Литература «Записки на ловеца»



Дата04.01.2018
Размер45.48 Kb.

© Списание „Прозорец”3/11

ИЗСТРАДАНО: ТЪРЖЕСТВО НА ЧОВЕЧНОСТТА

Арх. Йоан С.-Франциски
През 1852 г. е издадена една от най-забележителните книги в руската литература «Записки на ловеца» от И.С. Тургенев. Разказите, публикувани преди това поотделно, са били събрани и вероятно за първи път в руската история пред света с голяма яснота се е разкрил образът на руския селянин, обикновения руски човек.

Сигурно нито един от Тургеневите образи не е оставил такава следа в световната литература, както образът на Луша - Лукерия от разказа «Живи мощи». Основното в този разказ е откровението на душата или тържеството на безсмъртното в тленното, тържеството на човечността у човека.

Безнадеждно болното момиче Лукерия лежи почти обездвижена в малка селска барака, в която прибират кошерите през зимата. Там случайно я намира Тургенев. Той познава Лукерия като хубавица, годеница на един мъж. Но преди самата сватба тя пада и се уврежда. Лекарите не могат да помогнат. И така я занасят в бараката. Тялото на Лукерия е толкова изсъхнало и потъмняло, че в селото я наричат «живи мощи». Сякаш е трябвало и съзнанието й да се определи от това битие, по същия начин да почернее и изсъхне, ако мислим материалистически... Но става обратното, както нерядко се случва като опровержение на материалистическата философия, според която материалното битие винаги определя съзнанието на човека. Това особено се отнася за жените. Тяхното велико и свято търпение е проверено с векове. Тялото на Лукерия почернява, а душата й просветлява и придобива особена чувствителност във възприемането на света и правдата на висшето, надсветовно битие...

Тургенев е поразен от това, което е видял: «Възможно ли е? Тази мумия да е Лукерия - първата красавица от цялата ни прислуга, висока, бяла, румена, засмяна, танцьорка, певица!»... Седма година лежи Лукерия – през лятото в тази барачка, а като стане студено, я отнасят в стаичката до банята.

- А кой се грижи за теб? Кой те гледа?

- И тук има добри хора - отвръща Лукерия. – Не ме изоставят. Пък и грижите не са много. За ядене смятай, че не ям нищо, а вода – ето я, в чашата: винаги има на разположение чиста, изворна вода. До чашата мога да стигна сама: едната ръка все още действа...

- Не ти ли е мъчно, не те ли е страх, бедната ми Лукерия?

- А какво да правя?.. . Отначало много тъжно беше, после свикнах. Нищо, има хора, на които им е още по-зле.

Тургенев е потресен, когато разбира, че тя мисли за онези, КОИТО СА ПО-ЗЛЕ от нея. Обикновено хората мислят за онези, които са по-добре от тях, и се измъчват от ропот, завист... Но ето, живее Лукерия - човек, материално по-беден и по-нещастен от всички бедняци на света. Но душата й не се е изпълнила със зло. Не проклина, а благославя творението.

- Другите и подслон нямат - обяснява Лукерия, - някои са слепи и глухи. А аз, слава на Бога, виждам прекрасно и чувам всичко. И всяка миризма усещам, дори най-слабата! Елдата цъфти в полето или липата в градината – не е нужно да ми го казва някой: аз първа го разбирам. Стига ветрец да лъхне оттам. Не, защо да разгневявам Бога? Много хора са по-зле. Да вземем някой здрав човек: той много лесно може да съгреши, а мен грехът ме е напуснал. Отец Алексей, свещеникът дойде да ми даде Светото причастие и казва: „Ти нямаш какво да изповядваш, нима в твоето състояние можеш да съгрешиш?” Но аз отвърнах: «А грешните мисли, отче?»...

Лукерия тук е образ на истинска праведница, силен по дух човек. Художникът в този разказ не само е разкрил живота в неговата последна тайна, изобразил е човешката безсмъртна душа, независеща в своята дълбина от нищо външно, от никакви материални или икономически условия.

Лукерия е достигнала онова състояние на цялостност и висша простота на духа, когато човек мисли вече не с рационалния си разсъдък, а с интуицията, с духа, със сърцето на битието си. Това е състояние на сърдечна чистота, което е начало на Божието царство у човека. Лукерия е научила себе си да не мисли, да не си спомня, а само да съзерцава живота.

- Невинаги мога да спя. Макар че нямам силни болки, самата вътрешност ме боли тъпо и костите също - не ми дава да спя както трябва. Така си лежа, лежа и не мисля. Усещам, че съм жива, дишам и цялата съм тук. Гледам, слушам. Пчелите в пчелина жужат; гълъб кацне на покрива и загука, кокошчица квачка влезе с пиленцата да покълве трошички, врабче влети или пеперуда – много ми е приятно. А през зимата, макар че е тъмно, имам какво да слушам: щурец зацвърчи или мишка някъде заскрибуца... И така е добре: не мислиш! А иначе аз казвам молитви - продължава тя след кратка почивка. - Само че не ги знам много тези молитви. А и защо да отегчавам Господ Бог? За какво мога да Го моля? Той по-добре знае какво ми трябва. Прати ми кръст, значи ме обича...

Тургенев слуша Лукерия в някакво вцепенение. В отговор на неговото предложение да я отведе в градската болница тя започва да го моли да я оставят на мира.

- Там повече ще се мъча... Няма да ми повярвате: понякога сякаш съм сама и освен мен няма никой в целия свят... И като че ли нещо ме осенява... Понесе ме размишление... дори е удивително!.. .

Това, което Лукерия разкрива тук, е област от религиозното познание.

- Не можеш да го кажеш, нито да го обясниш. А и се забравя после. Дойде, сякаш облаче се излее, стане така свежо, хубаво, а какво е било – не можеш да разбереш! Само че ми се струва: ако имаше около мен хора, нямаше да има нищо такова и нищо нямаше да почувствам освен едно нещастие.

Лукерия разказва на Тургенев своите дълбоко символични сънища, отразяващи прозрачността на душата й, приближила прага на вечността.

Веднъж тя е видяла своята смърт като странница - този образ е имал особено, «постно» лице – строго и отблъскващо.

- ...А тя изведнъж се извърта и - направо към мен. Спира и гледа... Питам я: «Коя си ти?» А тя отвръща: «Твоята смърт.» Трябваше да се изплаша, а аз, напротив, се зарадвах! И тази жена, моята смърт, ми казва: «Жал ми е за теб, Лукерия, но не мога да те взема със себе си. Сбогом!» Господи! Как ми стана мъчно! А смъртта ми се обърна към мен и взе да ми се кара... Разбирам, че ми определя час, но така неясно, непонятно... След Петровден – казва.

След няколко седмици Тургенев разбира, че Лукерия е починала. Смъртта е дошла да я прибере «след Петровден». Хората разказват, че в деня на смъртта си тя все чувала камбанен звън, макар че от Алексеевка до църквата има повече от пет километра, а и денят бил делничен. Впрочем Лукерия казвала, че звънът идва не от църквата, а «от горе». Вероятно не е посмяла да каже: «От небето.»

Разказът «Живи мощи», който е влязъл в съкровищницата на световната литература, разкрива ярко една от основните истини на християнството: смиреността на човешкия дух не е слабост, а е необикновена сила... Древният езически свят не е знаел тази истина. И съвременният материализъм, който отхвърля Бога и обожествява горделивия, тщеславен, празен човек, също не познава тази истина. Само с религиозна или истински художествена интуиция човек е способен да види тази истина на висшата човечност, както я е видял Тургенев в лицето на много търпеливата руска жена.





База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница