Магистърска програма „Фирмен контролинг и счетоводен мениджмънт" дипломна работа на тема: „ Управленски форми за управление на фирмата" Дипломантка: Научен ръководител: доц д-р

4. 
   Джойнт-венчър
   

Световната пазарна икономика и продиктуваният от нея курс към открито активно участие в днешната транс национална, глобална икономика налага да се търсят чужди производствени инвестиции за нашата страна. Те могат бързо и ефективно да подпомогнат решаването на структурните проблеми на нашата икономика, придобили особена острота на съвременния етап на развитие. Става въпрос за структурното и технологично обновяване, производствено преструктуриране и моделиране на мощностите, увеличаване на износа, излизане на нови пазари, промяната на управление на стопанските единици и пр. Практиката показва, че смесените предприятия с чужди фирми или техни филиали най-бързо и ефективно ускоряват процеса на изграждане на пазарни структури в българската икономика. Тук става въпрос за демонополизация на редица стопанска сфери, повишаване ролята на конкуренцията, утвърждаване на критериите на международния пазар във вътрешностопанската дейност.

В световната пазарна икономика, смесеното предприемачество е закономерна форма на стопанска дейност. В България съществуват предпоставки за засилване на интереса на чуждите фирми за инвестиции като: благоприятен законодателен и икономически режим за операциите на чуждите фирми, изградени мощности на сравнително добро технологично равнище, квалифицирана работна сила, наличие на производствен опит и научен потенциал и др.

Създаването на смесено предприятие (J.V.) е надеждна форма на промишлено-търговско сътрудничество, което ще доведе нашата страна до постигане на изискванията на международните стандарти и пазари. През последните години се забелязват няколко важни елемента на развитие в тази област от гледна точка на законодателството, организационната структура и фирмите. Договорите за учредяване на J.V. е нужно да включват и клаузи за осъществяване на маркетинговата дейност, тъй като достъпът на съответните пазари е един от главните фактори, подтикващ фирмите да сключват договори за сътрудничество. Характерът на положенията, свързани с маркетинговата дейност, в значителна степен зависи от вида на договора за съвместно предприемачество или от видовете J. V.

Известни са четири типа смесени дружества:

• 
  лицензиране (лицензно производство),
  
• 
  производствен контракт,
  
• 
  мeниджъpcки контракт,
  
• 
  съвместна собственост.
  

Накратко казано, задграничното лицензиране днес се превръща във важно средство за подпомагане на фирмите да защитят в интернационален мащаб своето технологично предимство и успешно да се конкурират в една сложна и бързо променяща се международна бизнес среда. Лицензионните съглашения се формират с цел съвместно решаване на технологични, производствени и пласментни задачи със съществени производни резултати.

В качеството си на договорен тип междуфирмено сътрудничество лицензирането може да се разглежда и като самостоятелна операция, и като съпътстващ износа и задграничното производство компонент. На практика лицензионните съглашения са начин да се произвежда и продава зад граница, като се избегнат значителните инвестиции за собствено задгранично производство и усвояване на чуждия пазар.

Лицензирането се различава от износа и производствения контракт най-вече по това, че въвлича лицензополучателя в много по-широка сфера на отговорности и дейности – право за ползване на определен научно-технически резултат в дългосрочен план, поемане на цялостния маркетинг на продуктите със съдействието и по препоръките на лицензодателя, постигане на ефикасна дистрибуция и т.н. Насрещният партньор – лицензодателят, събира постоянни доходи за своите технически познания, без да осъществява продължително търговско или производствено усилие. Въпреки че той получава само част от реализираната печалба, не са редки случаите, при които тази част е по-голяма от доходите на всеки друг метод за завладяване на пазара. Въпреки това не са много компаниите, разчитащи само на лицензионните съглашения за осигуряване на присъствието си на международните пазари. При големите експортно ориентирани фирми приходите от лицензии рядко надхвърлят един-два процента от общите продажби. Може да се каже обаче, че щом като дадена фирма вече разполага с опит и знания, получени посредством използването на някоя форма на международен трансфер на технология, тя придобива нужното самочувствие и е готова да се захване с други по-сложни подходи на задгранична експанзия. Това е в пълен унисон с идеята, че всяка една фирма трябва да проявява гъвкавост съобразно обстоятелствата и че различните методи са преди всичко допълващи, вместо конкурентни.

