Литература по йудаизъм на руски език. Основно това е преводна литература от английски и иврит. Книгата „Беседи по Тора е написана на руски. В нея с Вас говори човек добре запозват с действителността, формирала болшинството от нас

Кой е Билам бен Беор?

В Мидраш раба се казва: евреите имали велик цар – Шломо и другите народи имали велик цар — Невухаднецар. Шломо построил Храма и написал Песента на песните — възхвала на Вс-вишния, а Невухаднецар запалил Храма и обругал всичко свято.
Б-г надарил с огромно богатство еврейския цар Давид и царедвореца на император Ахашверош - неевреина Аман. Всичко, което Давид придобил в живота си, включително и военните си трофеи, той давал за построяването на Храма. Аман предложил на своя владетел десет хиляди таланта (около двеста и четиридесет тона) сребро, за да му позволи да унищожи всички евреи в империята (трябва в интерес на истината да се отбележи, че тази жертва не била приета — Ахашверош подписал заповед за унищожаването на евреите, така да се каже безкористно).

Всеки дар на Вс-вишния, човек може да използва, както за добро така и за зло.

За това, какво е пророчеството, вече говорихме във връзка с Моше Рабейну. Това е способност да се предвижда бъдещето, с която Б-г дарява само избрани.

Еврейските пророци предпазвали хората, да не извършват греховни постъпки, по волята на Вс-вишния са ги предупреждавали за опасностите, които са ги заплашвали, ако те не променят поведението си. Така Йона отива в Нинве, за да предупреди жителите на този град, че след четиридесет дни той ще бъде „преобърнат", което означавало: или неговите обитатели „ще променят” обичайния си начин на живот, който бил греховен в праведен, или Б-г ще ги „преобърне” – ще унищожи града.
Пророците на Исраел съжалявали хората: „И ти, сине човешки, издигни за Цор своя плач...” (Йехезкел, 27:1); “Плаче сърце Ми за Моав...” (Ирмеяhу, 48:36).

А Билам използвал познанието си за бъдещето, за да въведе хората в грях. Той бил истински пророк, но той използвал своя дар във вреда на целия народ. След него Б-г, както го помолил Моше Рабейну, вече не дарявал с пророчески дарби неевреите – Той избирал за това само синове на Исраел.

По молба на Балак, Билам имал намерение да прокълне Исраел, но знаел: Вс-вишният не одобрявал неговите намерения. Но много му се искало да приеме направеното предложение на царя. Към това го подбуждало не само жаждата за награда и почести, които щял да получи за изпълнението на молбата на Балак, но и непреодолимото му желание да изтреби ненавистния му народ.

Но станало така, че той така и не могъл да изговори проклятието. Вместо него той неволно произнесъл благословения, които Б-г му вложил в устата.

Билам започнал речта си така: „От Арам ме доведе Балак, царят на Моав, от източните планини, [и той ми каза]: „Отиди и прокълни за мен Яаков и навлечи гняв върху Исраел!“ Как аз да го прокълна? Него не го прокълна Б-г. Как да навлека гняв? Г-спод не се гневи! От върховете на скалите го виждам и от хълмовете го гледам: ето, народът [този] живее отделно и не се смята с другите народи.” (23:7-9).

Какви са тези „скали” и „хълмове”?

Раши обяснява: Билам сравнява праотците на еврейския народ Авраам, Ицхак и Яаков със скали, а прамайките — Сара, Ривка, Рахел и Лея — с хълмове. Подобно на това, както пророкът Йешаяу (51:1, 2) казва: “Погледнете на скалата, от която сте изсечени и в дълбочината на рова, от който сте извлечени. Погледнете на Авраам, вашия баща и на Сара, която ви е родила...”

Корените на еврейския народ са здрави като скали и хълмове, защото те са създадени здрави от техните праотци и прамайки. Б-г е сключил съюз с Авраам, Ицхак и Яаков. Той казал на Авраам: “И ще направя Мой съюз между Мен и теб и твоето потомство, след теб вечен за всички поколения, за да ти бъда Б-г и на твоето потомство след теб” (Бирейшит, 17:7).

Няма сила в света, която да е способна да отмени този съюз. Той се опира на дълбоката преданост към Б-г от нашите праотци и на техните велики дела.
Народ с такива корени е вечен и за това свидетелстват думите “народът [този] ще живее отделно и не се смята с другите народи”. За всички народи настъпват време, когато те „слизат от сцената”, в историята на всеки от тях съществува момент на разпад. Еврейският народ е единствения, останал още от древни времена. За него няма смърт – той не се числи към смъртните народи.

„Ти не се бой раб Мой, Яаков,- казал Б-г, - защото Аз съм с теб и ще изтребя всички народи, към които те подтикнах, но теб няма да изтребя; и ще те накажа със справедлив съд, но да те унищожа – няма да те унищожа“ (Йермияу, 46:28). И днес Исраел е все същия, както преди хилядолетия: със същата вяра в единия Б-г, със същата Тора, със същите тези устни предания.

Такова е първото благословение на Билам, произнесено от него, вместо замисленото проклятие.

Талмудът казва, че по съдържанието на благословенията, дадени от Билам, се досещаме за съдържанието на непроизнесените на глас проклятия. Как се получава това?

Живяла някога, разказвал той, нервна и раздразнителна жена, която трудно изкарвала прехраната си и много често излизала извън себе си: кълняла всичко на света, дори и собствените си деца. Но когато се случвало те да се разболеят, тя с болка си спомняла, че ги е проклинала.

Отишла жената при праведник. Той я посъветвал: „Всеки път когато пожелаеш да кажеш проклятие, казвай обратното му благословение. Ако искаш да кажеш: ти умри – казвай: живей дълго. Ако искаш да кажеш: гори в огъня – кажи: нека да не почувстваш болка”. Започнала жената да следва съветите на праведника, но се оказало много трудно: тя едва не припадала от напрежение, когато произнасяла благословения.
„Казал раби Йоханан: „Четейки благословенията на този негодяй, ние виждаме, какво той е искал да каже наистина’” (Талмуд, Санедрин, 105).

Добре, нека да е така. Но какво значение има това? Защо ни е да знаем съдържанието на казаното от Билам проклятие? Какво ни обяснява то?

Билам излязъл на битка с целия народ. Той е знаел, че да се победи Исраел е възможно само, ако му се отнеме благосклонноста на Вс-вишния. За това той говорил за здравите корени на еврейския народ, желаейки да изтръгне корените, обезпечаващи на евреите любовта на Б-г. Той е искал да очерни тяхното минало и да победи техните предци.
Поради това Билам искал от Балак предварително, още преди пророкуването да постави седем жертвеника и да принесе върху тях жертви за Вс-вишния, с което да зачеркне заслугите на нашите праотци Авраам, Ицхак и Яаков, всеки от тях във времето си, поставил жертвеник (Авраам е поставил четири жертвеника, Ицхак — един, а Яаков — два).

Отправяйки се към Балак, за да прокълне евреите, Билам собственоръчно впряга магарицата си, както това правил Авраам, който собственоръчно, без да се обръща към слугите си, впрегнал магарето си, когато тръгнал да принесе в жертва Ицхак. Но Мидрашът казва: “Ах, ти впрегна? Но Авраам те изпревари !” (Не само с няколко века, както би могъл да си помислиш. За двамата е казано, че те са станали рано сутринта, но глаголът, който използва Тора, когато се говори за Авраам, означава събуждане в най-ранни зори и това определя силата, с която Авраам се е стремял да изпълни заповедта на Вс-вишния. Любовта на Авраам била по-силна от ненависта на Билам).

Билам не успял да прокълне миналото на Исраел.

Тогава той предприел втори опит, говорейки вече за настоящето:

Билам искал да посочи на Вс-вишния най-долните постъпки на евреите, а вместо това намекнал на това, с каква енергия събуждайки се сутрин, синовете на Исраел се хвърлят да изпълняват заповедите: на сложат талит и тфилин, да четат Шима, Исраел”; и как си лягат с тази молитва, която ги защитава от всякакви унищожители („не си ляга, докато не изяде жертвата”) и накрая предсказал, че Моше ще умре не по-рано, от унищожението на Билам - царят на Мидиян („няма да легне, докато...не се напие с кръвта на убитите”).

При третия си опит да прокълне еврейския народ, Билам пробвал да го лиши от бъдеще. И ето неговото трето благословение:

„Колко са хубави шатрите ти, Яаков, твоите жилища, Исраел! Като потоци се простират те, като градини покрай река; като алое, посадено от Г-спод, като кедри, [растящи] до водата! Препълват се неговите ведра с вода и посевите му до водата са велики. Ще надделее над Агаг (царя на амалекитяните — И. З.) неговият цар и ще се възвиси царството му” (24:5-7).

Вече цитирахме изказването на раби Йоханан за това, че в благоволенията на Билам ясно се прочитат неговите истински намерения. Раби Йоханан развива тази мисъл така: „Той е искал евреите да нямат синагоги и йешиви. И той казал: „Колко са хубави шатрите ти, Яаков, твоите жилища, Исраел!; за да не продължи дълго тяхната власт и казал: „Като потоци се простират те...“; за да нямат те маслини и лозя и бил принуден да каже: „Като градини покрай река...“; за да бъдат те сиви и незабележими, за да не знае никой за тях и казал: „Като алое (благоуханно растение със силен аромат. — И. З.), посадено от Г-спод“; за да нямат водещи царе и бил принуден да каже: „Като кедри, [растящи] до вода“; за да нямат евреите царски династии и бил принуден да каже: „Ще надделее над Агаг неговият цар“. Той искал да не се боят от власта му. И той бил принуден да каже: „И ще се възвиси неговото царство“” (Талмуд, Санедрин, 105).

Билам не успял да предизвика гнева на Вс-вишния върху евреите с проклятия. Тогава той намерил друга възможност да им нанесе удар. Той знаел, че развратът се наказва от Б-г без забавяне, по-бързо от другите грехове (в главата „Насо” вече говорихме за особеноста на това наказание), за това посъветвал Балак да направи „младежки фестивал”: да изпрати млади привлекателни девойки моавитянки и моавитяни, да продават на исраелтяните ленени дрехи и вино.

След четиридесет години живот на мана и вода ти се иска да вкусиш вино и купувачът влиза в лавката. На входа на палатката го среща възрастна продавачка – младата се намира вътре. Възрастната предлага: „Не ви ли харесава бяла риза? Влезте и си избирайте!” – и казва цена. Младата е любезна и внимателна (както са я научили) и намалява цената: „Чувствайте си като у дома си. Ние ви обичаме. А вие защо не ни обичате? Та ние имаме един и същ прародител – Терах, бащата на Авраам. Ние тачим всички религии. Ето, телета и кокошки, колете ги по вашия закон и ги яжте. Хранете се и пийте вино” (тогава още мъдреците не са били забранили, да се пие вино от неевреи; забраната била въведена след това, именно по повод на този епизод).
Не е трудно да се предвиди, развитието на събитията.

Отначало случващото се не биело на очи – евреите отивали при новите си „другари” тайно, поединично. След това момчетата отивали вече по двама, без да се стесняват един от друг и се развихрила „културна дейност” - седенки с музика и угощение.

Този откъс посочва на още една страна в отношенията с моавитянките и мидянитянките. Билам препоръчвал на девойките да уговарят еврейските момчета, да отидат и да погледнат техният идол Баал Пеор. В отговор на възражението: аз съм евреин и не желая да ходя там, където са идолите, те обяснявали: но там нищо особено няма да правите – няма да принасяте жертви, нито ще се кланяте, нима има нещо в това да се изходиш по нужда като в тоалетна. И много правили това без да разбират, че именно такъв е обредът, с който се покланяли на идола. Когато за служенето на Баал Пеор започнали да съдят, ревностните „демократи” се събрали при Зимри бен Сала от коляното на Шимон и започнали да се съвещават: какво да се прави? Зимри казал: „Аз ще отстоя легализация на свободната любов и гражданските бракове”. Той взел със себе си една девойка, която се казвала Козби, дъщеря на мидянския управител Цур и отишъл при Моше с въпроса: „Разрешена ли е за мен тази жена или не? Ако ти кажеш не, отговори: как ти самият си се оженил за мидянитянка, дъщерята на Итро? Ето аз открито ще съжителствам с тази девица и никой няма да ми забрани!” И той въвел Козби в шатрата си.

Всички присъстващи на това място, заедно с Моше заплакали, при вида на човек достигнал до толкова висока степен на наглост. Та нали, първо Моше се оженил за Ципора, преди да бъде получена Тора, когато потомците на Исраел са можели да стъпват в брак, с представители на всеки народ, стига да са вярвали в единния Б-г, второ, Ципора, заедно с всички евреи приела върху себе си изпълнението на законите на Тора.

Когато Пинхас, синът на Елязар видял, какво се случило, взел копието си и пронизал Зимри и Козби, в момента на съвъкуплението им. В закона за разврата има един детайл: ако някой открито (на практика пред очите на десет мъже – евреи или е станало известно на десет евреи) живее с нееврейка и се намери ревнител за вярата, той има право да убие престъпника, но само в момента на извършване на престъплението, а не след това. Веднага след като Пинкас убил тази двойка, епидемията се прекратила.

Под гняв на царя тук, очевидно се разбира гневът на Б-г срещу народа. А как Пинхас Го умилостивил? В Мидраша се прави такава аналогия. Върви царят по улицата и наоколо се тълпели младежи и изведнъж един от юношите започнал на всеослушание да оскърбява царя. Той избухнал от гняв и решил сурово да накаже тълпата. Но в това време, един от присъстващите зашлевява здрава плесница на ругаещия: „Ти какво правиш негоднико!” Гневът на царя веднага утихва и заповядал да арестуват само непосредствения виновник. Нещо подобно се случило и при описания епизод в Тора: евреите започнали да развратничат, посещавайки капището на Баал Пеор и всички наоколо си мълчали! Появил се Пинхас бен Елязар, ревнител на вярата, който направил това, което направил и гневът на Б-г утихнал.

“И Г-спод казал на Моше така: „Изправете се срещу мидиянитяните и ги разгромете. Защото те са ви врагове, с техните коварни интриги, които строят против вас с Пеор и Козби, дъщерята на княза на Мидиян, сестрата им убита в деня на мора, [който ви постигна], заради [поклонението] на Пеор’” (25:16-18).

Както знаете, мидиянитяните заедно с моавитяните си поставили за цел, да излъжат евреите и да ги доведат до идолопоклонничество, заради което не се посрамили да предложат в ролята на съблазнителница, дори на дъщерята на Цур - един от петте управници на Мидиян.

Раби Шимон (БиМидбар раба) обяснява така този откъс:

„Този, който въвежда човек в грях, е по-лош от този, който го е убил. Убивайки човек, той му съкращава живота в този свят, но не го лишава от бъдещия свят, а този който отклонява човек от пътя на Тора, го лишава и от този, и бъдещия свят.
Два народа тръгнали с меч към евреите, а други два го подбуждали да съгреши.
Египтяните преследвали евреите с меч. “Врагът казвал: „Ще ги преследвам и ще ги настигна, ще си поделим плячката... ще заголя меча си...““ (Шмот, 15:9).

Едомитяните вървели с меча си срещу евреите. “И казал Едом: „Няма да преминеш през мен, а [ако не ме послушаш,] ще изляза срещу теб с меч“. И излязъл Едом срещу него с многобройния си народ...” (БиМидбар, 20:18, 20).

Два народа подбуждали Исраел да съгреши: Амон и Моав (Мидиян тук не е посочен, защото първо, Амон и Моав — са тема на този мидраш, който разглежда разликата между законите за това, как е длъжен Исраел да се отнася към Моав и Амон и как — към Египет и Едом и второ защото Амон и Моав са били по-активни и към тях е имало още две претенции).

За тези, които са ходили с мечове е казано: „Не презирай едомитянина, защото е твой брат и не презирай египтянина, защото си бил пришелец в неговата страна” (Дварим, 23:8).

А за тези, който са въвеждали евреите в грях е казано: “Да не влязат амонитянинът и моавитянинът в обществото на Г-спод... вовеки” (пак там, 23:4)“.

След като преброяването на народа било завършено, Вс-вишният обявява на Моше, че е дошло времето му да умре.

“И Г-спод казал на Моше: „Качи се на планината Аварим и погледни земята, която Аз дадох на синовете на Исраел. И като я видиш ще се приобщиш и ти към своя народ, както се приобщи Аарон, твоя брат...'“ (27:12,13).

“Качи се на планината” – Вс-вишният не разрешил на Моше да влезе в Ерец Исраел, но му позволил да я погледне пред смърта.

„И да се приобщи към своя народ” – твоята душа ще се присъедини към душите на твоите предшественици.

“И Моше отговорил на Г-спод така: „Да постави Г-спод, Б-г душа от всички хора, човек над общината, който ще излезе пред тях, и който ще ги изведе, и който ще ги въведе, и който ще ги доведе, за да не бъде общината на Г-спод подобна на стадо без пастир” (27:15-17).

За какво моли Моше Б-г, напускайки този свят?

Вождът и пророкът не говори за своите лични дела. Той мисли за своя приемник.

Моше се безпокои не просто за своя приемник. В своята молба той се обръща към Вс-вишния като към „Б-г на душите на всички хора” т.е. като към Този, Комуто е известна душевната и умствена настройка на всеки човек. В това се съдържа указание за качеството, което по мнението на Моше, преди всичко трябва да притежава ръководителят. Пророкът моли Вс-вишния да постави начело на евреите човек, който е способен да разбира хора с най-различен начин на мислене, да проявява към тях търпимост и да ги обединява.

Освен това, той моли за свой приемник, този който „ще излезе преди тях и който ще влезе преди тях” – ще застане начело на войската във война и ще ги доведе до дома им с победа.

Така също той трябва да бъде човек, който „ще ги изведе и ще ги доведе”. Какво означава това? Със своите заслуги да направи народа достоен за победи.

“В който има дух [на мъдроста]” — Б-г се съгласил с Моше, че това е важно за ръководителя качество и посочил Йошуа като човек, който е способен да намира общ език с различни хора.

“И сложи ръката си върху него” – дай му възможност да излезе пред хората с реч, в твое присъствие, т.е. посочи го като твой приемник.

Защо Вс-вишният заповядал на Моше да постави за вожд именно ученика му Йошуа? Нима не е имало други известни и достойни хора?

Мидраш раба казва, че Творецът обяснил това на Моше така: „Йошуа ти е служил и те е почитал много. Той е идвал най-рано от всички на занятията по Тора и сутрин, и вечер. Той поставял скамейките, слагал килимите (на които сядали учениците.— И. З.).

За това, че той ти е служил предано, той е достоен да служи и на еврейския народ. „Който се грижи за смокинята, ще яде нейните плодове“ (Мишлей, 27:18)”.

За верноста на Йошуа Тора свидетелства със следния факт. Моше се изкачил на планината Синай и прекарал там четиридесет денонощия.

“И станали Моше и Йошуа, неговият служител и се изкачил Моше на Б-жията планина” (Шмот, 24:13).

Но защо тук се говори за Йошуа — та нали на планината се изкачил само Моше? Оказва се, че Йошуа построява за себе си под планината колиба и там прекарал всички тези четиридесет дни. „Ами ако аз изведнъж потрябвам на Моше? Няма да е добре, ако му се наложи той да ме търси. А ако изведнъж той ми съобщи по-рано от колкото на другите, нещо ново от Тора?” – мислил си Йошуа.

Йошуа не взел участие в историята със златния телец.

Тора казва: “И чул Йошуа шума на възбудената тълпа, и казал на Моше: „Шум от битка в лагера’” (Шмот, 32:17). Какво ни указва този стих? Живеейки в колиба, в подножието на планината, Йошуа, разбира се, че нищо не знаел за това, което се е случвало в лагера и за това, че е бил излят златният телец.

И така, една от темите на главата ни разглежда качествата, които трябва да притежава ръководителят на еврейския народ. Образец за такъв лидер се явява самия Моше.

Моше бил абсолютно безкористен, никога за нищо и на никого не се молил, винаги се задоволявал с малкото.

Казано е в Тора: “От никого от тях аз не взех нито едно магаре…” (БиМидбар, 16:15) — посочва се епизодът, когато отправяйки се по волята на Вс-вишния в Египет, за да се донесе изхода на евреите (т.е. пътешествайки не по своя, а по обществена необходимост), Моше е отишъл там със своето магаре.

Моше се хранил със същата мана, с която са се хранили всички.

Може би, той е искал да му приготвят гробница? Не. Мястото, където Б-г го е погребал е неизвестно. Ние знаем, че то се намира в страната Моав, в долината срещу езическия храм на Баал Пеор, но къде точно никой не знае.

Защо Вс-вишният е скрил мястото, където е бил погребан Моше?

Вероятно, за да не изпадат хората в грях, идвайки да се молят на могилата му. Защото да се молим трябва само на Твореца. Не трябва да се молим за помощ нито на ангелите, нито на покойните си роднини. Това би било идолопоклонство. Може само да се каже: „А вие святи души помолете се за нас на Създателя”. Точно, както ние се молим един на друг: „Спомени си за мен в молитвите си”.

Това, че ние посещаваме гробовете и там четем откъси от псалмите и се молил със свои думи на Б-г, се обяснява с това, че тези места предразполагат най-много към молитва.

Моше не е обезпечил “топли местенца” за своите деца. Те са били левиим, а това означава — хора без земя, живеещи само за сметка на това, което евреите им заделяли. Те обучавали народа на Тора и служили в Храма. Децата на Моше не получили никаква власт, а ръководител на народа станал неговият ученик Йошуа бин Нун.

Главата “Пинхас” допълва законите за жертвите, принасяни в Храма от името на общината, през делниците съобщавайки, колко трябва да бъдат и в кое време от деня трябва да бъдат принесени и за пръв път говори за жертвоприношенията в събота и детайлизира жертвоприношенията през празниците.

През тези дни към обичайните жертвоприношения се добавят допълнителни, особени за всяко от тях.

Да поговорим за жертвоприношенията през празника Сукот.

През първия ден на този празник като допълнителна жертва на всеизгаряне са се принасяли тринадесет бика, през втория ден дванадесет, а по-нататък по низходящ ред, така че на последния седми ден на жертвеника се слагали седем бика.

Пресметнете и ще видите, че за седем дни на Сукот са се принасяли в жертва седемдесет бика. Това количество съответства на броя на народите на света (ние говорихме за това, когато анализирахме главата “Насо” от книгата „БиМидбар”).

Седемдесетте бика положени на жертвеника през Сукот - това са жертви за цялото човечество. През тези дни евреите молят Б-г за дъжд и урожай за хората и в Китай, и в Индия, и на територията на бъдещата Русия – за всички места по земята (молбата за дъжд и урожай обикновено при евреите се изразява молба за материално благополучие).

Празникът Сукот продължава седем дни. На осмия ден от неговото начало – е празника Шмини Ацерет, което буквално означава „Осмият задържащ” (евреите дошли на празника в Иерусалим от всички краища на Исраел, не трябвало още да си отидат по домовете). Шмини Ацерет е едновременно самостоятелен празник и завършване на Сукот.

В Тора е казано:

“Осмият ден е продължение на [празника] за Вас, никаква работа не вършете. И принесете… един бик…” (29:35, 36).

В какво се състои смисълът на подобно продължение? Мидраш раба (Пинхас, 24) казва за този стих: „Сега стават разбираеми думите в псалма „Заради моята любов те ме ненавиждат, а аз се моля!“ (Тиилим, 109:4). Евреите казват на Вс-вишния: „Владетелю на вселената! Ние принесохме седемдесет жертви и се молихме за благополучието на всички, а те ни ненавиждат...“ Вс-вишният им отговарил: „Вие извършихте жертвоприношения за всички народи на света в продължение на седемте дни на празника Сукот, на осмият ден принесохте един бик – в жертва за себе си… Това е продължение на празника за вас’”.

Шмини Ацерет — това е така да се каже празничен прием за най-близките.

Във вечерното училище, така нареченото училище за работническата младеж, където аз едно време работих, се учеше началника на районното отделение на милицията. За да си запази длъжността той беше длъжен да завърши десети клас и да получи документ за зрелост и за това се занимаваше усърдно. Но, като правило две седмици преди първи май и седми ноември и две седмици след тях той пропускаше занятията. Отсъствията си от уроците той обясняваше така: „Преди празника хората пият, за да се подготвят, а след празника, поради махмурлука. В резултат на това – непрекъснати кавги…”

Мидрашът разказва: свободното време и празниците създават условия при много от народите за пиянство, преяждане, сбиване.

Това не е така при евреите. През делниците хората загрубяват. Грижата за насъщния хляб принуждават много от хората да се намират в среда, която им влияе лошо.
Но ето, че настъпва празничният ден. Как го прекарват евреите?

Или в синагогата, където се молят и слушат думите на Тора, пророците, мидрашите, Талмуда, или на празничната маса в къщи или на гости, където слушат кидуш, думи за значението и историята на тези дни, разкази от живота на нашите предци, предания за чудесата случили се с тях.

Такова прекарване на времето ги възвишава духовно, придава им увереност и надежда.
Думите “осмият ден... да е продължение на [празника] за Вас”, мидрашът свързва с думите на пророка Йешаяу (26:15): “Ти си увеличил [благата] за народа, Г-споди... На Тебе въздаваме почит!..”. Това трябва да се разбира така. Добавяйки на евреите празничен ден, Б-г с това доставя удоволствие и на Самия Себе си. Евреите съхраняват в памета си извършените от Него чудеса и Му отдават почести.
На тези от нас, на които им се е случвало да седят на масата на баща си или дядо си, в ноща на пасхалния седер, слушайки са разказа за изхода от Египет и са пяли заедно с всички празничните песни, навярно си спомнят за това с вълнение. Какъв подем на духа изпитвахме тогава и колко светло и радостно ни ставаше на душата!
Освен това, на всички е известно, че през Йом Кипур – Ден на очистването – трябва да се пости, т.е. цяло денонощие не трябва да се яде и пие. А в главата “Шлах” ние посочихме, че всеки пост има своя духовна задача. Да се пости само по себе си не е просто, а освен това трябва още и да се молиш. Както отбелязахме в анотацията към главата “Ахарей мот”, на книгата “Ваикра”, в Йом Кипур евреите молят Б-г за себе си, за своя народ, за целия свят, защото се решава съдбата на всичко живо за цялата година. На този ден, както говори народът, „даже рибата трепти във водата”.
Трябва добре да си припомним, кого трябва да помолим за прошка, на кого трябва да върнем незаконно присвоеното: защото докато другия човек не ти е простил, няма да ти прости и Вс-вишният.

Необходимо е основно да анализираме миналия живот, за да можем да си изясним, какво е трябва да поправим в себе си.

За това е необходимо ясно мислене.

За това е заповядано в навечерието на Йом Кипур да се яде насищаща, питателна, но леко усвояема храна. Заповедта за обилна трапеза в навечерието на този ден има за цел грижата за здравето на постещите.

Дори в Талмуда е казано, че този който яде и пие в навечерието на Йом Кипур, Б-г Му зачита това за заслуга, все едно, че е постил два дни. С други думи, яденето в навечерието на Деня на очистването се приравнява с пост. Защото евреинът яде, за да има сили да проведе Йом Кипур както трябва.

Великият праведник р. Леви Ицхак от Бердичев при всеки удобен случай се стараел да каже нещо добро за евреите. Убеждавайки Вс-вишния в Деня на очистването да се отнесе милостиво към евреите, р. Леви Ицхак казвал:

“Погледни Владетелю на света, колко е праведен Исраел! На никой друг народ не е казано, че яденето и пиенето на определен ден му се зачита като пост. Независимо от това, при всички народи има достатъчно пирове, трапези и пиянства.
Ако на някой от тях, да пази Б-г, му бъде казано, че в еди кой си ден яденето му се зачита като добро дело, като пост, не се съмнявам – пияни ще се търкалят по улицата и в този ден и дълго време след това.

А евреите! Всички те знаят, че е голяма мицва — да се яде и пие в навечерието на Йом Кипур. И всички те ядат и пият, мислейки за утрешния пост и произнасят “ле хаим”, желаейки си един на друг щастие. Но покажи ми, Владетелю на вселената евреин, който да е дошъл пиян на „Кол нидрей“ в синагогата?

Ако не успееш да ми покажеш такъв, то бъди добър да ни дадеш щастлива година!”

Ние вече говорихме, какво е това аФтара. Много често тя ни помага да разберем по-дълбоко съдържанието на неделната глава.

В откъс от Млахим (Книга Царе), която четат в събота след главата “Пинхас”, се гори за пророка Елияу.

Както Пинхас, Елияу бил ревнител на вярата и както Пинхас, в известен момент се оказвал сам срещу всички.

Елияу — е пророк, който помага на еврейския народ да излезе от безизходицата, когато Ахав, царят на десетте колена насаждал сред евреите идолопоклонство и успял доста в това си начинание.

Елияу събрал всички евреи на планината Кармел – „и казал:„Дълго ли ще се мятате между двете мнения? Ако Г-спод е Б-г, то следвайте Него, ако е Баал то следвайте него“. И народът не му казал нито дума” (Млахим I, 18:21).

Евреите се опитвали да съвместят несъвместимото: да служат и на Б-г, и на идолите. Думите на Елияу означават: “Вие сте в мъгла. Вие живеете с вътрешно противоречие. Решете: или едното или другото. Заедно и двете са невъзможни”. Евреите не му отговорили, т.е. замислили се.
Елияу продължил: „Аз останах единствен от пророците на Г-спод, а пророците на Баал са четиристотин и петдесет човека”. Елияу предложил да бъдат принесени в жертва два бика, единият за пророците на Баал, а вторият – за Елияу. Полагайки вътрешностите върху дървата, те не запалили огън, а щяли да въззоват: пророците на Баал към своето божество, а Елияу към Г-спод. Тогава всички ще разберат: Този, на който се отговори с огън — е истинският Б-г.

Езичниците призовавали Баал от сутринта до средата на деня, но безрезултатно.

И призовал пророкът: „Г-споди, Б-г на Авраам, Ицхак и Исраел! Нека днес да разберат, че Ти си – Б-га в Исраел и че аз съм Твой раб и направих всичко следвайки Твоите думи!” (пак там, 18:36). От небето слязъл огън, изгорил жертвата, дървата и камъните и изпарил водата, около жертвеника. „И видели [това] всички хора и паднали възнак; и казали [хората]: Г-спод – Той е Б-г, Г-спод - Той е Б-г!” (пак там, 18:39).

Ето, какъв е бил пророкът, за който ни разказва аФтара.

Съдържанието на самия аФтара е такова.

Елияу се криел от царицата Изевел, която имала намерение да го убие. Той избягал в Синайската пустиня и там пренощувал в една пещера на планината Хорев (Синай). „И ето Г-спод му казал: какво [търсиш] тук, Елияу? И той казал: изревнувах за Твоето Име, защото синовете на Исраел оставиха Твоя завет, разрушиха твоите жертвеници и убиха Твоите пророци с меч; и аз останах единствен; но те търсят и моята душа, за да ми я отнемат. И казал: излез и се изкачи на планината пред Г-спод. И ето Г-спод минал; и голям и силен вятър, раздиращ планината и съкрушаващ скали пред Г-спод; „не е във вятъра Г-спод”. След вятъра – грохот; не е в грохота Г-спод”. И след грохота – огън; „не в огъня е Г-спод” (пак там, 9-12). След това настъпила тишина и Б-г повторил въпроса си: „Какво [търсиш] тук, Елияу?” (пак там, 19:13). Елияу дал същият отговор.
И тогава Вс-вишният заповядал на пророка: “Отиди в Дамаск... и помажи Хазаел да царства в Арам... А Елиша, синът на Шафат... ще помажеш за пророк вместо теб” (пак там, 19:15, 16).

Неразбираемо е: защо тук се намесва царят на Арам? И защо Б-г “отстранява” Елияу?

На Елиша, когото Елияу помазал за пророк, Б-г открил, какъв ще бъде този „хуманист” на трона, още преди той да дойде на власт. Казано е в Млахим II (виж. 8:11-13): заплакал, човекът на Б-г, когато говорил с Хазаел (преди да стане цар). Хазаел попитал: “Защо моят господар плаче?” Елиша отговорил: “Защото аз знам, какво зло ще причиниш ти на синовете на Исраел: ще подпалиш крепостите им, и юношите им ще умъртвиш с меч, и ще трошиш главите на младенците, и бременните ще разсичаш”. Хазаел възразил: „Нима твоя слуга е куче, за да постъпва по този начин?” Но независимо от тези думи в последствие той постъпил точно така.

Всъщност, Б-г е казал на Елияу: ти си недоволен от евреите и еврейските царе? Ти си прав. Но погледни „хуманния” Хазаел… Вместо да си сред евреите, ти се намираш тук (това е смисълът на първия въпрос), ти вместо да се молиш за евреите, които се намират в тежко положение, се оплакваш от тях на Мен (това е смисълът на втория въпрос, зададен след като Вс-вишният показал на Елияу, че „Г-спод не е във вятъра” и „не в грохота”, и „не в огъня”, т.е. не е в проявата на гнева). За това Аз те отстранявам. Ще помажеш за пророк Елиша.

Ние питаме: как е бил длъжен да постъпи Елияу, когато виждал, че евреите оставили завета и нарушавали всички заповеди на Тора? Той е бил длъжен да ги подбуди, да се поправят с думи за любов и доброта, а не да ги обвинява пред Вс-вишния. Така са постъпвали пророците и духовните вождове на Исраел.

Описаният по-горе епизод е свързан с главната темата на главата – предаването на власта. Как нашият велик учител Моше към края на живота си, по волята на Вс-вишния е предал власта в ръцете Йошуа, а така също и как пророк Елияу по заповед на Б-г, е предал на Елиша функциите на пророк.

В предишната глава се съдържа заповедта на Твореца към евреите, да излязат на война с мидиянитяните. За това, как Исраел е изпълнил заповедта, се разказва в главата „Матот” („Колена”). В главата подробно се описва, как и в какъв състав евреите са разгромили и унищожили враговете си, и какво са направили с военните трофеи. Главата завършва със съобщение за това, че колената на Реувен, Гад и половината от коляното на Менаше се заселили на завоюваната територия — на източния бряг на реката Ярден.

Главата започва със заповедите за обетите и клетвите:

“Ако човек е дал обет на Г-спод или се е заклел да положи обет на душата си, нека да не нарушава своята дума; всичко, което е излязло от неговата уста той е длъжен да изпълни” (30:3).

“Да дадеш обет на Г-спод или да се закълнеш” — каква е разликата между тези действия? Нима те не са едно и също. Но обетът и клетвата – са различни понятия.
Нидрей исур — обетите, за които става дума в тази глава, предполагат преди всичко забрани. Човек обявява, какви неща си е забранил за определен срок (да кажем ябълки или – по-добре цигари; това означава, че той цял месец, например няма да яде ябълки или няма да пуши). Тези неща са забранени за него, както е забранено това, което е предназначено за жертва.

Клетвата се отнася до действия, които човек се задължава да извърши или да не извърши, или някакви твърдения, при това и задълженията и твърденията той трябва да подкрепя с думата „кълна се”, споменавайки Името на Б-г или и едното, и другото.

“Нека да не нарушава своята дума: всичко, което е излязло от устата му, той е длъжен да изпълни”. Това, като че ли е разбираемо: като даваш дума дръж на нея…

Мидрашът разбира тези думи така: ако ти се боиш от Б-г и Му служиш, т.е. ако твоето основно занятие е – да правиш добри дела и да изучаваш Тора, ако ти се прилепяш към Него – стараеш се ти и децата си обкръжаваш с вярващи хора, които знаят и изпълняват заветите на Тора - само тогава ти ще можеш, да се кълнеш и да утвърждаваш истината. Мидрашът говори направо: “Имат право да се кълнат само такива хора, като праотеца Авраам, Йосеф и Иов, за които е известно, че са Б-гобоязнени“ – защото за техните духовни качества свидетелства Тора.

На Авраам сам Вс-вишният му казал на планината Мориа: „… Ти се боиш от Б-г и за това не пожали своя единствен син, заради Мен (Бирешит, 22:12).

Йосеф казал на братята си: „…Аз се боя от Б-г! (Бирешит, 42:18).

За Иов е казано: “Имало в страната Уц един човек, който се казвал Иов, който бил непорочен и справедлив и Б-гобоязнен и се отделял от злото.” (Иов, 1:1).

Не са много хората, които могат да се сравнят с нашия праотец Авраам, или с праведния Йосеф, или с Иов. Това означава, че ние обикновените хора не трябва да злоупотребяваме с клетвените си уверения.

При разглеждане на дела в съдебен порядък се случва така, че съдът не разполага с убедителни доказателства за правотата нито на ищеца, нито на ответника. В равинските съдилища при такава ситуация на ответника казвали: „Плати или се закълни, че ти не си длъжен да платиш. Но знай, че целият свят е треперил, когато Б-г е казал на планината Синай: „Не произнасяй Името на Г-спод, твоя Б-г напразно, защото Г-спод няма да освободи от наказание този, който произнася Неговото Име напразно” (Дварим, 5:11). Ако ответникът все пак заявява, че е готов да се закълне, тогава присъстващите възкликват: „Изведете извън шатрата тези негодяи…” – т.е. наричат негодяй и втория - тъжителя. А той с какво е виновен? Винаги трябва да се постъпва така, че делото в съда да не стига до клетва. Давайки на заем, трябва да се взема разписка и да се погрижиш за свидетели, за да не се налага после да се произнася клетва. А ако вече няма друг изход: няма доказателства, а човек, който е взел от вас парите и отказва да ви ги върне, то тогава е по-добре да приемете паричната загуба, но трябва да се избегне клетвата.

По времето на цар Янай, в епохата на Втория Храм, евреите са населявали множество градове в района ар аМелех — Царската планина. И всички тези градове били разрушени, заради грешни клетви, дадени без необходимост. Да кажем, че се срещнат двама човека и единият каже на другия: „Би било добре да се видим и да прекараме един празничен ден заедно!” А вторият му отговаря: „През предстоящия Песах, кълна ти се ще бъда при теб. Ще си поседим и ще си поговорим…” Тези хора удържали на думата си и въпреки това били наказани.

Как стоят нещата, ако евреин се закълне да нарушава закон на Тора, ясно разяснен в нея? Например, в Името на Вс-вишния се закълне да работи в събота, или яде трефно, или не се покрива с тфилин? Това е празна клетва. Защо?

Сред законите за клетвите и обетите има такова положение. Ако човек изрече две клетви, които си противоречат една на друга, то втората става недействителна и той не е задължен да я изпълнява. Та нали целият еврейски народ се е заклел на планината Синай, да изпълнява всичко, което заповядва Вс-вишният. Тази клетва народът повтаря в степите на Моав (виж главата „Ки таво” на книгата „Дварим”), и за трети път я произнася, когато влиза в Страната на Исраел до планините Гризим и Ейвал. Нея никой не може да отмени. Евреите дават тази клетва от свое име и от името на бъдещите си поколения (виж Дварим, 29:9-14). Това означава, че клетвата да се наруши закон на Тора е напразна и човек ще бъде наказан за това, че е била дадена. Под думите „заклелият се полага душата си като залог” се подразбира правото на човек, да си забрани това, което е позволено, но не да си разреши забраненото.

Неизпълнението на такова обещание не добавя нищо към греха от напразната клетва и не намалява нищо от нея, защото тя с нищо не задължава. А с нарушаването на закон на Тора, волята на Б-г, човек става клетвопрестъпник. Ако при това той е дал и клетва за такова нарушение, то тогава той греши двойно.

Три, четири пъти аз се оказвах свидетел на незабавно наказание, предизвикано от клетва направена напразно. Когато си спомням за тези случаи, в мен се поражда тежко чувство.

В Ташкент имаше силно земетресение. След известно време градът беше построен отново и хората се заселиха в новите си квартири. Тогава разбира се, не мина без разни житейски сметки. И ето едно еврейско семейство, за да получи допълнителна стая, приело при себе си самотен инвалид. Грижите за него не били лесни, семейството често се обръщало за помощ към синагогата и младите момчета от нашата община ходили там, за да помагат за почистването. След това познати на инвалида издействали за него място в градския дом за престарели. Помолиха ме да се заема с оформянето на документите. Аз отидох в дома за престарели и по пътя неочаквано срещнах жената, при която този инвалид беше живял. Тя ми каза, че иска да остави стареца при себе си. Аз се усъмних: „Та нали на Вас ви е трудно и Вие винаги молите за помощ…” Обаче жената горещо ме убеждаваше и изведнъж каза на един дъх: „Кълна се в здравето на сина си, че няма да се откажа!” Изненадан аз не започнах да споря с нея, а само казах: „Вижте недейте да прибързвате сега!

Както се оказа, молбата на жената е била предизвикана от надеждата, да получава задграничните пратки на инвалида, а след това много бързо неговото присъствие и дотегнало. Тя вече сама намери за него дом за престарели, но този път не в Ташкент и когато го премествала там, пътьом отвела и сина си в санаториум.

Всичко това завърши печално. От санаториума синът и се върнал с някакви израстъци по кожата, обърнали се към лекар, който ги посъветвал да се обърнат към онколог. Момчето се изплашило: „Рак е вероятно“ - и твърдял това толкова често, че родителите му се усъмнили в неговото психическо здраве. Изпратили го в болница за душевно болни и там се самоубил. Приблизително някъде в същите дни умрял и старецът.
От тук може да се направи извода за това, колко е страшна лъжливата клетва.
За никой друг грях, Б-г не изисква така сурово, както за лъжливата клетва. За всички други грехове, Той изисква от виновника, от неправедните членове на семейството му и грешниците от цялия свят, а за лъжливата клетва – от провинилия се, от неговото семейство, от целият свят, в това число и от праведниците.

С какво са виновни близките? Рав Шимон казал: няма семейство, в което да има нечестен събирач на дългове, в което останалите му членове да не са се уподобили на него. Защото те го прикриват и защитават.

А защо се наказва целият свят? Защото всички евреи са отговорни един за друг, Талмудът казва, - те са могли да предотвратят престъплението, но не са го направили. А когато се наказани евреи, търпи загуба целият свят. Всички ние сме на един кораб. Този който пробива неговото дъно подлага на опасност всички.

Защо Б-г толкова сурово изисква за клетвата?

Клетвата е много силна, защото човек чрез нея сравнява истиността на думите си с най-святото, което съществува в света, - с Вс-вишния. И за това клетвата е много по-силна и строга от обета.

Главата “Матот” не касае обетите нидрей мицва — за Б-гоугодните дела, като помощ за бедния, пожертвованията за синагога, за изучаването на Тора. За тях ще кажем само едно, но много важно нещо: всяко обещание да се направи добро дело автоматически се превръща в обет, дори Вие да не сте имали предвид това.

Честният човек избягва обетите и още повече клетвите. Той се старае да прави добро, без да приема това за себе си в качеството на обет (за това е прието да се добавя към това обещание думите бли недер — “без обет”). А ако вие вече сте обещали да направите нещо добро – то такова обещание е равносилно на обет и то трябва да се изпълни, колкото може по-бързо.

Аз забелязах, какво струва взимането върху себе си на обет, когато възникнат непредвидени препятствия за неговото изпълнение. Много дълго време аз и мой приятели (тогава ние живеехме в Ташкент) подавахме документи за излизане от страната, но не получавахме разрешение. Двама от нас поеха върху себе си обет: ако се получи разрешение – да отидат и да се помолят на светите места. Точно тези двама получиха почти едновременно разрешение за излизане и … инфаркт. Но при тази ситуация подобни дълги пътувания сега за тях ставаха опасни за живота им. За това беше създаден съд в състав от трима души, който сне от тях този обет. Днес и двамата живеят в Исраел.

По-горе ние приведохме поговорката: ако дадеш дума – дръж на нея. Да си спомним обаче и за първата част на поговорката: ако не дадеш дума – дръж се…
Главата “Матот” завършва със съобщението, че колената на Реувен, Гад и половината от коляното на Менаше отишли при Моше с молба, да им позволи да се заселят на източния бряг на Ярден и да не преминават реката заедно с целия народ. Причината била: че те имали много добитък, а тези места били много благоприятни за скотовъдство.

Земята, за която те молили била заета от Исраел с разрешение на Б-г: местните царе Сихон и Ог нападнали евреите и Вс-вишният им разрешил да воюват за тези места и да ги заселят, така че молбата би могла да се приеме за напълно правомерна.

Въпреки това краят бил неудачен. Колената на Гад, Реувен и половината от коляното на Менаше се наложило да отидат в изгнание, по-рано от всички останали колена на Исраел. „Наследството, спешно [поискано] в началото, няма да е благословено в последствие” - това се говори в книгата „Мишлей” (20:21).

Потомците на Гад, Реувен и Менаше били богати, те имали много добитък. Те пазили своето имущество и за това се заселили далече от останалите еврейски колена – за да има за техните крави и овце по-обширни и тучни пасбища. Но за това на тях - жителите от пограничните области, много по-често от другите колена им се налагало да отбиват нападенията на враждебни племена.

Интересното е, че те казали на Моше :”Ще построим тук за овцете си кошари и град за нашите деца и незабавно ще тръгнем пред синовете на Исраел…” (32:16, 17). Т.е в тяхното съзнание имуществото — кошарата за стадото — стояло на първо място, а децата — на второ.

Моше им отговорил: “Постройте си град за вашите деца и кошари за вашите стада...” (32:24) — първо мислете за децата.

Било е някога време, когато хората са се стараели първо да научат децата си да вярват, на идеали, добри нрави и чак след това да мислят за материалните блага. Днес повечето евреи правят обратното: главната им грижа – е да обезпечат себе си и децата си материално, а за нравите се безпокоят най-малко. Но трябва да се живее, както е казал Моше: стройте градове за децата, а след това кошари за животните.

Главата описва всички преходи на евреите в пустинята осъществени за четиридесет години, - от лагер до лагер. Защо?

От името на раби Моше аДаршан, Раши отговаря на този въпрос така: „За да покаже Б-г своята милост. Въпреки, че Б-г ги е наказвал: “… и Той ги водил по пустинята четиридесет години, докато не измряло цялото поколение, което направило зло в очите на Г-спод“ (БиМидбар, 32:13), — но не мислете, че през цялото време те са били на път.
По текста на Тора Раши прави следният разчет. Преходите били четиридесет и два. Четиринадесет от тях са реализирани още през първата година, когато евреите вървели към обещаната им страна, с радост и въодушевление, а осем от тях – на четиридесета година (след смъртта на Аарон). И така за две години — първата и четиридесетата — евреите направили двадесет и два прехода. За останалите тридесет и осем години се падали двадесет прехода. От тези тридесет и осем, дванадесет години евреите живели в Кадеш. Което означава, че през останалите деветнадесет години те са извършили деветнадесет прехода.

Рамбам посочва друг аспект на този въпрос. В книгата „“Море невухим” (“Ръководство за заблудилите се”) той казва, че изброените лагерувания на пръв поглед изглеждат безполезни, но всъщност те съдържат в себе си дълбока мисъл.

Чудото е убедително за очевидците, но не и за слушащия го. Последният може да се усъмни. Ще минат хилядолетия и много от това, което се случило ще бъде забравено, а на далечните потомци може да им се стори, че няма нищо особено в пребиваването в пустинята, в продължение на четиридесет години: а може би местата, по които са ходили евреите, са били не толкова далеч от населени пунктове или от източници на вода, или от поляни, или от обработваема земя…

Тора изброява лагерите в Синай, за да могат бъдещите поколения със собствените си очи, да видят тези места.

Пребиваването на евреите в пустинята — е велико чудо, а Б-г е направил така, че Неговите чудеса да не се забравят: „Той е направил Своите чудеса запомнящи се …” (Тилим, 111:4). Б-г се е погрижил за това, потомците да не се усъмнят: чудото действително се е случило. И за това Той ще съхрани тези места непроменени до идването на Машиях (когато той дойде, пустинята ще бъде заселена).
За нас, които живеем днес, това е очевидно – и до ден днешен те изглеждат така, както преди три хиляди и триста години. (Говорейки за главата “Бешалах” на книгата “Шмот”, аз се опитах да създам на читателя представа за тези места, привеждайки изказвания на наши съвременници).

От четиридесет и двете места, където са пребивавали евреите по време на странстванията си, някои са забравени, но много от тях все пак са известни, отбелязани са върху картата и това още един път потвърждава: да, всичко е било така, както говори Тора. Целият народ – мъже, жени, старци и деца – са чергарували и живяли четиридесет години в невероятни, съвършено неподходящи за живот условия.

За да помним винаги това и да вярваме в това, Тора ни обезпечава с „географски данни”.

“Ето странстванията на синовете на Исраел, които излезли от египетската земя, по опълченията си, под ръководството на Моше и Аарон. И Моше записал мястото на изхода им и преходите им по думите на Г-спод, и ето преходите по местата на изходите” (33:1, 2).

Моше е записал названията на всички места, през които са минали евреите, по пътя си от Египет до Ерец Исраел “по думите на Г-спод” (това е бил пътя, който им е бил показван с облачен и огнен стълбове, движещи се пред стана, т.е. пътят е реализиран съгласно думите на Вс-вишния).

Да се обърнем към последните думи на стиха – „и ето техните преходи по местата на изходите им”. Те ни се струват излишни. Та нали е казано така: „И записал Моше местата…” Но на практика те носят допълнителна информация. Те могат да бъдат разбрани така: връщайки се от последния галут, евреите ще минат по тези места, през които техните предци са се връщали от първия - египетското изгнание. Възможно е нашето сравнително скорошно временно пребиваване в Синай, да е потвърждение за това.

Главата посочва: получавайки своите части в Ерец Исраел, колената били длъжни да отделят в тях градове за левитите. Част от тези градове стават градове-убежища. Какво означава това?

„И Г-спод казал на Моше така: “Обърни се към синовете на Исраел и им кажи“ „Когато преминете през Ярден в страната Кнаан, то определете за себе си градове, [които] ще ви бъдат градове-убежища; за да може да избяга там убиец, убил човек неумишлено. И те ще бъдат за вас градове-убежища недостъпни за кръвните отмъстители, за да не загине убиецът, преди да застане пред общината на съд… ще имате шест града за убежища. Три от градовете ще се намират на тази страна на Ярден (на източния бряг— И. З.) и три града им дайте в страната Кнаан...“ (35:9-14).

“Определете си градове, [който] ще Ви бъдат градове-убежища”. На евреите им заповядано да отделят сред градовете такива, където да се скрие човек, който е убил човек по невнимание. Да се укрие в град-убежище от отмъщение може всеки убиец, но само съдът е решавал може ли той да остане там. Левитите – населението на тези градове – оказвали осезаема духовна помощ на интернираните.

“За да не загине убиецът, преди да е представен пред общината на съд”. Право на съд има и този, чието престъпление изисква разследване, и този чиято вина е очевидна. Дори и точно да се знае, че човек е извършил смъртен грях, ние нямаме право сами да го осъждаме.

На законите за наказанията на убийците в главата е отделено голямо място. Тя съдържа пет заповеди от областа на „углавното законодателство”. Две от тях ние вече посочихме и две – забрани за откупуване на волен или неволен убиец – които ще приведем по-долу.

“Ако някой удари с железен предмет друг и той умре, то тогава убиец е той; убиецът трябва да бъде предаден на смърт. Ако с камък [стиснат] в ръка и с който може да се убие, той е ударил някой и той умре, то убиец е той; убиецът трябва да бъде предаден на смърт. А ако с дървен предмет, (стиснат) в ръката, с който може да се убие, той е ударил някой и той умре, то убиец е той; убиецът трябва да бъде предаден на смърт (35:16-18).

Както виждате умишленото убийство (разбира се, ако то е доказано от съда) във всички случаи се наказва със смърт.

“А ако случайно, без да се изпитва вражда, го е бутнал или хвърлил към него някакъв предмет без умисъл… и той не му е враг, не му желае злото, то трябва да го съди общината… и ако общината го върне в града-убежище, където той е избягал и там той е длъжен да остане до смърта на първосвещеника” (35:22-25).

Да кажем, че някой сече в гората клони и близко до него минава някой и брадвата падне и убие минаващия. Дървосекачът го изпращат в град-убежище и това е неговото наказание и изкупление. Убийството е много тежко престъпление. За това даже този, който го извършил без умисъл, трябва да бъде изпратен в изгнание за изкупление, защото все пак убийството е станало.

А този, който съзнателно е убил човек, дори да е изпълнил всички заповеди, - дори да му се отдадяло да се спаси от съда на хората, не се спасява от наказание свише.
За това Тора предупреждава тези, чиято вина е доказана: “И не взимайте откуп за душата на убиец, злодей, върху който лежи смъртна вина; защото той трябва да бъде предаден на смърт” (35:31).

Срещу никакъв откуп не трябва да се запазва, животът на убиец, който е заслужил смърт по закона на Тора. Дори роднините или приятелите на такъв човек, да обещават за неговия живот всички богатства на света, дори за него да се застъпи и семейството на убития, не трябва убиецът да се оставя жив.

“И не взимайте откуп за избягал в града-убежище, за да може [той] да се върне [и] да живее на земята до смърта на първосвещеника” (35:32). Човек не може да се откупи от наказанието и в случай, че по Тора той подлежи на изселване за неумишлено убийство. Не трябва да се взимат пари, за да бъде освободен от изгнанието. Той не може да се върне от града-убежище в родния край, преди да умре помазаният, през дните му, първосвещеник.

Ако се освободи убиец за пари или поради политически съображения, светът ще стане по-лош от Сдом и Амора, защото тогава богатите и влиятелните ще станат ненаказуеми.

“И не осквернявайте земята, на която се намирате, защото кръвта осквернява земята, и земята няма да бъде изкупена за кръвта, пролята върху нея, та нали толкова много кръв е пролята върху нея. И не осквернявайте земята, която вие обитавате, в която Аз пребивавам; защото Аз Г-спод съм сред синовете на Исраел (35:33, 34).

Мъдреците казват: „Който е милосърден към жестоките, той е жесток към милосърдните”. Този, който оставя живи съзнателните убийци, подготвя почвата за нови убийства на невини хора. И Б-г иска от нас, да не правим това.

Мъдреците казва: “Този който обича парите, не се насища на парите…” (Коелет, 5:9).

Който обича мицвот, не им се насища.

В тази глава е заповядано: “...шест града за убежища ще имате. Три града… от тази страна на Ярден и три града... в страната Кнаан”.

Както е казано в книгата “Дварим”, преди смърта си Моше Рабейну успял да изпълни половината от заповедите за градовете–убежища: той отделил за тази цел три града на източния бряг на Ярден. Останалите три, той просто не е могъл да отдели – защото земята още не е била завоювана. Докато останалите три не съществували, трите първи нямали сили да бъдат убежища. И все пак Моше побързал да направи това.