Любовна история (Оптимистично сценично събитие в две действия) Действащи лица: дида дидо помагачът кучето Къдравият Курвата Спазматикът Пинокио Действие първо



страница1/4
Дата06.05.2017
Размер0.65 Mb.
  1   2   3   4
Любовна история

(Оптимистично сценично събитие в две действия)

Действащи лица:

ДИДА


ДИДО

ПОМАГАЧЪТ

Кучето

Къдравият



Курвата

Спазматикът

Пинокио

Действие първо

Полутъмна сцена. Част от нея е прикрита със завеса, зад която нещо мърда и от време на време леко простенва. Малко по-напред седи Дида, Дидо спи с глава, положена в скута й. Двамата са облечени в безформени, торбести дрехи. Дидо е с огромни, широки панталони с издути джобове и презрамки, които са част от тях. Горната част на тялото му е гола. Той носи вратовръзка. Дида носи преметната през врата си средно голяма торба. Двамата доста си приличат.

ДИДО. Събужда се, вдига глава, сяда. Сънувах торта.

ДИДА: Каква?

ДИДО: Не си спомням точно. Беше голяма и кръгла.

ДИДА: Всички торти са кръгли.

ДИДО: Не е вярно.

ДИДА: Вярно е.

ДИДО: Вярно е това, че повечето торти са кръгли, защото повечето хора нямат достатъчно фантазия, за да си направят, да речем, осмоъгълни. Но някои са квадратни. Факт.

ДИДА назидателно. Квадратните не са торти, кексове са.

ДИДО: Винаги си искала да имаш последната дума.

ДИДА. Не. Не винаги.

ДИДО: Но в повечето случаи.

ДИДА: Просто държа на истината. Това е всичко.

ДИДО става и възбудено започва да се разхожда наоколо, ръкомахайки. Истината. Истината. Какво е истината?

ДИДА: Не обичам да се повтарям.

ДИДО: М-да. Членството си има привилегии.

ДИДА лениво. Пак ли започваш?

ДИДО: Упоритостта е привилегия на не-членовете.

ДИДА: Кажи това на баща си.

ДИДО крещи. Баща ми, баща ми! Винаги това използваш, когато се чувстваш безсилна.

ДИДА: Но той беше член. Факт.

ДИДО: Е и какво? Да се откажа от него ли? Както ти направи с твоя.

ДИДА равнодушно, с прикрито усилие. Твоя си работа.

ДИДО започва да обикаля около нея, правейки жестове на преклонение. А ще ме заобичаш ли повече, ако го направя?

ДИДА: Не. Повече от това не мога.

ДИДО с престорено отчаяние. Горко ми! Горко ми! Помощ! Няма ли кой да ми помогне?



Влиза Помагачът, с фуния, долепена до ухото. Той е здрав и едър, леко пълен мъж във военни дрехи със защитни цветове и бейзболна шапка от същия материал, с буен, увиснал надолу мустак. На гърдите му виси полицейска свирка.

ПОМАГАЧЪТ: Някой за помощ ли вика? Имате ли нужда от помощ?

ДИДО: Не, не, благодаря.

ДИДА: Напротив, имаме.

ПОМАГАЧЪТ: Моля? Не ви разбрах.

ДИДА: Винаги съм искала да разбера смисъла на живота. Можете ли да ми помогнете?

ПОМАГАЧЪТ: Тук мирише на бензин. Да не направите някой пожар?

ДИДА: Смисълът. Смисълът.

ПОМАГАЧЪТ: Бензин. Бензин.

ДИДА: Добре, ще го приема като вариант. Не съм сигурна, но ще мисля.

ПОМАГАЧЪТ приближава се към Дидо и започва внимателно да го души. Извинете, вие чужденец ли сте?

ДИДО: Не, защо?

ПОМАГАЧЪТ: Ами то и аз това се питам: що ще тук тоя чужденец, дето даже и очите му не са дръпнати?

ДИДО: Господине, вие ме обиждате!

ПОМАГАЧЪТ: Не че имам нещо против чужденците де.

ДИДО скръства ръце на гърди, изпъчва се предизвикателно. Не желая да слушам повече ксенофобска пропаганда.

ПОМАГАЧЪТ: Но и без тях сме си добре тука. Обръща се към Дида. Да сте виждали наоколо кучето ми? Маха фунията от ухото си.

ДИДА: Не, само един слон.

ПОМАГАЧЪТ: Слон? Ама тия не идваха ли от Африка?

ДИДА: Именно.

ПОМАГАЧЪТ: Значи има СПИН. Не се сношавайте с него, предупреждавам ви!

ДИДА започва да танцува ориенталски танц и да се извива около Помагача. Ммммм, интересна идея. Трябва да опитам някой ден.

ПОМАГАЧЪТ: Особено отзад. Трябва много да се внимава. Кондомите се пръскат. Не издържат налягането, нашенско производство са.

Появява се Кучето, което всъщност е човек с бедрена препаска и дълъг нашийник, който се влачи след него. Виждайки Помагача, то започва да скимти радостно и се приближава до него, опитвайки да се отърка в краката му.

ПОМАГАЧЪТ рита кучето с все сила. Маминциту ти дъйба дръгливо! Къде се мотаеш, говедо? Докато те няма, тука се напълнило с разни ... търси думи, гледайки към Дидо и Дида ту подозрително, ту с фалшива любезност ... с разни ... отказва се, видимо ядосан. Маминциту ти дъйба!

ДИДО: Господине, когато човек говори с кучето си, все едно че говори с Бога!

ПОМАГАЧЪТ през рамо, гони по сцената кучето, продължавайки да го рита. Бог умря. Ницше.

ДИДО: Ницше умря. Бог.

ДИДА слага ръце на кръста, в позата на старата циганка от „На всеки километър“. Да са исипити и двамата дано да са исипити!



Кучето започва да се смее. Всички замръзват и го гледат втрещено. То използва момента и се отдалечава от господаря си.

ПОМАГАЧЪТ: Та, докъде бяхме стигнали? Слага отново фунията до ухото си.

ДИДА: До под кривата, както винаги.

ПОМАГАЧЪТ: Ами то и аз все това казвам, ама кой да ме чуе. Докато се обърне човек, и току-виж се появили отнякъде нови подпалвачи. Юдео-талмудски, най-вече.

ДИДО маха с ръка в жест на равнодушно съгласие. Ба! Сякаш не ни стигат нашите.

ДИДА: Баба ми хранеше циганите. Добра жена беше.

ПОМАГАЧЪТ: И после – кой виновен? Драс, една клечка на архивите – и всите сме чистички и нови като гергьовски агънца.

ДИДО: За това си има отговорни органи.

ПОМАГАЧЪТ: Но тоя път няма да мине, нямааа! Сами ще се оправим, стига толкова сме чакали Освободителите! Бах мааму!

ДИДА тихичко, към Дидо. Атака!

ДИДО: О, тук вече падаш прекалено ниско. Ненавиждам тия моменти на слабост.

ДИДА обидено. Когато фактите говорят ...

ДИДО: И баща ти така казваше. Докато го застигнаха фактите.

ПОМАГАЧЪТ сваля фунията от ухото си. Човеколюбието, господа, е най-висшата форма на доверие. Без него всички сме изгубени. Това е проблемът на тази страна, прекалено малко човеколюбие. Прадедите ни, забележете, са имали много по-различни разбирания по този въпрос. Не един от тях, загрижен за ближния, е обикалял нощно време из тъмните сокаци, с надеждата да намери някой окъснял пътник...

ДИДО: За да му пререже гърлото.

ПОМАГАЧЪТ: ...за да му предложи храна и подслон. Покашля се. Срещу известно заплащане. А докъде сме стигнали днес? Всичко, което можем да предложим на окъснелите пътници, са дъщерите ни. Друго нищо не ни е останало.

ДИДА нацупено. Е, може и синовете. Днес хората имат свобода на избора. Не може все ние да опираме пешкира.

ДИДО: Амин!

ПОМАГАЧЪТ: Между другото, вчера пак намерили един. Застрелян или заклан, не си спомням вече. А колата му – подпалена. За 200.000 кола, представете си! Ненавиждам разхищенията!

ДИДО: Кола – това звучи гордо!

ПОМАГАЧЪТ: Именно, именно.

ДИДА отново слага ръце на кръста, в същата поза като преди, прочиства гърло ... Да са ис...

ДИДО: Стоп! Стоп! Това го чухме вече.

Кучето се приближава до Дида и посяга да й вдигне крак. Тя го рита без особена злоба и то се отдалечава.

ДИДА: Душичка. И на него му се иска.

ДИДО: С това самарянство далеч няма да стигнеш, винаги съм ти го казвал.

ДИДА: Ревността е признак на дребнодушие, винаги съм ти го казвала.

ПОМАГАЧЪТ бърка в джоба си и вади лента с надпис „Ударник“, слага я на ръкава си, без да изпуска фунията. Впрочем, какво точно правите тук, ако смея да попитам?

ДИДО: Не посмявайте – и ще живеете по-щастливо!

ПОМАГАЧЪТ: Господине, аз съм сериозен!

ДИДО. Приближава се до него. Аз също.

ПОМАГАЧЪТ посяга към полицейската свирка. Дидо го сграбчва, извива ръцете му зад гърба и го удря по тила. Помагачът се отпуска в ръцете му. Дидо вади въже и започва да го овързва. Фунията остава да лежи на пода.

ДИДА ядно. Още едно гърло за хранене. А сега какво ще ги правим?

ДИДО влачи Помагача зад прикритата част от сцената, после се появява, изтупвайки ръце. Движението и стоновете отзад се усилват за кратко време.

ДИДА: Попитах те нещо.

ДИДО: Сега нямам време за такива въпроси.

ДИДА: И все пак?

ДИДО започва да върви в кръг, мърморейки под нос.

ДИДА: Не те чувам.

ДИДО взема фунията от пода и я слага до ухото си. Аз също. Маха фунията от ухото си.

ДИДА: Ако не получа веднага отговор ...

ДИДО: Добре де, ето ти отговор: ще ги сложим в клетки и ще ги продаваме като канарчета. Capisce?

ДИДА: Хе, тия тук нямат пари да се усмихнат, ще си купуват канарчета! Господи, с кого си ме събрал!

ДИДО намръщено, пристъпяйки от крак на крак. Знаеш, че не съм човек на практиката. Нали се бяхме разбрали, че няма да ме занимаваш с такива въпроси?

ДИДА с неудоволствие. Да, бяхме.

ДИДО: Е и?

ДИДА: Какво „Е и“?

ДИДО: Как какво „Е и“?

ДИДА: Как какво „Какво е и“?

ДИДО: Как какво... Спира по средата, покашля се. Брей, че ми закаквя на гърлото. А сега какво, пак ли ще броим?

ДИДА предизвикателно, сигурна в победата си. Ако искаш.

ДИДО: Не, не искам.

ДИДА: Тогава отговори на въпроса ми.

ДИДО: Не, по напред ти.

ДИДА прави крачка към него. Дидо се отдръпва.

ДИДО: Добре де, щом толкова настояваш. Но искам да знаеш, че все пак протестирам.

ДИДА: Докато протестираш, отговори на въпроса ми.

ДИДО почесва се. Какъв беше въпросът?

ДИДА: Абе ти!

ДИДО отскача и започва да говори бързо-бързо. Аз предлагам... Дълга пауза.

ДИДА: Ахем...

ДИДО: Предлагам... Измерва с очи разстоянието помежду им, отдръпва се крачка назад. Да ги дадем под съд!

Дълга пауза. Двамата започват да се въртят в кръг, без да намаляват разстоянието помежду си, изпълнявайки малка пантомима, чието съдържание е следното: Дида „Какво искаш да кажеш?“. Дидо: „Па знам ли?“. Дида: “Тъпанар с тъпанар!“ Дидо: “Да ми ядеш...“ (посочва към задника си). Дида: „Колко си гнусен!“ Дидо: „Много съм си готин аз!“

ДИДА спира на място. Дидо продължава да се върти по кръга, докато стига и се притиска до нея. От друга страна...

ДИДО: Какво?

ДИДА: Идеята ти не е съвсем лоша.

ДИДО мърмори под нос.

ДИДА с повдигнат показалец. Но все пак има един проблем.

ДИДО продължава да мърмори.

ДИДА: А именно...

ДИДО (както преди).

ДИДА крясва с все сила. Престани да мърмориш, пречиш ми да се съсредоточа!

ДИДО отскача от нея, кляка на земята и обхваща главата си с ръце. Дида се разхожда наоколо с нервни стъпки, не съвсем кратко време. Приближава се до него и го оглежда отгоре, също не съвсем кратко време.

ДИДА: Добре де, извинявай.

ДИДО изскимтява нещо неразбираемо изпод ръка.

ДИДА: Да, да. Знам.

ДИДО продължава да скимти. Кучето, което през цялото време ги е наблюдавало отстрани, се приближава и започва да вие жално.

ДИДО разтваря ръце и крясва към кучето. Марш, мамка ти! Кучето побягва, Дидо отново кръстосва ръце над главата си и продължава да скимти жаловито.

ДИДА: А освен това ти също знаеш, че знам.

ДИДО (както преди).

ДИДА: И двамата знаем, че знаем. Също като Сократ.

ДИДО изпод ръка. Напротив!

ДИДА: Не започвай отново, моля те. Нали вече ти дадох право?

ДИДО сваля ръце от главата си, но продължава да клечи. Напротив, но няма значение.

ДИДА: А, ей това е мъжка приказка. А не тия сополи от преди малко. Дидо посяга отново да покрие глава с ръце, при което тя прибавя много бързо, почти отчаяно. Имаш право. Имаш правоооооо!

ДИДО. Изправя се и прави няколко бързи гимнастически движения, за да възстанови кръвообращението си. И какъв е проблемът?

ДИДА: Какъв проблем?

ДИДО: Ами нали това те питам, какъв е проблемът?

ДИДА: Проблемът с какво?

ДИДО: Е хайде сега, не ми се прави на ударена.

ДИДА обидено. Ако ще си говорим така, по-добре ме удари, за да не се правя.

ДИДО с повдигнат палец, имитира я. „Но все пак има един проблем“.

ДИДА с огромно облекчение. А, това ли? Така кажи, какво си заусуквал?

ДИДО: Аз никога не усуквам.

ДИДА посяга да заспори, после размисля. Проблемът е прост, но на практика неразрешим.

ДИДО: Също като оня със сладкото от сливи.

ДИДА: Моля?

ДИДО: Също като оня със сладкото от сливи, казах.

ДИДА: Тоест?

ДИДО: Ами, колкото и да ни се иска да ядем сладко от сливи, няма как, защото нямаме сладко от сливи.

ДИДА: Ти си невъзможен!

ДИДО: Е хайде, хайде.

ДИДА: И гениален! През цялото време си знаел какво искам да кажа. Обичам те, Писанчо!

Мята се на врата му и започва да го целува лудешки. Той се запъва назад, за да не падне. Тя внезапно го пуска, при което той залита и прави крачка назад.

ДИДА делово. Значи така. Липсват ни съдии. Освен това ни липсват още ... ммм, чакай да помисля. Започва да изброява на пръсти. Обвинител, защитник, съдебни заседатели, стенографка, пазач за подсъдимите, втори пазач за подсъдимите, чистачка, втора чистачка, плюс публика в съдебната зала.

ДИДО изправя се, отупва панталона си. Е, не, тия вторите, дето ги изреди, тях можем да си ги спестим. А за всички останали предлагам да се редуваме. Освен при чистачката, може би.

ДИДА отстъпва назад и го гледа възторжено. Дидо се оглежда зад себе си, свива рамене, започва да си подсвирква през зъби.

ДИДА: Господи, с какво съм те заслужила?

ДИДО: Моля?

ДИДА: Ти си гений! Ти си гений!

ДИДО кисело. За последен път ми го каза когато ме представяше на баща си. А после видяхме какво стана.

ДИДА продължава възторжено, очевидно не го е слушала. Знаех си. Винаги съм го знаела.

ДИДО: Нужно ли е сега да се насираме за всяка дреболия?

ДИДА: Ти си просто втори Александър: прас с меча – и готово!

ДИДО за себе си. Ми да. Ако знаеш колко се упражнявам пред огледалото.

ДИДА. Хваща го за ръка и го потегля към прикритата част от сцената. Бързо, бързо. Нямам търпение.

Двамата се приближават до закритата част от сцената. С всяка измината крачка Дидо губи ентусиазма си. Накрая Дида е принудена да го влачи, но малко преди завесата той се запъва окончателно и отказва да върви по-нататък.

ДИДО: Ньет!

ДИДА: Моля? Моля?

ДИДО: Ньет!

ДИДА: Това пък какво ще рече? Какво те прихвана сега?

ДИДО: Я памятник себе воздвиг нерукотворный…

ДИДА: Какво, какво?

ДИДО: Не ща!

ДИДА: Какво не щеш?

ДИДО: По принцип – нищо.

ДИДА: А в конкретния случай?

ДИДО: В случая няма нищо конкретно, той е повече от типичен.

ДИДА: А?

ДИДО: Робинзон среща Петкан. Робинзон поробва Петкан. Петкан изяжда Робинзон.

ДИДА: Пак ли ще ми плямпаш за сблъсъка на цивилизациите?

ДИДО: Не, по-скоро за липсата на човечност.

ДИДА: У кого? У нас ли? Започва да обикаля около него и да го гледа кръвнишки. Я доуточни малко, ако обичаш.

ДИДО проскимтява нещо неразбираемо.

ДИДА ледено. Слушам те.

ДИДО плачливо. Кои сме ние, та да ги съдим? Кажи ми де, кои сме?

ДИДА: Ние сме Хората. Народът. Ние сме Добрите.

ДИДО: А те кои са?

ДИДА: Те са Другите. Маха с ръка пред носа си, сякаш е доловила непоносима воня.

ДИДО с апломб, като говорител от катедра. Предпоставянето на другостта не е нищо повече от израз на едно доброволно наложено – и по същността си дълбоко назадничаво, ретроградно, изпълнено с невежество, примитивно себеусещане. Човекът, който търси основанията на ада извън самия себе си, същевременно отказва да приеме, че ...



Вдъхновението му изчезва, той започва да се почесва, търсейки думи. Обхваща го гняв, който видимо се усилва, не след дълго той отново започва да скимти неразбираемо.

ДИДА. Гледа го със съжаление. ... че бананите са криви, краставиците – зелени, маймуните – сладострастни, аз и ти – идиоти, а светът – неизбежното було на Майа. Приближава се до него, прегръща го, присяда заедно с него и започва да го люлее в скута си. На кака момчето. На приказки всички сте много силни, но когато се стигне до работа ... Ако ни нямаше нас, да сте изчезнали още преди динозаврите. Рязко сменя тона. Делово. Ставай, ставай, че ни чака работа.

ДИДО с ужас в гласа. Ама... пак ли ще им слагаме вратовръзки?

ДИДА равнодушно. Ако се наложи.

ДИДО: Моля те! Моля те! Тъкмо отново се бях научил да спя.

ДИДА изправя се, вдига и него за вратовръзката. Не ми излизай с тия. Всички си имаме задължения. А освен това...

ДИДО: Какво?

ДИДА игриво. Не ми разправяй, че това не ти доставя и мъничко удоволствие. Да не мислиш, че не виждам с какви очи им гледаш ерекциите? Понякога дори изпитвам малко ревност.

ДИДО виновно. Nihil humanum...

ДИДА нетърпеливо. Хайде, стига глупости. Казах ти, чака ни работа.



ДИДО: Но...

ДИДА заплашително. Пак ли?

ДИДО плачливо. Добре. Но на твоя отговорност.

ДИДА снизходително. А, това ли? Разбира се, от мен да мине. За себе си. Не че това ще ти помогне с нещо, ако ония ни докопат някой ден. Високо. Хайде, идвай. Времето не чака.



Двамата отново се приближават до закритата част от сцената. Повтаря се ситуацията от първия път – Дидо отказва да се приближи.

ДИДА: Слушай, вече ми се катериш по нервите.

ДИДО скимти.

ДИДА: Бъди мъж, най-после!

ДИДО (както преди).

ДИДА: Господи!

ДИДО с внезапен ентусиазъм. Именно, именно.

ДИДА: Какво?

ДИДО: Господи! Господи!

ДИДА със зле прикриван гняв. Ще престанеш ли най-после?

ДИДО, със заговорнически, вид, оглеждайки се на всички страни, за да провери дали някой не ги наблюдава, посочва с пръст нагоре. Дида се оглежда озадачено, също проверява дали някой не ги гледа, пита го с жест: „какво?“ Дидо отново посочва нагоре.

ДИДА крещи. Какво? Какво, човеко?

ДИДО засрамен, с детински вид. Не се ли страхуваш понякога?

ДИДА почесва се демонстративно, започва да обикаля около него, оглежда го от всички страни. Страхувам се, че дъските ти хлопат.

ДИДО се хили детински, прави заговорнически физиономии и отново показва нагоре, опитвайки се да прикрива жеста си. Дида започва да го имитира, повтаряйки комично жестовете му. Двамата продължават така известно време, очевидно изчаквайки да видят кой ще се откаже първи. Накрая Дида свива рамене и се отказва.

ДИДА: Добре де. Изплюй камъчето.

ДИДО плюе, но продължава да мълчи.

ДИДА: Много смешно. С изкуствен тон. Ха, ха, ха.

ДИДО демонстрира детинска скромност. Дида кипва, приближава се до него, хваща го за раменете и започва да го разтърсва с всички сили. Дидо не се съпротивява, тресе се в ръцете й като кукла.

ДИДА бясно. Ще кажеш ли най-после? Ще кажеш ли най-после? Ще кажеш ли най-после?

ДИДО: Страх ме е! Страх ме е!

ДИДА: От какво, глупако?

ДИДО отново показва с пръст нагоре.

ДИДА: Какво? Какво те прихвана сега?

ДИДО с огромно усилие. Бог. Господ. Аллах. Шива.

ДИДА с облекчение. Уф, това ли? Хваща го за ръка, дърпа го към прикритата част. Хайде, ела да ги оправим тия, а после и на оня горе ще му потърсим сметка.

ДИДО отказва да се помръдне от мястото си.

ДИДА уморено, с леко примирение. Добре, говори.

ДИДО отваря уста, прави комични опити да заговори, но се отказва.

ДИДА: Говори, казах.

ДИДО: За какво?

ДИДА посочва нагоре, имитирайки го.

ДИДО шепнешком. Ами ако все пак го има?

ДИДА: Има, дренки! Ако го имаше него, щеше ли да ни има нас двамата с тебе?

ДИДО: И все пак?

ДИДА ядно. Няма го и толкова! Колко пъти да ти повтарям? Аз съществувам – следователно Бог няма. Просто и логично. Какво повече да ти обяснявам?

ДИДО тихо, страхливо. Също като баща ми...

ДИДА реагира остро, бясно. Остави го на мира! Остави го най-после на мира!

ДИДО все така страхливо. Как?

ДИДА със стиснати зъби. Ето така: стискаш зъби – и оставяш!

ДИДО. Заставя така, сякаш държи някого между коленете си, после бавно и методично започва да нанася удари върху въображаем задник, повтаряйки в такт с ударите: Защото ... те ... обичам... Защото ... те ... обичам... Защото ... те ... обичам...

ДИДА презрително. Уф, това твоето е песен. Хайде, смяна на темата.

ДИДО: Виждаш ли, ти също се страхуваш.

ДИДА презрително. Ба!

ДИДО: Ами да. Страхуваш се, че онзи все пак ни гледа отгоре. И че някой ден...

ДИДА: Някой ден, някой ден. А междувременно тия долу си вилнеят както си искат. Гниди!

ДИДО на инат. Страх ме е!

ДИДА се чеше по главата, размисля усилено, обикаляйки в кръг, мърморейки нещо под нос. Най-после се удря по челото и хуква към Дидо.

ДИДА: Еврика!

ДИДО пасивно. Какво?

ДИДА: Всичко е толкова просто.

ДИДО: Аха...

ДИДА: Гледай сега. Съществуването на Бога не може да се докаже, нали?

ДИДО колебливо. Има поне четири вида доказателства.

ДИДА: Доказателства, бла, бла.

ДИДО нацупено. Плюс Русо, но той е специален случай. Прави движение с ръка, все едно, че говори за луд.

ДИДА поучително. Въпросът, драги, е практически, а не теоретичен.

ДИДО: Какво, какво?

ДИДА: Представи си, че само с един замах можеш да се избавиш от баща си...

ДИДО – замислено, бавно и тържествено – прави движение, все едно че сече с брадва, оглежда се гузно наоколо.

ДИДА: Искам да кажа – с един мисловен замах.

ДИДО: Аха...

ДИДА: Всичко, което трябва да направиш, е да се обзаложиш.

ДИДО: Да се обзаложа? С кого? За какво?

ДИДА: Със себе си, глупако!

ДИДО: Нищо не разбирам.

ДИДА: Защото не се опитваш. Гледай сега: или има Бог, или няма, нали така?

ДИДО: Долу-горе.

ДИДА: Добре, но ако има Бог, ти губиш всичко.

ДИДО: Защо?

ДИДА: Много просто. Ако има Бог, ние с теб сме до ушите в лайна, братко.

ДИДО: Ами аз какво ти разправям през цялото време?

ДИДА: Но ако няма?

ДИДО с опулени очи, зяпнал. Какво тогава?

ДИДА замечтано. Никой, който да наднича през рамото ти. Никой, който да те смазва с присъствието си. Просто никой. Сам си, други няма.

ДИДО: Звучи прекалено хубаво, за да е вярно.

ДИДА: Зависи единствено от тебе. Ако ти си единственият участник в играта, няма как да не спечелиш всичко.

ДИДО: Значи Ницше все пак е прав, така ли?

ДИДА: Ницше, Мицше, какво ме интересува? Бог няма, следователно съществувам единствено аз.

ДИДО недоверчиво. Толкова просто?

ДИДА: Да. Точно толкова просто. Трябва само да заложиш на печелившата страна, това е всичко.

ДИДО тихичко, страхливо. Започваш да повтаряш баща си.

ДИДА: Не ми се заяждай сега. Важното е, че решихме твоя проблем. Нали така?

ДИДО: М-да...

ДИДА агресивно. Решихме ли го или не?

ДИДО: Ааааа...

ДИДА приближава се до него, хваща го за презрамките и го придърпва към себе си, гледайки го от упор. Решихме ли го или не?

ДИДО тихичко. Може би.

ДИДА замахва и му удря звучна плесница. Решихме ли го или не?

ДИДО примирено. Добре де, добре. Решихме го.

ДИДА: Ей това исках да чуя. Хайде, идвай!

Приближава се до завесата, отдръпва я с рязко движение. Зад нея, овързани и със запушени уста, лежат Къдравият, Курвата, Спазматикът и Помагачът. Къдравият е в джинси и тениска. Той е напълно плешив. Курвата е облечена в униформата на занаята си – къса рокля, високи ботуши до над коленете, ярък грим. Спазматикът е облечен в работен гащеризон.

ДИДО който при вида на пленниците неочаквано се е оживил. Всички виновни, стани! Смее се изкуствено, започва да ги рита и дърпа. Марш навън, говеда. Почивката свърши.



Четиримата пленници излизат напред, опитват се да кажат нещо, сочат към овързаните си ръце и уста. Дида излиза надясно, връща се обратно, носейки четири стола. Слага два един до друг, от едната страна на пленниците, останалите два от другата им страна – и двете групи със седалки към пленниците. Оглежда доволно работата си, отдръпва се настрана. Междувременно Дидо вади от джобовете си четири разноцветни вратовръзки, приближава се до пленниците и започва да ги оглежда внимателно, сякаш иска да им ги премери.

ДИДА: Рано е още, закъде си се разбързал?

ДИДО: Цветовете трябва да им подхождат. Не обичам мърлява работа.

ДИДА натъртено. Рано е още.

ДИДО: Добре де, добре. Прибира вратовръзките обратно в джобовете си.

ДИДА обикаля между пленниците, оглежда ги застрашително. М-да. Хубава пасмина.

ДИДО: По-добра едва ли можем да си намерим.

ДИДА въздъхва. Е, не е като в старите времена.

ДИДО: Нищо вече не е като в старите времена.

ДИДА: Не че днес имаме по-малко работа де.

ДИДО: Не, не че.

ДИДА: Променя се всичко, но не и хората.

ДИДО: Това добре го каза. Внезапно крясва с все сили към пленниците. Чувате ли, говеда?

ДИДА стреснато. Проглуши ми ушите, какво те прихваща?

ДИДО се втурва сред пленниците и започва да раздава удари.

ДИДА: По-полека, по-полека! Така ми разваляш цялото удоволствие.

Курвата чиято превръзка на устата е паднала след ударите на Дидо. Какво означава всичко това? Какво ще правите с нас?

ДИДА към Дидо. Обясни им, ако обичаш. Идеята беше твоя. Сяда на едната двойка столове, там където двете седалки се допират.

ДИДО заема официална поза. Тишина! Тишина! Ако не настъпи тишина, ще опразня съдебната зала!

КУРВАТА: Съдебна зала? Каква съдебна зала?

ДИДО се приближава до нея и я сритва в кокалчетата. Такава. Най-обикновена.

ДИДА с официален тон. Ако обещаете да поддържате ред, може и да ви развържем устата.

КУРВАТА: Но... Бързо, страхливо. Добре, добре. Обещаваме.

ДИДО снема превръзките от устата им, оставяйки ги да висят около вратовете. Пленниците поемат дълбоко дъх, оглеждат се с известно облекчение.

ДИДА: Да започваме ли? Ти кой искаш да бъдеш?

ДИДО: Няма значение, само да не съм съдия. Мразя отговорността.

ДИДА: Както искаш. Тогава ще си обвинител, като за начало. Не мога аз всичко да върша.

ДИДО: А защитник?

ДИДА презрително. Ба, защитник. Да се защищават сами, кой го е еня?

СПАЗМАТИКЪТ който през цялото време прави типични за заболяването си движения. К-к-к-краката ми не държат, мога ли да седна?

ДИДО: Може, разбира се. Изчаква, докато спазматикът посегне да седне на един от свободните столове, в последния момент го изтегля изпод него, така че онзи пада на пода. Не казах, че може на стол. Поставя стола обратно на мястото му и сяда по същия начин както Дида, подритвайки спазматика по-далеч от себе си.

ДИДА: А, това е добра идея. Сядайте всички, така е по-добре.



Пленниците сядат по пода. Роклята на Курвата се замята и открива бельото й. Дидо става и я дръпва надолу.

ДИДО: С това само утежнявате положението си.

КУРВАТА: Не беше нарочно.

ДИДО: Само професионален навик, нали? Внезапно плясва през лицето Къдравия. А ти какво си зяпнал, а? Мръсник с мръсник! Всичките сте такива, мамицата ви къдрава!

Къдравият: What did I do, man? What did I do?1

ДИДА: Маскирай се колкото щеш, пред съда тия не минават.

ПОМАГАЧЪТ: Ама аз пък защо? Хайде, тая паплач тук, това долу-горе мога да го разбера...

ДИДО: Ти си от най-лошите.

ПОМАГАЧЪТ: Ама защо, как така?

ДИДО: Защото се опитваш да вършиш нашата работа. Без да си имаш хабер.



Помагачът го гледа яростно, посяга да каже нещо, но се въздържа.

ДИДА потропва трикратно и церемониално по стола. И така, обявявам съдебното заседание за открито.

ДИДО: Не е ли малко рано?

ДИДА с изненада. Защо, нещо друго ли имаш на ум?

ДИДО: Не, но пред нас е цял ден. Какво ще правим след това?

ДИДА почесва се с досада. Хм, не бях помислила за това. Май че имаш право.

ДИДО: Скуката…

ДИДА: Да, да, разбира се.

ДИДО: Но пък, от друга страна...

ДИДА: Какво?

ДИДО: И тия тук не можем да ги оставим така. Не е хуманно, нали разбираш?

ДИДА механично. Разбира се, че разбирам. Замисля се. И все пак...

ДИДО: Слушам те.

ДИДА: Че какво му е толкова нехуманното? Ако искаш, да ги навържем отново и да отидем на кино. Все ще намерим нещо интересно.

ДИДО: Да, да – та да мине някой и да ни ги обере под носа. Не ми се ще да съм се блъскал напразно.

ДИДА: Отново имаш право. А сега какво?

ДИДО почесва се. Хм. Внезапно оживен, към пленниците. Хей, вие имате ли някаква идея?

СПАЗМАТИКЪТ: Т-т-т-тоест, к-к-каква идея?

ДИДО: Нещо забавно. Нещо, с което да убием времето.

ПОМАГАЧЪТ ядно. Докато ни дойде редът, така ли?

КУРВАТА престорено-свенливо. Аз ... бих могла да ви позабавлявам малко. Поглежда към мрачния Дидо. Впрочем, това май не беше много добра идея.

КЪДРАВИЯТ: Go fuck yourself, motherfucker! I ain’t gonna lick your ass!

ДИДО: Какво, какво? Тоя какви ги плещи бе?

СПАЗМАТИКЪТ: К-к-к-казва, че с удоволствие щял да се присъедини.

ДИДО: Че що не го каже човешки тогава? Към Дида, неуверено. Да му светна ли един?

ДИДА: Твоя си работа.

ДИДО колебливо. Май наистина не ни остава нищо друго. Ако не ни хрумне нищо, ще трябва да започваме.

КУРВАТА отчаяно, пискливо. Момент, момент! Тук нали се мотаеше едно куче? Аз мога да ви покажа как се прави с куче, със сигурност не сте виждали такова нещо!

ДИДО с отвращение. Горкото животно. Хе, вярно, ама то къде изчезна?

ПОМАГАЧЪТ мрачно. По кучки, къде другаде? Впрочем, ако ми развържете ръцете... Посочва към полицейската свирка.

ДИДО: Много хитро. Подритва го лениво. Нещо по-умно не можа ли да измислиш бе?

Появява се кучето, което радостно се спуска към господаря си и започва да подскача около него.

ДИДО: Като говорим за дявола...

ДИДА: Каква порода е?

ДИДО: Помияр, не го ли виждаш? На стопанина се е метнало. Отново ритва Помагача. Кучето се втурва и го захапва за крака. Аууу, мамка ти помиярска! Започва да подскача на един крак наоколо. Абе, няма ли кой да ми помогне, що за хора сте вие? Ще ме разкъса пред очите ви, звярът му със звяр!

ПОМАГАЧЪТ: На зла круша...

ДИДО посяга да се втурне към него, но спира и се отдръпва уплашено. Помагачът, окуражен, започва да му хвърля кръвнишки погледи. Кучето се е озъбило и гърлено ръмжи срещу Дидо.

ДИДО към Дида. Ей, ние май имаме проблем.

ДИДА: И на мен така ми се вижда.

ДИДО: И какво ще правим сега?

ДИДА: Хм, чакай да помисля.

ДИДО. Седнал на земята, оглежда раната си. Към Помагача. Ако е бясно, мамицата ти ще разплача.

ПОМАГАЧЪТ повтаря след него, кривейки лице в детински гримаси. Ако е бясно, мамицата ти ще разплача.

ДИДО без особен ентусиазъм, държейки кучето под око. Абе ти!

ПОМАГАЧЪТ: Педал!

ДИДА приведена над торбата си, която претърсва внимателно. А, тука вече не си съвсем прав. Той реже и от двете страни, моичкият.

ДИДО: Предателка!

ДИДА: Е, хайде, хайде, миличък. Още никой не е хванал настинка от мъничко истина.

ДИДО горчиво. Знаех си, че ще ме предадеш някой ден.

ДИДА: Глупости! Къде ще намеря друг като тебе? Вади от торбата нахапан кренвирш, размахва го тържествуващо във въздуха. Еврика!

ДИДО кисело, под носа си. Архимед пасти да яде!

ДИДА към кучето. Пис, пис, пис. Ела тука, на кака момчето. Ела да видиш какво ще ти даде кака. Пис, пис, пис.

Кучето не помръдва от мястото си.

ДИДА ядосано, към Помагача. Абе, това твоето да не е вегетарианец? За пръв път виждам куче да не скача на кренвирш.

ПОМАГАЧЪТ: Щото му говориш като на котка, затова. И мен ако ме наречеш африканец няма да ти отговоря.

КЪДРАВИЯТ: Fuck you too, man!

ДИДА: А как се вика на куче?

ДИДО ухилено. Готин?

ПОМАГАЧЪТ назидателно. На куче не се вика, то си има име.

ДИДО кисело. Казва кой? Нали те видяхме вече.

ДИДА: И как му е на твоето името?

ПОМАГАЧЪТ гордо. Адолф.



Всички се споглеждат изненадано, разменят притеснени усмивки. Курвата и Къдравият се побутват с лакти.

ДИДА мърмори. Брей, капка срам не ви е останала вече. Човек да вземе да ви натрупа всичките на един куп, пък да ви подпали. Към кучето. Като не щеш, ако щеш. Хвърля кренвирша зад гърба си, извън сцената.



Кучето неочаквано започва да скимти жалостиво, отърква се засрамено в краката на Помагача, после хуква подир кренвирша. Мълчалива пауза.

ДИДО припява, потривайки ръце от удоволствие. Къде си, вярна ти любов народна? Отива до Помагача и започва методично да го рита. Онзи се опитва да се предпазва, без да издава звук. Сцената продължава така, не съвсем кратко време.

ДИДА: Е какво, насити ли се? Май е време да започваме.

ДИДО задъхано, умоляващо. Още малко. Само още малко.

ДИДА: Е хайде де, не се вдетинявай!

ДИДО продължава да рита. Ще спра, когато аз искам, не когато ти ми кажеш.

ДИДА с хитър тон. Е, както искаш. Аз на твое място обаче щях да си помисля за вратовръзките.

ДИДО спира рязко, гледа я недоверчиво. Какво вратовръзките?

ДИДА: Много просто: може този път и да поискам аз да им ги сложа.

ДИДО опипва джобовете си. Как така, как така? Това си е мое задължение.