Лицензодателят получава достъп до съответния пазар, без да е необходимо да преодолява митнически и други административни импортни трудности, т.е. при минимален риск, а на лицензополучателя не се налага да започва от нулата, тъй като той веднага придобива добре позната престижна стока, технологичен и производствен опит. В този смисъл лицензирането се счита за по-ефективния и надежден начин за бързо и относително безпроблемно навлизане и разработване на чуждестранния пазар. То е метод за проникване зад граница, на практика без да се инвестира капитал на дадения чуждестранен пазар. Необходими са само незначителни, а в някои случаи дори не се изискват никакви капиталови, транспортни и други разходи. Това може да се окаже изключително привлекателно за по-малките технологични фирми, които за първи път навлизат на международния пазар⁵. По правило именно лицензополучаващата страна е тази, която следва да направи нужната инвестиция за производството и търговията със съответните стоки в рамките на своите правомощия. С нейна помощ предприятието лицензодател си осигурява достъп и влиза в контакт с действителността на чуждия пазар.

Не е без значение и фактът, че много правителства гледат благосклонно на лицензионното производство главно поради значението му за заетостта на местната работна ръка и дългосрочните изгоди от трансфера на технологиите и управленския принос, който дава за страната приемник, без чуждата фирма самостоятелно да интервенира на пазара. В резултат на това, често пъти е по-лесно да се получи одобрение за лицензиране, отколкото за пряко инвестиране. Лицензодателят няма основания да се страхува от експроприиране или национализация, както и от други неблагоприятни политически рискове и опасности, характерни за страните с нестабилна политическа ситуация. От друга страна, чуждестранната фирма лицензодател трудно може да бъде критикувана, че се проявява единствено в ролята на експлоататор, който се възползва от по-благоприятните производствени условия в развиващите се страни, например от по-ниското равнище на работната заплата. Напротив, когато предоставящият лицензията е от развита страна, а получаващият – от по-слабо развита страна, разглежданият вид операция съдържа и очевиден риск от „бумерангов ефект”, свързан с възможността, поради разликите в равнището на заплатите, при равни други условия, новопроизвежданият продукт да е по-конкурентоспособен. За да избегнат това, редица водещи лицензодатели включват в договора една своеобразна клауза „buy-back”, която предвижда обратно изкупуване на някои части, произведени от лицензополучателя, които впоследствие се комбинират с тези, произведени от лицензодателя в собствената му страна, с цел да се намалят производствените разходи. Но това може да бъде само вторият етап от стратегията, която в началото е офанзивна.

Анализирайки обстоятелствата и мотивите, които карат фирмите да пристъпват към предоставянето на лицензии, различните автори стигат до противоположни изводи. Едни от тях твърдят, че „като цяло, главният мотив за отдаването на лицензии следва краткосрочното и средносрочно генериране на приходи в противовес на дългосрочните цели, свързани с развитието на пазарите”⁶. Други пък привеждат солидно аргументирани доводи с цел да докажат, че лицензирането е много повече от краткосрочна тактика за постигане на определени незабавни постъпления, а трябва да се разглежда като дългосрочно отношение, жизнеспособна стратегическа алтернатива на останалите базови форми за развитие на международните пазари в един свят на интернационални и икономически ограничения.⁷

Тъй като лицензионният договор е със сравнително голяма продължителност (5-10 години), видно е, че става въпрос за форма на трайно и стабилно настаняване на определен задграничен пазар. Предоставянето на лицензия почти винаги влече след себе си дългосрочно разширяване на стоковия износ и внос – усвояването на лицензията изисква допълнително оборудване, нови части, детайли, агрегати, често се налага и доставка на специфични суровини и материали, а нерядко фирмите предоставят лицензии в чужбина и за да си осигурят за дълъг период от време евтина насрещна продукция или полуфабрикати от предприятията на лицензополучателя и по този начин да гарантират своята бъдеща конкурентоспособност. В този контекст се вписва и възможността, която се открива пред лицензодателя да установи контрол и да оказва продължително влияние върху стопанските операции на своя контрагент особено, когато последният изплаща лицензионното възнаграждение чрез отстъпване на акции и между двете фирми се установяват не само търговски, но и технологични връзки на базата на специализацията и промишленото коопериране.

От гледна точка на задграничната експанзия лицензирането има значение и като ценна резервна стратегия. При прекъсване на даден експортен канал поради политически или икономически сътресения в страната, фирмата може формално да се изтегли от този пазар, но да запази присъствието си чрез лицензиране.

Недостатъците и рисковете за предоставящия лицензията не са много на брой, но могат да се окажат с голяма тежест:

• 
  независимо от прецизно изготвения първоначален лицензионен договор винаги могат да възникнат трудности и недоразумения при трансфера на сложната, често пъти авангардна технология от една компания на друга и от една култура в друга;
  
• 
  загуба на личния физически контакт с технологията и пазара;
  
• 
  получаване на по-ниско лицензионно възнаграждение поради ограничената рентабилност на лицензионното производство и/или поради укриване на постъпленията от лицензополучателя;
  
• 
  възможност лицензополучателят да доразвие технологията и продукта и да ги направи по-конкурентоспособни и когато срокът на договора изтече, лицензодателят може да открие, че индиректно си е създал силен бъдещ конкурент, който е използвал придобитите умения и опит, за да изгради конкурентна организация;
  
• 
  при последващ износ на произвеждания по лиценз продукт възниква опасност от създаване на паралелна конкуренция на трети пазари;
  
• 
  в случай на ниско качество на произвежданата и продавана лицензионна продукция може да се стигне до накърняване на деловия авторитет на лицензодателя.
  

В съвременните условия системата на задгранично лицензиране може да се разглежда или като самостоятелна ефективна алтернатива на останалите по-скъпи и рискови форми за достъп до чуждестранния пазар, или като тяхно съпътстващо допълнение. При всички случаи обаче лицензирането е средство за проникване и развитие на международните пазари, което не бива да се използва произволно и лекомислено. Причина за това са сложните проблеми, произтичащи от разнопосочните интереси на участващите страни, тежката техническа, финансова и управленска рамка, разнообразните правни регламентации и държавни изисквания.

На този етап е трудно да се даде еднозначен отговор и на въпроса дали лицензирането като средство за проникване в силно затворени и ограничени пазари е подходяща форма за постигане на относително краткосрочни цели, или обратно – по-добре е да се прилага като дългосрочна стратегия, преследваща трайно развитие на пазара. На практика то може да се използва и за двете неща – всичко зависи от това какъв е размерът на фирмата, естеството на сектора и на технологията и условията на обкръжението.

Независимо от мотива за задгранично лицензиране обаче, определящото главно изискване неминуемо се свежда до необходимостта от предварително подготвена и грижливо планирана постановка, ясна и разбираема за всички, които вземат участие в предстоящата външноикономическа операция.

1. 
    Патентни лицензии – лицензионни договори, защитени с документи за изключителни права.
   
2. 
    Безпатентни лицензии - лицензии за обекти, които не се защитават с патент (ноу-хау).
   
3. 
    Комбинирани лицензии - догори за обект, защитен с документи за изключително право и ноу - хау договор за франчайзинг.
   

• 
   Неизключителни лицензии, наречени още прости лицензии. При тях лицензодателя си запазва правото да отстъпва лицензии на други лица, както и сам да използва лицензирания обект. Този вид лицензионни договори са още един пример за особеността на обектите на интелектуална собственост, изразяваща се във възможността за многократно реализиране на цената на интелектуалния продукт чрез предоставяне на няколко лицензии.
  
  • 
     Изключителни лицензии – при тях правото да се използва обекта се придобива единствено от изключителния лицензополучател. Лицензодателят губи правото сам да използва обекта, както и да предоставя лицензии на този обект на други лица за определена територия.
    
  • 
     Пълни лицензии – лицензодателят отстъпва на лицензополучателя правото да използва обекта по всички възможни начини. Той губи права върху лицензионния обект за срока на лицензния договор. Нарича се още изключителна лицензия за всички територии. Разликата между продажбата на патента и преотстъпването на пълна лицензия е, че след изтичане на срока на договора лицензодателя си възстановява изключителното право върху обекта.
    

1. 
    Сублицензиите – те се предоставят от лицензополучателя на изключителна или пълна лицензия на трети лица. Единственото условие за предоставяне на сублицензии е да няма клауза в договора за първоначално лицензиране, която изрично да забранява това. Получателят на изключителна или пълна лицензия не може да отстъпи със сублицензия повече права отколкото той самият е получил.
   
2. 
    Крос лицензии (насрещни лицензии) – лицензополучателя предоставя на лицензодателя като форма на изплащане на лиценз. възнаграждение.
   
3. 
    Принудителна лицензия – предоставя се от компетентен държавен орган (патентно ведомство на РБ) по силата на административен акт. Това е едно ограничение в правата на патенто-притежателя с цел да се предотврати злоупотребата с патентния монопол. Всяко заинтересовано лице може да поиска да му бъде предоставена принудителна лицензия в негова полза, ако са налице следните условия или поне едно от тях:
   

• 
   Закриляното с патент изобретение да не е било използвано 3 години от датата на издаване на патента или 4 години от датата на подаване на заявката като се взема в предвид срока, който изтича по-късно;
  
• 
   Изобретението да не е било използвано в достатъчна степен за задоволяване нуждите на националния пазар в срокове от по-горе.
  
• 
   Изобретението да представлява обществен интерес.
  
• 
   Обявено национално извънредно положение – принудителна лицензия се предоставя със срок времетраенето на извънредното положение.
  
• 
   Ако патентопритежателя на основния патент откаже да предостави лицензия при справедливи а него условия на собственика на зависим патент.
  

1. 
   Лицензия по право (статут на лицензионна готовност) – същността му е в подписването на декларация от страна на патентопритежателя, с която той изразява готовността си да отстъпи правото на използване на защитения обект на всяко заинтересовано лице при условията на не изключителна лицензия и срещу възнаграждение.
   

1. 
    Промишленото усвояване на обекта предполага значителни инвестиции, с които производителят не разполага.
   
2. 
    Когато изобретението е страничен продукт на изследователски процес във фирмата и внедряването му не е целесъобразно.
   

• 
   Лицензията може да се предостави във всички стадии от жизнения цикъл на изобретението.
  
• 
   Не са нужни допълнителни капиталовложения, както и време за промишлено усвояване на обекта.
  
• 
   Не е свързана с евентуални производствени неуспехи и трудности при реализацията на продукцията.
  
• 
   Дава възможността за няколкократна реализация на икономическия потенциал на изобретението чрез предоставяне на няколко лицензии.
  

• 
   Купува готов продукт с доказани параметри, т.е. отстранява се риска от несполучливи изследователски резултати.
  
• 
   Икономисва се време, както се пристъпва директно към промишлена експлоатация и внедряване на обекта.
  
• 
   Икономисват се средства, които при провеждане на собствени научни изследвания са значително по-високи.
  

• 
   Разходите за закупуване и усвояване на обекта и разходите за произвеждане на собствени научни изследвания.
  
• 
   Предполагаемата годишна печалба при закупуване на лицензии и при внедряване на обект в размерът на собствените изследователски търсения.
  
• 
   Времето необходимо за закупуване на лицензия и времето, необходимо за провеждане на собствени научни изследвания.
  
• 
   Срокът на действие на лицензионния договор и срокът за морално остаряване на обекта.
  

Ценообразуването на нематериални обекти се характеризира с някои особености.

1. 
    При лицензионните сделки нямаме отчуждаване на собственост. Собственикът на патента може сам да продължи използва изобретението въпреки че е отстъпил правото на използване на др. лица.
   
2. 
    Нематериални обекти имат винаги уникален характер т.е. разходите по тяхното създаване също са уникални. Те не могат да се осредняват обществено.
   
3. 
    Цената на един интелектуален продукт може да се реализира много кратно чрез предоставянето на няколко лицензии.
   
4. 
    Независимо че нематериалния обект е един и същ всяка отделна лицензия за него може да има различна цена.
   

1. 
    Метод на квотата от свръхпечалбата.
   
2. 
    Метод на лицензионните отчисления.
   

• 
   Определяне величината на очаквания ефект (размерът на свръхпечалбата).
  
• 
   Разпределянето на този ефект м/у продавача и купувача.
  

• 
   Намаляване на производствените разходи за единица.
  
• 
   Увеличаване на обема на производството.
  
• 
   По високи цени на продукцията в резултат на по-високо качество.
  
• 
   Извличане на допълнителна печалба в резултат на прилагане на принципа за премиално ценообразуване.
  
• 
   Комбинация от посочените.
  

