М. П.: Казахте, че 20-та година сте роден?
Изтегляне 324.68 Kb.
|
| ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С ИВАН БОНЧЕВ, ШУМЕН, 7.10.2010 Г.
М.П.: Казахте, че 20-та година сте роден? И.Б.: Роден съм на 31 юли 1920 година в Тича, Сливенски окръг, Сливенска област. Първоначално образованието си завърших в село, трети прогимназиален клас, след туй гимназия учих в Сливен и завърших в Котел. След това бях работник в горски пътища към лесничейството в Тича. В 41-ва година постъпих в школа за запасни офицери в София, в Лозенец се намираше, в гората. Завърших я месец декември 41-ва година. Там бях разпределен като фелдфебел-школник в седми артилерийски полк в Самоков. Та, (не се разбира) бях помощник взводен командир, но повечето време изкарах като адютант на командира на артилерийското отделение, който се казваше капитан Иван Георгиев Марков. С този полк месец юли 41-ва година, 42-ра година заминахме за първи окупационен корпус в Ниш, аз бях в Ниш десет месеца до 20-ти април, когато се уволнихме. След това ме мобилизираха месец юли 42-ра година в седми артилерийски полк като помощник взводен командир и след туй взводен командир. С полка на 44-та година заминах на фронта, първата фаза, направлението Кюстендил - Гюешево - Крива Паланка – Страци[н] (не се разбира), Скопие, това направление бях първата фаза. служих, в армията служих като офицер, звание подполковник до декември 55-та година, когато се състоя Женевското съвещание по съкращение на въоръжените сили и аз бях тогава съкратен. Като офицер служих в седми артилерийски полк, след това в първи гвардейски артилерийски полк, четвърти артилерийски полк, артилерийска школа в София и четвърти артилерийски полк и след това във военното училище, военноартилерийското училище “Георги Димитров” в София, аз съм един от първите учредители така да се каже на училището, от първите кадри. От военното училище бях съкратен в 55-та година, през декември. Училището беше в София до месец септември 51-ва година, когато, аз бях тогава началник Строевоорганизационно отделение, нещо като началник щаб, аз останах в София при дислоцирането на училището от София в Шумен, изпращах ешелоните и с последния ешелон с малко дете дойдох тука в Шумен и дори първите 3-4 дена нямах квартира и спяхме с малкото дете в едно от старите железни легла с одеяла, това между другото казано, де, но във военното училище продължих до декември 55-та година, когато бях съкратен. Тука най-напред постъпах като цивилен, като началник на Трудови резерви. Тогава, 55-та година биваше голяма безработица, дори за едно место за прислужник имаше 15 души кандидати. Така, след това, тук ме харесаха като служител, в смисъл че аз по рождение съм си дисциплиниран човек, който (не се разбира). През месец август 58-ма година от София дойде човек с поръчение да намери управител на “Вторични суровини”, клон “Вторични суровини”, който обхващаше шест представителства от Шуменски окръг и Търговищки окръг, първия окръг беше голям – Шумен и Търговище, след това се разделиха. От “Вторични суровини” аз записах задочно във Варна Икономическия институт, завърших го специалност Икономика на строителството. И, като икономика на строителството, ме изтеглиха, по решение тука на държавни тука и партийни органи като началник на механизацията на транспортно-строителната организация. Строителната организация, тя беше голяма организация, нали държавна, с голям състав, с много обекти и много трудности по изпълнение на... Строителна организация, след това минах като директор на “Благоустройство и комунално стопанство”, първият директор, то беше едно, така една дейност към община Шумен, в 64-та година, ми се струва, се отдели това мероприятие – “Пътища и паважи” и направихме това предприятие, малко беше в началото, след туй се разрастна – “Благоустройство и комунално стопанство”. От там ме върнаха пак в Строителна организация като началник на жилищен район, Строителна организация премина на обединение в София, във Варна. И от това предприятие бях изтеглен... Впрочем, там пък други подробности, няма да се спирам на тях. Бях избран за като директор на “Ниско строителство”, на “Благоустройство и комунално стопанство” ме избраха като съветник на общинаря, на общинският, на Градският народен съвет тогава, като съветник. И тогава секретаря на общината Шумен Методи Живков, той като съдия стана председател на окръжния съд и тогава ме избраха като секретар на община Шумен и там служих 14 години. И два-три месеца, 14 години. М.П.: До коя година? И.Б.: От месец март 70-та година до декември 83-та година, това време. За тоя период като бях в община Шумен, това са години, които се характеризират с едно много бързо развитие на Шумен – строителство, търговия, така, промишленост, изобщо много бурно развитие и аз преди известно време се хванах, написах една книжка, така една брошура от стотина страници, 120 или 130, с приложение за основните моменти от дейността на общината за това време. М.П.: А 83-та вие сте се пенсионирал или... И.Б.: 83-та година от съвета, независимо, че минах пенсионна възраст, три години ме държаха като, се освободих като пенсионер, 83-та година. Тогава преминах към окръжния комитет на партията на тия хонорованите служители. Бях като секретар на... активните борци, след това заместник-председател на контролната комисия на партията. В същото време работих на обществени начала в квартала. Аз като фронтовак... М.П.: Във връзка с какво? И.Б.: Моля? М.П.: Във връзка с какво работехте на обществени начала? И.Б.: Ами, като секретар на партиен комитет. М.П.: Ясно, да, разбирам. И.Б.: И община Шумен десет години бях пак така. (смее се) Много обществена работа, без която не мога. М.П.: А какви бяха в този период, така, обществените проблеми, нали, в какво се състоеше обществената работа тогава, аз преглеждах стари броеве на вестник “Шуменска заря” и четох, че 80-те години като че ли има проблем с жилищното строителство? И.Б.: Да. Аз, като секретар на община Шумен, се занимавах с тия проблеми – жилищното настаняване. И в продължение на 14 години това ми беше основната дейност, наред с другата организационна дейност и тогава един период имаше голяма криза, но... (разговорът е прекъснат от трето лице). Та, тоя период от дейсността ми беше много труден, но по едно време се съживи така строителството, се насмогна, в смисъл, повече жилища се строяха и беше възможно да се удовлетворят нуждите на повече хора. Но този социален проблем беше много сериозен за Шумен, той все още, той все още съществува. М.П.: А кога така, се успява да се навакса, да се построят повече жилища? И.Б.: Ами, да ви кажа, не се е наваксало, не се е наваксало. М.П.: Защото споменахте, че в един момент се насмогва с жилищата. И.Б.: Е, да. Когато почнаха предприятията да строят, ведомствени жилища, тогава в сртемежа да се привлекат повече работници към предприятията (разговорът е прекъснат от трето лице) Та жилищния проблем може да се каже, че все още не е решен, той няма да се реши. А сега често ме спират тука хора, които съм ги забравил изобщо и каза: - Вие не ме познавате - впрочем - сте ме забравили, ама аз няма да Ви забравя никога. Вие ми направихте такова добро. Направил съм им, защото съм имал възможност законно да реша някои въпроси на жилищата. Така и... в един момент аз водех една група по пътя на първа българска армия към Будапеща и тогава възникна въпроса да построим в Шумен паметник на загиналите в отечествената война. Тъй като видяхме как унгарците се грижат за нашите гробища, за паметниците на загиналите български войни, чужда държава се грижи за нашите и просто се появи амбицията да направим ние в Шумен такова нещо и се заловихме в продължение на пет години, така, увещавахме партийни, държавни ръководители да направим паметник, защото тогава се даваше тежест на антифашистките паметници – и те са необходими, де, но можахме по едно време да ги склоним и в хода на работата за извоюване, средства, терен и спонсори се появи нуждата да организираме ветераните в една организация, независимо, че нямахме съюз. Значи, ние преди (не се разбира) съюза, съюзът се учреди на седми март 90-та година, а ние преди 90-та година създадохме първообраза на нашия съюз на ветераните и, така да се каже, бяхме готови да влезем в учредения вече съюз. И аз от първия ден, нали, досега съм в ръководството на този съюз. Бях най-напред член инициативния комитет за строителство на паметника, член на новоизградения съюз на ветераните от войната, член на централния съвет като се проведе учредителния конгрес, от тогава съм член на централния съвет – 20 години точно, член на централния управителен съвет. Бях председател на общинската организация, заместник-председател на областния съвет, а от 2000-та година съм председател на областния съвет на ветераните. И в момента ветераните в Шуменска област са 235 души. А пък 90-та година, при учредяването на съюза бяхме 3443. В това време се стопихме. Тази работа я работя с желание и нашата организация мога да се похваля, че е все пак така на добро ниво, защото няма това текучество, една постоянна сила има, която движи проблемите. М.П.: А, значи 90-та година е основана организацията? И.Б.: 90-та година. аз за този период, от 90-та година като се почне досега съм издал тази книжка, ще ви я подаря. М.П.: Много благодаря! И.Б.: Аз нали може да напиша тука, ще ви я подпиша. М.П.: Аз имам химикалка. И.Б.: Това е Шуменските ветерани от Отечествената война 1944-1945 година. Това са ветераните, които са от Отечествената война, защото преди това е имало ветерани то Първата световна война, от Балканската война, от... М.П.: Тъкмо ще ми се подпишете, ето, заповядайте химикалка. Само може би трябва да я рапиша малко. Заповядайте! И.Б.: Фамилията ви как беше? М.П.: Петров, Мартин Петров. Много ви благодаря, много ви благодаря наистина! И.Б.: Това е историйката, историята едно към едно на нашата организация, шуменската организация. М.П.: А защо точно, защо точно 90-та година е... преди 90-та, вие казахте, че 90-та е основана, а преди 90-та какво е било? И.Б.: Преди 90-та година? В 42-ра година е основан общият съюз на запасните, запасното войнство, в което влизали, значи, два съюза, в това число и съюза за, бойците от фронта, но един общ съюз имало. Обаче след 9-ти септември месец декември министърът на вътрешните работи разтурил нашия съюз, на бойците от фронта и общия съюз, най-напред общия и в това число и нашия съюз – на бойците от фронта. И тогава, нали, се създадоха условия за членуване в други партии и организации, освен това социалния проблем на тези ветерани от войната го поема държавата, нали така, и се сметнало, че не е необходимо да има специален съюз на ветераните от Отечествената война, но при... (разговорът е прекъснат от трети човек). Докъде бях, прекъсна ми се... М.П.: За разделянето на съюза на... И.Б.: Тогава, мисълта си прекъснах... М.П.: За това, че министърът е решил, че няма нужда от един съюз на ветераните от Отечествената война. И.Б.: Тогава се прекъснал живота на тази отганизация, но с идването на демокрацията, така, туй исках да кажа, се създадоха условия за изграждане на тия съюзи, дружества, братства, които защитават интересите на своите членове. Затуй инициативна група от София (не се разбира) с един генерал внесоха предложение, впрочем направиха предложение пред областните ръководства и самостоятелно изградихме съюза в Шумен, избрахме делегати, направихме учредителен конгрес, учредихме съюза и ето сега съществуваме, макар че сме на изживяване. Съюза, в устава му е заложено такова положение, щото можем да приемем в съюза всепризнати, такива, потомци, съмишленици, които да изпълняват конкретни задачи като примерно (не се разбира), секретар, касиер (не се разбира) и това отново освежава до известна степен работата в съюза. Аз имам към 60 души симпатизанти в окръга, от които имаме председател на общинския съвет секретаря, заместник-председател на областния съвет все така, този Кадев, който мина сега тука, той е член на нашето бюро на областния съвет и (разговорът е прекъснат от трети човек) М.П.: Значи това стана възможно с идването на демокрацията, казвате Вие? И.Б.: Да се възстанови, не го учредихме ние, ами го възстановихме, по-правилното, че го възстановихме. М.П.: Разкажете за идването на демокрацията. За Вас какво промени тя? Какво се случи в Шумен, във Вашия живот? И.Б.: Аз бях пенсионер, 89-та година... Аз специално към някои изяви, някои проявления, така, някои стъпки в демикрацията не съм съгласен, нали. Щото аз съм от, от шести клас, от гимназията съм в редиците на левите сили като РЕМС-ист, досега колко 70 и, 70, 75 години не съм си изменил веруюто. Тъ новата обстановка безспорно има своите предимства. Аз съм служил на три режима: монархическия, социалистическия и капиталистическия. Сега, той и оня беше капиталистически, нали така, преди 9-ти септември, но казвам "монархическия", "социалистическия" и "капиталистическия." Сега, може да ме обвините, ама, не че имам носталгия по старото, в много отношения, в много отношения ценностите паднаха, чужди ценности, днеска има деградация в много отношения, ние се връщаме назад, наистина - свободен си и да псуваш, и да викаш против уптавници, против президента, но недоимъка на хората се увеличи много, недоимъка. Ние с малка заплата наврето издържахме с 80 лева месечно студент, след туй втори студент. Не съм си купил нито вила, нито кола, апартамент си направихме. Днеска има много изкушения, нали (засмива се) човек се стреми така да достигне тия, но не всички имат тая възможност, докато преди неравенството беше по, по не се чувстваше неравенството. Сега страшно много се чувства неравенството в обществото и разделението. И многото партии създават омраза, просто изкуствено се насажда вече омразата между хората. Човек за човека е вълк. Аз съм (не се разбира) съм идеалист и нали Ви казах, че още от ученическата скамейка изповядяам прогресивните идеи на социализма и днеска не мога да приема някои неща и се възмущавам, обаче нищо не може да се направи. М.П.: А още преди, още преди идването на демокрацията има тука големи вълнения и конфликти във... И.Б.: Шумен? М.П.: В Шумен и околността, 89-та, 90-та година има стачки, протести всякакви. И.Б.: Аз понеже не съм участвал в тях, пък и... М.П.: Не следяхте ли? И.Б.: Моля? М.П.: Не следяхте? И.Б.: Не... Как да кажа, аз не съм почувствал така остро обстановката тогаз, не мога да кажа нищо. М.П.: Мхм. А тогава примерно има една вълна на, през лятото 89-та на изселване на български турци към Турция, има... И.Б.: А, да. Турският проблем, да, аз специално (не се разбира) в окръжния комитет на партията по това време и освен туй съм в много близки отношения с турци, и от нашия край, и тука в Шумен и като... се вземаха там, като се предприе преименуването дори наши хора от нашия край идваха тука при мен да се консултират какво да правят. А пък като бях в село, ние, още от малък, така от юноши сме чували и сме разговаряли, че дори нашите хора в Тича си знаят кой е вуйчо на еди-кого си, турчин, те са, значи, те са потурчени. И си вика (не се разбира), не знам как и се знаеше кой е вуйчо на еди-кого си там. Та ние бяхме съгласни с преименуването, защото сме чували и те са го признавали, турците, но като дойде момента за преименуването, вече пропагандата беше силна и тогава се опълчиха. Тука имаше действително, аз сега се сетих, стачки имаше, там към пазара имаше среща с полицията и един мой приятел Кадир, той почина наскоро, беше върли защитник на това да се върнат имената и много хора отидоха в Турция. Сега идват от Турция тези хора и се прегръщаме, близки сме. Да, имаше, в това време имаше такива, да. М.П.: А при вас идваха ваши приятели, казахте, за да искат съвет тогава. Вие какво ги съветвахте? И.Б.: Аз това им казвах, аз това им казвах. Дори им давах една брошура за, по този въпрос, по преимениването, давах им брошура да се уверят, че действително те са българи (засмива се). Сега, как са ме гледали и ка са ми мерили акъла, да им говоря тия неща не знам, но и сега сме добри приятели с тях. Ето скоро бях, на 18-ти септември бях в село (не се разбира) Ябланово, което е чисто турско село, в което имаше големи безредици около преименуването, боища имаше тогава, употреба на тия машини, миячните машини, пожарната и (не се разбира) прегърнахме се с тях, приказваме като свои. М.П.: А вие тогава знаехте за тези събития? И.Б.: Да, да знаех, сега се сетих, че имаше такива работи. А пък това село, дето ви разправям аз съм живял като бях шест-седемгодишен. М.П.: Ябланово? И.Б.: Ябланово. Там живяхме, баща ми беше горски стражар, така и там живеехме и мен ме чувстват и сега така, като близък човек. М.П.: А как разбрахте тогава за тези събития? То във вестниците не се е писало. И.Б.: Ами, идваха, идва човек от там при мене и ми каза. Дори преди да почне, преди да направят блокадата, да ги пращат, да ги преименуват, преди са научили. Пък аз бях чул, но не бях сигурен и то тоз човек, който дойде го каза в такъв смисъл, че все още аз не знам, не съм сигурен, че ще се предприеме това, но казах му и да се предприеме ще знаете, че вие сте българи и му казах случаите, когато са намерили в долапите късчета, някакви иконки, след това разкопки имаше правени там, са намерени такива предмети. М.П.: А тука, казахте, че тук в Шумен е имало протести на турци? И.Б.: На турците, да, имаше. То организирано, организирани протести имаше на пазара и стълкновения между полицията. М.П.: Впоследствие има много протести, нали на тях декември месец им възстановяват турските имена. И.Б.: Да, след промяната 89-та година. М.П.: Има много протести на хора, които смятат, че не е трябвало да се възстановяват тези турски имена тука в Шумен. Има един Общонароден комитет за защита на националните интереси. И.Б.: А, Румен Воденичаров ли? М.П.: Не, не, не, напритив, има такива хора, които смятат, че турските имена не е трябвало да се възстановяват. Вече през 90-та има такива протести или не знаете за това? И.Б.: Ами, ние бяхме, ние бяхме осторожници да не се възстановяват турските имена, щото бяхме убедени, че това са българи, това са българи. И като имаме предвид пък и практиката в Америка да речем, Турция, нали, щом отиде там, получава американско име. М.П.: И опитахте ли се, опитахте ли се да защитите тази, всъщност какво направихте тогава, за да се опитате да се борите по някакъв начин за това? И.Б.: То беше, оказа се, че имаше решение, политика да се възстановят и нямаше как да стане. М.П.: Не сте имали какво да направите? И.Б.: Нямахме възможност, след като има такова решение за възстановяване. Тогава се остави на доброволно – който иска, си го смени, който не... И се га много хора от турците имат българските имена, български имена и се ползват от правата като българи в Европейския съюз. Впрочем те и други имат права на преминаване в другите държави на Европейския съюз, но тогаз се постави въпроса на доброволност, доброволността – който иска, да си го смени, който не – да си остане. Пак повтарям: и сега има хора, които си носят българските имена. Аз като секретар на община Шумен мислех, че естествено ще дойде до това положение, щото турците сами да си променят имената. Защото имаше такива случаи – женят се за българи и си сменят имената. И като че ли щеше да узрее това нещо естествено и нямаше да се прибегне до тоя насилствен начин, ние изпреварихме събитията и то, нали, се предизвика от проявите на мюсюлманите, които бяха подстрекавани от други държави. Тука, знаете, имаше в Сливен атентат (не се разбира) във влака също имаше, къде за Варна ли беше влака, пак така терористичен акт. М.П.: Във Варна, в Пловдив на гарата. И.Б.: Терористичен акт, да в Пловдив. И всичко това нещо накара правителството, Тодор Живков да вземе тая мярка. Но ние мислим, че с продължение на времето можеше да, естествено да се превърнат така, е чак, не, най-старите хора щяха да си останат, младите, които се женеха и за българи... и българки. М.П.: А какво, какво се промени с демокрацията, тоест какво, какви са предимствата на демокрацията? Споменахте, че тя има недостатъци, има и предимства. И.Б.: Предимствата на демокрацията са много, обаче, но на практика демокрация пак няма. Пак няма демокрация. Това е, че свободно може да се движиш вече. Сега да отидеш на Хавайските острови на почивка. Пресата обилна, пресата е обилна с информации. Но демокрацията заличи някои такова, ценности на българина. (разговорът е прекъснат от трето лице) М.П.: Тогава има, аз четох стари вестници, има голямо недоволство от този проект, който е бил тука за благоустрояване на центъра, че са съборени стари къщи, че са хвърлени много пари за строене на тези големи сгради, новата поща и търговския дом, има гласове, че е трябвало по-скоро да се построят повече жилищни блокове с тези, с тези пари, за да се реши вилищния проблем. И.Б.: Имаше такова нещо. Аз, аз съм човекът, който е разчистил тази площадка тука, всичко аз съм го разчистил. За всяка къща, за къща две-три семейства съм осигурил жилища, оборотни жилища, целия този район. Наистина обектът е голям, луксозен е, тогава държавата имаше пари и строеше, сега не можеш да направиш една барака. Наистина имаше, имаше критика за тези къщички, които ги правехме, но един луксозен хотел, с посещения на чужденци, ако бяха погледнали там отсреща съборетините, не иде, нали? Трябваше да се приведе в съответствие с хотела да се приведе, тази обстановка там да се промени, да се промени тази обстановка. Затуй, независимо от тези критики, ние бяхме последователни в това отношение. Аз се поставям в центъра на това, защото лично съм се занимавал с всеки един човек, с всеки един, с всяко семейство. Колкото до центъра, центърът този грамаден, грандомански проект действително е огромна грешка и той е благодарение на Кубадински, Пенчо Кубадински. Той не мислеше лошото, аз съм съученик на Пенчо Кубадински. Впрочем той е една година по-напред, остана една година, като партизанин сме се срещали, аз съм се срещал с него, поставял ми е задачи. В гимназията, като е изключен от Търговище, дойде при мене, първо дойде при мене и при още един – Иван Черногоров, той почина, приятели сме искам да кажа, че сме (не се разбира) много неща. Дори в София, като беше председател на националния съвет, член на Политбюро съм ходил няколко пъти при него. Та мисълта ми е, че той не мислеше лошото, но изглежда го подведоха, перспективно го подведоха и направиха този необитаем обект. (разговорът е прекъснат от трето лице) М.П.: Говорехме за проекта на Пенчо Кубадински в центъра. И.Б.: Да, там архитектите, аз съм говорил с архитектите ми казваха, те ми казваха "Бончев, да знаеш за това нещо тука, което се прави, ще има съд!" Излишни тонове значи стомана, излишни тонове бетон и излишна работна сила. И сега стои така, иначе на повърхността е добре, горе-долу се разчупи там профила, обаче долу остана едно подземие, което трябват много пари, да се пооправи и да се обитава, разни фирми, магазини, нещо, но няма го тоя, нямаме този обем търговия и тоя обем на, толкова голям обем, дейсности, които да го напълнят. Няма. И с право хората протестираха, но обвинението, че се предприеха тогава грандомански проекти е правилно, но в много отношения пък, ако не беше се направило нещо, нямаше да има нищо, днеска, днеска нямаше да има хотел Шумен. Търговския дом, тука, знаете ли? М.П.: Търговският е този недостроения? И.Б.: Недостроено, да. Той е огромен, как щеше да се използва тогава не знам, но днеска, ако той беше завършен, днеска тези молове, които са големи магазини щяха да го използват. М.П.: Да, действително. Аз разбрах, че преди две години е имало такъв интерес от частна фирма, да се направи там мол. И.Б.: Да, да, имаше. То и сега се говори, кметът предприема някакви действия за съживяване на този обект. Но долу подземията си остават така, мъртви. М.П.: Ясно. А вие споменахте, че сте имал близки познати турци, приятели. Те разказвали ли са ви как са преживели това време на тези протести и изселване към Турция? И.Б.: Ами, с болка, с болка го преживяват, с болка го преживяват. И те бяха и те така, казаха, че с времето щеше да, щеше да си стане това нещо. Голям процент, ако не с всички, с голям процент щеше да стане. Те го признават. Аз имам така случай, съвсем близко си говорим с хората, те не крият, нали, не се пазят, знаят, че аз съм, така, либерален човек и, така, компромисен. Знаят, че няма да злоупотребя с тяхното доверие. Но! Едно време моя баща, като горски, няма да го разбереш, че е българин, това турчин, чисто турски знае, чисто. И не можеш да го разбереш турчин ли е, българин ли е. И беше строг към тях. Той ми е разправял, аз съм нали, виждал съм някои неща вкъщи. Примерно вземал им брадвите, вземал им железните пръчки, които са на това, на хомота, вземал ги, да ги такова, глобява ги и да не могат да мръднат от мястото, където ги сварвал с контрабанда дърва, взема им брадвата, взема им тея клечки, да не могат да впрегнат хомота. И без някаква си охрана се движеше, верно, че имаше оръжие, пушка, но хората го уважаваха, защото беше справедлив, уважаваха го и... имаха уважението. Аз съм се чудил при такава строгост, при такава постъпка от страна на, негова страна, как е извоювал тоя авторитет сред хората. Между другото го казвам. М.П.: А след това тука 90-та година почват едни бурни години, има едни такива заседания тука на партийния комитет, които са доста бурни, правят се някакви рокади, сменя се първия секретар, има протести, чух, че дори е имало някакъв протест, в който са се хвърляли камъни по Партийния дом, има след това накакъв Град на истината, така наречен в центъра, някакви митинги на СДС, от това време помните ли нещо, как го преживявахте, тия да речем бурни, смутни години? И.Б.: Имаше. Всякога е имало, така, някакво недоволство от (засмива се) ръководството, нали. Тука най-бурно беше във времето на Петър Илиев, той почина, тука идваха специално Тодор Живков идваше да ги оправя и дори аз на едно съвещание в кино “Млада гвардия” ставаше дума за характера на тоя Петър Илиев, за неговия метод на работа, за неговата честност, такива отношения и искаше да защити авторитета, обаче имаше тука други шуменци партизани, които не можеха да се примирят, че един интелектуалец може да заема пост с, пред хора, които от такова, партийно минало – партизани, ятаци и на тая база тука в Шумен... М.П.: А това коя година е това съвещание? И.Б.: Това, коя ше е година... към 80-та година, към 76-та ли, 77-ма година, тея години. И в това отношение Шумен изгуби, когато имаше кадърни в такова…, в администрацията. Поставиха по-посредствени хора, които нямаха тая, нали, тая подготовка и нагласа да турят и останаха в сянка някои хора или не бяха използвани силите им, интелекта им за реализиране на по-съвършени проекти в обществено отношение. М.П.: Какви например? И.Б.: Ами, за по-бързото развитие на Шумен. Тук например, тук се предприе устройването на тролейбусния транспорт, но, поради некадърност на нашите ръководители, Сливен по-късно почнаха, но си направиха тролейсбусен транспорт, ние бяхме по-напред, дори доставихме релсовия път, впрочем електрическия, да, направихме, а не можахме да направим тролейбус. Имаше, поради това че субективният фактор тука си изигра ролята. И Добрич! Добрич беше много по-изостанал от Шумен навремето. Добрич пак напредна. От тия все от тези амбиции, нали, така: "Що аз съм, що да е той, ами да не съм аз!" Имаше такива неща. М.П.: А в това време вашите деца учеха? И.Б.: Моят син, да, той завърши тука гимназия с отличие. И дъщеря ми тука завърши гимназия. След това завърши първия випуск на електронни машини, електронно-изчислителни машини. И Министерски съвет прие решение 32-ма души от тях да станат, да ги приемат за жители на София. И по тоя, той беше жител на София, той е роден в София, аз съм служил в София, нали, военно училище, но загуби го по някакъв начин жителството и след туй с решение на Министерски съвет по тия мотиви го приеха. Работи в завод за (не се разбира) горе към “Младост”. След туй в Комитета за наука и технически прогрес, асоциация “Електроника” и след туй Министерство на машиностроене, Министерство на индустрията и сега 20 години началник на отдел в Министерство на икономиката. М.П.: 20 години! И.Б.: Да, по евроинтеграцията. Всяка седмица почти е в Брюксел, координират решенията и уеднаквяват мненията по редица въпроси на икономиката, специално по... синхронизиране, нали и уеднаквяване на законите и правилниците. Дъщеря ми е управител тука на…, фармацевт магистър, на аптека, но наемник, няма, частна работа, не можахме да спечелим (не се разбира). М.П.: Тук в Шумен? И.Б.: Тук в Шумен, да. М.П.: Не можахте да спечелите какво? И.Б.: Никъде нищо, никъде нищо, нито децата отнякъде (не се разбира), тъстове, жена ми 30 години и две-три и две години във военното училище – преподавател, старши преподавател, началник на катедра “Чужди езици”, с две заплати сме. Аз можех да забогатея от общината, ама щях да отида в затвора. С това жилищно настаняване. Много пъти съм имал случаи, когато да изгоня хора, които ми предлагат рушвет, подкупи, много. И в това отношение имаше сигнали, някой клевети в Окръжния комитет на партията и се мъчеха да ме злепоставят, но те знаеха, като казаха на някои хора каза: "Ние знаеме, каза, кой е Бончев! Ние знаеме кой е Бончев." Аз съм възпитан да, другото изобщо, честност. Та, това е моето семейно положение. М.П.: А вие казахте, че 83-та, след като се пенсионирате, оставате като хонуруван специалист към общината... И.Б.: 80-та навърших 60 години и имах право на пенсия, пак бях избран за съветник и останах до 83-годишната възраст си останах секретар. М.П.: До 83-годишна възраст? И.Б.: Да, на 63, 83-та година се пенсионирах. М.П.: А след това? И.Б.: А след това минах в партията, хонорован, 60 лева на месец. М.П.: И докога? И.Б.: Там бях до, 83-та декември... 89-та. М.П.: До 89-та? А защо напуснахте 89-та? И.Б.: Ами тогава намалиха тези бройки, пак нали с демокрацията, намалиха ги и... разходите. Икономии. М.П.: Това вече в края на годината, след 10-ти ноември или? И.Б.: Да, да, да, да. М.П.: И на вас не ви продължиха договора. И.Б.: Не, ние бяхме така... М.П.: И с какво се занимавахте след това? И.Б.: След това в квартала, на партийния комитет и с ветераните, с ветераните. То малко време бях, аз след това, като влязох в, излязох от Окръжния комитет на партията и в кварталния. 90-та година вече се включих в тази работа по строителство на паметника, на паметника има изписано: "Работна група; председател: (не се разбира); заместник-председател: Иван Бончев" и "технически ръководител: архитект Иванов" – има надпис, да се знае кога строихме. Тогава събаряха паметници, ние строихме паметник. И се предлагаха редица неудачни места – имахме съпротива да се строи паметника, искаха да дадем парите, които събрахме, 87 хиляди лева, да ги дадем за детска посуда и тъй нататък, детските градини, строителство на детска кухня и мислеха, че е по-важно да помогнем на живите ветерани, отколкото да строим паметник, но ние неотстъпно, тъй като волята, волята на дарителите на средствата, които събрахме беше да се строи паметник, ние не можехме да отидем против волята на дарителите, нали така? И устояхме мястото, където е пред профсъюзния дом, там да бъде паметникът, тука всевъзможни места неудачни само и само да не стане паметника. Въобще много некрасиво беше, пък и днеска има, имаше хора, които така, безразлично гледат на тоя въпрос и подценяват и участието на нашите ветерани във войната. (не се разбира) М.П.: А защо тогава така, защо тогава се е гледало така, защо е било това пренебрежително отношение тогава? И.Б.: Ами защо? Защото те не оценяваха, те не оцениха жеста на, не жеста, ами не оцениха дадените в Отечествената война, ония, които отидоха доброволно и това, че с този малък принос на българската армия във войната ние защитихме целостта на България в Париж. Ако не бяхме признати за съучастници, активни участници, не съвуюващи, не ни признават съвуюващи, обаче за участието, за активното участие ни признаха и благодарение на това и гърците не вземаха територия, и сърбите не вземаха територия (не се разбира). А ние до скоро, нали до девети септември коя година беше 48-ма, 49-та година плащахме контрибуции на Гърция от другите войни. И сега има хора, които официално и научни, нашите научни работници, които не приемат, не приемат във войната участието на нашата армия за правилно. Считат, че не трябва да сме вземали решение за участие във войната. (разговорът е прекъснат от трето лице) М.П.: Вие споменахте за кварталната партийна организация, че 89-та, след като съкращават бройката, оставате в кварталната партийна организация. Разкажете ми за нейния живот. И.Б.: Моля? М.П.: Разкажете ми за живота на кварталната партийна организация, какво се случваше тогава в кварталната партийна организация? И.Б.: Аз съм, живея в квартал “Георги Димитров”, ние още му казваме “Георги Димитров” на квартала, то има номер там в общината. Няколко души изразиха така, като партиен секретар, аз членувам от 53, 57-ма година (не се разбира) и след като вече се пенсионирах там към 49-та година, 48-ма ме избраха за секретар на партиен комитет, имаше 4 низови организации, 4 низови организации и състава беше към 185 души. Сега са към 60. И много, много ревностно, така, се занимавах с работата на партиен, идеше ми от ръка. За организация на мероприятия и хората им харесваше, но тогава беше друга обстановката, съвсем друга обстановката беше. Жалкото, че след 1989-та година много хора, като казвам "много" – голям процент, които са били колебливи като партйни членове отпаднаха, нали, увлякоха се от другите партии и движения, други въобще свиха знамената и без всякакъв, без всякакво участие в други партийни организации... И някой въобще не се, не си възстановиха партийното членство. Вярно, че останаха си защитници на социалната идея, но не се изявяват като социалисти в организацията, не посещават събрания. Но важно е това, че все пак някои, които не си плащат членския внос и не са в партийната организация, защитават нашата, нашите позиции. И сега сега участват в мероприятия, пак е от полза. М.П.: Какви мероприятия организирате? И.Б.: Ами, какви мероприятия… Битови такива мероприятия, събирания по честване на годишнини на отделни хора, общи събрания по честване на исторически събития, нали, посещения на Бузлуджа, на партизански места. М.П.: А Вие сте активен още в тази организация? И.Б.: Да, да, още съм , още си членувам там. (не се разбира) М.П.: А тогава, 90-та година в тези политически борби, които почват, нали, след 89-та кварталната организация взимаше ли... Нещо да ви предложа за пиене? И.Б.: А, няма, то свършваме, нали? М.П.: Свършваме, да. И.Б.: Не, не, не, мерси. М.П.: Взимаше ли участие кварталната организация по някакъв начин в тези политически борби, които почнаха тогава или? И.Б.: Просто на събирания се обсъждат мерки за участие под някаква форма в тия, нали, изяви. М.П.: Какви мерки се взимаха? И.Б.: Ами, в смисъл мерки за активизиране на отделни хора, поставят се отделни задачи по време на изборите за привличането на повече избиратели за листата на партията, най-различни такива. М.П.: А какво се промени в партията тогава 89-та, 90-та кадровия състав, ръководителите много се променят. Партията почва да се обновява по някакъв начин. И.Б.: Да ви кажа в живота на партийната организация настъпи промяна в направление, отделни хора се активизираха много високо, много се активизираха и тия, които преди бяха по, не бяха толкова активни, след промяната - коренна промяна, коренна промяна в поведението им и в постъпките. Това аз лично като напуснах партийната организация, предадох работата на един, един човек, който предния септември там нещо, имаше петно, петно. По време на председателската, председателския живот тоя човек предал ли се е, какво е, как е станало, но не излезе така както се чуваше и като стана партиен секретар в продължение на 10-12 години човекът работи, дето се казва самоотвержено. Та, думата ми е, че се активизираха много хора, които бяха пренебрегнати преди, доказаха, че действително не са това, което се счита за тях. М.П.: А на изборите 90-та година тука Социалистическата партия печели много убедително в Шумен, след това 90 и…, в България след това 91-ва въпреки това назначават Желю Желев за президент, след това 91-ва партията губи изборите... И.Б.: В 90-та година все още имахме огромна жива членска маса, жива. Докато по-късно, нали разни изкушения привлякоха част от партийните членове. Освен това станаха някои, направиха се някои грешки. М.П.: Какви грешки? И.Б.: Ами, партийни грешки. М.П.: Какви например? И.Б.: Например в България положението щеше да бъде съвсем друго, ако Народното събрание, под ръководството на партията тогава бяха избрали за президент не Желю Желев, ами този доктор... М.П.: Дертлиев? И.Б.: Дертлиев, да. Съвсем друго щеше да бъде. И всички, много хора са убедени в това, че с това се направи капитална грешка, направи се капитална грешка. Хем щяхме да спечелиме социал-демократите тогава, хем възпитанието и убедеността на Дертлиев беше друга за разлика от Желю Желев. Желю Желев нанесе огромни поразии на България. С това селско стопанство, с това Филип Димитров, ликвидационните съвети. Така, самата дума "ликвидационен съвет" говори за разрушение на онова, което е създадено. Създаденото трябва да се коригира, не да го разруши изцяло, това е база, стъпи на него и направи по, дай нова надстройка, а те го разрушиха. Ликвидационен съвет! И след туй вече тези действия така разочароваха известна част от партийния състав и от народа, тия грешки. Пък и не е само това, те има и други грешки, които сега се изнасят, така, много пространно в литературата и в информационните издания. М.П.: Вас тогава лично, лично вас във вашия живот какво ви огорчи, какво ви нарани? И.Б.: Мен до известна степен ме огорчи... през социализма. М.П.: През социализма, да. И.Б.: Аз, както ви казах преди малко, съм от 36-та година в движението партийното и съм работил много честно, но като бях мобилизиран до края на войната, постъпих в царската армия, нали така. И самото ми участие в, участието ми в армията като че ли надделя 55-та година да ме съкратят от армията. А след туй бях признат за активен борец против фашизма 80-та година. От 55-та до 80-та година – 15 години са това, нали. И аз, разбира се, не се озлобих срещу партията, не се озлобих, работих си нормално, но все пак това беше един момент, когато един по-слаб човек можеше да капитулира, дето се казва. М.П.: А след това, след 90-та вече този статут на активните борци се отнема? И.Б.: Да, да, тогаз вече... получавахме 60 лева, аз специално. То имаше там няколко степени, аз бях ниската степен, предпоследната степен бях. Тогава вече, нали, забраниха със закон тия добавки. То пък след туй почнах да получавам добавка като участник във войната. М.П.: А какво така, най-много ви е зарадвало през тоя период, споменахте за огорчението? И.Б.: Ами, всички успехи, които има държавата ме радват. Аз съм се ползвал от всичко, което, това, което е въвеждано като социални придобивки, като, нали, морални такива изяви. М.П.: Какви например социални придобивки и морални изяви? И.Б.: Ами, аз социални по времето на социализма получавах тия, тая добавка като активен борец, след това като ветеран от войната получавах, награждаван съм с ордени, с медали. Сега най-върховия момент, който изживях в живота си това е на 10-ти септември тази година, когато община Шумен и читалище Добри Войников Шумен организираха честване на 90-тата ми годишнина. В читалището, в големия салон, препълнен салон с…, по изработен сценарий, там се проведе, въобще бях много трогнат от всичко това. И това в края на живота ми е най-тържественият момент. Не съм го очаквал. Хората мислят, че го заслужавам. М.П.: Но сте го заслужил, да. И.Б.: Сега аз тука имам, това е това тържество. Имам тука и някои поздравления, които може прочетете някои от тях. М.П.: Това ли са? От общината. От самия министър на отбраната имате поздравления! И.Б.: Да, министърът на отбраната ме награди със заповед на 10-ти септември с тая грамота, министъра на отбраната. М.П.: "За принос към отбраната на страната, активна военно-патриотична дейност, дългогодишно ръководство на областния съвет на съюза на ветераните от войните в България, град Шумен и във връза с 90-годишния му юбилей, на основание, така, така, Заповядвам: награждавам с грамота о.з. полковник Иван Бончев Иванов." Чудесно. Много се радвам наистина, че не са ви забравили. И.Б.: Да. Това е тука, това е поздравителен адрес на кмета. М.П.: "Честита 90-годишнина!" Красимир Костов. Чудесно. И.Б.: Нали питате, кое е така, най-радостният момент, еми, сега на края на живота така го доживях това. Тука от нашия съюз поздравителен адрес. Те тук са само част, вкъщи има още много, туй е от общинския съвет, туй е от... М.П.: Димитър... областен управител: "С този хубав празник в дълбока почит ви поднасям своята благодарност!" И.Б.: Ето, тука от съюза на ветераните, ето го, от София. М.П.: От софийската организация. Чудесно. И.Б.: Това са началника на гарнизона с две поделения тука: артилерийския дивизион и (не се разбира) база. М.П.: "Командир на поделение Шумен подполковник Веселин Христов" И.Б.: Туй е... М.П.: Командир... И.Б.: Да, началник на гарнизона. М.П.: Началник на шуменския гарнизон. Чудесно, това е чудесно наистина. Но вие сте го заслужил, наистина. И.Б.: Какво е това, а туй Каспичан. М.П.: Каспичан, да. Настоятелството на читалище Тодор Петков. И.Б.: 32 години съм член на читалището. (говори по телефона) М.П.: Много се радвам. И.Б.: Зарадваха ме. М.П.: А в Ниш имаше ли съпротива, партизанско движение? Казахте, че в Ниш сте били окупационни войски, нали така? И.Б.: Аз бях в това, бях в артилерийското отделение като офицер, разузнавателно отделение, командир на разузнавателно отделение, обаче на практика там задълженията бяха, изпълнявах длъжността помощник завеждащ прехрана, а реално завеждащ прехрана, тъй като завеждащ прехраната беше инженер, немски възпитаник, знае перфектно немски език и беше, така се прекомандирова към командира на отделението и съвсем (не се разбира) ръководството по немските инстанции там в Ниш. И аз се занимавах там с... Там сърбите бяха подложени на много голям тормоз от страна на германците. Просто ги убиваха. Виждал съм, значи там, при нас беше затвора, един затворник избяга през оградата и на оградата го застелваха. Друг го разстреляха там на гарата, която е за Белград, близо до казармата. Та беше на, подложена на много голям тормоз. Ходех на гости в някои семейства и ми се оплакваха. Аз им носех там разни вкусотии – салами, консерви, и се оплакват, каза: - Ей, Йоване, ми смо роби! - Скоро ще се освободите, скоро ще се освободите. Не се криеха от мене и аз бях свободен при тях. Освен това като ходех по селата с моя войник с мотоциклета с кош изкупувахме сено. Те ми даваха да плащам от два до пет динара там килограм, защото обезценят динарите и аз все им давах най-високата цена и като се задам в някое село, като вляза вътре: "Ето го, каза, нашия подпоручик дойде!" Държах се много, така (не се разбира) с хората, но голямо беше теглото, голямо беше теглото. Една нощ имаше блокада на Ниш, аз не съм участвал в тая блокада, нашите участваха, но германците главно арестуваха и разстрелваха и тогава там, има една местност Баба яр, където бяха погребани много хора и там в момента има мемориал. Аз минах, преди не бях го виждал, но сега като ходихме в 85-та година към Будапеща, минахме край този... Нарочно направих маршрута така, да минем Ниш, през този мемориал, да го видим. След туй, не преди туй пак бях в Ниш един месец във военното училище на немците. Там с преводач ни преподаваха някои такова, материал, в артилерията тактика. Освен това проведохме стрелби накрая, на изпита. Та Ниш два пъти съм бил – първия път десет месеца, втория път един месец. Но основателно хората си се бунтуваха. Това беше страшна работа. Преследвания, акции, произвол, ограбване. М.П.: А след това, вече в Отечествената война, по време на Отечествената война, вие бил ли сте на фронта срещу немците или? И.Б.: Да, да. Ами, казах ви аз преди малко, че бях мобилизиран в Самоков и през Кюстендил, Крива паланка, Стражим, Страци[н] (не се разбира) Куманово и между Куманово и Скопие ни свари командата "Стой!" Край, те бяха се оттеглили вече, са бягали на север. Не можахме да стигнем Скопие. Бяхме построили позиции тогава. М.П.: Не сте влезли в бой? И.Б.: Не. В бой бяхме, за Куманово бяхме, в (не се разбира) бяхме в бой, Страцин също. Страцин беше превзет, когато ние отидохме там. Точно него ден беше привършила битката. М.П.: Те са били тежки боеве? И.Б.: Много, много. Там немски самолети ни обстрелваха и ние нощувахме една нощ там без да палим огън, без завивки. Спахме на голата земя с шинелите и тогаз имаше: "Ако сега не пукна от студ!" Действително издържахме. Беше ноемврийска нощ, студено. М.П.: То там е планински район? И.Б.: Да, да, шубраци. А сега като минах тия шубраци малко поизрастнали повече, вече обрасъл. М.П.: А вие сте ходил наскоро. И.Б.: Ходих, 85-та година минах оттам. По тия места, където разузнавахме позиции, разгръщахме. М.П.: По случай 40 години? И.Б.: 45, 85-та година, не – 35. А, да 40 години след ноември, след преврата. Да, 40 години, пък... 46 фактически. Там беше 44 година, бяхме там. М.П.: Ами, аз много ви благодаря, надявам се... И.Б.: Аз, не съм, може би съм допуснал някои неточности. М.П.: Не, не, не се притеснявайте, много ви благодаря. И.Б.: Малко съм бързорек. М.П.: Надявам се да не съм ви изтормозил много. И.Б.: А, не, беше ми приятно. М.П.: Изключително приятно ми беше да се запозная... И.Б.: Но някои неща са избледнели от паметта, но мисля, че някои неща са съвсем едно към едно. (втори запис) И.Б.: ...студенти, май че студенти. М.П.: Кои? И.Б.: Които предприемат тази акция за убеждаване хората на и за създаване обстановка, щото да се прецени, че не е необходимо да има там паметник, да се демонтира. М.П.: Паметника на Съветската армия? И.Б.: Да. Преди време искаха да демонтират Альоша в Пловдив. А Альоша в Пловдив е синоним, втори по величина след (не се разбира), Альоша в Пловдив е синоним на победата срещу фашизма. Тази армия, този човек не може ли да разбере какво щеше да представлява света при Хитлер. Показаха там Дахау, Дахау, нали, Дахау, показаха скелетите, задушени, убити. Тези хора значи акъл нямат, мозъци нямат, да прозрат какво щеше да представлява Европа и света, ако беше, ако тази армия, съветската не беше, така, се заела с тази амбиция за окончателна победа над фашизма. Не са прави. И това е човеконенавистна теория – хитлеризма и който я защитава, той не мисли добро на човечеството. Това е една история – построи си го, построил си го, нито иска да яде, нито иска да пие. Който го уважава, да отиде там, да положи цветя, който не, да мине, замине. В Испания и Франко значи още стои паметника, никой не го е бутнал. Той е диктатор. Германия има паметник на Съветската армия, в Германия. М.П.: Те много хора се оправдават с това, че Тодор Живков бил диктатор, Вълко Червенков. И.Б.: Ами, сега пак станахме диктатори, сега пак станахме диктатори, мераклии за диктатори, управляват, силна ръка искат. Има грешки, доста грешки има. Аз го признавам. М.П.: Като например? Споменахте за грешки, какви грешки? И.Б.: Преди ли? Ами, доста грешки, при създаването на ТКЗС доброволния принцип се пренебрегна, изфорсира се, копира се съветския начин. Бяхме прекалено много долепени до Съветския съюз. Нямахме самостоятелност. А пък и сега няма, и сега няма. А пък ако щете и Америка не е самостоятелна, щото, за да направи един (не се разбира) дето се казва, ще има зависимост от другите такова, производители. Никой не е самостоятелен, никой не е самостоятелен. И никъде няма демокрация. Някогаси в Гърция по-голяма демокрация имаше отдавна там, но ето вижте до какво половение пак стигна. Аз не съм политик, не съм човек с много големи възможности, но... М.П.: Аз много се радвам, че имах възможност да се срещна с вас. И.Б.: Много ми беше приятно. Първоначално аз с въздържание дойдох, защото не знам... М.П.: Да, да, човек не знае... И.Б.: Как го ще бъде. Каталог: sites -> default -> files files -> Образец №3 справка-декларация files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982 files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България Изтегляне 324.68 Kb. Сподели с приятели:
|