ДИДА чаровно. А, ние май се сетихме за задълженията си. Става от мястото си и започва да крещи с армейски тон. Ами тогава започвай да изпълняваш задълженията си, идиот такъв! Не мога да чакам тук докато небето се срине отгоре ни! От сутринта насам си губим времето заради теб! Марш на мястото си, марш!

ДИДО не особено силно впечатлен. Свърши ли?

ДИДА: Не съм съвсем сигурна. Бръква в торбата, вади от нея голям будилник, поглежда колко е часа. Впрочем, да.

ДИДО подозрително. И ще ме оставиш ли аз да им слагам вратовръзките?

ДИДА кокетно, усуквайки около пръст пеша на полата си. Може би. Поглежда към Дидо, който се кани да кресне. Добре де, добре. Щом настояваш. Покашля се, за да прочисти гърлото си, оправя дрехите и косите си, изпъчва се. Дами и господа, обявявам заседанието на съда за открито. Думата има обвинителят.

СПАЗМАТИКЪТ: М-м-м-момент, момент.

ДИДО: Сега пък какво?

СПАЗМАТИКЪТ: Искам да знам в какво ни обвинявате.

ДИДО: Че какво значение има това?

СПАЗМАТИКЪТ: П-п-п-росто искам да знам, т-т-т-това е всичко.

ДИДО почесва се озадачено. Това пък за пръв път го чувам. Към Дида. Ти чувала ли си такова нещо?

ДИДА свива рамене.

СПАЗМАТИКЪТ: А освен т-т-т-това искам д-д-да знам и кои сте.

ДИДО: А, това е лесно. Аз съм Дидлдум, а това тук е Дидлдай.

СПАЗМАТИКЪТ: Н-н-не отговорихте на първия ми въпрос.

ДИДО: Уффф, започваш да ми досаждаш. Към Дида. Да го сритам ли?

ДИДА: Твоя си работа.

ДИДО замислено. Ако бях сигурен, че ще престане... Но техният сорт са много инатести. Към Дида. Нали се сещаш за онзи преди? Прави спазматични движения, кривейки глава и врат наляво, с конвулсивно изплезен език. Или пък за онази? Същите движения, този път надясно. Да не говорим пък за най-тежкия случай, той беше направо непоносим. Движения и наляво, и надясно. Пауза. Към Спазматика. Искаш да знаеш, така ли?

СПАЗМАТИКЪТ: Д-д-да.

ДИДО към останалите, заплашително. Някой друг иска ли да знае?



Пленниците се споглеждат страхливо, но не отговарят.

ДИДО крещи. Попитах ви нещо, идиоти!



Отново никакъв отговор.

ДИДО: Абе аз що ли не ви... Започва да ги рита и удря безразборно, продължава не съвсем кратко време. Задъхано. А? Сега ще ми отговорите ли най-после?

Пленниците в един глас (без Спазматика, който мълчи). Не, не, не искаме.

ДИДО: Какво не искате?

Пленниците: Да знаем, да знаем.

ДИДО доволно. Е, аз пък тогава ще ви кажа. Започва да обикаля наоколо, хванал глава в ръце. Значи, обвиняваме ви в това, че... Продължава да обикаля, търси думата. ... в това, че... Нова обиколка. А, ето: в това че сте виновни. Точно така: обвиняваме ви в това, че сте виновни. Отива до Спазматика, навежда се към него и изкрещява в ухото му: Обвинен си в това, че си виновен. Сега доволен ли си?

СПАЗМАТИКЪТ: Не ми крещи, не съм глух.

ДИДО игриво. Ако искам ще крещя, ако искам ще мълча. Внезапно сменя тона, делово. А сега на работа. Към Дида. Какво трябваше да правя?

ДИДА: Ти си обвинител.

ДИДО: А, да, разбира се. Разбира се. Пауза, колебливо. Разбира се.

ДИДА окуражаващо. Можеш да започваш.

ДИДО: О, как мразя този момент!

ДИДА нежно. Няма как, миличък, нали знаеш? Пауза. Ако искаш, след това ще те почеша по гръбчето.

ДИДО капризно. Ама не само на ужким.

ДИДА майчински. Разбира се, че не само на ужким. Нали си моето пъдъл-мъдъл-дъдълче?

ДИДО: Хитруша. Знаеш ти как да спечелиш един мъж, знаееееш!

ДИДА. Хи, хи хи. Моето шуга-буга-мугалче.

ДИДО: О, направо ме стопяваш.

ДИДА: Моето миши-пиши-шишленце.

ДИДО: Ти си направо невъзможна.

ДИДА: Моето...

ДИДО гневно. Добре, добре, предавам се. Сяда върху двата свободни стола, кръстосва крака със замах, притяга вратовръзката си, оправя коси, покашля се.



Всички го гледат с напрежение.

ДИДО патетично, но без гняв, все едно, че рецитира стихотворение. Негодници! Пауза. Оглежда се, покашля се отново. Казах „негодници“, защото именно това искам да кажа. Да, именно това. Именно и поименно: един, двама, трима, четирима негодници! Пауза. Защото всичко започна с вас. Да, именно с вас. Пауза. Вие бяхте, които ми се присмивахте, още от самото начало. Разпалва се, става от мястото си, сяда отново. А всичко беше измислено, нищо не беше вярно. Бях се наакал само веднъж, само за да си отмъстя на... Впрочем, това не ви засяга. Пауза. Но вие не искахте да престанете, това ви доставяше удоволствие. Ооооо, сладката радост на садизма. Да се радваш, радваш, радваш, докато другият се къса от рев. Става и започва да подскача на място, сочейки към пленниците с пръст, припявайки. Дрис-льо. Дрис-льо. Дрис-льо. Привежда се към Спазматика. Нали така беше? Ти викаше най-много от всички.

СПАЗМАТИКЪТ: Н-н-н-нямам представа за к-к-какво говориш.

ДИДО: Млък! Сяда отново, пали въображаема цигара, подръпва няколко пъти нервно, после щраква с пръсти въображаемия фас в лицето на Спазматика. Ами котенцето? Спомняте си онова котенце, нали? Беше малко и сиво, не кой знае колко хубаво, но аз си го обичах повече от всичко. А вие... Посочва с пръст към всеки от тях. Ти, ти, ти и ти. Не можехте да понасяте това, не можехте да понасяте, че и аз си имам нещо, което обичам. Пауза. И затова ме накарахте да го хвърля от балкона. Става и започва да подскача на място, кривейки се. Не можеш, не можеш, не можеш! Спира внезапно, прави движение с ръка, все едно че хвърля нещо със замах, крещи. Не бой се, Бамбииноооо! Избухва в сърцераздирателни ридания, тресе се от плач. Бавно се успокоява. Тихо, бършейки очи. Не бой се, Бамбиинооо! Пауза. О, как ви ненавиждах! Можех да ви удуша един по един, още тогава, след като хвърлих Бамбино. А вместо това... Вместо това ви позволявах всичко. Пауза. А после, когато играехме на чичо доктор? Всички искахте да ме лекувате, нали? Все аз да бъда болен, та да можете да ми слагате инжекции. Хайде още веднъж, миличък. Нали не те заболя, миличък? Нали ти беше хубаво, миличък? И момиченцата също. Те бяха си приготвили спринцовки от дръжките на лопатките за пясък. Спомняте ли си ги тези детски лопатки, имаха хубави дървени дръжки, заоблени, гладки. Пауза. А когато поискам и аз да бъда доктор – неее, ама как така, не може, няма как, не, някой друг път, ама какви ги бърбориш, моля ти се... Крещи. Лицемери! Измамници! Негодници! Пауза. Но после бързо се научихте, че може и другояче. Защото винаги имах пари, пък и можех да вземам колата на баща си. Ще ни закараш ли на диско, миличък? Ще платиш ли сметката, миличък? Лека нощ, миличък! Да сънуваш златни сънища, миличък! Изкривява лице в погнуса. О, колко е тъп тоя педал! Какво ли няма да направи за малко внимание. Егати идиота! Понякога направо ми иде да го пребия, въпреки парите! Пауза. Дори и по-късно, много по-късно, когато вече бях ви разпознал и започнах да ви чистя един по един, пак не можехте да повярвате. Криви лице в различни ужасени гримаси. Ама как така, миличък? Не, ти не можеш да направиш нещо такова, миличък. Но това е напълно невъзможно, миличък. Става, ритва назад двата стола, прави крачка назад, застива в скована поза, като паметник. Е, сега поне вече знаете, че може. Сега вече виждате, че може.

ДИДА бърше просълзено очи, става от стола си, приближава до него и го целува по бузата. Този път надмина себе си, миличък! Още никога не съм те виждала толкова убедителен.

ДИДО извръща лице, изтрива потайно мястото, където тя го е целунала. За себе си. Да си го навреш отзад това „миличък“! Високо, изпънат по войнишки. Ще с’старая!

ДИДА потупва го одобрително по бузата. Захарчето ми! Връща се и сяда обратно на столовете. А сега?

ДИДО: Ами не знам, малко съм нов в тия работи.

ДИДА: М-да. Преди беше по-лесно.

ДИДО: Но и по-безинтересно.

ДИДА: Тук отново имаш право.

ДИДО за себе си. Сякаш не го знам и без това.

ДИДА: Спомняш ли си онзи път, когато вятърът полюшваше вратовръзките им?

ДИДО: О, да, беше толкова поетично.

ДИДА: Беше си направо изкуство. Щеше ми се никога да не свършва.

ДИДО: На мен също.

ДИДА: Времето просто беше замряло.

ДИДО: О, йе. О, йе.

ДИДА: Нямаше нужда да се грижим за нищо, да се борим за нищо.

ДИДО: О, йе. О, йе.

ДИДА: Перфектна хармония.

ДИДО: О, йе. О, йе.

ДИДА: Целият свят ни беше сцена.

КЪДРАВИЯТ: Fuck you, man! Will you finally stop the fucking circus?

ДИДА стреснато Какво беше това?

ДИДО сочи с палец зад гърба си, без да поглежда. Онзи там.

ДИДА: Кой от всички?

ДИДО: Бас държа, че е къдравият. Поглежда към пленниците. Ами да, виж го как се е сгърчил.

ДИДА: Кой, този ли?

КЪДРАВИЯТ. Изправя се. Гордо. You have no right to expropriate my freedom. It’s given to me by God and the Universe, not by you. Therefore, your right stops at the point where my own right begins. They can touch upon each other, but not intermingle, except by mutual, and clearly stated by both sides, consent. I therefore challenge you to prove the opposite, if you consider yourselves sentient beings. Or to admit your own defeat and set me free, right on this spot. My right is more right than your right. Quod erat demonstrandum. Протяга овързаните си ръце към двамата.

ДИДО: Тоя к’во бе, да не си иска отсега вратовръзката?

ДИДА колебливо. Има ги всякакви.

ДИДО страхливо. Ама чакай, още не сме произнесли присъдата.

ДИДА: Ба, присъдата. Щом толкова настоява, надявай му я отсега.

ДИДО. Приближава се до Къдравия и започва да крещи в лицето му. Идиот! Тъпанар! Говедо! Това е против правилата, глупако! Не разбираш ли, че сам си слагаш вратовръзката?

Къдравият протяга ръце още по-напред.

ДИДО. Поваля го на земята и започва да го рита. Идиот! Тъпанар! Говедо!

ДИДА: Ама какво ти става, миличък? Той само си поиска вратовръзката, какво толкова?

ДИДО бясно. Не ме наричай „миличък“! И не ми казвай какво да правя! Ако поискам, ще му слагам вратовръзка, ако поискам, ще го ритам. Моя си работа!

ДИДА помирително. Добре, добре, не ми крещи така. Аз исках само да помогна.

ДИДО посочва към Помагача. Тоя тук също. За което му се полага вратовръзка.

ДИДА обидено. Както искаш. Според мен обаче онзи там вече изгуби правото да се защищава. Искам да кажа, това му беше защитната реч. Ако искаш, мога да пристъпя към присъдата.

ДИДО: В никакъв случай! В никакъв случай! Присъдата може да бъде единствено колективна.

ДИДА: Това пък откъде-накъде?

ДИДО хитро. Забрави ли, че ги обвиняваме в едно и също престъпление?

ДИДА: Хм, понякога наистина ме удивяваш. Да, да, разбира се. Имаш право. Пауза. Кисело. Както винаги.

ДИДО: Разбира се. Оглежда се. Следващият.



Пленниците се споглеждат уплашено, започват да се бутат взаимно.

ДИДО към Спазматика. Ей, ти. Твой ред е.

СПАЗМАТИКЪТ: З-з-з-а какво?

ДИДО: Да се защищаваш, какво? Прави движения с ръце, все едно, че се боксира. Нали си обвиняем?

СПАЗМАТИКЪТ: Б-б-баба ти е обвиняема. Останалите пленници го бутат напред. Той става с мъка. К-к-какво сте ме зяпнали всички? Откак се помня, всички ме зяпат. Ей така. Прави грозна зяпаческа гримаса. Къде ли не съм опитвал да се скрия. Пауза. Сега и вие. Хайде, зяпайте тогава. Започва да прави още по-силни спазматични движения. А мога и така. Обикаля сцената, куцайки, влачейки се. Или така. Изкривява лице, все едно, че го душат, започва да хрипти и да се дави. Пауза. Е какво, нагледахте ли се? Пауза. Ако можех, щях да ви избода очите на всички. Да ви видя тогава как ще зяпате. Приближава се към Дидо, гледа го от упор в очите. Зяпа ли ти се, а, миличък? Прави силно конвулсивно движение. Какво ще кажеш за това, миличък? Дидо го удря със замах, но той продължава. А може би така, миличък? Дидо продължава да удря, Спазматикът продължава с конвулсиите. Дидо избухва в плач. Харесва ли ти, миличък? От коя страна ме искаш, миличък? Аз съм твоето малко котенце, миличък. Мяу, мяу, мяу! Дидо плаче несдържано, Спазматикът махва с ръка и се обръща към Дида. Ами ти, Торбалано? Оставяш на приятелчето си да върши работата, а твоите ръчички си остават чисти, така ли? Миличкият ще направи всичко, каквото му кажеш, само и само да му обърнеш малко внимание, нали? Към Дидо. Мама ще те обичка много, много, мама ще те гушка, мама ще те закриля. Но първо си изпапкай манджичката, миличък!

ДИДА към Дидо. Накарай го да млъкне! Удари го, смачкай го, махни го от очите ми!

ДИДО продължава да плаче несдържано. Дида се приближава до Спазматика и отново поставя превръзката пред устата му. Той се опитва да продължи, но тя го сваля на пода.

ДИДА: Тоя е много, много виновен. Може би най-виновният от всички. Ако не бяхме се разбрали вече, направо щях да му сложа вратовръзката. Отива при Дидо, който се е свил в зародишна поза на пода, опитва се да го погали. Той ядно отблъсва ръката й. Е, хайде сега, миличък. Минавали сме и през по-тежки неща. Пауза. Добре, както искаш. Аз обаче ще продължавам, ако нямаш нищо против. Към пленниците. Кой е следващият?



Помагачът бута Курвата напред, тя отказва и се дърпа. Двамата се боричкат един с друг.

ДИДА: Ей, я стига глупости! На ваше място щях да се опитам да измисля нещо. Към Помагача. Я се засрами бе! Два метра мъж, а без малко ще напълни гащите. Хайде, стига толкова! Твой ред е.

