Луна Давидова
Изтегляне 0.84 Mb.
|
Луна ДавидоваСофия България
Интервюирал: Атанас Игов м.април 2003 (Касета 1, страна А):
Интервюиращ: Атанас Игов. Здравейте, аз мисля, че в началото е най-добре да започнем с едно родословно дърво. Първоначално, относно произхода на Вашето семейство, знаете ли откъде са дошли предците Ви, с какво са се занимавали и някакви интересни истории или не толкова интересни, нещо за тях. Така, сега, моето семейство, моята фамилия е дошла от Испания през хиляда петстотин, не 1492 година, откриването на Америка кога беше, 1492 година, биват експулсирани от Испания след победата над маврите, защото Испания е била мавританска, завоевание, Изабел и Фернандо са кралят и кралицата на Испания, с един декрет решават да ги експулсират, да ги изгонят от страната за много кратък срок – като си оставят, разбира се, имуществата, имотите, къщите и така нататък, работата и така. И тръгват те – в същото време и Португалия изгонва своите евреи и тръгват – една част отиват към Западна Европа – горе Франция, Германия и така нататък, друга част слиза към Балканския полуостров, ние сме под турско иго, България и Балканския полуостров, а турците ги приемат радушно, защото една голяма част от тях са търговци, хора на наука, хора на занаяти и така нататък. И те идват от Каталония, от Каталуня по моему или така, доколкото знам, нали и се заселват тука на Балканския полуостров, идват в България, тоест в днешна България, Сърбия, Гърция, Турция и където са приети много добре. А те запазват, тази част, която идва насам, към Балканския полуостров, запазват своя език, испански, разбира се, този език и до ден-днешен се ползва от нас, от останалите евреи на Балканския полуостров. Другата част говори един такъв развален ли да кажа, или диалект, на немския език – идиш така наречения, а нашият се нарича – джудео-еспаньол или ладино. Та моето семейство и фамилията ми се казват Каталан, тоест това е доказателството, може би, за идването от Каталуня, от Каталония, Испания. Друг въпрос? Ами, вече конкретно. Нека започнем с дядо Ви и баба Ви по бащина линия. По бащина линия, аз помня дядо си и баба си, м-м-м, дядото се казва Давид Каталан и почина някъде към хиляда деветстотин и петдесета година, петдесета, петдесет и някоя година, малко по-късно и бабата. Но той се, дали да го кажа това, той се оженва повторно. Има от първата си жена, която умира бързо от скоротечна туберкулоза, има три деца, двама сина и една дъщеря, след това се оженва повторно – взима една жена от Истанбул, от която има също две деца – и двете баби мои по бащина линия се наричат Луни, и едната е Луна, и аз се казвам на тяхно име Луна. Той се занимаваше със, най-напред в едно село Казанлъшко, Турия се казва, е имал малка, нещо като бакалничка, като “вся и все” (рус. – бел. инт.), се е продавало там в това малко дюкянче. По-късно те идват в Казанлък и заедно с баща ми, който е най-голям и се казва Буко Давидов Каталан, Буко, първородните синове и дъщери са се наричали Буко и Бука. Буко и Бука – това значи, че те са първородните синове и дъщери. Та моят баща е първороден. Идва тук дядото по бащина линия пак повтарям и ето – едно малко магазинче, в което продаваше платове, прежди, вълни, конци, ей такива. Едно дребно съществование беше. Но същевременно, ма изглежда че се е занимавал в началото и малко с розова вода, с розово масло, с търговия така не много крупна на тези продукти и успява да се замогне малко. Построява си една голяма и много хубава за тогавашните години къща, триетажна, в която живее той, а баща ми със своето си семейство вече живее отделно. Така, по майчина линия, помня също дядото и бабата. Дядото се казваше също Давид по майчина линия, и се занимаваше също с такава дребна търговийка – нещо си имаше, някакво малко магазинче. А за него спомняте ли си горе-долу кога е роден? Аз не си спомням, но той е роден, и бабата и дядото под турско робство. Ние сме, 1878 се освобождава България, някъде към осемстотин и шейсета, ето такова нещо, нали. Умира доста преди Девети септември, значи някъде към 40, 39, 38-39 там някъде. Краят на трийсетте? Краят на трийсетте години. Бабата умира в деня, бабата, която се казваше, Бея, той се казваше Давид, а тя се казваше Бея, тя умира в деня, в който ни изселваха, в който ни изселиха от града, от град Казанлък и я оставихме да бъде там погребана със съседи, така приятели на семейството. Беше много трагична история, но нямаше как. Трябваше да напуснем града. Той се казва също, а едната баба и другата баба – по бащина и по майчина линия – си бяха, разбира се, домакини, които си се грижеха за големите си семейства, които имаха, фамилиите си. И двамата бяха религиозни, но по-религиозен беше бащата на майка ми, тоест дядо ми по майчина линия. Той четеше иврита, нали староеврейския, ходеше на синагога, имаше една малка синагога в моя малък град, ходеше редовно на синагога петък вечер, събота и така нататък, всички празници, събирахме се или при единия, или при другия дядо – цялата фамилия, за да честваме, да речем, Великден или Пасхата или други празници, които имахме – Пурим също. И нито баща ми и майка ми, нито ние бяхме религиозни, не бяхме, даже баща ми беше обявен атеист, нали. Да, обгадúл се човекът и майка ми така. Та той почти не стъпваше в синагогата и не ходеше по всички тези събирания религиозни. По-малко религиозен беше другият дядо – по бащина линия – другия дядо Давид. Неговият баща? Неговият баща, да, но ползваха и четяха и молитвите си казваха на иврит, на староеврейски. Друг въпрос имате ли? А спомняте ли си моминското име на бабите си или това е…? Да, моминското име беше на едната Бея, тоест на майка ми майката, Бея, а на баща ми – Луна. А другите имена? Какви други имена? Ами, бащино, фамилно? А, да, да, на майка ми й беше Биджерано, Биджарано, фамилията на майка ми, да, а пък на моята турска баба, тоест на втората съпруга на това, аз не знам фамилното й име. Но тя дойде заедно със сестра си от Цариград, сестрата беше такава една стара мома, гърбушка, но извънредно интелигентна, много умна, много дейна и тя се разпореждаше из къщи и вършеше всичко. Докато бабата, истинската, втората жена на дядо ми Давид, беше една аристократка, която много-много не шеташе, много-много не работеше и така, беше и много красива и много хубава. Рядко, рядко излизаха от къщи, и едната, и другата баба. Рядко излизаха извън дома си, освен ако отидат на синагога. Или да отидат до близки, до близка рода, нали, на близки и роднини на гости, понякога. А, да. При тях също ходеха на гости у тях. Имаха една, баба ми и дядо ми по майчина линия, имаха една стара еднокатна къщица, къща, в центъра на града, улицата беше твърде еврейска, имаше много еврейски семейства там, не беше гето, не беше затворено разбира се, но бяха по-компактни събрани на едно място – тази улица, на която те живееха. В къщи, в къщата имаше една кухня, долу, приземна, с чешма вътре и голямо, едно голямо каменно корито, а горе имаше две стаици – едната по-малка, другата – по-голяма. С миндерлъци около прозорците в двете стаи и със такова, с мангал се казваше това, то беше едно такова от мед направено нещо, как да го нарека, на което се разпалваха въглища, дървени въглища, за да не миришат, за да няма отрови и така нататък, и се топлеха с този ми ти мангал. На този мангал си варяха и кафетата, варяха се направо на огъня, на … По турски? По турски се варяха кафетата и много кафета се пиеха. Баба ми имаше две сестри, които също живееха в една,по-отдалеченичко място за Казанлък в тъй нареченото Кюлбе, в една още по-мънинка къщичка, с две стаи – едната живееше едната баба, в другата – другата баба. Сестри на моята баба. Това е баба Бея? Баба Бея, да. Едната се казваше Естер, сестра на баба Бея, а другата се казваше Луна, също. Най-интересното беше… Значи Вашето име обединява, по “бабина” линия? Да, обединява, едната от тях, и то Луна, беше една такава жива, будна, иронична, даже бих казала остра такава, в общуването си и пушеше страшно много. Тя пиеше кафета и пушеше едни такива цигари, които сама си свиваше, нали, имаше си тютюна и книжки и си правеше цигарки и пушеше много. По мъжки? По мъжки почти, да. Едната, и другата – и двете бяха вдовици. На едната синът беше изчезнал в Балканската война. Той е, на баба ми Луна синът, участник, войник в Балканската война, не дойде съобщение за това, че е убит или че е… Просто се обяви за изчезнал и тя цял живот, тази баба, сестра на баба ми, тази Луна, също чакаше да се върне синът й от някъде. Той, разбира се, не се върна от никъде и не й се обади от никъде. Или е бил пленник и като пленник е починал, или е отишъл някъде без да се обажда повече в България на майка си. Така, другата беше също вдовица и нямаше деца, Естер, тя беше, за разлика от Луна, кротка, тиха, хубава, чистница, и все със скръстени ръчички и когато ние лудувахме и шетахме там наоколо и правехме лудорийки и тя ни викаше: “Какво правите, бе, вижте аз колко мирничко седя, бе, вижте как съм си сложила ръчичките тук, какво правите бе деца, ето като мене трябва”. Така, та, но живееха задружно, живееха задружно. Майка ми имаше трима братя и една сестра – те бяха пет души, макар че имали са и починал брат, малко след раждане или как да е. Най-големият брат се казваше Буко, също като първороден син, и се занимаваше с банково дело и той замина за Пловдив и стана нещо там, работеше в една банка, големият брат на мама. Другият брат, втория брат по големина на мама Сара, моята майка се казваше Сара, другият брат беше изпратен във Виена и завърши медицина във Виена и се върна като млад лекар, обратно в Казанлък, в семейството си. Построиха му една малка къщица, не толкоз малка, но така доста по-представителна бих казала, в двора на бабината къща, имаше едно дворче, в двора. Той беше лекар, пенкилер, както се казва – няма педиатър, няма сърце – той си беше доктор. Доктор Биджарано – Рафаел Биджарано се казваше. Третият брат на майка ми се казваше Яков и се, нещо, каквото и да захванеше не можеше да го свърши докрай, остана си такъв, доста неориентиран във много неща, един наивен и добър човек, който като направи бакалничката, изтрая една-две години. Той пък така, с бакалничка нещо имаше, малка. Сестрата пък на моята майка, която се казваше Оро, Оро, което значи “злато” на испански, беше много красива, много хубава жена, много представителна жена и се влюби в един, в казанлъшко момче, българче. И това стана прецедент, защото тогава годините бяха, да кажем, началото на трийсетте години, началото на трийсетте години това беше някакъв ужасен прецедент, ужасен грях… Скандал? Скандал, почти скандал, те се отрекоха от нея, не искаха да я видят, не искаха да я приемат тази хубава жена, по-голяма от майка ми, моята майка е последно дете, Сара, последно дете в семейството, последното и тя по-късно тази Оро напусна града и се омъжи за един в Пловдив, за един доста имотен, богат човек и заживя във Пловдив и много, много по-късно й беше простена грешката, любовта, тя не се жени, тя не се ожени за българина, само любов имаше, нали, но й бяха простили това прегрешение, този грях и тя се върна отново – можеше от Пловдив да се връща от време на време на гости на бабата и дядото, на майка си и на баща си, нали и да си види цялата фамилия. Та това беше една история, която така ангажира “да”-то и ”не”-то на евреите в града, нали, и не само на евреите. По-късно тя емигрира във, заедно с едно френско семейство, тя се раздели, раздели със мъжа си във Пловдив, казвам бяха много имотни, той се занимаваше с петрол и със газ с такива, внос на такива неща и търговия с такива продукти и тя се разведе с него и той замина за Египет, взе едно от нейните, от техните дъщери, малката, а другата, тоест, малката замина най-напред със баща си за Египет, след това леля ми замина за Париж с едно френско семейство, тя говореше френски, беше интелигентна жена, замина с едно френско семейство за Париж, пак казвам много – преди трийсетте или началото на трийсетте години, аз съм родена двайсет и шеста година и я помня, когато тя идваше вече, отсърдили са й се и се връщаше в семейството и бях много така пленена от нейната хубост, от нейната елегантност, имаше тук златни зъби от едната страна, тука ли бяха, тука? И така, като се усмихваше, цялата светеше и така че тя някъде към трийсет и пета-шеста година, аз бях седем-осемгодишна, значи преди това тя замина за Париж и когато аз след много, много години с мъжа си отидох в Париж, открих ги в Париж, аз я видях, заедно с малката й дъщеря, Бети се казваше малката й дъщеря, в Париж. Тя беше съвсем дементирала, не знаеше, не говореше, не помнеше нищо, пак така вече имотни бяха те там, направо нещо като една малка фабричка за прет-а-порте, за готови дрехи, женски, дамски, бяха добре – дъщеря й и зет й на моята леля Оро, нали. Тя се занимаваше също, тя им помагаше, беше много сръчница и много така шиеха, правеха сами, пък после си направиха една работилничка и имаха към двайсетина работнички и аз я видях и нейната дъщеря, Бети, с която тя живееше в Париж в тая къща, ми каза: “Недей й казва коя си и недей говори за семейството и за майка си, защото тя много се вълнува, да не й се случи нещо”. Но когато се видяхме за първи път с моята леля, тя дълго ме гледа, дълго, дълго ме гледа и дълго накрая се усмихна, някак си като да ме е усетила или като да ме е разбрала, като да ме е открила коя съм и що съм. Без думи. Без нищо. Когато втори път отидох, вече я нямаше, тя беше починала. Това беше някъде към 62 година, 64, 62 беше първата ми среща с нея. Тя преживя френското, във Франция, във Париж, идването на германците, тоест окупацията на Париж, на Франция от фашистка Германия, нали. Франция изпрати своите евреи на заколение, тоест на изгаряне из разните им Освиенцим, Майданек и така нататък, лагери, аз не знам точно в кой лагер, точно в кои лагери са били френските евреи, но все пак там някъде. И тя е била скрита, скрили са я нейни приятели и съседи, май че бяха, и тя преживя скрита в някаква дупчица в една от къщите на тези мили хора, французи, тя преживя окупацията, нали и след това вече когато те си отидоха и се сключи мира 45 година, тя излезе на бял свят. И може би цялото това преживяване нейно я докара до това сътояние нейното, психическо и, не физически тя беше добре. Но психически нали. Така, друго какво мога да кажа. Ако си спомняте датите им на раждане и на смърт? Фактически на чичовците си и на лелите си? Не, аз помня смъртта на дядо ми по, Биджарано се казваше той, на майка ми бащата, той дълго, дълго се залежа в тази голяма стая, която имаха, с, казах, с миндурлъци, с една голяма тежка маса и с още един така долап да го нарека, над който имаше едно голямо старинно огледало в рамка, красива рамка и едно легло, голямо широко легло, на което той бавно, години наред, може би, две години умираше. Умираше без, не е било рак, но умираше без някакви болки, но умираше в самота, защото бабата беше, се занимаваше със семейството си, и спомням си, чувам до ден-днешен как викаше: “Бея, Бея”, ма викаше жена си, баба ми, която слизаше, така де, отиваше при него, за да му даде водичка или да му даде нещо така аспиринче, някакво лекарство. Той почина някъде към, аз съм била, 26, някъде на, осем-девет-годишна, някъде 35-36 година почина той без да съм точна в датата. А баба ми, казах, баба ми Бея, тя почина в деня, през месец юни, на 12 ли беше юни, или 10, аз пак точно не помня, там между 10 и 14 юни ни изселиха от града, тя тогава почина. 43 година? Това е 43 година, да, 43 година. Та остана, вуйчо ми, лекарят, беше изселен преди това, преди нас в едно село, като лекар, в едно село, Свищовско, казваше се село Морава, Свищовско. После той прибра и семейството си там – жена си, Розета се казваше, жената на моя вуйчо, доктор, Розета с две деца – Алберт и Рени, Ренче, Рени. Те отидоха в това село Морава, където му дадоха една къща, за да може и да, с кабинет, където можеше да приема болни, болните от селото, Морава, и там живяха до Девети септември, нали, Девети септември те се върнаха. Даже ще кажа, че и аз отидох, след като беше, мисля, Мушанов беше, след като се вдигна забраната за пътуване на евреите, и се свалиха значките, това беше месец преди Девети септември, аз също отидох, много малка, значи, 44 година, не толкоз малка, 26-та – 44-та, осемнайсет, седемнайсет-осемнайсет-годишна бях, отидох при тях в село Морава, Свищовско и заедно се върнахме към Казанлък. Там посрещнахме всички руската, така де част от руската армия, която влизаше през Дунава, нали през Свищов от Румъния идва в България. Всичко беше тихо, мирно, спомням си как се посрещна на осми септември 44 година тази армия – войници, каруци и коне, сега дали имаше танкове, аз не помня дали и танкове имаше, но там посред нощ отидохме да ги посрещнем руските войски, които фактически бяха наши освободители, защото ако не бяха те в подстъпите, дето се казва, в подстъпите на България, и не само на България, и на Европа, ние щяхме да си отидем също, тоест, да бъдем унищожени също, нали, евреите в България. Та колкото дължим на българския народ пак го казвам, и някои казва на царя, други казват – на депутатите от Народното събрание воглаве със Пешев, за когото много се и говори напоследък.. На патриарха? На патриарха, да, на Кирил и Стефан, на Кирил Пловдивския и Стефан, а-а, та така приключи нашето връщане. Искам само да кажа, че когато ни изселиха, изселваха, аз бях ученичка във шести клас, гимназиален, шести клас гимназиален, нали тогава бяха дванайсет години – гимназиалното обучение, шести клас, седми и осми се завършваше гимназиално. Започваше се от четвърти, пети, шести, седми, осми – пет години гимназия. Три години прогимназия, четири години – основно училище. В града ни имаше… Ама какви са тия мравки… Откъде се взеха – от цветето ли, Боже мой! Та във деня, в който ни изселваха, аз даже мисля, че имам, не мисля, а имам една снимка – дано да мога да я намеря после, преди това няколко дни, дадоха ни няколко дни на разположение, за да си продадем всичко, всичко изпродадохме, дойдоха от селата с каруци, с коне, с магарета, с торби, със това, да взимат на безценица. Не са виновни хората – отивахме си, ние нямахме право да вземем каквото и да било, освен една бохча с нещо – с малко дрехи, едно одеало, една възглавница и тъй нататък. И тези неща се разпродадоха, някои неща, например една библиотека, баща ми имаше за времето си смяташе се така за добра библиотека, я даде на наши български приятели и други дребни неща, които после, когато се върнахме, те ни ги върнаха. Един хубав сервиз, да речем, ей такива дребни нещица, които останаха при близки, при приятели на баща ми. Баща ми беше един много интересен човек – бохем, културен човек, с много интереси – за литература, за поезия, за театър, самодеец, в нашето читалище “Искра” се казваше нашето казанлъшко читалище, така че играеха нещо, пиески, правеха си разни хубави вечери…. (Касета 1, край на страна А) (Касета 1, страна Б) Сладкиш, на това се привлича. Кажи, момче, сега, кажи Атанасе. Ами, нека започнем с майка Ви? Къде и кога е родена? Майка ми, да почна ли, върви ли това? Майка ми е родена в Казанлък, семейство Биджарано, на Давид и Бея Биджаранови, родена е на 24 май 1904 година, е била родена. Тя е най-малката в семейството. Разликата между големия брат и нея е много голяма, може би двадесет и две, три, четири години, защото големият й брат, беше вече женен, и имам снимка също, брат й, жена му и моята майка на осем-девет години или на девет-десет години. Като тяхно дете? Като тяхно дете, почти, да. Тя беше домакиня цял живот, сръчница и чистница, много, много добра домакиня, много чиста, много... Тя шиеше, тя плетеше, тя цепеше дърва, тя палеше печки, тя ходеше по пазарища да купува за семейството си каквото трябва за хапване, за ядене. Баща ми, казах, беше малко бохем и той не се занимаваше с такива домакински, прости работи, нали. Тя беше една чудесна майка, с много чувство за хумор и много щедра, весела и общителна и много я обичаха хората и се отбиваха много често край нас – да пият кафе или да ги черпи със сладко и на чисти, на хубави приказки разговори, на клюки също, в града се носеха най-различни клюкички, така си споделяха и си говореха и се говореше за нещата, които стават в града и за хората. Та моята майка беше много красива, или на нас, децата така ни се е струвало, но тя беше със червена коса, медно-червена коса, голяма и лъскава, с един огромен кок и със зелени очи. И бедата й беше това, че имаше лунички по лицето си, като всички червенокоси, “джинджита”, както ги наричаха и тя се, непрекъснато си купуваше кремове и се мажеше с някакви кремове, луничките й оставаха – по нослето и по бузите и така. Но беше много хубава, с много интереси също, тя четеше, тя се интересуваше от това какво става в читалището, ходеше да ги гледа тия неща, дето ставаха там, вечери, празници, пиески, оперетки и така нататък, но тя не участваше в това. Участникът беше моят баща. Така че ние не можахме да я настигнем, аз имам една сестра, в готварските й работи, във сладкишите, които правеше и по празниците, и без празниците, след това те са, дойдоха от града, от Казанлък, напуснаха града, 66-та година, баща ми и майка ми, и дойдоха в София да живеят в новопостроен апартамент на моята сестра, имам по-малка сестра, с шест години от мене, 32-ра година родена. Ако трябва ще говорим за нея. Да, има въпроси отделно за… Така, и дойдоха да живеят майка ми и баща ми при моята сестра, в техния апартамент, той апартаментът е жив и здрав досега. Та така. Баща ми беше роден на 7-ми септември деветстотин и втора година. Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало interview -> Леон Нисимов Лазаров София България Интервюирал: Леонтина Израел Изтегляне 0.84 Mb. Сподели с приятели:
|