Любовна история (Оптимистично сценично събитие в две действия) Действащи лица: дида дидо помагачът кучето Къдравият Курвата Спазматикът Пинокио Действие първо

ДИДО: Това не беше бягство от отговорност.

ДИДО: А какво?

ДИДО: Акт на състрадание. Акт на човеколюбие.

ДИДА: Какво човеколюбие при празни каси бе, глупак? По-голяма безотговорност от това има ли?

ДИДО: Рационалистка!

ДИДА: Идеалист!

ДИДО: Анархистка!

ДИДА: Евфемист!

КЪДРАВИЯТ: Тишина! Тишина! Инак ще трябва да опразня залата!

ДИДО: Тъкмо се канех да попитам къде е тоалетната.

КЪДРАВИЯТ: Абе ти ще млъкнеш ли...

ДИДО: Какво, свърши ли ти красноречието!

КЪДРАВИЯТ взема от пода една от валящите се превръзки, вързва устата на Дидо. Ха сега инхалирай, докато пукнеш! Към Дида. А ти искаш ли?

ДИДА: Благодаря, днес вече закусвах.

КЪДРАВИЯТ: Тогава дръж си портата затворена. Покашля се. Тържествено. И така, обявявам заседанието на съда за открито.

СПАЗМАТИКЪТ: Много автентичен.

ПОМАГАЧЪТ: В името на демокрацията!

КЪДРАВИЯТ. Махва примирено с ръка. Давай, давай и ти. То по-голям цирк и без това не може да стане.

ДИДА: Така си мислиш.

Къдравият посочва красноречиво към една от лежащите на пода превръзки. Дида мълчи нацупено.

СПАЗМАТИКЪТ: Във всеки случай ни липсва още нещо.

КЪДРАВИЯТ нащрек. Какво?

СПАЗМАТИКЪТ: Няма присъда без защита.

КЪДРАВИЯТ: Е, хайде да не издребняваме. Те как ни претупаха набързо.

СПАЗМАТИКЪТ: Това не е аргумент.

КЪДРАВИЯТ: Гледай сега, ако си решил да се заяждаш...

СПАЗМАТИКЪТ: Не става въпрос за заяждане, а за принципи.

КЪДРАВИЯТ: Ба! Сякаш има някаква разлика!

СПАЗМАТИКЪТ: Разлика наистина няма, но принципът си е принцип.

КЪДРАВИЯТ: Не ми се прави сега на немец! Знаем си кои сме, нали?

СПАЗМАТИКЪТ: Напротив. Изобщо не се познаваме.

КЪДРАВИЯТ: И какво сега, ти не си от нашите, така ли?

СПАЗМАТИКЪТ: Може да съм, а може и да не съм.

КЪДРАВИЯТ: Не ми излизай с тия номера, началство. Не те ли видях как се усукваше, когато беше наред да ти слагат вратовръзката?

СПАЗМАТИКЪТ хладно. Всички се усукваме. Такава ни е природата.

ПОМАГАЧЪТ: Абе, някой да ми е виждал кучето?

КЪДРАВИЯТ бясно. Ти да млъкваш, че!

ПОМАГАЧЪТ: То и аз това викам. Хайде да ги претупваме, скоро ще се свечерява.

КЪДРАВИЯТ отива при него, изтръгва от ръката му слуховата фуния, долепя я до устните си и крещи в ухото му. Не може. Началството не разрешава.

ПОМАГАЧЪТ: Не ми крещи, не съм глух! Сепнато. Защо бе, сега пък какво стана?

КЪДРАВИЯТ: Питай него.

ПОМАГАЧЪТ: Началство, защо така бе? Нали уж бяхме от един отбор?

СПАЗМАТИКЪТ: Понякога сме от един, друг път от повече. Както дойде.

ПОМАГАЧЪТ чеше се замислено. Това нещо не го разбрах. Много мътно говориш бе, началство. Към Къдравия. Ти нещо разбираш ли?

КЪДРАВИЯТ: Началството упражнява правото си на собствено мнение.

ПОМАГАЧЪТ колебливо. Абе лошо няма, ама и вкъщи трябва да си ходим. А то с тия дискусии...

КЪДРАВИЯТ: Демокрация, няма как.

ПОМАГАЧЪТ: Бе то хубаво демокрация, ама да не стане накрая пак ние дребните да опираме пешкира? Тия номера ги знаем, не сме от вчера.

КЪДРАВИЯТ: Ами то нашето началство май си мисли, че като попадна сега на важна позиция, и гласът му по-звонко трябва да се чува. Към Спазматика. Прав ли съм, а, началство? Нещо звонко ли трябва да се включи в играта?

ПОМАГАЧЪТ внезапно заинтересуван. Бах мааму! Пак ли дотам стигнахме бе? Брей, човек вече и до кенефа не може да отиде, без да си плати. Таман нахраниш едните – айдеее, пак ги сменили, пак други идат, още по-гладни. Аман от демокрация!

КЪДРАВИЯТ: Панта рей...

ПОМАГАЧЪТ: Панта, не панта, тия при нас не минават! Не плащам, пък ако ще и камъни да завалят! Отива до Спазматика, обръща джобовете си наопъки. Няма нищо. Никс. Ничаво. Нутинг. Гледай хубаво, началство, после да не речеш, че се опитвам да бягам от данъци?

КЪДРАВИЯТ: Що ли си хабиш времето...

ПОМАГАЧЪТ: Как що бе, как що? А утре като дойдат да ми преобръщат къщата с главата надолу? Да не мислиш, че ми е за първи път? Надойдат с кучета и камери, прострат те на пода по бели гащи и – айде в Интернет, да гледа сеир народът. А после, грешка било станало, припознали те с комшията. Бах мааму и оправия!

КЪДРАВИЯТ: Аз затова къща нямам.

ПОМАГАЧЪТ: Знам, знам, ти предпочиташ да прекарваш ваканциите си във Франция. Докато те изпратят французите с безплатен билет обратно.

КЪДРАВИЯТ заплашително, внезапно настръхнал. Ей, приятел, ти по-добре си мери приказките.

ПОМАГАЧЪТ: Абе меря аз, меря, ама и моето търпение не е безкрайно. Наплодихте се, братко, като зайци, превзехте де що има социална служба в Европа, и все ви е малко. Лапате, лапате, насищане нямате. А за нас и шушка не остава.

Къдравият внезапно се нахвърля върху него и го поваля на земята. Двамата започват да се боричкат наоколо. Кучето се появява отнякъде и също се включва в борбата.

СПАЗМАТИКЪТ: Ей на това му викам сериозен кучи куп.

КУРВАТА. Втурва се към средата на сцената, крещи истерично. Престанете! Престанете всички, веднага!

Дълга, мълчалива пауза. Кучето се приближава към нея и започва да се отрива в краката й. Тя го отблъсква и то избягва изън сцената.

КУРВАТА: Повръща ми се от вас! Повръща ми се! Наблюдавам ви вече часове наред... Какви ти часове – дни, седмици, години. Наблюдавам и все чакам, все се надявам, че някой ден ще се вразумите и ще се опитате да станете хора. Но къде ти? Мъжкари сте вие, как така, може ли другояче, ама моля ви се? Пауза. Всяка от нас влачи на гърба си поне един-двама като вас. Кой се впиянчил, кой търси мястото си във вселената, кой поетическа душа носи. А ние опъваме ли, опъваме... И все чакаме, все се надяваме, че някой ден ще пораснете, ще престанете да си премервате пишките. А годините си текат ли, текат... Тоя плаче за Тато, щото си имал службица, оня не ще да работи, защото това му е под достойнството, третият плакне душата си в джибровка, защото съседът имал Фолксваген. Вече и камилите през всякакви иглени уши се провряха, само вие не можете да се измъкнете от калта. Повръща ми се от вас, разбирате ли? Повръща ми се!

СПАЗМАТИКЪТ: Но, уважаема...

КУРВАТА: Млък! Не искам да слушам нищо повече! До гуша ми дойде. Ти, именно ти си от най-лошите, от най-тежките случаи.

СПАЗМАТИКЪТ: И защо, ако смея да попитам?

КУРВАТА: Защото си мислиш, че си нещо повече от тях. Посочва към Къдравия и Помагача. Защото си мислиш, че за теб е запазено специално място – горе, на трибуната. А всъщност не си нищо друго освен един жалък, дребен воайор. Твоето удоволствие не е в пипането, то е в гледането.

СПАЗМАТИКЪТ прави крачка към нея, заплашително. Уважаема...

КУРВАТА: Какво „уважаема“, какво? Да ме уплашиш ли ти се иска? Хайде, извади големия си бръснач, опри го до гърлото ми! Отива до него и демонстративно изпъва шия. Или може би е по-лесно със зъби, а? Я да видим колко ти е силата, колко ти е мъжеството! Захапи, миличък, захапи по-здравичко. Може би малко кръв ще ти помогне да се пробудиш.

ДИДА сръгва Дидо в ребрата. Тая е от нашите хора. Брей, каква грешка щяхме да направим.

КУРВАТА: От часове наред наблюдавам как се наслаждаваш на тази гнусна комедия, как я пиеш с очи, как се възбуждаш от усещането за власт, могъщество, контрол. Дори и ерекцията ти виждам – всичко толкова познато, толкова жалко познато.

СПАЗМАТИКЪТ: Да не би да искаш да кажеш, че тия тук не заслужават наказание? Посочва с глава към двамата обвиняеми.

КУРВАТА: Е и какво като заслужават? То на тоя фарс тук наказание ли му викаш?

СПАЗМАТИКЪТ поучително. Животът, уважаема, би бил напълно непоносим, ако обичайната му форма не беше фарсът.

КУРВАТА: О, запази жалката си философия за ония там. Посочва с глава към седящите на пода. Тях може би ще успееш да впечатлиш. За мен обаче ти си нула. Не, още по-малко. Ония двамата там са нули. Ти си просто знак минус, това е всичко. Каквото и да дойде, каквото и да се появи, ти винаги ще го отричаш, винаги ще му се противопоставяш. Ти си перфектният, завършен и съвършен отрицател. Ти си въплътеният дух на това място!

СПАЗМАТИКЪТ: Това какво, комплимент ли е?

КУРВАТА яростно. Идиоти. Приближава се до двамата обвиняеми и започва да развързва връзките им.

СПАЗМАТИКЪТ: Хей, хей, по-полека! По-полека, чуваш ли какво ти говоря! Затичва се към нея, опитва се да й попречи. Двамата започват да се боричкат.

ДИДА, която се е освободила и извадила от торбата си огромен кухненски нож. Хопала! Добро утро, дечица! Аз съм вашата добричка леля! Прерязва връзките на Дидо, който сваля превръзката от устата си, бръква в джоба си и също вади нож, сгъваем. Разтваря го с професионално движение, застава до нея, без думи. Гъди, гъди, гъди. Кого ще си подстригваме днес?

ПОМАГАЧЪТ: Е сега я втасахме.

ДИДА: И аз това викам. Хайде сега, поред на номерата. Всички тук, в редичка! Към Спазматика. А ти, миличък, остави ножчето си на пода, ако обичаш. Да не се сблъскаме някъде в тъмното. Спазматикът се подчинява. Дида кресва с все сили. Чувате ли какво ви говоря, идиоти! Всички тук, да сте ми под око! И ръцете зад тила, ясно ли е? Останалите неохотно започват да се подреждат в редица, с ръце зад тила. Към Курвата. Ти не. Ти вече си от нашия отбор.

КУРВАТА: Благодаря, не обичам спорта! Подрежда се заедно с останалите.

ДИДО. Приближава се към Курвата. Тихо, почти умолително. Виж, няма нужда. Никой не иска от теб да бъдеш героиня. Това просто не е нужно, разбираш ли?

КУРВАТА: Аз мисля, че разбирам. А ти дали разбираш нещо? Как мислиш, а?

Дидо потрепва видимо.

ДИДА към Дидо. Остави я, нейна си работа. Към останалите. А сега май е време да се разговорим пó на сериозничко. Наиграхме се, наскачахме се. Към Дидо. Миличък, ще бъдеш ли така добър да им поставиш вратовръзките? Дидо не реагира. Миличък?

ДИДО: Баба ти е миличка...

ДИДА: Какво, какво?

ДИДО: Майната ти и на теб, и на всичко. Писна ми да си играя на Господ.

ДИДА бавно, с труд. Така значи, а?

ДИДО: Така значи.

ДИДА: Ще ме изоставиш точно сега, точно насред пътя. След всичко, през което сме минали?

ДИДО: Не.

ДИДА: А това какво е тогава?

ДИДО: Никой не те е изоставил. Ако искаш, слагай им вратовръзките сама. Аз съм пас.

ДИДА неуверено. Ама ние си имаме задължения...

ДИДО: Бла, бла...

ДИДА решително. Ха, ти да не мислиш, че не мога? Дръж, дръж това. Подава му ножа, който той хваща вяло, с два пръста. Дай ги, дай ми ги. Да видим сега кой колко струва. Дидо вади вратовръзките от джоба си, подава й ги. Поне гърба ми ще пазиш ли?

ДИДО: Прави каквото искаш...

ДИДА: Така. Така. Приближава се към четиримата, започва да им надява вратовръзките. Ето така. И така. И така. Отдалечава се на крачка от тях, оглежда ги. Към Дидо, нервно. Добре ли съм им ги сложила? Да не съм объркала нещо?

ДИДО: Вратовръзки като вратовръзки. Какво толкова има за объркване?

ДИДА: Знае ли човек, всичко става. Оглежда четиримата от всички страни, започва бавно да ги обикаля. Нервно. Винаги съм мислила, че вътре в мен живее човек на изкуството.

ДИДО: Цветовете не им подхождат.

ДИДА: Не ми се заяждай сега. Ако искаш да бъде по-добре, направи си го сам. Пауза. С надежда в гласа. А... може би...

ДИДО недоволно. Какво?

ДИДА: Може би е по-добре ти сам да поемеш, а? Едва ли е чак толкова лоша идея.

ДИДО: Само не ми хитрувай сега.

ДИДА: Добре, добре. Ядно. Винаги съм знаела, че си непоправим инат!

ДИДО: Гени.

ДИДА: Ба, гени! Всеки си има гените за извинение.

ДИДО: Ами добре, действай тогава.

ДИДА Предизвикателно, с повдигната брадичка. И ще действам, и ще действам. А ти си наблюдавай, там от балкона. Нали билетите ти са гратис...

ДИДО: Много приказки, уважаема.

ДИДА жегнато. Ако искам ще приказвам, ако искам ще мълча.

ДИДО: Аха...

ДИДА: Ако искам ще приказвам, ако искам ще мълча. Изчаква реакция, която не последва. Какво, няма ли да ми кажеш, че ти крада думите?

ДИДО: Твоя си работа.

ДИДА оживено. Е, тия вече са си мои. Мои са, чуваш ли? Да не си посмял да ги използваш?

ДИДО: Какво, сега за авторски права ли ще се дръгнем?

ДИДА: Приказвай каквото си щеш, само не ми кради репликите! Поне малко приличие трябва все пак да запазим.

ДИДО: Твоя си работа.

ДИДА подскача от яд. Предупреждавам те, миличък, не ме предизвиквай! Предупреждавам те!

ДИДО помирително. Добре, добре, както искаш. Твоя... Твои са си думите, няма да ги използвам повече.

ДИДА: Това да е за последен път, разбрахме ли се?

ДИДО: Да.

ДИДА: Какво „Да“?

ДИДО: Да.

ДИДА: Какво „Да“, питах.

ДИДО: Да, разбрахме се.

ДИДА: Аха. Пауза. Така вече е по-добре.

ДИДО: Малко.

ДИДА: Какво „малко“?

ДИДО: Малко по-добре.

ДИДА: Защо? Отде-накъде?

ДИДО посочва с глава към четиримата.

ДИДА: Кажи де, какво така си глътна езика?

ДИДО клати глава, присвива очи, демонстрира видимо съмнение.

ДИДА: Кажи де, кажи.

ДИДА хитро. Нали си моето пъдъл-мъдъл-дъдълче? Обикаля около него, оглежда го от всички страни. Моето шуга-буга-мугалче. Продължава да го обикаля. Моето миши-пиши-шишленце.

ДИДО: Ъ-къ.

ДИДА: Какво „Ъ-къ?“

ДИДО: Тоя път няма да стане.

ДИДА: Какво няма да стане?

ДИДО отново посочва с глава към четиримата.

ДИДА избухва. Слушай, престани да ми се правиш на важен! Познавам ти и кътните зъби, не ми се прави на нещо, което не си!

ДИДО мълчи в поза на демонстративна упоритост.

ДИДА: И, ако искаш да знаеш, аз мога да се оправя и без теб!

ДИДО: А, това е мъжка приказка!

ДИДА: Престани да ми крадеш репликите, казах ти вече!

ДИДО: Твоя... Добре де, добре. Нали вече се разбрахме. Хайде сега, действай.

ДИДА: И ще действам, ти какво си мислиш? Приближава се към четиримата, започва да ги оглежда изпитателно. Ти май имаш право за цветовете. Искам да кажа, никога не съм оспорвала, че тия неща ги разбираш по-добре от мен. Внезапно. Хей, къде остана онова куче? Пис, пис... О, глупости, това го опитвахме. Човек вече и на кучетата не може да разчита. Към Помагача. И да му смениш името, ей! Човек все пак трябва да има малко срама. Пауза. Снема вратовръзките на Помагача и Къдравия, поставя им ги отново, разменяйки ги. Към Дидо. Така по-добре ли е? Изчаква реакция, която не последва. Знаех си, какво ли си губя времето с теб? Приближава се стремително към Спазматика, започва да затяга възела на вратовръзката му. Крещи истерично към Дидо. Това ли искаше да видиш, а? Това ли искаше? Хайде сега, наслаждавай се, наслаждавай се, наслаждавай се! Затяга още повече. Мислеше си, че не мога, а? Че без теб съм нищо, нула, нулски! Ето, още, още, още... Срива се на пода, започва да плаче несдържано. Спазматичен, истеричен плач в продължение на не съвсем кратко време.

ДИДО се приближава до нея, опитва се да я погали по косата.

ДИДА: Махни се, Юда Искариотски! Маха ръката му ядно.

ДИДО присяда до нея на земята. Тя се отпуска и полага глава в скута му. Дидо я гали по косата. Дълга пауза.

ДИДА към четиримата. Свободно. Спасявайте се, нещастници. Днес ви проработи късметът. Към Дидо. Печелиш, твоят баща е бил по-корав от моя.

ДИДО: Престани да бърбориш най-сетне. Винаги ли трябва да разваляш всичко?

ДИДА: Обичам те, глупако! Двамата се прегръщат и разменят дълга, страстна целувка.

ДИДА: А сега какво? Лулата на мира ли да подпалваме? Или да плеснем с ръце, та да се прегърнем?

ГЛАС ОТВЪН: Ехо, има ли някой тук?

ДИДА стреснато. Това пък какво беше?

ПОМАГАЧЪТ: Някой вика.

ДИДА язвително. Аз пък си помислих, че някой свирка. Към Дидо. Как мислиш, дали е опасно, миличък?

ДИДО: Знам ли? Из тия пущинаци нормален човек трудно ще намериш. Само такива като нас, катили.

ПОМАГАЧЪТ: То затова сме на такова дередже.

ДИДА: Затваряй си устата, чуваш ли!

ПОМАГАЧЪТ обидено. Госпожо, ние с вас живеем в демокрация...

ДИДА: С тебе? Тогава си искам обратно тоталитаризма!

ПОМАГАЧЪТ: Хе, хе. Мина това време, минааа. Искате си пак старото, ама няма, на куково лято! Днес вече ще ни търпите, пък ако ще да се пръснете от яд.

ДИДА уморено. Живей тогава. Вие и без това сте неизтребими.

Появява се Пинокио, облечен в къси кожени панталонки с презрамки и тока на гърдите, снежнобяла ризка с къси ръкави, бели чорапки до коленете и шапка с перце на главата. На краката си носи големи холандски дървени налъми, на бузите му са нарисувани големи червени търкалета, носът му е ненормално дълъг. Движенията му са насечени, като на кукла (но без престараване).

ПИНОКИО вика. Ехо, има ли някой тук? Забелязва останалите, спира, оглежда ги внимателно. Сваля шапка и се покланя. Здравейте, здравейте. Пинокио, много ми е приятно.

ДИДО: Сега остава да се появи само Румпелщилцхен...

ПИНОКИО: О, няма как. Случи му се... малко недоразумение. Впрочем, отвън срещнах едно кученце, много мило и приятно същество. Вади от джоба на панталонките си нашийника на кучето, показва го гордо.

ПОМАГАЧЪТ пискливо. Абе, ти какво си му направил? Кученцео ми! Копеле ниедно, ей сега ти отрязах главицата!

ПИНОКИО хладно. По-полечка на завоите, ако обичаш! Вади от панталонките си запалка, щраква я, насочва я заплашително към Подпалвача. Случайно някой да е забелязал, че тук наоколо мирише на бензин?

ПОМАГАЧЪТ към останалите, оживено. Казвах ли ви, казвах ли ви аз? Спира внезапно, поглежда Пинокио със смесица от гняв и ужас. Какво си направил с кученцето ми, сине майчин?

ПИНОКИО. Загася запалката, слага я обратно в джоба си. Нищо му няма, само малко бензин под опашката. След някой и друг ден ще се върне, стига си се тръшкал. Всички кучета се връщат, рано или късно. Пауза. Ако поискат.

ДИДА: Още един философ. При това дървен. Боже, помагай!

КЪДРАВИЯТ: Абе, теб още никой ли не ти е казвал, че децата не бива да си играят с огън и кибрит?

ПИНОКИО презрително. Разбира се, че са ми го казвали. Аз идвам от добро семейство.

КЪДРАВИЯТ: Е и?

ПИНОКИО: Какво „Е и?“

ДИДА: А, не! Това се повтаря вече за четвърти път! Измислете си нещо ново, по дяволите!

ПИНОКИО: Добре де, разбрах. Питам само, за да го ядосвам. Към Къдравия. Искаш да кажеш, защо въпреки това си играя с огън и кибрит.

КЪДРАВИЯТ: Долу-горе.

ПИНОКИО: За това има някъде към тридесет и шест причини. Искаш ли да ги чуеш всичките?

ДИДА: Господи! Не искам да имам деца!

ДИДО: Е, хайде сега.

ПИНОКИО към Къдравия. Е?

КЪДРАВИЯТ мрачно. Давай, карай през просото.

ПИНОКИО: Първата, и най-важна, е че това прави удоволствие. Започва да подскача наокло, правейки звуци като от пожар. Вушш! Фиууу! Швуууп! Фъссс! Бум! Тряс!

КЪДРАВИЯТ: Достатъчно, достатъчно. Това го разбрах. Давай по-нататък.

ПИНОКИО: Втората, макар и не по-малко важна причина е, че искам да се върна при тате.

КУРВАТА предпазливо. Ама ти изгубил ли си се? Къде живее баща ти, дай ни адреса, ще ти помогнем.

ПИНОКИО надменно. Госпожо, човек трябва да познава класиката.

КУРВАТА обидено. Човек се опитва да помогне, а те...

ПИНОКИО поучително. Баща ми, както е добре известо, живее в малко градче – много, много далеч оттук. А аз трябва да намеря начин да се върна при него. Оттук и необходимостта от бензин.