ПОМАГАЧЪТ: Ама защо, как така? Не искам.

ДИДА: А аз да не мислиш, че искам? Ако нямаше такива хубостници като вас, отдавна да съм се пенсионирала някъде по морето. Хайде, ставай и се защищавай! Покажи, че си мъж!

ПОМАГАЧЪТ. Изправя се, дълго отупва и оправя дрехите си. Покашля се. Може ли... малко вода?

ДИДА пребърква торбата си, вади плоско шишенце. Водата е скъпа. Ето ти тук малко водка, ако искаш.



Помагачът взема шишенцето и го изпразва на един дъх, изтрива мустак, захвърля го със замах някъде към задната част на сцената. Изправя рамене, изпъчва се. Това тук е грешка. Трагична грешка, казвам ви!

ДИДА с досада. Уф, така няма да стане. Това съм го слушала хиляда пъти.

ПОМАГАЧЪТ: Да, ама тоя път е различно...

ДИДА: Тъй, тъй.

ПОМАГАЧЪТ отчаяно. Ама аз съм един от вас, как може да не го разбирате? Тая паплач тук ... ако ме оставите, и сам ще им сложа вратовръзките.

ДИДА ядно. Слушай, или започвай да се защищаваш, или давай думата на следващия. Времето напредва.

ПОМАГАЧЪТ уморено, с примирение в гласа. Да се защищавам, казваш. Като тая джумерка тук. Посочва към Спазматика. Пауза. Да се защищавам. Внезапно избухва. Ами аз какво правя цял живот, а? Откак се помня, само това правя. Все защитни движения, защитни цветове, защитно всичко, мамка му й живот! Какво ли не опитвахме, как ли не се кривихме, кои ли задници не облизахме – не става и не става! Дойдат едните – хайде на тая страна. След малко идат други – хайде сега пък на другата. Изкривиха ни се вратовете от въртене, ха насам, ха натам, душите ни вече не знаят ни ляво, ни дясно, ни горе, ни долу – на вас все не ви стига! То членове ли не бяхме, активисти ли, ударници, почетници, знатници, агитатори, демонстранти, дисиденти – аман, край няма! Върти, върти дупе и не мрънкай, ти още нищо не си видял! Таман събереш малко душа, помислиш си вече, че е свършила бурята, че тоя път най-после нашият ред иде, така де, и нас да ни пооближат малко... А то – хайдеее, пак се обърна всичко с главата надолу, хайде пак ближи, пак чакай да цъфнат налъмите, пак стискай душа между зъбите, пак се надявай, пак псувай в юмрук... Е, докога бе, хора? Докога? Вече и кучетата се изредиха да бъдат началници, изпонадигаха къщи като палати, коли карат като змейове, окрадоха де що имаше нещо незаковано – а нашият ред все не идва. Е, не става така! Не става, казвам ви, причерняло ни е вече пред очите, искаме си и ние правата! Щом всички така, чуждото – общо, то що пък все нашето да е чуждо? Не става така, не ставааа! Идва нашият ред, ние ще сме сега отгоре, пък ако ще турско да стане!

ДИДА: Свърши ли?

ПОМАГАЧЪТ: Свършил ли? Че аз още не съм започнал.

ДИДА: На мен обаче ми стига и толкова. Към Дидо, който все още лежи на пода. Какво ще кажеш, миличък? Готови ли сме с тоя? Дидо прави вяло движение с ръка в знак да бъде оставен на мира. Готово значи. Към Помагача. Сядай, времето ти свърши.

ПОМАГАЧЪТ: Ама ...

ДИДА заплашително. Сядай, казах ти. Помагачът сяда, Дида потрива уморено лице. Уф, май започвам да остарявам. Едно време не ги усещах как минаваха. Към Курвата. Е, какво? Други не останаха, твой ред е.

КУРВАТА става. Ами то... има ли смисъл?

ДИДА: Смисъл? Не ми бърбори глупости, започвай.

КУРВАТА: Добре, добре. Само малко да си събера мислите. Пауза. Ами то и аз така... откак се помня. Все едно и също. Не се пипай, не се връцкай, не се показвай. Ще дойде дядо Торбалан, ще те прибере. Все едно и също. Пауза. А аз обичам да се пипам. Обичам и това е. Откак се помня. Уф, извинявайте, започвам да се повтарям. Пауза. А като си помисли човек само колко малко искам. Не че имам нещо против коли и къщи, не ... Но те не са ми чак толкова важни. Искам само... уф, то е малко срамно да се каже...

ДИДО: Кажи! Крещи. Казвай най-после!

КУРВАТА: Малко топлинка. Уф, толкова ме е срам. Цялата настръхвам като си помисля за такива неща. Знам, че не е прилично да се говори така, срамота си е, но не мога, не мога да престана да си мечтая. Ей така, да се гушна с някого на топличко, да се отпусна, да се разтворя, да го поема, да полетя заедно с него... Пауза. Извинявайте, знам, че е много безсрамно, но не мога. Що бой съм изяла, що тормоз – и нищо не помага. Вярно казват хората, който е роден за въже, от куршум няма да умре...

ДИДО. Става, приближава се до нея, протяга ръка и я погалва по бузата. Така ли?

КУРВАТА хваща ръката му и започва да я движи по цялото си тяло. Да. Точно така. И така, и така, и така...

ДИДА: Хей, хей, вие май нещо се поувлякохте. Я се засрамете малко, хората ви гледат!

ДИДО през рамо. Не се бъркай където не ти е работа!

ДИДА: Какво, какво? Я повтори, ако обичаш!

ДИДО през зъби. Казах да си гледаш работата.

ДИДА. Приближава се бавно, замахва и му удря силна плесница. Дидо не реагира. Тя замахва отново, удря го от другата страна. Отново никаква реакция. Към Курвата. Ами ти ма, курво! Какво си ми се разпищолила тук? Хваща я за косите, събаря я на пода и започва да я тъпче и рита. На ти, на ти, на ти!

ДИДО тихо. Остави я на мира!

ДИДА: На мира ли! Ей сега ще ти дам една мира и на теб, само да свърша с нея! Продължава да тъпче и удря. На ти, на ти, на ти!



Дидо замахва и я удря по тила с всичка сила. Тя се отпуска на пода и притихва. Той се приближава до Курвата и развързва връзките на ръцете й. Сяда на пода до Дида, слага главата й в скута си и започва да пее детска приспивна песничка.

КУРВАТА колебливо. А сега какво?

ДИДО с гръб към нея и пленниците, през рамо. Спасявай се, изчезвай.

КУРВАТА: Ама как така, изведнъж?

ДИДО крещи. Изчезвай, казах ти!

Курвата се приближава крадешком към останалите пленници и започва да развързва връзките им. Дидо продължава да пее детска песничка. Освободени, пленниците се нахвърлят върху него, надвиват го след кратка борба и овързват както него, така и Дида.

Край на първо действие



Каталог: documents
documents -> Български футболен съюз п р а в и л н и к за статута на футболистите
documents -> Изготвяне на Технически инвестиционен проект и извършване на строително-ремонтни работи /инженеринг/ на стадион “Плевен”
documents -> П р а в и л а за организиране и провеждане на ученическите игри през учебната 2013/2014 година софия, 2013 г
documents -> К о н с п е к т по дисциплината “Обща и неорганична химия” за студентите от І–ви курс специалност “Фармация” Обща химия
documents -> Издадени решения за преценяване на необходимостта от овос в риосв гр. Шумен през 2007 г
documents -> За сведение на родителите, които ще заплащат таксите по банков път цдг” Червената шапчица”
documents -> Стъпки за проверка в регистър гаранции 2016г. Начална страница на сайта на ауер електронни услуги
documents -> Общи въпроси и отговори, свързани с държавните/минималните помощи Какво е „държавна помощ”


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница