Луций аней сенека едип режисьорска експликация

Луций Аней Сенека, наречен философа, е роден 4г. пр.н.е. в град Кордуба (днешна Кордова), голям център на тогавашна Испания, която била римска провинция. По-късно се премества в Рим, където баща му открива школа по риторика. Сенека започва адвокатска кариера, заема високо обществено положение, като в последните години от царуването на Калигула е придворен.

В началото на царуването на Клавдий, Сенека е уличен в любовна връзка с по-малката сестра на Калигула Юлия Ливила и е изгонен от двореца. Той напуска адвокатството и се ограничава с управлението на своите имения, отдавайки се на философски занимания.

През 41г. Сенека е изпратен в изгнание на о.Корсика по обвинение в подкрепа на републиканските идеи.

След 8 години изгнанничество той се завръща в Рим. Втората жена на Клавдий Агрипина отменя заточението му и го определя за възпитател на своя единадесет годишен син Нерон.

След 5г. през 54 г. император става 17 годишния Нерон, който дава на Сенека длъжността Претор.

След 58г. Нерон започва да изпада в крайности в своето управление и след пожара в Рим през 64г. Сенека напуска политиката и отново се отдава изцяло на своите философски занимания.

През 65г. Сенека е обвинен от Нерон в заговор и е осъден на смърт, като с оглед на предишните му заслуги му позволяват да се самоубие.

Епохата , в която живее и твори Сенека е белязана от царуването на трима владетели – Калигула, Клавдий, Нерон. Само споменаването на тези три имена, като че ли е достатъчно, за да си представим специфичната атмосфера на това време. Именно с тяхното управление сегашните изследователи на Римската империя обозначават началото на края на най-могъщата държава в историята на цивилизацията. Желанието на Калигула да разруши света, болестта на Клвадий и лудостта на Нерон, които са били старателно описвани от тогавашните историци и поети, дават ясна представа за болния дух на тази епоха.

Постоянна война, която се водила в двора на императора имала и своето отражение в останалите слоеве на обществото. Тя допълнително изсмуквала запасите и отежнявала икономическата обстановка в империята. Това довело до масово обедняване на населението. Появили се епидемии, които според Тацит унищожавали цели градове. Недоволството сред населението растяло и прераствало във бунтове, каквито имало най-вече при управлението на Клавдий и Нерон.

Творчеството на Сенека като философ и драматург е белязано от епохата, в която живее и от съдбата му. Редуването на възходи, падения и разочарования са се отразили трайно на неговия възглед за света. Заточения, обвинения, заговори и самоубийство това е най-краткият начин да опиша живота му. И в целия този хаос Сенека написва повече от 150 кратки и по-дълги творби, сред които писма, наставления, поеми, пиеси, трактати и диалози.

Може би най-точното определение за същността на неговото творчество дава самият той в един от своите диалози “За провидението” – “Защо добродетелните хора ги застигат нещатия, щом съществува провидение?”. Цялата съдба на Сенека и цялото му творчество са насочени към отговорът на този въпрос, или по-скоро на въпроса ”Как да понесем страданието?” Този проблем е нишката, която преминава през всичките му творби, в различните негови аспекти: – взаимоотношенията между хората (“За благодеянията”,”За снизходителността”); виновникът за страданието (“За Провидението”); жестокостта, произтичаща от страданието (“За гнева”); за преодоляването на страданието (“За щастливия живот”); за страха от страданието (“За краткостта на живота”) и др.
Именно безсилието на човека пред страданието е проблемът на хората според Сенека. “Недъг, в който обвиняваме боговете е това, че нямаме смелост да изпитаме себе си и да преборим нещастието”(“Нравствени писма до Луцилий”,III,16)
Страхът е и истинската причина за нещастията според него. Всичко, което ни се случва е спуснато от Провидението, а това дали то е нещастие или просто изпитание зависи от нас, от това, до колко сме способни да го преодолеем. Само най-добрите преминават трудностите и оцеляват и само те са достойни за пример. За това и както Сенека сам казва - “Аз поемам защитата на боговете.”(“За Провидението”) .
”Защо все пак позволява бог зло да сполита добродетелните? Защото ги обича. Защото чрез нещастията той ги калява и ги подготвя за себе си. Линее добродетелта без противник. Величината и силата й се проявяват тогава, когато тя показва доколко е способна да понася. Важно е не какво понасяш, а как го понасяш.”(“За Провидението”,I,4)
Творчеството на Сенека е белязано с учението на стоицизма. Според него човек трябва цял живот да се учи да понася, да побеждава страховете си, да се посвещава на себе си и да се развива. Това е единствения начин да се обикнеш. “Щастието е в преодоляването на нещастието, застояло щастие не съществува.”(“За щастливия живот” III,6).

“ЕДИП”

Пиесата “ЕДИП” е написана между 46-48г. към края на изгнанието на Сенека на о.Корсика. Като хронология тя следва диалозите “За Провидението”,”За краткостта на живота”, “За гнева” и “За щастливия живот”. Това до известна степен определя и нейното място в творчеството на Сенека. Основни са философските проблеми за “страданието” и “страха”, които Сенека обединява в едно. Според него страхът прави от трудността нещастие и поради това страдаме. В диалога си “За краткостта на живота” Сенека така отговаря на Луцилий на въпроса, “защо страдаме, че животът е кратък?” – “От всичко се страхуваме като смъртни, за всичко копнеем като безсмъртни. Животът не е кратък ако го използваме, за да живеем, а не го прахосваме в страх, че ще умрем. Няма изкуство, което да е тъй чуждо на човека, както изкуството да се живее: нищо не се учи по-трудно. Как да живеем се учим цял живот, а още нещо, което може би повече ще те учуди: цял живот трябва да се учим как да умрем.”

Така Сенека обяснява страданието и мъките ни, неспособността ни да бъдем щастливи – с нашите страхове. Страхуваме се от всичко – да не ни ограбят, нападнат, убият, намразят, злепоставят, оклеветят, изолират, изоставят. Боим се от самотата, празнотата, чуждите и своите грешки – но най-много от самите себе си – от присъщите ни склонности и недостатъци, от всичко това, което ни прави различни. Животът ни се е превърнал в една постоянна мания за сигурност. А колко по-лесно би било ако това, кото се готвят да ни вземат ние сме готови да дадем. Нима ще е страшно да бъдем изгонени, когато сами можем да си тръгнем, нима ще ни е страх да умрем, ако сами сме готови за смъртта. Но нашата същност е различна. Плашим се от всичко, което не ни е подвластно, макар, че ще е по-лесно ако просто го приемем и сме готови за него. Предпочитаме всичките ни дни да си приличат, отколкото да понесем нещо ново.
Този наш страх ни убива малко по малко, губим идентичността си. Човек става личност тогава, когато се бори, когато дори и паднал на колене е готов да продължи. Ставаме подвластни на страха, докато не приемем това, от което се плашим. Докато не се приемем такива каквито сме с всичките ни пороци и грешки и не се изправим срещу страховете си. Докато не се срещнем със самите себе си.
Тази “среща” е в основата на творчеството на Сенека, тя е и в основата на пиесата “Едип”. Възможноста да понесем страданието, чрез познанието за това “кои сме?” Преборвайки се със трудностите да изпитаме себе си и да открием какво можем, до къде стигат силите ни.

Структура и сюжет

Структурата и сюжета на пиесата “Едип” са взети от пиесата на Софокъл “Едип цар”. Като Сенека умишлено е кръстил своята пиеса само “Едип” като причината за това е факта, че Сенека изследва и предлага тази история като общочовешка, докато Софокъл търси и нейната светоустройствена и социална страна. В отърсването от социалната страна на нещата се състои и променената роля на Хора. При Софокъл Хорът се намесва в действието и изразява позицията на народа, докато ролята на Хора при Сенека е да изразява неговата лична философска позиция като също така изразява пряката намеса на боговете и служи за въвеждане на действащите лица. Поради тази причина в повечето случии партиите на хора в пиесата “Едип” звучат откровено дидактично. Структурата на “Едип” е проста, директно водеща към финала, в която всичко е подредено около Едип.

В композицията , която направих се опитах допълнително да стегна и изчистя фабулата на пиесата, като центрирам събитията изцяло около Едип. Като епизодите и персонажите, които не разкриват нови обстоятелства около съдбата му, като например Йокаста, която по-скоро споделя съдбата на Едип, не намериха място в моя вариант. Същото се отнася до всички партии на хора, в които той не се намесва в действието.

По този начин се опитах да изградя един вариант на пиесата, в който

всяка сцена носи ново познание и ново обстоятелство. Всеки персонаж осветлява различна част от миналото на Едип. Така Едип разбира от Креон, че е виновен за чумата в Тива, от слугата – че е убиец на Лай, от Стареца – че Полиб и Меропа не са му родители, от Форбас – че е син на Йокаста и Лай.

Този страх е моторът на действието в пиесата. Не случайно тя започва с чумата, която опустошава Тива. Тя е обстоятелството, което отприщва страховете на героите. Ситуацията “чума” създава специфичния образ на пиесата. Страхът от близката смърт обединява героите срещу общия враг. Надвисналата опасност ги принуждава да стигнат до край в разкриването на причината за чумата. Изправени срещу нея те се сблъскват със страховете си. Именно там се завързва сложният възел на техните взаимоотношения(определен от тайната, миналото им, личното съперничество и общия враг), който като някакъв зловещ заговор се заплита, за да може Едип да срещне себе си и истината за своето минало. Изпаднал в ситуацията да се отбранява Едип малко по малко се превръща в убиец - предсказанието се сбъдва точно в момента, в който той е готов да убие Форбас.

През призмата на този заговор искам да пресъздам историята на Едип. През тази предопределеност, в която Сенека затваря героите си, за да изследва тяхната боеспособност и готовност да се борят за това което са. Способността на човека да открие себе си в един омагьосан кръг, където всичко е обречено да бъде срещу тебе. Където можеш да изгубиш всичко, но да намериш себе си.


Едип

Едип е този, около когото е построена цялата история. Обстоятелството, през призмата на което той възприема всичко случващо се около него е предсказанието. То е причината Едип да напусне Коринт, то е и причината, поради която не може да се върне, когато Старецът го кани. Страхът от сбъдване на предсказанието се превръща и в причина той да разбере истината за себе си. През призмата на този страх той общува и с околните и с боговете.

Интересна е силата на това предсказание. Фактът, че заради него той избягва от Коринт означава, че той допуска, че предсказанието ще се случи щом е предречено, или по-скоро предчувства неговото сбъдване. Това постоянно предчувствие се засилва допълнително от чумата, върлуваща из Тива. Предчувствието преминава в чувство за вина. Едип се чувства виновен за това, което му е предречено да направи, без да има съзнанието, че то се е случило.

Невъзможността му да сглоби мозайката и да открие причините за чумата, засилват чувството за вина, което той преодолява, търсейки виновния. Колкото повече се приближава към него, толкова повече опасността става реална и истинска. От предчувствие неговият страх се превръща в заплаха и го повлича след себе си. Той вече е готов на всичко, за да стигне до края, за да разбере истината за своето минало.

Креон е този, който трябва да наследи Лай на трона след неговото убийство. Той е този, който трябва да издири убиеца на Лай. Пристигането на Едип, обаче, обърква нещата. Едип унищожава Сфинкса и заема неговото място на трона. Това обстоятелство плюс надвисналата смъртна заплаха определя както поведението, така и взаимоотношенията на Креон спрямо Едип.

Старец от Коринт и Форбас са обединени от общо събитие в миналото – предаването на Едип. Тяхното поведение е резултат на това обстоятелство. Тайната за тяхната среща, връчването на Едип от страна на Форбас на Стареца от Коринт и клетвата, че никой от тях не бива да разказва за случилото се определя тяхното поведение. Това е причината, поради която Едип е принуден да стигне до сила и жестокост , за да открие истината за миналото си.

Работата ми с художника на представлението бе изцяло насочена към намирането на средства, с които да изразим ролята на Провидението, затварянето на персонажите в едно пространство, от което не могат да излязат. Тръгнахме от факта, че действието се развива в опустошената от чума Тива. Затова потърсихме начин със средствата достъпни на театъра да открием начин за създаването на такова пространство. Решението, до което стигнахме, бе взаимствано от египетските гробници. Това бе най-близкия образ на това, което според нас представлява Тива по това време. Гробницата – говори за смърт, а нейния египетски вариант, в който гробницата е и храм-подчертава връзката с боговете. Едновременно с това затвореното пространство дава усещането за клоустрофобичност. За да допълним своята идея ние избрахме да използваме маски, които инкрустирани в стените на гробницата, и във висящ таван да създават впечатлението за абсолютна ограниченост, а със своята еднаква форма да напомнят за това, че пред смъртта всички сме еднакви. За нашето решение допринесе и пространството, в което ще бъде играна пиесата - камерната зала на НАТФИЗ. Малкото пространство и близостта на публиката ще помогнат за по-голямото въздействие, а нейния вид на мазе спомага за чувството за каменност и застиналост на пещера.

В костюмите заложихме на призрачността, като нправихме опит да използваме и при тях елемента на маската. Дрехите като символ на общественото положение. Като маска на това кои сме. По този начин се опитваме да намерим израз на загубената същност на човека (неговата идентичност) пред страха от смъртта.
Поради същата причина решихме да използваме и грим, който да заличава характерните особености на лицето. Така възрастта на героите също няма значение. Не е необходимо да имат определена възраст, за да изпълнят своята функция на сцената.

Звук и музика

Първоначално смятах, че звуците, които трябва да присъстват в моя спектакъл са звуците на бурята – на върлуващата чума.В консултациите си с Асен Аврамов относно звука, обаче, стигнах до извода, че това, което е истинска заплаха е тихо, то идва от изневиделица, без да предупреждава за своето съществуване. От друга страна няма нищо по- страшно от тишината, от липсата на всякакъв звук. Именно тази тишина е истинската звукова картина на представлението. Дори движението на актьорите трябва да е тихо, безшумно, призрачно.