Людмила и Вангелия Валентин Сидоров



страница1/3
Дата21.01.2018
Размер0.5 Mb.
#50241
  1   2   3
Людмила и Вангелия

Валентин Сидоров
1.
Известно е, че пред феноменалните явления човешкият разум е безсилен. Понякога те изглеждат сякаш нарочно създадени, за да укротят нашето неудържимо високомерие. Слава Богу, че съвременната наука най-после престана да ги пренебрегва и не само не поставя под съмнение съществуването им, но дори се опитва да ги класифицира, като измисля за тях специални термини: телепатия, телекинеза, левитация. Но за да се приближим действително към разгадаването на същността им, очевидно трябва да осъзнаем простата истина, че те само маркират някаква тайна, без самите те да са тайна. Тайна е духът, който утвърждава своето битие в света на материалните форми. Духът може да е съпътстван от феномени, но може и да не е. И в повечето случаи не е. С това сякаш се подчертава, че същността не е в тях, а в нещо друго, много по-важно, много по-значително. В Евангелието има описание на невероятните чудеса, сът-ворени от Исус Христос. Но той, както се разбира от тях, ги е правил крайно неохотно, отстъпвайки само под напора на външни обстоятелства. Много чудеса е заповядал да се пазят в най-строга тайна. Те не са споменати в свещените книги, за да не би-като блясък от бенгалски огън - да отвлекат вниманието на човека от главното: духовното сияние на истината, запалена от Христос на земята.

Стремежът към феноменалното, както се вижда от Евангелието, не само не се поощрява, но и се осъжда. Поучителен в този смисъл е епизодът с бъдещия апостол Тома. След възкръсването си Исус се появява пред своите ученици в отсъствието на Тома, който би трябвало да повярва на думите на най-близките си приятели. Нищо подобно. Тома категорично заявява: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите и не туря пръста си в ребрата Му, няма да повярвам." Както е известно, Исус му дава възможност лично да се убеди в чудото на възкресението. Тома слага ръка в зеещите му рани. Нотка на съжаление и укор има обаче в думите на Исус, изречени към ученика, който, за съжаление, по-искал материални доказателства за безсмъртието на духовното: „...ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели и са повярвали."

Казват, че неслучайно Тома, когото народната мълва ще нарече Неверни, е изпратен да изпълнява своята апостолска мисия в Индия. Именно там, където йоги от различен ранг демонстрират чудеса, които не се поддават на естествено обяснение, той трябва да се убеди във второстепенния характер на феноменалните явления в сравнение с духовните, феномените, каквито и да са, могат даиграят само спомагателна роля в изграждането на вътрешния мир на човека (и то само ако има особено благоприятни условия). Самостоятелно те нямат никакво значение.

Ето защо съвсем не ме учуди сдържаното, строгото, понякога дори отрицателно отношение на Светослав Николаевич Рьорих1 към тъй наречените чудеса. По силата на определени обстоятелства той е бил свидетел на нео -бичайни явления, познавал е добре много йоги и чудотворци, например прочутия в близкото минало Йогананда или много известния и в наши дни Сай Баба. Светослав Николаевич говореше за тях благосклонно, но в разказите му се долавяше лека ирония.

Името на Сай Баба - по време на моето първо пътуване в Индия - беше вече широко известно в цял святьТой бе прочут като ясновидец, като духовен церител, който лекува хората с ръцете си. Но може би най-много се бе прочул с това, че явно и пред всички вършеше чудеса. Той обичаше да подарява на събеседниците си предмети, които буквално вадеше от нищото. Това можеше да бъде негова снимка или часовник от благороден метал и със скъпоценен камък. Той движеше по определен начин ръцете си и пред него изникваше купчинка свещена пепел, на която се приписваха целебни свойства. Пишеха за Сай Баба, снимаха филми. Едни му се възхищаваха, други го отричаха, но не оставяше равнодушни към себе си. Всъщност така е и до днес.

Инициативата за срещата ми със Сай Баба беше на Девика Рани, жената на Светослав Рьорих. Тя се разболяла, започнала да губи слуха си. Лекарите се оказали безпомощни в борбата с прогресиращата глухота и тя решила да се обърне към Сай Баба. Облякла се по-простичко, сменила коприненото сари2 с памучно, за да не се отличава от останалите. Смесила се с тълпата, седнала заедно с другите на земята и зачакала появяването на Сай Баба. Според думите й щом се появил, той веднага я забелязал. Приближил се и седнал до нея. Попитал я: „Защо си дошла при бедния факир, когато в къщата ти има такава светлина?" Девика му обяснила. „Това не е от твоята карма3- казал й той. - Ще ти помогна."

Тук трябва да направя малко отклонение. За разлика от нашите екстрасенси индийските, естествено, са достигнали висока степен на ясновидство. Те разделят болестите на две категории. В първата са кармическите, т.е. болестите, свързани с греховете и грешките в предишните ни животи, за които - искаме или не - все някога трябва да заплатим. (Както е известно, индийската духовно-религиозна традиция се крепи на непоклатимия постулат за прераждането на човешката душа.) Индийският екстрасенс никога не се наема да лекува болест, свързана с кармата на човека. Той отказва категорично, но славата му на лечител не страда от това. Човекът си тръгва, без да е излекуван, но в някаква степен успокоен от мисълта, че мъките му не са напразни, а в името на духовното му пречистване.

Втората категория болести са придобити в сегашния живот на човека вероятно по невнимание, при нещастен случай или от непредвидено стечение на обстоятелства. Смята се, че те се поддават на духовно-психическо въздействие.

Болестта на Девика Рани била причислена към втората категория и Сай Баба се заел да й помогне. При това веднага, без да отлага. Сложил ръце на ушите й и слухът се възстановил. Оттогава тя има острия слух на дете – аз самият мога да го потвърдя.

Разбира се, Девика му била признателна до дъното на душата си. Сбогувайки се, тя го помолила да посети дома й, когато има възможност. Сай Баба обещал. И изпълнил обещанието си. Но дошъл, без да я предупреди, и не сам, а с голяма група поклонници. Девика отчаяно се засуетила из къщи, без да има представа с какво и как да нагости толкова много хора. Сай Баба забелязал объркването й, усмихнал се и я помолил да не се безпокои. Няколко движения с ръцете и пред всеки от присъстващите се появила порция ориз, подправена със специални подправки и завита стегнато в бананов лист.

- Опитах ориза - каза Светослав Николаевич - и странното беше, че той бе горещ, като че ли току-що са го донесли от кухнята.

Но финалът на разговора ни беше малко неочакван. Помолих Светослав Николаевич да ме запознае със Сай Баба лично или да ме препоръча. Последва ясен и категоричен отказ.

- Ако някой друг го направи, добре. Но не и аз.

- Но защо? - учудих се аз. - Нима не искате да се видите с него?

- Не - отговори Светослав Николаевич. И добави: -Той не ме интересува.
2.
С екстрасенсите пътищата ми се кръстосаха тогава, когато те не бяха на почит и върху тях тежеше строга забрана. Но особени отношения не установихме. Може би защото те (във всеки случай повечето, които съм срещал) бяха заразени от вируса на наивното си недосегаемо високомерие. Всъщност само част от тайната, и то най-малката й част, се разкриваше пред тях, а те вече си въобразяваха, че са господари - при това единствените - на цялата тайна.

Обикновено те не разбираха най-главното: че дарбата, която имат, им налага най-високи нравствени задължения, че са длъжни да направят всичко, буквално всичко, за да бъдат достойни за нея. Та нали за да може психическата енергия да лекува, а не да осакатява хората, са необходими изключително чисто сърце и чисти ръце. В крайна сметка дарбата може да се приеме като аванс, пратен свише. Но щом е получена като дар, като дар трябва да бъде и отдадена. Това е задължителното условие при духовното лечение.

Далеч съм от мисълта да отричам способностите - понякога забележителни - на екстрасенсите, с които ме срещна животът. Някои са широко известни и популярни. Но на никого от тях не бих поверил моето и на моите близки здраве и никога не бих се осланял безрезервно на астралната им информация. Само един екстрасенс - но в дадения случай използвам този общоприет термин съвсем условно - не предизвиква у мен ни най-малко съмнение. Това е българската ясновидка, която в родината й и по цял свят наричат Ванга. Истинското й име е Вангелия, което в превод от гръцки означава „носителка на благи вести".
3.
Бях чел много неща за Ванга, но много повече бях чувал за нея. Знаех, че е ослепяла при нещастен случай - като малка попаднала в епицентъра на страшна буря и загубила зрението си. Знаех, че тази загуба после сякаш се компенсирала с появата на вътрешно зрение. Внезапно я осенило просветление - и достъпни й станали съкровените тайни на миналото, настоящето и бъдещето. Слухът за пророчицата Ванга се разнесъл навред. В Петрич, където тя живее - между другото, градът се намира близо до древногръцки храм на Делфийските оракули4, - започнали да се стичат много хора. Властите, доколкото могли, ограничавали наплива. Но после взели по-умно решение. За да създадат ред сред чакащите, поставили милиционер пред дома й. Не забравили да се погрижат и за държавните интереси - определили такса за посещението при ясновидката.

Някои мои познати вече бяха ходили при Ванга и разправяха наистина фантастични истории. Но, както казват китайците, по-добре един път да се види, отколкото сто пъти да се чуе. Такава възможност - да се видя с нея – ми се удаде през юли седемдесет и девета година.


4.
Трябва да кажа, че нашите срещи с Ванга имаха особен, строго конфиденциален характер. Първо, те не ставаха в Петрич - в този град така и не можах да попадна, а в София, където Ванга идваше специално, прекъсвайки приемането на безкрайната върволица от хора. Разговаряхме с нея сякаш в условията на някаква конспирация, напълно изолирани от външния свят. Никой не пречеше на разговора ни. Нищо не ни ограничаваше във времето.

Второ, задължителен участник в нашите беседи беше Людмила Живкова, която изпълняваше ролята на преводач. Да, да, именно тя - дъщерята на Тодор Живков. Председателката на Комитета за култура, с други думи, министър на културата, член на политбюро на ЦК на БКП. Това, естествено, беше добре известно на мнозина. Но малцина бяха тези, които тогава знаеха, че Людмила Живкова беше последователка на духовното учение Агни Йога5 и смяташе за своя главна задача утвърждаването на принципите му в живота.


5.
Според думите на Людмила Живкова всичко при нея започнало - тук може да се забележи определено сходство с Ванга - от нещастен случай. Тя катастрофирала. В началото имало опасност за живота й, а след това – да загуби зрението си. Като дошла в съзнание, забелязала, че вижда всичко обратно. Усилията на лекарите - а това, естествено, били най-добрите лекари - не довели до никакъв резултат. Тогава Людмила се заела със самолечение. С помощта на специални йога упражнения за очи тя възстановила нормалното си зрение. Наистина, били необходими няколко месеца и се изисквала колосална кон -центрация на волята и търпението. Но това били не само дни на физическо възстановяване, а и на духовно възраждане. От кризата, която я изправила на границата между живота и смъртта, Людмила излязла друг човек.

Оттогава нейната строга вътрешна дисциплина, напомняща с нещо военната, изцяло определя стила й на поведение. Виждайки я на официалните приеми – елегантно облечена, ухаеща на френски парфюми, - едва ли някой би заподозрял на какви аскетични правила е подчинен нейният живот. Никой освен близките й не знаеше на какъв строг режим се беше обрекла. Вегетарианска диета, варено мляко, постоянно редуващи се със задължителни дни на глад, без никаква храна. Такъв режим е изпитание за човек, който се намира в уединение и много или малко е отстранил външните дразнители. Но от само себе си серазбира, че е двойно по-голямо изпитание за този, който по необходимост се намира сред изобилие от храна, в центъра на събитията, във втренчения фокус на средствата за масова информация.

Людмила смяташе, че след физическия сблъсък и съпътстващите го вътрешни вълнения в нея са се събудили онези невидими центрове, които в Индия наричат чакри6. Но тя си даваше сметка, че събуждането им е само половината от предстоящата задача, а втората не по-малко важна половина е освобождаването на центровете. От езотеричните7 духовни източници, които изучаваше подробно, Людмила не можеше да не знае колко опасно е това. По същество означава да си имаш работа с огъня, който всеки момент може да стане неуправляем и дори смъртоносен. Но тя беше фанатично уверена в силите си. Спомням си как ми говореше: „Та нали съм родена под съзвездието на Лъва. Моят знак е огънят. Затова може да се каже, че огънят е моята стихия."
6.
Естествено, Людмила смяташе за свой дълг да използва всички възможности, които й даваха нейното положение и високите й постове, за да реализира своята духовна свръхзадача. Но те не бяха безкрайни. Догматичните принципи сковаваха всяка инициатива и дори тя беше принудена да действа с известна предпазливост и на етапи (уви, невинаги успяваше). Людмила смяташе, и то напълно справедливо, че културната програма - ако й се даде съответното духовно съдържание - ще бъде Архимедовият лост, способен да преобърне съзнанието на хората.

Тя разработи такава програма - за онези времена твърде смела и уникална. Същността на експеримента се заключаваше в следното: оттогава и до края на столетието културният живот на България трябваше да мине под знака на някоя велика личност. Цялата страна - от малко до голямо - сякаш беше поканена да участва в целогодишни курсове за всестранно изучаване на живота, творчеството и дейността на една или друга известна личност от историята. Подборът на имената за дългосрочната програма не бе случаен, а внимателно обмислен: 1978 година бе обявена за Година на Рьорих. 1979-а - на Леонардо да Винчи, 1980-а - на Ленин.

Предизвикателен беше дори само фактът, че списъкът с имената започваше с Рьорих. Според официалното мнение той беше съмнителна личност, тъй като имаше стабилна, репутация на идеалист и мистик. Наистина ситуацията бе малко улеснена от обстоятелството, че наскоро у нас, в СССР, беше отбелязан стогодишният юбилей на художника, а тогава всичко се съобразяваше със събитията в нашата страна. В крайна сметка позоваването на този факт отклонява възраженията на опонентите и предопределя благополучното решаване на въпроса.

По официален път бяха направени постъпки пред музеите у нас и в САЩ, в резултат на което в София пристигнаха картини на Николай и Светослав Рьорих. Състоя се тържествено откриване на съвместната им изложба. По покана на правителството в България пристигна Светослав Николаевич Рьорих. Той бе избран за почетен академик на Националната художествена академия, което подтикна и нашата академия към подобен ход. Дотогава съветските академици като безкомпромисни защитници на принципите на социалистическия реализъм не приемаха нито Светослав Рьорих, нито баща му. Но след България и съответните инструкции, получени отгоре, бяха принудени да преразгледат своето мнение.

В България масово издаваха Рьорих: дублираха съветските издания на неговите книги, отпечатаха албуми с негови репродукции и монографии, посветени на творчеството му. Телевизията, радиото, пресата - всичко беше включено в широкомащабната акция, обявена като Година на Рьорих. Нищо чудно, че за кратко време страната откри художника, когото по-рано не познаваше.

Въпреки че не всичко вървеше гладко, имаше и усложнения, резултатите от Годината на Рьорих бяха обнадеждаващи. Людмила Живкова ги коментираше така:

- Информационното поле на хората сега значително се разшири. Духовните семена на бъдещето са посети и все някога ще покълнат. Ще покълнат.
7.
Не участвах в официалните мероприятия в Годината на Рьорих. Бяха ми изпратили покана, но тя не стигна до мен. Такива покани тогава някой внимателно сортираше и цензурираше.

Но стана така, че през есента на 1978 г. заминах на почивка в България. Там ме откриха пратениците на Людмила Живкова - в навечерието на моето завръщане в Москва. И ето ме в сградата на Комитета за култура, в нейния кабинет.

Людмила Живкова се оказа стройна жена, със спортна фигура. Силно изпънати и прибрани назад коси. Високо чело. Когато свали очилата си, а тя правеше това често, за да си починат очите - и за да потърка стъклата им, стори ми се, че видях нещо източно, по-скоро японско в лицето й.

Людмила ме смая със своята прямота и искреност. Веднага - едва-що се бяхме запознали - тя започна да цитира учението Агни Йога, което беше полузабравено и конспиративно по онова време: „Както знаете от книгите на Учението; както ни препоръчва нашето Учение." Това беше знак, който ме приканваше към точно такава откровеност.

Забелязах, че Людмила ме разглежда и леко се усмихва.

-Знаете ли - рече тя, - бяха ми казали, че имате голяма бяла брада и че живеете в Тян-Шан.

- Както виждате - отговорих аз, - трябва да ви разочаровам. Нямам брада и не живея в планините, а в Москва.

- Още по-добре - заключи тя, - значи ще имаме повече възможности за контакти и съвместна работа.

Но плановете за нашата съвместна работа не бяха направени веднага, а след половин година, когато Людмила Живкова пристигна на поредната си официална визита в Москва. Тя се свърза с мен по телефона и без да спазва обичайния ход на планираните протоколни срещи, се отправи към мен. Половин ден продължи нашият разговор - „Чайка"-та с шофьора и охраната търпеливо чакаше пред входа - и мога да кажа, че след този разговор между нас нямаше вече никакви тайни.

Людмила донесе със себе си някои от своите книги, издадени от София прес в твърде ограничен, почти символичен тираж на руски език. Достатъчен беше само бегъл поглед, за да се убеди човек каква експлозивна сила се крие в тях. Та на места беше самото Агни Йога, само леко завоалирано със съвременна научна терминология. Веднага ми дойде мисълта, че бързо можем да издадем малка книжка на Людмила Живкова. Колкото и да бе странно, реална възможност имаше. Работата бе в това, че сред привържениците на идеите на Рьорих, които помагаха според силите си за тяхното разпространение, беше и главният редактор на списанието „Огоньок" Анатолий Владимирович Софронов. Като седмично приложение към списанието излизаха брошури с поезия и проза със специален надпис „Библиотека „Огоньок", Издателство „Правда". Сигурен бях, че Анатолий Владимирович ще откликне на моята молба. Наистина, той не само одобри идеята ми, но и ме изпрати в България, за да съставя и редактирам бъдещата книга на Людмила Живкова. След няколко месеца със заглавие „По законите на красотата" тя се появи по вестникарските павилиони. Стохилядният тираж беше изчерпан моментално.


8.
Когато пристигнах в България, там вървеше в пълен ход подготовката за Международната детска асамблея. Рьориховото Знаме на мира - минало, настояще и бъдеще, свързани в единния пръстен на Вечността - сякаш озари асамблеята. То й даде названието и девиза „Единство, Творчество, Красота".

Според замисъла на Людмила Живкова - тя беше председател на инициативния комитет - детската асамблея „Знаме на мира" трябваше да символизира порива към бъдещето. На фестивала в България трябваше да се срещнат, да се опознаят творците на XXI век: млади художници, поети, ком -позитори, певци, артисти.

Призивът на Людмила Живкова получи широк отзвук. Пристигнаха детски рисунки от цял свят. Някои от тях бяха върху откъснат лист от обикновена ученическа тетрадка, но имаше и професионално изпълнени гравюри, офорти, малки платна.

- Надяваме се - казваха ми, - че след време тези колекции ще поставят началото на своеобразен детски „Лувър". Показаха ми и детска проза (предимно приказки). Видях стихотворения, кратки, но затова пък изразителни:

Имало едно мишленце, тлъстичко като прасенце.

Специално за участниците в асамблеята бяха издадени книги с репродукции на детски рисунки, стихотворения и песни. И до днес ги пазя както някаква библиографска рядкост.

През десетте августовски дни на 1979 г. София и нейните изложбени зали, театри и телевизия бяха в ръцете на световната детска република. Необичаен беше този фестивал. Необичаен бе и основният му принцип - никакви конкурси, никаква борба за призови места. Така беше прогонен духът на съперничеството и сензацията. Нищо не трябваше да нарани душата на детето. Присъстваше само радостта от взаимното опознаване, участието в игрите и карнавалите.

За по-сериозно настроените имаше други прояви. Заседаваше детският парламент, където не по детски се държаха речи. Той прие обръщение, адресирано към възрастните:

„Ние вярваме, че гълъбът, направен от лист от ученическа тетрадка, може да полети по-далече от космически кораб. Ние сме убедени, че нарисуваното от нас слънце може да озари цялата планета... Това, което не могат и не знаят възрастните, може да бъде постигнато от нашия млад свят."

Кулминационна точка на тържествата беше откриването на монумента „Знаме на мира". Той бе единствен по рода си дори само защото можеше да звъни. В долната част бяха наредени камбани от различни страни по света (включително и от Съветския съюз - в нашата атеистична страна бяха необходими големи усилия, за да отлеят камбана, тъй като отдавна никой у нас не се занимаваше с това). Човек можеше да се приближи до тях и да изпробва звука им.

В горната част на обелиска имаше седем огромни камбани. Людмила не криеше (във всеки случай не и от мен), че те олицетворяват седемте главни принципа на Махатма и Учителя. В това, казваше тя, е съкровеният смисъл на монумента, всъщност той не е монумент, а стрела, устремена в Космоса.

Речта на Людмила Живкова към участниците в асамблеята („Мили деца, творци на новия свят") беше както никога предизвикателно откровена. Беше забравила дори и малката предпазливост, необходима за публични изяви. Ето какво каза тя:

Дръзновени герои, помнете истината, млади строители, помнете - чувството за красота ще отвори вратите на бъдещето... Чист нека да бъде символът на камбаните.

Всеки ден, всеки час, всеки миг нека вашето братство, единството, солидарността преграждат пътя на войната. Непримирими, дръзновени, облечени в подвига на героизма, кажете НЕ на антихуманността, разрушенията, несправедливостта, махнете бремето на егоизма, невежеството и страха. Посрещайте красиво и достойно безбройните вълни в живота. Нека вашият ход бъде непобедим, духът - неразрушим...

Създатели на новия свят,

Не се страхувайте да пишете думата ТВОРЕЦ с главна буква, пазете чисти свещените слова ЕДИНСТВО, ТВОРЧЕСТВО, КРАСОТА.

Днес сте хиляда, а утре зад знамето на мира ще тръгнат милиони.
9.
Удивително празнична атмосфера цареше през онези дни в България. Това, което ставаше там, излизаше извън рамките на общоприетите традиционни прояви и се издигаше над делниците. За никого не беше тайна - тази необичайна изява изцяло се дължеше на Людмила Живкова и нейното влияние върху баща й, който, както е известно, тогава изцяло определяше политиката на страната.

За първи път от създаването си българската държава отделяше не жалки трохи от основния си бюджет, а влагаше значителни средства в сферата на културата, при това в духовната култура. Откриваха се широки перспективи. Разработваха се планове наистина от планетарен мащаб. Български учени посетиха долината Кулу и донесоха конкретна концепция за възстановяването на хималайския Рьорихов институт „Урусвати", придружена от справка за необходимите средства. Концепцията беше одобрена. В етап на реализация бе проектът в София да се създаде Международен Рьорихов център (беше предоставена дори сграда). Осъществени бяха директни контакти с ашрам8 Понтичери и Аоровил в Индия и започна подготовка за издаване трудовете на Аоробиндо Гхоша (който, както навремето Рьорих, бе под негласна забрана).

Малката страна дръзваше да се захване с големи неща. Тя изпреварваше всички, дори Съветския съюз, който послушно трябваше да я следва. „Вие превръщате България в преден пост на Бялото братство - казах веднъж на Людмила. - Дори ако остане само като опит, вече никога няма да се забрави."

Впечатлен от видяното, написах стихотворение, което й посветих. Написах го в самолета, когато за пореден път летях за София във връзка със съвместната ни работа.


Разчели най-важния смисъл
на звездната шир в необята,
съдбовен обрат ни ориса
да дойдем със вас на земята.

Съдбовен.


И несъмнено

в браздата от огън сме вречени,


щом странният зов на Вселената
за нас разбираем е вече.

И даже познатата лира


загадъчни звуци дарява.
Камбана на Майка Всемирна
над София свята звъни и възпява.
Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница