Людмила Първанова, в. Стандарт, 06. 12. 2007 г. Чудя се как успях сред толкова подлеци



Дата02.02.2018
Размер108.17 Kb.
http://www.standartnews.com/bg/article.php?d=2007-12-06&article=213732

Людмила Първанова, в.Стандарт, 06.12.2007 г.

Чудя се как успях сред толкова подлеци

За мен операта е затворена страница, и Караян да дойде, няма да я оправи

Прославих България и за награда пътувам безплатно с трамвая,

казва Никола Гюзелев


- Г-н Гюзелев, носите името на светец. Как посрещахте празника в детството ви?
- В Павликени, където съм роден и израснал до 15-ата си година, това беше един от най-хубавите празници за семейството ни. Първо идваха моите другарчета от училището и махалата. Междувременно заваляваше първият сняг - на 19 декември по стария стил. След това пристигаха гостите на баща ми, тъй като и той се казваше Николай. Дядо ми по майчина линия е Никола, но аз съм наречен така на кръстника ми. Това е гръцко име. Николаос значи победител на народа. Идва от нике и лаос, чел съм го в тълковните речници. Едва ли има друго име толкова разпространено по света и в същото време така различно в произношението. Например унгарците казват Миклош. Аз съм бил още бебе и не помня, но баща ми е живял дълго време в Будапеща. Миколош пък е на словенски, Ник на английски. При нас колкото щеш Кольовци. Николайчо беше и синът на брат ми Стефан, но почина млад. А сега моят внук е Никола и така му казват. Айде бе, а на мене едно време ми викаха Коленце, Колчо. Но най-важното е, както е казал народът: "От кал да си, Кольо да си!"
- Връщате ли се често в родния си град?
- Отдавна не съм стъпвал там. Няма за какво да се връщам. Имахме къща, която събориха, за да направят някакви тъпи, разкривени блокчета. Един път минах наблизо. Беше останала сама огромната ни липа, а отзад беше разорано. Нямам роднини, нито при кого да отида. Само дето съм почетен гражданин и мога да вземам гратис трамвай.
- Като че ли всичко ви се отдава много лесно, точно като победителя на народа. Направили сте забележителна кариера. Би ли могъл сега млад човек с вашите дарби да постигне подобен успех?
- И да, и не. Разказвам често на моите ученици как съм започнал. Ако тогава нямах истински качества, които явно бяха забелязани навреме, едва ли щях да бъда поканен където и да било. Ако днес не си към някоя агенция, ако не си човек или приятел на еди-кого си или ако не си дал подкуп, нищо няма да направиш. А мен още на 27 години ме повикаха за контракт в Метрополитен опера, без дори да знам кой ме е препоръчал. Открих го след време - любител на оперното пеене от Милано. Взел човека влака, дошъл, чул ме, без да ми се обажда въобще. Пеех в София. Спечелих през 1963-а с ролята на Филип международния конкурс за млади оперни певци и името ми гръмна. Оттам ме покани дори Виланд Вагнер в Байройт да ме прослушва и ми предложи да пея Вагнер. Отказах. Не ме е привличал никога. Пък и бях много млад. Викнаха ме в "Скалата".

Няма вече чудеса

Сега обаче забелязвате ли колко некадърници минават за суперзвезди. И това не е само в пеенето. Разтапя се и се размазва разликата между голямото и незначителното. Като кажат "Легендата на еди-какво си идва в България". Каква легенда, бе?
- На какво се дължи опошляването?
- На самите опошлители. Скоро отидохме с моя внук да го уреждаме в детска градина. Като разбраха, че съм аз, ми оказаха голямо уважение. Но не се лаская заради себе си. Иначе гледам сутринта по телевизията - правят конкурс за най-добра сграда. И ми показват хотелите на Банско и вилите на мутрите. Това ли са сградите в България, бе? Няма ли някой да построи зала "Универсиада" още веднъж? Или нова опера. Немислимо. Нашата държава не се занимава с тия неща. Тя се занимава с грабителство, мошеничество и нищо повече. Но не ме питате за това. Ние певците сме прости хора. Нищо че Христо Бръмбаров бил казал: "Гюзелев е много интелигентен и това ще му пречи в кариерата". А може и да е бил прав човекът. Трябва да си малко тапигьоз за някои работи.
- Казват, че сте се затворили вкъщи и сте се изолирали от света. Какво не ви харесва? Обществото ли, държавата ли, гилдията ли?
- Къде да вървя? Едно време ходех да се разхождам в парка. Сега няма къде да паркираш там. Няколко пъти отивах и се връщах с колата. За да се добера през трафика, минават час и половина. Зимата студено, лятото жега, а я вижте колко ми е хубаво тук! Посрещам гости, слушаме музика. Дворът голям, къщата удобна и приятна.
- Рисувате ли още?
- Пишат в някакъв жълт вестник, че Гюзелев вече не можел да пее и рисувал от сутрин до вечер като шантав. Глупости. Не съм пипал четка от няколко години. Къщите ми в Рим и тук са пълни с мои картини. Да не говорим колко са на склад нерамкирани или подарени. Обичам да портретувам - човешкия характер, лице, ръце. На сцената оперният певец какво прави? Портретува героя си. Нарисувах се. Иначе пея, и то така, че учениците ми остават с отворена уста. Пях на 70-ата си годишнина, а преди това "Реквием" в зала "България". Но защо да се пъна на тия години? Не съм суетен и никога не съм бил. Аз имам хубава пенсия. Задоволява ме напълно - 200 лева, кой ти ги дава? Чудя се как да ги похарча! Може ли да си представите - дето едно време не вдигаха завесата и не тръгваха на турнета в чужбина без мен!
- Имаше ли тогава приятелска атмосфера между вас, или някои предпочитаха да изпълняват на живо арията на клеветата?
- Те тия, които не могат да пеят на сцената, говорят в живота. Те се занимават с интригите. Имаше много приятна атмосфера в нашата опера. Шегувахме се, живеехме задружно. Други времена бяха. Макар че през цялото това време бях по кой ли не театър на света. Кибиците в кафенето говореха, а аз пътувах, пътувах. Готвех роли, дебютирах, обирах овации.
- Мит ли са приказките за съперничество между тримата големи басове на България - Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев. Или действително го имаше?
- Имаше, да. Не знам дали е моментът на Никулден да говорим за тия неща. Получавал съм много подмолни удари под кръста. Ама много! Повече, отколкото може да се очаква. Толкова ми е пречено, че се чудя как въпреки всичко успях. Въпреки характера ми и незаинтересоваността към връзките и приятелствата.
- Може би с Гяуров е било по-голямо съперничеството, защото сте от едно поколение?
- Съперничество не е имало. Имаше съперник, който, ако можеше, в капка вода щеше да ме удави. И понякога успяваше, понеже имаше позиции всякакви - и партийни, и какви ли не. Те действаха по цял свят. Не искам да ви тревожа, но Десето работеше само за него. Само това ще ви кажа и спирам. "В "Метрополитен" започнах с голям успех, въпреки че ми подмениха репертоара заради него. Дадоха ролите, които аз трябваше да пея, да ги изпълнява той. Това беше първата крачка. Втората е, че след два сезона ми казаха, че нямат нужда повече от мен. Имали много баси в Мета (така се казва съкратено)! И след петнайсетина години се оказах в Буенос Айрес, за да пея Мефистофел с маестро Гуадани. Той дойде да си говорим и по едно време вика: "Никола, тогава в Метрополитен бяха казали, че брат ти е в ЦК на комунистическата партия в България? Ама вярно ли е?" Отговарям му, че става въпрос за брата на Гяуров - Кочо. Казах му го, ама каква полза. Чак тогава узнах защо са ме чупили.
- Борис Христов как се отнасяше към вас? Прилагаше ли хватки?
- Не съм убеден, че ми е пречил. Нито пък в обратното. През зимата на 1968-1969 година току-що бях пял Досифей в "Хованщина", после ме поканиха и за Ховански. На другия ден един от вестниците писа: "Известността на Борис Христов изисква да го споменем на първо място, но Ховански на Гюзелев е нещо изключително". Следва ей такава колона с хвалби за мен и аз осем години не видях Италия. Днес, когато е минало вече толкова време, не съжалявам и не се оплаквам. Казвам тези неща, защото ме попитахте, но не живея с тях. Човек може да се самопогуби, ако започне да мисли защо това или онова не е станало. Да не говорим за мои лични грешки, когато не съм съобразил къде как да постъпя. Но поне си знаеш, че ти си си виновен. Хората казват шило в торба не стои Но въпреки всичко талантът е надвивал.
- Да, но ви уволниха?

- Даже два пъти. Когато дойде "демокрацията", някои синдикати бяха решили, че най-известните български певци не пеели достатъчно и не трябвало да взимат заплати. (Кирливи, ако питаш мен.) В началото на 90-те пък сам подадох оставката си, защото не ме пуснаха да замина в Италия. Сбутахме се с Руслан Райчев, който беше директор тогава. Но най-смешното беше, че след като веднага прие оставката ми, аз заминах за Парма, разболях се и не можах да пея. А като се върнах, разбрах, че нямало отопление в операта, и всичките спектакли, в които трябваше да имам участие, паднали. Беше много готино.
- Какво трябва да направим, за да върне нашата опера старата си слава по света?
- Вече нямам нищо общо с нея и не ме интересува. Участвах веднъж в конкурса за директор, взех си поуката. Нищо не може да се направи вече, ако ще и Караян да дойде. Край, всичко е свършено. Всичко е омърсено. Ще ви кажа малко неприятен виц. Двама пияни излизат от кръчмата и виждат на пътя лайно. Почват да спорят. Единият го опитва и вика "Лайно е". Близва и другият, вика "Не е лайно". И така, след като го изяли, рекли: "Верно, бе, лайно е. Ау, добре, че не го настъпихме!"
- А ако държавата изведнъж отпусне много пари и стане чудо?
- Коя държава?. Държава значи да държи нещо здраво в ръцете си.

България държава няма

Запомнете го от мен. Утре ще го чуете от някой друг. Да не кажете, че той е оригиналът. Аз съм го казал. Защото много неща, които казвах преди години, сега по телевизията едва ли не ме цитират.



http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-08-16&article=244356


Световният бас празнува рожден ден с учениците си

Некадърниците са на почит у нас

На есен ме канят в операта за роля в "Алеко", казва Никола Гюзелев

Людмила Първанова, в.Стандарт, 16.08.2008 г.

Утре големият български бас Никола Гюзелев празнува рожден ден в семеен кръг. От Италия пристигнаха жена му Ана-Мария и дъщерята Адриана. Ана-Мария ще бъде водеща на концерта, който учениците на маестрото ще изнесат на 19 август в Националната художествена галерия. За фон ще служат два автопортрета на рожденика.



  • Г-н Гюзелев, утре ставате на 72. Отдавате ли значение на годините?

  • Ха-ха, не на 72, а на 27. Не обръщам внимание на тия неща, но от време на време все пак човек се позамисля и вика: Майкооо, не в началото, към края е! Ама не си го слагам много на сърце, каквото Господ е решил, така ще стане.

  • Ще празнувате в Художествената галерия, защо там, а не на националната оперна сцена?

  • Това не е моя инициатива, не съм и помислял за подобно нещо. Шефът на галерията Борис Данаилов дойде и ми каза: "За мен е голяма чест да ви предоставя място за честването." Много хубаво, освен това символично се връзва с факта, че съм професионален живописец. Завършил съм цяла академия, не съм момченце, което е рисувало между другото. Къщата ми е отрупана с мои картини от онова време. И в дома ми в Рим е така. Пеенето е по-съвместимо с Художествената галерия, отколкото да бях окачил картини в операта.

  • Бяхте се зарекли да не стъпвате в операта, заровихте ли томахавката?

  • Когато навърших кръглата годишнина, ми направиха там голям концерт, в който участваха и моите ученици. И сега директорът Пламен Карталов ме кани да пея там. "Алеко" ще поставят през януари. Викам му: "Пламене, дърт съм вече за тая роля, някое младо момче трябва." "Е, тогава стария циганин ще изпееш!" "Може - викам, - но при едно условие, че ще ми вземеш за участие всичките ученици".

  • Значи можем да ви чуем скоро пак в операта?

  • Не е изключено.

  • Какво ще представите на концерта за рождения ви ден?

  • Ще пеят само мъже - баси и басбаритони, общо 7 души. Сред учениците ми има и жени, и тенори, но този път нарочно така реших. Някои от тях не са готови още. Нямаме претенция, че правим нещо грандиозно. Имам и две македончета. Едното - Мариан, взе българско гражданство и казва: "Маестро, вече няма да ми викате македончето." Той има голям напредък. Две години работя с него, но бърз процес при нас няма, чудеса не стават. Той ми доведе другия македонец Игор, много красив бас, вече пее в Германия, но за трети път идва да взема уроци от мен. Жалко че няма да може да участва моят най-добър ученик, баритонът Владимир Стоянов. Той преди месец пя Жермон в Ла Скала. Канят го и в Метрополитън. Тук обаче по вестниците - нито ред. А навремето ние, като пеехме по света, пресата ни следваше по петите

  • Дали учениците ви ще повторят вашия успех?

  • Нищо не се повтаря на този свят. Те нека да се научат да станат добри професионалисти. Много съм взискателен към постановката на гласа, която е в основата на всичко при певеца.

  • Как им давате кураж?

  • Като им казвам, че пеенето не е толкова трудно, колкото са им разправяли в консерваторията. Преподавателка, която никога в живота си не е успяла да пее, а те 99 процента там са само такива, ги поучавала: "Пеенето е толкова трудно, че е непостижимо." Друг казвал: "Карузо? Е-хе, мани го тоя, той не може да пее. Само Аурелиано Пертиле бил признаван. Пък Франко Корели защо не си е останал плувец, ами се захванал с пеене." Представяш ли си, а той беше най-големият тенор на света. Подрязват им крилцата, преди да са се отръскали още. Гледал съм по телевизията филм за друга една "професорка". Даваха учениците й в първи, втори и трети курс. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-зле пееха.

  • Вашият учител Христо Бръмбаров е казвал, че сте прекалено интелигентен, и това ще ви пречи в кариерата. Оказа ли се пророк?

  • На певеца не му трябва много акъл. Аз може да съм интелигентен, но не се задълбавам теоретично. Правя нещата с инстинкт, интуиция и чувство
    В това ми е силата.

  • Съжалявате ли, че навремето не взехте тапия за оперен певец?

  • Може да прозвучи като виц, ама е истински случай. Не съм завършил никакви консерватории, и слава Богу. Щяха да ми развалят гласа, но това е едно на ръка. Макар че по това време имаше добри педагози в България. Някак неусетно стана. Бях си решил да ставам художник и друго не исках. Изкарах Художествената академия и оперните педагози се бяха отчаяли, че ще ме загубят като глас. След това обаче неочаквано тръгнах на уроци при професор Христо Бръмбаров. Първата музикална репетиция направих в операта още през 1961 г. с "Турандот". Никола Николов, Катя Попова и Юлия Винер пееха в другите главни роли, аз - в квартета, а Асен Найденов, нашият голям диригент - на пулта. И като запях първите фрази на Тимур, маестрото спря. Викам си: "Боже, какво ли ще ми каже?" А той говореше много смешно, всичко по три пъти: "Хе-хе-хе, колеги, колеги, колеги, видяхте ли, видяхте ли, видяхте ли? Виждате ли как се учат триолите в Художествената академия? А да ви видя сега!"
    А дипломата за художник си я взех на дърти години като се кандидатирах за шеф на Софийската опера и ми я поискаха. Не се спирах и от пеене нямах време да се дипломирам. Беше много смешно, като отидох в академията. Носех две мои картини за подарък и в канцеларията ми дадоха отлична диплома, каквато всъщност си заслужавах отдавна. То при мен винаги е било така - художникът певец, певецът художник. Онзи ден пък ми носят вестник и гледам - сложили ме на една страница с футболиста Митко Бербатов и не знам още кои си, че и те рисуват. Глупости! Аз бях голяма надежда на Художествената академия и ако не бях певец, можех да бъда голям български художник. Портрет, какъвто аз мога да правя, вече никой не може.


  • Не е късно и сега.

  • Не ми се рисува напоследък. Имам чувството, че съм се изразходвал, нямам фантазията на моя син Ясен, който сега е най-добрият илюстратор в света. Това не го умея. Синът ми Чочо, и той е художник, ми се обажда и вика: "Абе, татко, какво става с тебе? В един вестник пише, че си ставал рано по тъмно и поне 5-6 платна на ден си правел вкъщи, вярно ли е?" Викам: "Чочо, нали си идвал у дома, да си видял нещо ново?"

  • А пеете ли още?

  • Като им изпея една фраза на моите ученици, и те ахкат и охкат. Не съм си загубил дарбата, както писаха жълтурковците, но смятам, че човек не бива да се пъне до дълбока старост. Пеенето иска сила, много енергия.

  • Какви още бисери сте чели за себе си?

  • Племенница на Ванга писала, че още навремето съм ходел при нея, защото съм си загубил гласа. Тя ми казала, че съм пренебрегнал някаква дума в текст и Господ ме наказал. Аз при Ванга в живота си не съм стъпвал. Целият народ се беше побъркал, но мен тия работи не ме интересуват. Злобата човешка няма граници. Докато българите не се научат да харесват хубавото и да правят комплименти, а не да ругаят, няма да стане. Ние сме варвари. Казвам го честно и откровено,
    така съм разочарован от нашия народ. Толкова съм я обичал България и не я мразя и днес. Но не мога да понасям злобата и завистта. Отвратително!

  • Какво му е на народа ни?

  • Пускам вчера запис на моите ученици. Има неща, които и аз не съм слушал - в Токио се оказа, че някой ми направил запис на "Джоконда". И ръкопляскат, та се късат на моята ария. Преди това пък излезе пиратска плоча на "Дон Жуан" от 1975 г. в Барселона. Стана дума за аплаузи. И си спомням, бях още начинаещ, отивам да пея в Париж Девета симфония с Жорж Претр на пулта. Идват и ме поздравяват с едни прилагателни: "екстра ординер", "ексепсионел", "жениал". Какво им става на тия хора, викам си, будалкат ли ме? Аз, българчето, съм свикнал да чувам - какво, и аз мога, тоя ли ще ми се пуйчи! Отивам в Москва, и там същите хвалби на руски. Връщам се в България, пея "Борис Годунов". Току-що е завършил спектакълът. Успех, ръкопляскане. Отивам да се разгримирам, почват да влизат един по един, виждам ги в огледалото. Един се сгушва и мълчи. Влиза друг и вика: "Здрасти, Кольо!" И той се сгуши. Влиза трети: "Кольо, как си бе?" По едно време викам: "Кофти ли пях?" - "Не бе, хубаво пя!" Ами тогава що ме питаш как съм?

  • Това прословутата българска завист ли е?

  • Не толкова завист в случая. Ние сме си недодялани, не умеем да се порадваме, да похвалим нещо. Виж, за некадърника, ако трябват хвалби, винаги се намират.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница