Луна надя Кискинова наоп „Юрий Гагарин”

2.

ДРЕВНОЕГИПЕТСКИ МИТ

Тот, богът Луна, бил и бог на мъдростта и покровител на учените.

3.

ДРЕВНОГРЪЦКИ МИТ

Днес знаем, че Луната е възникнала при сблъсък на планетоподобно тяло с размерите на Марс със Земята в процеса на формиране на Слънчевата система преди поне 4,5 млрд. години. От отломките на разрушеното планетоподобно тяло и част от разрушената земна кора, които останали като акреционен диск около протоземята впоследствие възникнала Луната. Доказателство за това е изключително сходния състав на двета тела. Анализът на екипа на Алекс Холидей от Оксфордския университет показват, че образците от породите на Земята и Луната съдържат по-голямо количество тежки изотопи на силиция в сравнение с другите космически обекти, в частност – метеоритите.

Така, според изследователите, естественият спътник на нашата планета най-вероятно се е формирал в резултат от кондензирането на веществата, изпарили се при стълкновението на Земята с голям обект.

Ние все повече осъзнаваме изключителното значение на нашия доста масивен естествен спътник като стабилизиращ фактор, довел до дълга устойчива еволюция на живите същества.

По време на слънцестоенето Слънцето се издига най-много над или “Северно” от планетите. Това означава, че ако се случи пълнолуние, то Луната ще е точно срещу Слънцето и ще изгрява от най-ниската си или “южна” точка за цялата година. Тази снимка на астронома Антони Айомамитис е направена на 23 май – около месец преди слънцестоенето. Луната изгрява над гръцкия нос Сауньон.. На преден план е храмът на Посейдон, построен преди 24 столетия. Дългофокусният обектив способства Луната близо до хоризонта да е наистина гигантска. Това е известна оптическа измама.

Този лунен залез, заснет от Гордон Жилет чрез телефотообектив малко преди изгрева на Слънцето е направен на фона на Южно-Европейската обсерватория в планината Паранал, Чили на надморска височина 2 635 метра. Виждат се куполите на 4-те 8,2-метрови много големи телескопи, наречени Анту, Куен, Йепун и скритият зад тях Мелипал. Двясно е панорамният Много голям телескоп и белите куполи на няколкото помощни телескопа. Имената на 8-метровите са заимствани от чилийския народ Мапуче и в превод означават:Анту – Слънце; Куен – Луна; Йепун – Вечерницата и Мелипал – Южен кръст.

7.

Това е залязваща Луна, намираща се много близо до хоризонта на град Щутгард, Германия. Вижда се и много рядко наблюдавано явление – червеният лъч. Тъй като лунната светлина се разлага в спектър с различини дължини на вълните, то най-дългият червен лъч се вижда в долния край на диска, а отгоре може да се забележи зелен лъч – с най-къса дължина на вълната. Червеният лъч по-добре личи при Луната, а зеленият е характерен за Слънцето. На всичко отгоре отстрани на увеличената част може да се забележи и явлението мираж.

Понякога Луната и Венера се оказват видимо на небето почти една до друга – това е т.н. съединение на двете небесни тела. Тук разстоянието между тях е по-малко от 1 градус. Снимката е от Квебек, Канада. Лъчите от Венера вляво се дължат на дифракцията на фотоапарата. Изображението е толкова контрастно, че добре различими са и кратерите на Луната.

9.

След новолунието, когато е нарушена подредбата Слънце-Луна-Земя, Луната вече значително се е отместила по лунната си орбита. Ден-два след фазата новолуние, Луната започва да се вижда ниско над западния хоризонт при залез на Слънцето като тънък сърп, извит надясно – по посока на Слънцето. Това е “младата” Луна, която с всеки следващ ден “наедрява” и изгрява с 50 минути по-късно от предишния ден, премествайки се съществено спрямо звездния фон отдясно наляво.

Това, което дава основание Луната да е в образа на жена в много митологии са впечатляващите лунни фази. Подобно на непостоянството и изменчивостта в женския образ, Луната постоянно променя своя лик.

Лунните фази се обясняват с взаимното разположение на Слънцето, Луната и Земята. От положението си на земни наблюдатели, ние виждаме по различен начин огряната част от видимата половинка на Луната, поради нейното обикаляне около Земята.

Из-зад Луната се подава сърпът на Земята. От Луната могат да се наблюдават аналогични земни фази като лунните. Обяснението им е същото.

Снимката е направена от екипажа на “Аполо-11” от орбита около Луната преди да стъпят Армстронг и Олдрин за първи път на повърхността й.

13.

Равнината на лунната орбита е от повече от 5° спрямо земната. Това означава, че само в точките на пресичане на земната и лунна орбита - възлите -Земята, Луната и Слънцето са наредени точно на една права линия. Именно в такива случаи може да се наблюдават ефектните лунни и слънчеви затъмнения.

Обстоятелствата за наблюдение на слънчево затъмнение е Луната да е в новолуние и да е близо до някой от възлите на лунната и земна орбити, т.е. Слънце-Луна и Земя да на една права.

За да се наблюдава лунно затъмнение, необходимо е отново Слънце-Земя-Луна да са на една права, но Луната този път е във фаза пълнолуние.
17. ОКУЛТАЦИЯ

Понякога при видимото преместване на небесните тела, случва се Луната да премине пред ярка звезда, звезден куп или планета. Това са своеобразни затъмнения от Луната на съответните светила, които е прието да се наричат окултации.

При това видимо съединение или сближаване на Марс с Луната от някои райони на Южна и Централна Америка, Карибско море и Флорида се е наблюдавала окултация.Това е обработено с цифрови методи изображение чрез телескоп, затова се виждат така добре лунните кратери на преден план и детайли от повърхността на Марс, както и южната му бяла шапка.
18.

Тъй като Земята също изминава определена част по своята орбита около Слънцето за едно завъртане на Луната около Земята, то синодичният месец, измерен по пълната смяна на лунните фази се оказва по-дълъг с около 2 дена от сидеричния лунен месец, периодът на пълно завъртане на Луната около Земята, но без да се отчита собственото движение на Земята в пространството.

Ако Луната нямаше околоосно движение, за една нейна обиколка около Земята щяхме да имаме възможност да оглеждаме цялата й повърхност. В милиардната динамична еволюция обаче на системата Земя-Луна, Луната е придобила синхронно с въртенето около планетата си околосно движение. Орбиталното й и околоосно въртене на Луната са с еднаква продължителност.

Такъв синхрон се наблюдава и при други масивни спътници в Слънчевата система. Синхронът означава, че спътникът винаги е обърнат с едната си страна към планетата. В течение на дългия лунен ден от повече от 14 земни денонощия, лунната повърхност се нагрява до 130°, а през също толкова дългата лунна нощ – до минус 170° по Целзий.

Всъщност, Природата все пак ни е позволила да “надникнем” и от позициите си на земни наблюдатели в малка част от обратната страна на Луната. Това се дължи на явлението либрация или видимото “полюшване” на Луната при движението й в пространството. Наклонът на лунната орбита спрямо земната ни позволява да виждаме периодично ту северния, ту южния полюс на нашия спътник. На практика ние виждаме не точно половината, а около 59% от лунната повърхност.

Ако само ни се струва, че лунният диск е по-голям при изгрев и залез, то има моменти, когато той наистина е по-голям и по-малък, но това се дължи на нещо съвсем друго. При това е трудно да се установи с просто око.

24.

Лунната орбита е леко сплескана елипса. Това означава, че Луната се движи по нея по законите на небесната механика, както всяка планета около Елипсовидната лунна орбита предполага, че има момент, когато Луната е в най-близката до Земята точка от своята орбита – перигея си – отляво. За сравнение е дадено изображението на пълната Луна, когато тя е в апогея си – най-отдалечената от Земята точка. Ако се случи да е в пълнолуние и да е в перигея си по време на зимното слънцетоене, когато системата Земя-Луна са най-близо до Слънцето, Луната е с около 20 % по-ярка от средния блясък по време на пълнолуние. Това обаче е недоловимо от човешкото око.

Тук са съпоставени двете половинки на Луната – в последна четвърт отляво и първа четвърт отдясно, заснети с един и същи телескоп и камера. Вижда се обаче явната разлика в големината на половинките фази. Това е така, защото в последна четвърт Луната е била в апогея си – най-отдалечената от Земята точка, а в първа четвърт – в перигея си – най-близката точка.Разликата във времето от две седмици показва разликата в големината на видимия лунен диск.

• 
  Диаметър 3 476 км
  

• 
  Маса 735 х 10*23 г или 1/81 от земната
  

• 
  Плътност 3,3 г/куб. см, т.е.
  

27. ЛУНА

28.

Това е съставът на лунната атмосфера.

29.

Кратерите на Луната не се виждат с просто око. Необходимо е поне малко оптическо увеличение, за да се различат по-големите от тях.

Отдавна е ясно, че в лунните морета няма капка вода, но и досега те се наричат така.За разлика от планинските вериги със земни имена, лунните морета имат особени имена – Море на дъждовете, Море на облаците, Море на влажността – повече от 10 на брой. Има и цял “океан” – най-голямата тъмна област е наречена Океан на бурите.

Лунните моретата и океана са по-ниски и по-равнинни места от релефа. Те са по-млади структури, залети с лава, излязла изпод тънката кора на формиращата се Луна преди повече от 4 милиарда години.
31.

А това е рисунка на лунната повърхност в атласа на Хевелий – една от най-добрите за времето си. Ян Хевелий, както и други лунни картографи дават имена на лунни кратери – имена на видни астрономи и учени. Тази номенклатура е възприета и сега.

С просто око по повърхността на Луната се виждат светли и тъмни участъци. Светлите, които са около 40% от видимата половина са наречени континенти. Това са издигнати планински райони и вериги, носещи имената на земните си аналози – Алпи, Апенини. Тъмните области са наречени морета и някога хората наистина вярвали, че те са като земните – пълни с вода. Но най-характерни за лунната повърхност са кратерите със всякакви размери – от километри до милиметри. Падането на метеоритни тела с различни размери направо върху лунната повърхност е единственият релефообразуващ фактор от милиарди години насам.

Как е възникнала такава бразда на Луната. За първи път преди 200 години с неголям телескоп такива образувания са открити по цялата лунна повърхност. Някои са вълнисти, други дъгообразни и дълги - като тази, наречена бразда на Ариадеус. Последните са доста дълги и достигат до няколко стотин километра. Предполага се, че вълнистите бразди са остатъци от потоци лава. Произходът на дъговидните и дългите бразди остава неясен.

Лунната бразда на изображението е заснета от екипажа на “Аполо-10” през 1969 г- от 14-километров полет над лунната повърхност. Само два месеца по-късно “Аполо-11” за първи път се спусна на повърхността на Луната, използвайки данните на предишната мисия.
34.

На обратната страна на Луната равнинните места са по-светли и се наричат таласоиди или мореподобни.

Обратната страна на Луната е доста по-неравна и е покрита с много повече кратери. Това стана ясно сравнително неотдавна, когато за първи път стана възможно да се облети цялата Луна с космически сонди. Това е снимка, направена от екипажа на “Аполо-11” при облитането му на Луната през 1969 г. Възвишенията на обратната страна на Луната са по-стари, отколкото тъмните морета на видимата част. Предполага се, че това се дължи на по-тънката кора откъм страната, обърната към Земята, която често се пропуквала и от нея изтичала лава, заляла по-ниските места. Не е изяснено все още на какво се дължи нееднаквата дебелина на кората. Тук се вижда и 30-км кратер от ударен произход, наречен просто Кратер 308.

Това е снимка на обратната страна на Луната, направена от екипажа на “Аполо-16”. Откъм тази си половинка Луната повече наподобява Меркурий.

Mass concentration – концентрация на маси или маскони

Те са в литосферата близо до повърхността на Луната и вероятно на Марс и Меркурий.

38.

Произходът на масконите е свързан с падане на големи космически тела, в резултат на което в лунната кора са се образували гигантски, многокилометрови провали и в резултат са се активирали геологични процеси. Намиращата се отдолу по-плътна от кората разтопена мантия заливала дъното на геологичната депресия, образувана в резултат на удара, образувайки под нея изпъкналост, състояща се от впоследствие застиналото вещество на мантията. Част от това вещество на мантията се е промъннало по пукнатини до повърхността и е запълнило останалата част от депресията. Така на някои места в лунната кора са възникнали райони, където плътността е повече, отколкото в други – маскони.

Луната има характерната за планетите вътрешна структура. Малко желязно ядро, което отдавна е застинало, тъй като Луната няма магнитно поле. Навън е протяжната мантия, в която при границата с ядрото има полутечен все още тънък слой. Предполага се, че на него се дължат ставащите много слаби лунотресения на повърхността.

През декември 1972 г. астронавтите от космическия кораб “Аполо-17” Юджин Сернан и Харисън Шмит бяха общо 75 часа в долината Таурус-Литров на Луната. Колегата им Роналд Еванс през това време бе на орбита около Луната. В началото на третото и последно слизане на повърхността на Луната Шмит фотограхира Сернан редом с американското знаме и лунния всъдеход. Тук се вижда и антената на всъдехода зад астронавта. Снимката е направена на фона на планинската верига, наречена Южен масив. В шлема на Сернан може да се види отражението на Шмит. Екипажът на “Аполо-17” донесе на Земята 110 кг лунни образци и почва от лунната повърхност – най-голямото количество по време на тази лунна програма. Сернан и Шмит все още са последните хора, стъпили някога на Луната.

Стрелката сочи точното място върху лунната повърхност, където кацна спускаемият апарат “Орел” с двамата първи астронавти, стъпили на Луната – Армстронг и Олдрин.

На тази карта на Луната са отбелязани местата на пилуняване на останалите екипажи по праграмата “Аполо” от лятото на 1969 до 1972 година.

“Аполо-15” с астронавта Джеймс Ирвин, работещ с първия “лунен автомобил”. Той и колегата му Дейвид Скот след малко ще се повозят по лунната повърхност Зад модула “Сокол” се вижда планината Хадлей Делта и планинската верига Апенини. Точно над главата на Ирвин на разстояние от 5 км зад него е кратерът Свети Георги.

По време на тази лунна експедиция бяха направени нови открития. Едно от тях е, че Луната е много древна и химическият й състав е съвсем като земния. Някога тя е била напълно разтопена и впоследствие постоянно бомбардирана от огромни късове. В резултат на това и досега на Луната има огромни кратери, а цялата й повърхност е покрита със слой от каменни обломки и прах.
45.

Не всички от известните лунните кратери са образувани в резултат на падането на метеорити и астероиди от дълбока древност. Но едва през 1999 г. земните наблюдатели успяха да забележат оптическите избухвания по лунната повърхност при падането на метеорити. Това е осъществено с неголеми телескопи по време на метеорния дъжд Леониди през 1999 и 2001 г. Поне 6 такива избухвания със сигурност са регистрани на Луната по време на максимума на Леонидите през 1999 г. Някои от тях са сравними с блясъка на звезди от 3-та звездна величина.

Наблюдението на нестационарни явления на Луната от астрономи-любители може да доведе до откриването на нови лунни кратери.

Тази снимка е направена на 18 ноември 1999 г. и са отбелязани местата с червени кръстчета, където са паднали метеоритите. Такива явления е трудно да се забележат на светлата страна на Луната. Според яркостта на избухванията при падането им, масата на метеоритите е оценена от 1 до 10 кг, в резултат на което би следвало да се очаква появата на кратери с диаметър от порядъка на няколко метра.

“Клементина” – лунният разузнавач – само няколко седмици полет около Луната намери явно доказателство за наличието на воден лед на нашия спътник. Ледът е във вид на кристалчета в неголеми количества смесени с праховото вещество около студените лунни полюси. Счита се, че общото количество воден лед на Луната е от 10 до 300 милиона тона. Доставен е на лунната повърхност от метеоритите и комети, паднали там. Наличието на лед е регистрирано от различни инструменти на “Клементине” през 1994 г. На изображението е мозаичния вид на северния лунен полюс, заснет от апарата. И нещо интересно – оказва се, че на северния лунен полюс има поне двойно повече воден лед, отколкото на южния. Изследванията по този проблем продължават.

В лунния спектър недвусмислено бе открита вода или следи от вода и от други космически сонди. Наличието на вода на Луната може да бъде обяснено с наличието й и на други планети и спътници, включително и на Земята. Вероятно тя се е съдържала в планетезималите, образували всички тях. Тя се съдържа и в кометите, които продължават да падат макар по-рядко върху по-големите тела, край които се оказват в близост.

Учените пресметнаха, че диаметърът на дупката, която щеше да се образува след падането на степента ще представлява около 20 метра.

LCROSS ще прелети през образувалия се облак прах и ще събере данни за неговия състав. Само 4 мин. след степента, сондата я очакваше същия край. Освен LCROSS облакът трябваше да бъде наблюдаван и от неговия събрат LRO, Lunar Reconnaissance Orbiter – орбитална разузнавателна лунна сонда, която също бе изведена с ракетата Atlas V. Падането на камикадзетата трябваше да бъде наблюдавано и от големите телескопи на Земята и в околоземна орбита.
50.

За откриване на новообразувалият се кратер бяха събрани усилията на много наземни професионални телескопи, както и на космическия телескоп “Хъбъл”. Резултатът се появи не веднага. Измина почти седмица, когато стана ясно, че все пак експериментът е успешен. Не бе открит очаквания 20-км, а този 10-км кратер или петно в дъното на кратера Кабеис, което се обяснява с по-твърдото от очакваното вещество там. Но вода има, и то в много по-големи от очакваните количества.

Анимация на експеримента може да намерите на този адрес.

Радарът на НАСА откри натрупване от воден лед на дъното на кратери на северния полюс на Луната.

Анализирайки данните, получени от индийския спътник „Чандраян-1”, учените откриха воден лед на дъното на повече от 40 малки кратера с размери от 2 до 15 км. Общото тегло на водния лед само тук е изчислено на 600 млн. тона.

Mini-SAR радара на НАСА на борда на индийския лунен орбитален спътник е един от 11-те прибора на борда, с чиято помощ е получана подробна карта на разпределението на водни следи при лунните поляси, които са недостижи за наблюдение от Земята. Оказа се, че историята на водата на нашия спътник е доста по-интересна, отколкото се очакваше. Наличието на толкова много вода и то като ледени натрупвания на повърхността никой не бе очаквал.

“Клементина” – лунният разузнавач – само няколко седмици полет около Луната намери явно доказателство за наличието на воден лед на нашия спътник. Ледът е във вид на кристалчета в неголеми количества смесени с праховото вещество около студените лунни полюси. Счита се, че общото количество воден лед на Луната е от 10 до 300 милиона тона. Доставен е на лунната повърхност от метеоритите и комети, паднали там. Наличието на лед е регистрирано от различни инструменти на “Клементине” през 1994 г. На изображението е мозаичния вид на северния лунен полюс, заснет от апарата. И нещо интересно – оказва се, че на северния лунен полюс има поне двойно повече воден лед, отколкото на южния. Изследванията по този проблем продължават.

Оказа се, че дъното на лунните кратери при полюсите държат рекорд по ниски температури в Слънчевата система: -249° С или 26 К в някои кратери до северния полюс на Луната, където Слънцето не огрява половин година – температура под замръзване на азота и кислорода и само малко над замръзване на водорода.

LRO измерва само с 20° по-висока температура на дъното на кратери до южния полюс дори по средата на лунното лято. Там апаратът откри наличие на воден лед, а също – въглероден диоксид и дори органични молекули.