поезия. Проблемът за смъртта, самотата.

Има три стихотворения, които са нещо като три опорни точки в поезията на Геров. 1 – непоносимост към всякаква неправда. Първото е „1939”, а другото е „20-ти век”, „Самота” (типично далчевско).

Тамара е съпругата на Геров. „Обич” е посветено на нея. „Еделвайс” – върха на мотива за смъртта.

За Геров пише Иван Пауновски.

Геров умира в старчески дом след като починала жена му и брат му през в края на 90-те години. Последната нова на Геров книга е „Прашинки” от 1973 г. Стихотворението „Глухарче”.

„Дебютната вълна” от Здравко Чолаков, 1974 г. Иван Цанев („Седмница”), Калин Донков (издава през 1970 г. „Априлски хълмове”), пише „Частен случай”, която събира факти, които социалистическата действителност не признава. 

Съдбата на творческата личност и парадоксите на битието. Романът през 70-те и 80-те години. Проблемът за художника и „корените”

      „Нощем с белите коне” 1975 г. – най-амбициозно замислената творба на Павел Вежинов. Това е един многопластов роман. В него се наблюдава непоколебим порив към равносметка и изповед. Предусещане на самотата и старостта от страна на автора.

Дико Фучеджиев – „Реката” 1974 г./ „Зелената трева на пустинята” 1978 г. / „Жаждата, която ни изгаря” 1984 г. – този автор изобразява живота такъв какъвто е той в действителност. „Реката” е един необичаен за времето си роман, той е нов като проблематика. Става дума за болестите на модерната цивилизация и за лекуването от тези болести. В основата на роман стоят екологичните проблеми, проблемите на обратната, негативната страна на индустриализацията. Лайтмотивът на книгата – „реката е мъртва” – в девствен рай се строи фабрика, която с отпадъците си замърсява реката. Самата река е представена от Фучеджиев като живо същество, което вдъхва живот на всичко наоколо.  Романът е с триетажна структура: 1. –  в изображението на първоосновата на живота природата е много важна при формирането на облика на човека; 2. –изображение на наследството като минало, като история на дедите ни;         3. – съвременния живот на героите, днешните им дела.

Богомил Райнов – 1945 г. „Пътуване в делника”/ „Тютюневият човек” /„Пътуване към делника”/ „Елегия на мъртвите дни”. През 1976 г. излиза „Този странен занаят” – тук откриваме елементи на биографизъм. В него наблюдаваме проследяване на значими душевни епизоди, преживявания на ума, които оставят впечатления завинаги и формират човешкия дух. В заглавието има ирония – става дума не за занаята на писателя, а за съдбата на писателя. Съдбата на творческата личност и парадоксите на битието. Разказва се не за успехите, а за усилията, пораженията, които търпят

Васил Попов през 1977 г. излиза „Низината” – мащабност в стремежа чрез един символ да обхванеш съдбата на държавата. Низината е един панорамен, но и раздвижен портрет на преустройващото се лице на родината.

Поезията на Борис Христов

      Стихосбирката „Трима млади поети” съдържа и стихотворения на Борис Христов.

      „Вечерен тромпет”1977 г. – излиза с помощта на Радой Ралин. Книгата е написана от стихове,в които се открояват парадоксите и абсурдите в нашето съществуване. Застъпена е екзистенциална проблематика и проникване в нови аспекти на човешкия живот. Теми за човека делник, човека самота. Наблюдаваме конкретен и чист изказ. Стихотворения от тази книга са „Кълвач”/ „Следобедно кафе” – преходи от малкия акт към внушение на тъга и копнеж по други светове. В „Затворено писмо” – мъката от сивотата се постига чрез езикови прозаизми. „Август” – мотив за чакане, въображаеми пътешествия на сърцето.

      „Честен кръст” 1982 г. – стилът на писане е близък до този на Далчев и Геров. Стихосбирката носи името на една поема, която е обещание на Христов, че повече няма да пише поезия. В поезията на 80-те години се наблюдава висока степен н напрежение между човека и света. Създава се драматична връзка на раздвоения човек със света. Разгледан е проблемът за тръгването и реализацията, за пътя и далечното, за избора и решението. Стихотворения: 1. – „Тяло” – метонимичен образ, който изразява напрежението между полет и безсилие, между тук и долу; 2. – „Корабът” – романтично откровение за смисъла на порива към идеала. Нов художествен модел на човешката личност, при която вътрешните противоречия се съчетават с волево начало.

Поезията през 70-те и 80-те години

      Намира се в застой, тъй като режимът на Живков е стиснал здраво в лапите на властта литературата.

      Любомир Левчев е много активен през периода. Тогава той е председател на Съюза на българските писатели и провежда редица писателски срещи. през 1973 г., след пътуването на Левчев до латинска Америка, излиза „Дневник за изгаряне”. Левчев претендира за изгаряне на външните впечатления. Това е нужно, за да видиш зад видимото.

      През 1975 г. излиза „Земя” – в нея се долавя атмосферата на застой и безразличие към онова, което става в художествената сфера. Стихотворението „Кажи къде е радостта, поете” отговаря на незаинтересоваността на властта.

      През 1976 г. излиза „Изход” – тук наблюдаваме едно връщане към някои от ранните и романтични интонации на Левчев.

      Андрей Германов се изявява силно през 70-те години. Той е полуобърнат към живота на село, но и с афинитет към живота в града. Първото му стихотворение „Кълнове” излиза през 1959 г. и представлява идеализация на селото. През 1962 г. излиза „Родов герб”, а в началото на 60-те излиза и поемата му „Изсичането на лонгоза”.

      През 1974 г. „Четиристишия”, а през 1976 г. „Нови четиристишия” – афористични стихове. Някои от стиховете звучат като сентенции. Откриваме мотива за ненужността на творчеството.  Преди смъртта си издава стихосбирката „Самоубийствено живеене” (1881 г.)

      Александър Геров – „Прашинки” 1973 г. – силно при него е Далчевото начало. Откриваме мотивът за равносметката/ „Пашкул”/ „Глухарче”.

      Борис Христов – „Вечерен тромпет” и „Честен кръст”.

      Маряна Башева – през 1976 г. излиза „Тежък характер” – тук откриваме елементи на провокация, често позьорски. Тя много рядко пише стихове поради липсата на идеи през 1979 г. пише „Малка зимна музика”.

      Иван Методиев издава две стихосбирки през една година „Прости сетива” и „Пейзажи на душата” – 1980 г. Методиев пише една интересна поезия, свързана с вечните и космогонични въпроси. Той следва линията на чистото писане.

      Георги Рупчев има вкус към естетизация на болезненото; предчувствие за лошото. Умира от множествена склероза (по това време е 3-ти курс БФ; бил е на количка). През 1982 г. издава „уморени от чудото” и „Обожаване”, а през 1896 г. „Смяна на нощната стража”.

      Петя Дубарова – „Да бъда слънчево момиче” – на 13 години е тогава.

      Елисавета Багряна – „Контрапункти” 1972 г. – изненадва в трактовката на мотива за смъртта (съдържа трезво отношение към смъртта).

      Блага Димитрова – 1985 г. „Глас”/ 1987 г. „Лабиринт” – писане без амбиция за конкретизация. Сетивността в поезията и отслабва. Стихосбирките са интересни като находки, но не провокират сетивата.

Йордан Радичков

      Той започва кариерата си като журналист във вестник „Вечерни новини”. Интересна е ролята и значението на локалното в творчеството му. 1954 г. излиза „Сърцето бие за хората” – това са лирически пейзажни импресии. През 1961 г. излиза „Прости ръце” – продължава линията на лиризирания пейзаж; ангажира се с проблемите на селския живот. Критиката се отзовава положително, приветства го като продължител на традициите на Йовков и Елин Пелин. През 1962 г. излиза „Обърнато небе” – тук се поставя началото на Радичковия абсурдизъм. У Радичков се забелязва акцент върху анекдотичното и локалното (особено в „Свирепо настроение” от 1965 г.). Радичков успява от локалната сюжетика да изведе явления, влизащи в националната характерология. През 1969 г. излиза „барутен буквар” – книгата е провокация на определени стереотипи на антифашистката съпротива от 40-те години. Една от първите провокации на вече клишираната антифашистка тема. Има Герой, присъстващ без патетика в борбата. Пародиране на клиширани теми и идеи.

      Сблъсъкът между консерватизма на българското село и модерния живот в разказите на Радичков от 60-те и 70-те години е представен предимно със средствата на гротеската и пародизма – сборниците „Водолей” / „Плява и зърно”/ „Как така?”. С разширяването на тематиката, Радичков се насочва и към други жанрове (новели) – „Козел”/ „Заек” / „Дървената кука” – въпросът за самотата и преодоляването и чрез сближаването на човек с природата, за отчуждението между хората .

      Теми – конфронтацията и съжителството на традиционното и новото в съвременния живот, за неизчерпаемото любопитство на човека и непрестанното му движение към познание за себе си или за света; копнеж за хармония между природата и човека. В прозата му се наблюдава антиепизъм.

      Радичков е автор на пиесите „Суматоха” от 1965 г.; "Януари" 1974 г./ "Опит за летене" 1979 г. и "Кошници". В драмите му се наблюдават атидраматургични похвати в пиесите му.

 Историческият роман през 60-те години

      Този жанр претърпява модерна трансформация. За исторически роман говорим, когато главният персонаж е реално историческо лице. Модел на исторически роман дава Вазов с книгата си ''Светослав Тертер. „Антихрист” на Емилиян Станев – историческата тема се превръща в подстъп към съкровено-екзистенциално състояние на човека.

      Антон Дончев – „Време разделно” 1964 г. – локален сюжет. Тема – ислямизацията на Родопите – трагични събития за българския православен народ, насилствено помохамеданчване на населението. Непрекъснат диалог, полемика. В романа има две гледни точки – конфликт между два свята, два морала, два начина на мислене. Проблем за властта. Хронисти на разделното време са попа и венецианец. Дончев поставя проблема за традицията на фолклора в съвременния роман. Завоевателят на Елинденя, покорителят на непокорната планина е бивш българин. Той се е превърнал в еничарски водач, син на дядо Галушко. Главният конфликт ни сблъсква с въпроса за братоубийството и отродяването в българската история. Романът е изграден върху баладна ситуация, но на известен етап тя е отречена и пародирана. Имаме характерно за баладата припознаване – дядо Галушко припознава в тежко ранения Караибрахим сина си, но той отдавна е почувствал родната кръв (Караибрахим прекарва 20 нощи в една стая със сестра си Елица – негова наложница. Но той не я докосва). В романът се пародира фолклорно-баладичния модел (Караибрахим действа в обратна посока – срещата с рода му го убеждава, че няма род – Караибрахим извършва братоубийство и отцеубийство). В историческият роман имаме по-различно съответствие между минало и съвремие.

      Генчо Стоев – „Цената на златото” 1965 г. – едно от най-добрите постижения на българската историческа белетристика. Сюжета е автентичен, но е сложно трансформиран. Повестта пресъздава защитата и гибелта на Перущица в дните на Априлското въстание от 1876 г. главен герой е Исмаил ага. Повествованието е изградено на контрастна теза, идея, противопоставяща се на тогавашната традиция. Авторът е искал да напише и втора част „Завръщане”. Анализиран е двустранно проблемът за човешкия индивид и историята. Повествованието е лаконично и метафорично сгъстено, богато на емоционална оценъчност. Изведена е дилемата свой-чужд. Търсенето на човека не зависи от етнически, религиозни или социални характеристики. Всеки образ е жертва на голяма драма с екзистенциално значение;, която оличностява страна от човешкото.

      Вера Мутафчиева – „Случаят Джем” 1967 г. – вписва се в развоя на историческия роман на историческия роман през 60-те години. „Случаят Джем” следва линията на своеобразен естетизъм в хода на повествованието (Джем Султан е бил изкушен от естетичното; поетът Саади носи своеобразна естетическа извисеност – темата за участта на поета.  Изгражда нов тип повествование. Фактологията е оставена на заден план. При Вера Мутафчиева наблюдаваме съчетаване на две начела – учен и белетрист. тя е един от нашите най-добри османисти. През 1965 г. излиза „Летопис за смутното време” – белетризиран вариант на дисертацията и за кърджалийските нашествия по нашите земи. Романът има фабула, приличаща на съдебен процес – свидетелства, показания. Надскача се историческото и се постига различна гледна точка през показанията на различните персонажи. Хронологията е загърбена заради личното време. екзистенциалното време доминира над историческото време. 

      Емилиян Станев започва с разкази, свързани с провинциалното и стига до философско-историческия роман „Антихрист” от 1969 г. това е роман метафора на противостоенето на догмата; роман на идеите.

      „Легенда за Сибин преславския княз” 1968 и  - дилогия по отношение н основната амбиция на Емилиян Станев – да погледне а определени исторически епизоди от българската история с тяхната автентичност,  но и да усети типичните за философско-естетическото тълкуване на общочовешки проблеми. Застъпена е темата за вечното духовно търсачество. Емилиян Станев посяга върху фигурата на Патриарх Евтимий, за да покаже, че най-ценното е търсенето на духа в противовес с догмата. Идеята, че когато човек е осенен от духовното – е осъден на самота. Тук наблюдаваме провокация на ординерното разбиране за духовния полет на личността.