Литература по йудаизъм на руски език. Основно това е преводна литература от английски и иврит. Книгата „Беседи по Тора е написана на руски. В нея с Вас говори човек добре запозват с действителността, формирала болшинството от нас

Книга Вайкра (Левити)

В основата на това разделяне лежи понятието святост – „кдуша” (на иврит буквално означава – „обособяване”), което имат някои неща и явления. Човек може да внася в света святост, но уви може и да го осквернява с действията си. Тора ни учи, как да правим първото и как да избягваме второто.

Святостта на Храма, например изключва възможността да бъде посетен от нечист човек, служенето в Храма за друг освен за потомците на Аарон и т.н.

Святостта на храната означава, че евреинът може да яде, но не всичко, което го има в менюто на другите народи и не във всяко съчетание.

Святостта на половите отношения е причина за забрана на извънбрачните връзки, брака между роднини, а така също и определени ограничения при интимните отношения между съпрузите.

Святостта между хората изисква изпълнението на множество много важни заповеди, същността, на които е – обичай ближния си, като самия себе си: не злослови, не задържай плащането за извършването на дадена работа, не отмъщавай, оставяй част от урожая си в полето и градината си за нуждаещите се...

Святостта на коените изисква да спазват забраната за контакт с труп на човек, на брак с някои категории жени.

Святостта на времето при евреите се изразява в святостта на съботата и празничните дни, когато прекратяваме работата, т.е. практическото вмешателство в земните дела и посвещаваме времето си за размисъл за значението на тези дни.

Святостта на мястото — земята на Исраел — предписва на евреите да отделят от израсналите върху нея плодове за свещенослужителите и бедните, забранява обработването на земята през годините на шмита и йовел, да се продават части от земята на Ерец Исраел за вечна собственост и т.н.

В третата книга на Тора се излагат заповедите, необходими за поддържане на всички видове святост.

Храмът е построен. Част от служенето на Всевишния в Храма е принасянето на жертви. Неделната глава “Ваикра” (“И призовал”) започва с описание на видовете жертвоприношения. В нея са посочени петте вида жертви, принасяни на Б-г от отделният човек, — ола, минха, шламим, хатат, ашам, — и жертвата хатат, принасяна за вината на цялата община.

При всяко жертвоприношение, след като животното е убито, се събира кръвта му в особен съд и се разпръсква върху жертвеника.

При жертвоприношенията ашам, шламим и хатат върху жертвеника се слага сланина – белия мастен слой, покриващ вътрешностите, стомаха и червата. — бъбреци с покриващата ги мазнина, диафрагмата и всичко това се изгаря. Животното, което е принесено в жертвата ола, се изгаря напълно.

След разфасоването на месото на жертвеното животно, принесено в жертва ашам и хатат, ядат само мъжете - коени в двора на Храма, в същия ден до полунощ.
Ако човек е имал възможност да направи, угодно на Б-г дело: да помогне на някой, да даде пари на нуждаещ се, да научи нещо от Тора, но не го е направил — поради небрежност, мързел или разсеяност. Можел е — означава, длъжен е бил. Ако не го е направил — това означава, че е длъжен да изкупи вината си. Как? В този случай следва да принесе жертвата ола – от чисто домашно животно: козел, овен, бик – или гълъб (не е важно дали е самец или самка).

На руски език ола наричат жертвата, която се изгаря изцяло. Защо?

Думата ола на иврит означава „издигаща се”, „възнасяща се”: този вид жертвоприношение е най-важното сред другите (не е случаен фактът, че то е наречено първо, то се „издига” над останалите) и напълно се „възнася”.

Ола може да се принася не само за изкупуване на грехове, но и като подарък на Всевишния.

Бедните хора често принасят в дар на Твореца вместо животно, което е необходимо за жертвоприношението ола, брашнено приношение, което така и се наричало — минха, подарък. Част от тази жертва – шепа брашно или шепа от късчета от маца, изпечена от коените от принесеното брашно и разтрошено - изгаряли на жертвеника, а мацата, изпечена от останалото брашно, коените изяждали в същия този ден в двора на Храма. Никъде на друго място тази жертва не е можело да бъде ядена. Въпреки, че тя не се е изгаряла напълно, се приравнявала към жертвата ола, принесена като подарък.

Защо това жертвоприношение се нарича шламим? От думата “шалом” — “мир”: за нейното принасяне Всевишният ни дарява мир и покой. Ще преведем това име като „жертва за мир”.

Ако човек е извършил поради незнание един от тридесет и единия сериозни гряха, за които (когато те са извършени съзнателно), Б-г предвижда карет (най-тежкото наказание за душата „отделянето” и от Източника на святост, от връзката и с Всевишния): например, ял е хляб по време на Песах или не е постил по време на Йом Кипур, живял е с чужда жена, предполагайки, че е вдовица, но мъжът и е бил жив, и т.н. - то такъв човек, след изясняване на грешката, принася хатат (от думата “хет” — “грях”). Това е — жертва за изкупление за извършен грях (за разлика от жертвата ола, която се принася за грях за неизпълнение на добро дело). Забележете, че тук говорим за неволен грях. Ако грехът е от рода на съзнателно извършените, помощ за такъв човек могат да му окажат само разкаянието и молитвата. Хатат той не принася.

Главата посочва четири разновидности на жертвите хатат, в зависимост от това, кой го принася: първосвещеникът заради собствена вина, за цялата община, царят или обикновен член на общината – за вината си. Общите за всички четири разновидности правила са: кръвта и сланината се поставят на жертвеника, в два от четирите случаи, месото също се изгаря, а ако жертвата се принася от цар или редови член на общината, месото се яде само от коаним в двора на Храма, в същия ден до полунощ. Неизяденото месо трябва да се изгори.

За изкупуване на неволни грехове, за които се предвижда по-малко наказание (например, ако човек поради незнание използва съдовете в Храма), трябва да се принесе жертва, която се нарича ашам (“ашем” — “виновен”). Като изключение тук влизат и няколко вида съзнателно извършени грехове (например, ако човек е отричал, че дължи на някого пари, а след това решава да си признае). Кръвта на животното, което е принесено в жертвата ашам, се разпръсква върху жертвеника, тлъстината се изгаря, а останалото се яде от коаним в двора на Храма в същия ден до полунощ.
За изкупуването на греховете от тази категория, извършени съзнателно, също както и за изкупуването на тежки прегрешения, могат да ни помогнат само разкаянието и молитвата.

И така, както се вижда от казаното, ола се изгаря напълно, хатат и ашам от обикновен евреин отиват като дар за коаним, шламим (с изключение на месото от гърдите и горната част на десния заден крак, се дават на коаним) може да се яде от този, който принася жертвата. Такива са в най-общи черти видовете основни жертвоприношения и правилата за тяхното принасяне.

Заповедите за жертвоприношенията се отнасят към раздела закони, причината за които стои над разбирането ни (те се наричат хуким и по-подробно ще поговорим за тях при обсъждане на главата “Хукат” в книгата “БиМидбар”). Защо например, някои части от жертвата се изгарят, а други се оставят за храна? Защо едни хора могат да ядат тази храна, а други – не? Какъв въобще е смисълът на принасянето на жертва или изяждането месото на убитото животно?

В коментариите към разглежданата глава Рамбан ни помага да видим смисъла (доколкото това е възможно). Ще приведем неговото обяснение.

С жертвоприношенията ние изкупуваме неправилните си действия. А как човек извършва действието? То започва с мисли и думи, а завършва с ръцете – конкретно престъпление. Ако човек разбира (мисълта), че е постъпил лошо, принася в Храма жертва, слагайки ръцете си върху главата на животното и се изповядва (с думи) пред Б-г, така, че никой да не го чуе. Принасянето на жертва изисква включването на всички елементи на действието – така се изкупват нежеланите мисли, думи и постъпки.
Човек принася жертва на Б-г, само когато вече е осъзнал вината си и се надява на опрощаване. И това, което той вижда принасяйки жертвата, самата процедура на жертвоприношението, му помага да осъзнае вината си по-дълбоко.

Евреинът се „проваля”, греши достатъчно често (разгневил се, например, „кипнала му кръвта”, увлякъл се по излишества – те се символизират от запаса сланина в животното) и ето пред очите му убиват жертвата, разпръскват кръвта и върху жертвеника, слагат на огъня сланината и и напълно я изгарят. Волно или неволно човек прави аналогия между себе си и жертвените животни. Смъртта на последното заставя евреинът дълбоко да усети, че живота му е в ръцете на Б-г. А не е ли заслужил той с постъпката си да бъдат съкратени дните на живота му? Той трябва да се откаже от забранените удоволствия - „сланината да се изгори!”, да сдържа гнева си – „кипването на кръвта”.

Такива преживявания се запомнят дълго. Да отидеш в Храма, да се изповядаш, да избереш и да купиш жертвено животно – за това се изискват усилия, пари, което също помага да се закрепи впечатлението.

Днес ние нямаме Храм. Защо тогава изучаваме законите за жертвоприношенията? От интерес към историята ли?

Както вече казахме във въведението на книгата “Ваикра”, молим Б-г за възстановяването на Храма, а това означава, че сме длъжни да бъдем готови за служенето в него. Великият мъдрец и праведник Хафец Хаим в обръщението си към своите съвременници е написал: „Виждайки, че сме готови за това, Всевишният ще изпълни нашата молба...”

Но това още не е всичко. Необходимо е да се добави и такова обяснение.

Независимо от това, че Храмът е бил разрушен, молете се и изучавайте законите за жертвоприношенията и това ще ви бъде зачетено от Б-г все едно, че самите вие сте принесли жертвата.

В последната мишна в трактата “Мнахот” (110а) е написано: “Казано е за жертва на принеслия животно:’...това е ола, [изгорена] на огън, миризмата и е приятна на Б-г' (Ваикра, 1:9). Казано е, за жертвата принесена с изгаряне на птица: '...това е ола, [изгорена] на огън, миризмата и е приятна на Б-г ' (пак там 1:17), за жертвата принесена с брашно минха:'...на огъня, миризмата и е приятна на Б-г (пак там, 2:9)”. Във всичките три случая – са едни и същи думи – „миризмата и е приятна на Б-г”. Това означава следното: много или малко е принесъл човек – ако той е принесъл жертвата от цялото си сърце, тя е напълно приета от Б-г. Един дава пожертвование за хиляди шекели, а друг — за един шекел, който може би, не му е било лесно да отдели за тази цел от бюджета си, в сравнение с другия, който е дал хиляда. Обаче пред Б-г те са равни.
Това е също справедливо и по отношение на изучаването на Тора. Един схваща мигновено, друг – бавно. Първият е изучил за едно и също време повече, а втория – по-малко. Един има възможността да учи Тора цял ден, а друг е зает с работа и трудно намира час-два за учене. Но Б-г отчита и способностите, и възможностите, и намеренията – Той отчита всичко.

Всъщност, миризмата от горяща плът не би могла да се нарече благоухание. Но на Всевишния му е приятно, че човек изпълнява закон, непонятен за него, вярвайки че такова е желанието на Твореца.

Раби Яаков Исраел Каневски, известен под името Стайплер, прави любопитна забележка: известно е, че жертвата ола  може да бъде принесена не като задължителна мицва – заповед? И отговаря: тези мицвот са призовани да пробуждат в сърцето на човек любов към Създателя. Точно за това Тора дава заповеди, изпълнението, на които е обусловено от желанието на човек. може да се принесе не като задължителна, а просто по желание на сърцето. В какво се състои смисълът на такава заповед? Ако Б-г иска, да му принасяме жертви, нека точно да ни задължи, а ако няма такова задължение, то защо има такава мицва – заповед? И отговаря: тези мицвот са призовани да събуждат в сърцето на човек любов към Създателя. Именно поради това Тора дава заповеди, изпълнението на които е обусловено от желанието на човек.

Един евреин е склонен да прави добро на хората, за друг е свойствено особена съсредоченост в молитвата, трети посвещава всяка свободна минута за изучаване на Тора. Благодарение на своите склонности, всеки понякога прави повече от това, което е длъжен. Така в тях се пробужда любовта към Б-г.

Главата завършва с описание на церемонията и жертвоприношението, което Моше е подготвил за Аарон и неговите синове, за предстоящото им служене в Храма.

Действията, които Тора предписва да се извършват със съдовете, явно не са свързани с хигиената. Иначе защо ще се налага да се разбиват на парченца глинените съдове? За чистота съдовете могат и да се измият. Действието, за което става дума се нарича кашероване.

До сега в Тора, от законите за храненето срещнахме само забраната за употреба в храната на части от живо (глава “Ноах” от книгата “Бирейшит”) и за смесването на местното с млечното (глава “Мишпатим” на книга “Шмот”), а така също и забраната за кръв и сланина в главата “Ваикра” и в тази глава — “Цав”. Изпреварвам детайлният разговор за кашерната храна (той ще започне в следващата глава — “Шмини”), в началото Тора говори за кашерност на съдовете.

На вас разбира се ви е известно, че съществува физическото явление – дифузия, проникване на частици от едно тяло в друго. Както и да измиваме съдовете, някои частици от храна проникват в стените им и не могат да се измият. Ако използваме при готвене съдове, в които преди това е било варено нещо забранено по законите на Тора, то частици от забранената храна се отделят от стената на съда и се присъединяват към това, което се готви сега. Това прави храната некашерна.

В приведения по-горе стих се посочва, как да се избегне това, т.е. как да се откашерят съдовете. Но защо става дума за това във връзка с жертвоприношенията? Та нали е очевидно, че за жертви са принасяни кашерни животни и убиването им се е осъществявало по всички правила. Работата е там, че месото на жертвите е разрешено за храна само до определен срок. След този срок то става некашерно. Съответно и съдовете губят своята кашерност, защото в стените им са проникнали негови частички.
Подават се на кашерване само металните и дървени съдове.

Как посочва това Тора? В стиха е казано: глиненият съд – трябва да се счупи, а медният – да се измие с вода. В стените на глинените съдове частиците проникват толкова дълбоко, че не е възможно да бъдат извлечени от там. Когато става дума за домакинството, а не за Храма не е задължително те да бъдат разбивани, но не трябва да се използват за готвене и съхраняване на храна. Медните съдове – а това се отнася и за всички метални съдове – могат да бъдат откашерени. В Петокнижието не се говори за кашерване на дървената посуда, за тяхното кашерване става дума в Устната Тора.

В Талмуда съществува интересно правило: “При условията, при които частиците са се всмукнали, при същите условия те излизат навън”. На иврит това правило звучи така: ке боло — ках полто (“както поглъща, така изхвърля”).

Съдове, в които е била варена некашерна храна, може да се очистят (но не по-рано от едно денонощие след варенето) с помощта на кипяща вода. Съдът се налива догоре с вода и тя се довежда до кипене. Когато водата закипи и започне да прелива от края, съдът вече е откашерен. Обикновено водата частично се изпарява и затова не се разплисква. За да може тя все пак да се разплиска се нагрява камък или къс метал и се поставя в кипящата вода. Сега можете да бъдете сигурен, че кипящата вода е очистила целият съд.

Ако некашерна храна не е варена, а сте пържили или пекли, например в тава или тиган, - този предмет трябва да се измие и почисти, като се загрее до червено. След това може да се използва.

Стъклените съдове могат да се кашерват само при условие, че не са използвани за гореща храна и само в краен случай, ако нямате никаква възможност, да се сдобиете с друг съд. Това се прави така: съдът се напълва с вода, след не по-малко от едно денонощие се излива и се налива със свежа вода. След това действие съдът е откашерен.

Може да се кашерват и така. Напълва се с вода голяма кашерна тенджера или гърне, водата трябва да се загрее до кипене и в нея да се постави метална тенджера с по-малки размери. Лъжиците, ножовете, вилиците и дървените съдове също се кашерват по този начин. След това се изваждат, промиват се със студена вода и всичко вече е откашервано.

През годината, когато пиша тази глава, Пурим се пада през седмицата, когато се чете главата „Цав”. Поиска ми се да поговоря с моите читатели за този празник и да споделя с тях спомените си за един Пурим. Те са ми много скъпи и за това реших да ги съхраня в тази книга.

Не са прави тези, които смятат, че чудесата са се случвали с народа ни само в древността. Те се случват и днес, но ние потънали в ежедневните си грижи и навици намираме за всичко естествени обяснения и не винаги ги забелязваме и признаваме.
Началото на петдесет и трета година. Страшните дни на януари. Сталин даде сигнал за „окончателно решаване на еврейският въпрос” в СССР: в централния печат едновременно се появиха съобщения на ТАСС за „Арест на групата на лекарите-вредители” и статията „Убийци в бели престилки”. И както някога по времето на Аман, ужасът пред неминуемото изтребление се вселил в сърцата на евреите.
Много ми се иска хората, които може би никога не са виждали това съобщение и на които вероятно никога няма да им се наложи да се ровят в архивите, да се запознаят с този чудовищен документ. Предлагам го тук целият.

Преди известно време от органите на Държавната безопасност беше разкрита терористична група от лекари, която си е поставила за цел, чрез вредителско лекуване да съкрати живота на активни деятели на Съветския Съюз.

Участници в тази терористична група се оказват: проф. ВОВСИ М.С., лекар-терапевт; проф. ВИНОГРАДОВ В.Н., лекар-терапевт; проф. КОГАН М.Б., лекар-терапевт; проф. КОГАН Б.Б., лекар-терапевт; проф. ЕГОРОВ П.И., лекар-терапевт; проф. ФЕЛДМАН А.И., лекар-оториноларинголог; проф. ЕТИНГЕР Я.Г., лекар-терапевт; проф. ГРИНШТЕЙН А.М., лекар-невропатолог; МАЙОРОВ Г.И., лекар-терапевт. От документалните данни, заключенията на медицинските експерти и признанията на арестуваните е установено, че престъпниците са скрити врагове на народа и като такива са осъществявали вредителско лечение на болни и са рушили здравето им.
Следствието установи, че участниците в терористичната група, използват положението си на лекари и са злоупотребявали с доверието на болните, преднамерено злодейски са рушили здравето на последните, умишлено са игнорирали данните от обективното обследване на болните, поставя ли са им неправилни диагнози, които не са съответствали на действителния характер на заболяването, а след това с неправилно лечение са ги убивали.

Престъпниците са си признали, че са се възползвали от болестта на другаря А. А. Жданов и неправилно са диагностицирали заболяването му, скривайки че той има инфаркт на миокарда и са му назначили противопоказан за това тежко заболяване режим и с това са убили другаря А. А. Жданов. От следствието е установено, че престъпниците също са съкратили живота на другаря А. С. Щербаков, като вероятно са използвали при лечението му силно действащи лекарствени средства, наложили му пагубен режим, като са се стремили да съкратят живота на съветски ръководни военни кадри, за да ги изведат от строя и да отслабят отбраната на страната. Те се стараели да извадят от строя маршал Василевски А. М., маршал Говоров Л. А., маршал Конев И. С., армейски генерал Штеменко С. М., адмирал Левченко Г. И. и други, но арестуването им проваля техните злодейски планове и на престъпниците не им се отдава да постигнат своята цел.

Установено е, че всички лекари-убийци, станали изверги на човешкия род, потъпкали свещеното знаме на науката и осквернили честа на дейците на науката, - са станали наемни агенти на чуждестранните разузнавания.

Мнозинството от участниците в терористичната група (Вовси М.М., Коган Б.Б., Фелдман А.И., Гринштейн А.М., Етингер Я.Е. и др.) са били свързани с международната еврейска буржоазно-националистическа организация „Джойнт”, създадена от американското разузнаване, под предлог да се оказва материална помощ на евреите в другите страни. На практика тази организация провежда под ръководството на американското разузнаване широка шпионска, терористична и други подривни дейности в редица страни в това число и в Съветският Съюз.

Веднага след появата на зловещата статия за „лекарите-убийци” започнаха да уволняват евреи от отговорни длъжности. Спомням си, че в Казан имаше институт за усъвършенстване на лекари за трите съседни автономни републики – Татария, Чувашия, Молдова, - там от двадесет и пет професора-евреи уволниха двадесет и четири. Под най-различни предлози, включително и за „лоша подготовка на кадрите”...

Във вестниците всеки ден се появяваха невероятни фейлетони с детективски сюжети, написани много талантливо: изведнъж се оказваше, че някакъв инженер, рационализатор и изобретател, донесъл на страната големи ползи - е ловко замаскирал се английски шпионин, - „Предателят Антонов (Финкелштейн) е изправен пред съда и получи заслужена присъда”; или се изясняваше, че известен професор, награждаван многократно за своите открития, тайно е отравял с отрова хора и животни: „Врагът на народа Владимиров (Кац) е отстранен от работа и го очаква достойно възмездие”.

Ако самият аз не бях евреин, може би бих повярвал на подобни обвинения: много факти, имена, улики, а главното – всички... си признавали! Ние разбирахме, че обвиненията може да бъдат изфабрикувани, но не чак толкова!

В изправително-трудовата колония, където се намирах тогава един затворник-евреин ме попита: “Ицхак, защо професорите-евреи са направили такава гадост?” Аз му казах, че всичко това е лъжа. Той се възмути: „Всичко бих ти повярвам, но не само това, че всичко е фалшификация!”

По цялата територия на лагера на опънати по диагонал въжета окачиха цветни рисунки. Лекари в бели престилки с професорски брадички, които здраво държаха бебета. Лее се кръв. Отдолу текст: „Лекари-убийци”. Когато аз се оказвах близко до тези „художества”, непременно ми подвикваха: „Е, Абраш, какво правят твоите лекари с нашите деца?”

Понякога при затворниците идваха роднини на свиждане – обикновени хора от селищата покрай Казан. Спомням си как една симпатична шестнадесет годишна девойка разказваше на брат си, че техният районен детски лекар-еврейка се обесила след, като умрели тридесет и пет деца, на които тя направила инжекции. Едно момченце, когато посети брат си и между другото съобщи, че са хванали шестима инженери-евреи при опит да взривят завода за селскостопански машини. Когато аз се опитах да изразя съмненията си, всички се хвърлиха върху мен: „Нима тези хора ще почнат да си измислят?”

Чувстваше се, че жителите на селищата са готови да разкъсат на парчета „враговете на народа”. Случваше в лагера някой евреин да се приближи до друг евреин и веднага се раздаваше глас: „А, ето ги ‘Джойнтите’ вече са в пълен състав”. А за „Джойнтите” – Обществото за оказване на помощ на нуждаещите се евреи – какво ли не се съобщаваше: казваха, че и колорадския бръмбар са докарали в Съветския Съюз заедно с помощите и вербували шпиони и диверсанти...

Носеха се упорити слухове, които след това се потвърдиха, че се подготвя изселване на всички евреи: една част във Верхоянския край, където температурата пада до минус шестдесет градуса по Целзий, а друга част на Далечния Изток. Във всички учредения вече бяха създадени лични дела на евреите. Очакваха ги специално построени бараки. В ООН даже постъпи въпрос към Вишински, защо се строят бараки, но той така и не отговори. Било е запланирано по време на пътя, по спирките да се дава възможност на народа да „отмъсти на враговете”. Предполагало се е, че до местоназначението ще достигнат примерно половината от тях, а останалите ще бъдат унищожени по пътя. Един евреин ми разказа, бившият полковник Лебедев, който живее днес в Йерусалим, че му се е наложило да се застъпва за квартири за военнослужещи във Вилнюс. В градския съвет, не знаейки, че той е евреин му казали, че скоро ще се освободят много квартири, защото нежелателните елементи ще бъдат изселени. Той видял готовите за отпращане ешелони за тези „нежелателните елементи”. Евреите чувствали: готви се нещо страшно...

Яков Айзенщат, известен московски адвокат, в книгата си “За подготовката от Сталин на геноцида на евреите” (Йерусалим, 1994), позовавайки се на обективни документални сведения, предоставени му от Н. Н. Поляков, бивш сътрудник на органите на държавна безопасност и апарата на ЦК на КПСС (преди смъртта си Поляков, който боледувал дълго и тежко, решава да разкаже за известните му факти), той пише: “Решението за пълна депортация на съветските евреи е било взето от Сталин в края 40-те и началото на 50-те години. За да се ръководи тази акция е била създадена комисия за депортация, подчинена лично на Сталин. За председател на комисията по депортацията Сталин назначава М.А. Суслов, а за секретар — Н.Н. Поляков. За настаняване на депортираните в Биробиджан и други места, ускорено се строяли барачни комплекси подобни на тези в концлагерите, а съответните територии се разделяли на закрити и секретни зони. Едновременно с това по цялата страна се създавали списъци (от отделите по кадри – по месторабота, а домоуправителите – по местожителство) на всички лица с еврейска националност, за да не се пропусне никой. Имало два вида списъци – на чистокръвните евреи и на полукръвните. Депортацията е трябвало да се осъществи на два етапа – чистокръвните - в първия етап, полукръвните – на втория...”

Всички железопътни пътища били приведени в готовност...

Вече е било определено, кой ще загине от „народния гняв”, на кого ще се паднат колекциите на евреите-колекционери и кого очаквали освобождаващите се квартири...
Бившият председател на Съвета на Министрите на СССР, Н. А. Булганин потвърдил, че съдебният процес срещу лекарите трябва да завърши със смъртни присъди, били готови и документите за интерниране в Сибир и в Далечния Изток на всички евреи.
Съдът срещу „лекарите-убийци” е бил назначен за шести март. Обвиняемите си признали и обвиненията са доказани. Лекарите ще ги обесят на Червеният площад. Населението бурно ще изрази своето възмущение и машината за изселване на евреите ще заработи. И изведнъж Сталин умира на пети март! Новите ръководители на СССР не знаят как да постъпят и някъде след две-три седмици за пръв път в своята история, комунистическата партия на СССР признава, че е допуснала грешка!

Спомням си тези дни. Празникът Пурим се падна на двадесет и осми февруари петдесет и трета година; това беше събота вечерта. Аз събрах, когото можах и вечерта след проверката, в седем часа започнах да преразказвам със свои думи на евреите затворници свитъкът Естер. Хората слушаха внимателно за Мордехай и Аман, Ахашверош и Естер. Аз говорих за това, че евреите са се задължили да помнят и отбелязват Пурим, като голям празник, че тези дни няма да се забравят никога, споменът за тях ще бъде жив във всички поколения, че Вс-вишният пази Своя народ.

— Не бързай да се оплакваш, - отговорих му аз. – Разбира се положението ни е много тежко, но Аман също е успял да разпрати заповедта за унищожаване на евреите в сто двадесет и седем области.

— Как можеш да сравняваш! Та кой е тоя Аман, та това е Сталин! Всичко, което Сталин е замислял е ставало. Милиони хора е погубил, но провел колективизацията, всички мъже на Русия успя да превърне в роби. А през тридесет и седма, какво направи? Унищожи най-талантливите и предани комунисти, религиозните деятели, равините или просто невини хора, които не знаеха нищо за политиката, - около осемнадесет милиона. Войната спечели, а след войната, колко хора изсели! Кримските татари например...

Аз отговорих:

— Със селяните се получи, с татарите се получи, но с евреите няма да се получи. Всичко е в ръцете на Вс-вишния: не дреме и не спи Пазителят на Исраел”. Сталин не е нищо повече от човек — басар веДам!

— Но той е здрав, като желязо, въпреки, че вече е на седемдесет и три!

— Ние не знаем, какво ще се случи с басар веДам след половин час.

Айзик Миронович плю и си тръгна. На сутринта той ме е търсил по целия лагер.

— Слушай, Ицхак, ти добре го каза: “Не знаем, какво ще стане с басар веДам след половин час”.

Един волнонаемен инженер слушал по немското радио, че през нощта на двадесет и осми февруари на първи март в осем часа и двадесет и три минути Сталин получил кръвоизлив в мозъка и загубил говора си. Лекарите казват, че той вече е близко до смъртта. А пуримската история ти завърши да разказваш в осем без десет, точно половин час преди това! Аз никога няма да забравя това!

Той действително не е забравил. След всички неприятности Айзик дошъл в Исраел и се заселил в Наария. Срещнахме се случайно в Йерусалим и той ми разказа, как са му предложили да работи на такова място, където трябвало да се нарушава съботата. Айзик въпреки щедрите предложения се отказал.

В момента, в който чух, че Сталин е заболял тежко, веднага започнах да чета псалми, за да може по-скоро да му дойде края. Аз ги четох три дни подред денем и нощем и престанах, когато научих, че злодеят вече не е сред живите.

И още няколко думи за възмездието. На пети март официално обявиха за смъртта на Сталин. На погребението му дойде президентът на Чехословакия Клемент Готвалд, който преди това разстрелял по делото на Рудолф Слански (Генералният секретар на ЦК на Компартията на Чехословакия) единадесет човека, сред които били много големи държавни дейци: министъра на вътрешните работи, министъра на външната търговия и други. Те били обвинени за това, че са пуснали в Исраел сто хиляди евреи. Готвалд скоропостижно починал точно в деня на пристигането си, по официалната версия – от възпаление на белите дробове и бил погребан едновременно със Сталин. През тези дни всички мои приятели даже невярващите, които са спорили някога с мен дойдоха и ми стиснаха ръка: “Ицхак, ти си прав. Има Б-г. Всичко, което се случи не може да бъде обяснено по друг начин, освен като наказание, изпратено от Него. Това и за слепия вече е видно. Между другото сред тях имаше всякакви хора: някой сътрудничил на Ленин през деветнадесета година, някой закривал синагоги във Витебск през двадесет и трета, двама дълго работили в НКВД в Киев и Минск, един „в името на революцията” изпратил зад решетките собствените си родители...

Седем дни — от двадесет и трети до двадесет и девети адар Аарон и неговите синове се готвили за служенето в Храма. През всичките тези седем дни те били молещи се, а Моше – свещенослужител. Самият той обличал на Аарон и на синовете му полагащите се дрехи, сам без ничия помощ принасял всичките жертвите, необходими съгласно закона за освещаване на Храма и коените, ежедневно развръщал и събирал Мишкана, чистил от пепелта жертвеника.

В главата “Тцав” на книгата “Шмот” вече стана дума за тези седем дни на освещаване. Но там ставаше дума за заповедта, а в нашата глава вече става дума за изпълнението на тази заповед.

Седем дни Аарон и синовете му усвоявали урока за свещенослуженето, който им давал Моше, отново и отново премисляли своя живот, ежедневно принасяли жертви за извършваните от тях грехове (хатат) и за неизвършените добри дела (ола) и благодарствени жертви за това, че са удостоени да служат в Храма.
На осмият ден – денят в който се открива Храмът – те започнали самостоятелното си служене.