• 
   Вида на предоставения лиценз – от практиката са изведени следните данни: при пълен лиценз, цената варира между 40-50% от ефекта (свръхпечалба), при изключителния лиценз цената представлява 30 - 40% от ефекта и при неизключителен – 20-30%.
  
• 
   Наличие и степен на стабилност на патентна закрила – при патентно защитени обекти цената е по-висока.
  
• 
   Степен на промишлено усвояване на обекта – предпочитат се промишлено усвоени обекти, доказали своите параметри в реална употреба.
  
• 
   Възможности за производствено и търговско коопериране между двете страни по договора.
  
• 
   Характер и начин на водене на преговорите.
  

Договорът за съвместно производство и специализация предвиждат, като правило, строгото разделяне на пазарите на същите принципи, както и при съглашенията за предоставяне на лицензии. Подизпълнителят си запазва правото за доставка на определено количество от произвежданата продукция за вътрешния пазар. Международният партньор в повечето случаи си запазва изключителни права по отношение на своята запазена марка на всички пазари. При създаването на J .V. партньорите се договарят за разделянето на пазарите. Една примерна класификация на положенията за маркетинга по всички форми и видове J .V. може да включи: строго разделяне на пазарите, гъвкави съглашения за маркетинга, съдействие за организацията на маркетинга.

  Частичните поглъщания представляват "...хибридна опция между... двете алтернативи [- цялостно поглъщане и съвместно предприятие]... Под частични поглъщания се разбират поглъщания (от само една фирма или от няколко фирми) на част от капитала на фирма, установена по-рано в пазара-домакин. По този начин частичните поглъщания комбинират някои от характеристиките както на цялостните поглъщания, така и на съвместните предприятия като капиталов стратегически съюз. От една страна както цялостните поглъщания те включват придобиването на капитал на съществуваща фирма; от друга страна както съвместните предприятия те включват поделянето на контрола на чуждестранната единица с други съдружници" (Lopez Duarte & Garcia Canal, 2002: 305).

     От друга страна, както може да се установи от едновременния анализ на алтернативните институционални форми на организация и осъществяване на международни транзакции в Графика 1, с увеличаването на степента на интернализация на транзакциите във фирмите, осъществяващи чуждестранни бизнес дейности, разположените на бисектрисата алтернативни форми съответстват на нарастващи степени на контрол над чуждестранните операции, инвестираните ресурси за обслужване на чуждестранните пазари и риск в чуждестранната оперативна среда.

      Източник: Съставена по Muchielli (1985: 209), Anderson & Gatignon (1986: 5), Hill, Hwang & Kim (1990: 120), Erramilli & Rao (1990: 140, 1993: 21), Brockhoff (1991: 365), Agarwal & Ramaswami (1992: 3)

3. 
   Франчайзинг
   

Поради огромното разнообразие на неговите форми, а също и на характеристиките, които има в различните страни, не е лесно да му бъде дадено определение. Съществуват много дефиниции за понятието франчайзинг.

Първоначалният вариант на франчайзинг в САЩ има за основа предоставянето на търговска марка за определени стоки или услуги от франчезьора на франчезанта, така че последният да може да продава тези стоки или услуги на трети лица, използвайки предоставената търговска марка. По този начин франчезантът има възможност да развива своя бизнес по нов начин и под известна търговска марка с добър имидж. Според Glickmau (“Franchising”, N.Y., 1978 г.) “най-просто казано, франчайзингът е разрешение, предоставено от собственика на търговската марка или търговското наименование на друго лице, да продава стоки или услуги под тази марка или наименование”.

Методите за навлизане на франчайзинга във външни пазари са много разнообразни, в зависимост от конкретната страна. Те могат да включват: директно лицензиране на индивидуални обекти; смесени дружества; споразумения за развитие на дадена територия; мастър франчайзинг и др. Директното лицензиране е подходящо, когато са налице географска близост и икономическо и социално сходство между пазарите. Смесените дружества са удачни при желание за придобиване на имуществени дялове от страна на франчайзодателя. Споразуменията за развитие на дадена територия и мастър франчайзинга са най-популярните методи за навлизане на чужди пазари, тъй като те са свързани с минимални инвестиции, а носят и допълнителни ползи - сътрудничество с действаща фирма с наличен персонал, която е запозната с условията на конкретния пазар и има установени контакти на местно ниво.

Франчайзингът е вертикално-кооперативна организационна система на юридически самостоятелни фирми, осъществяващи продажби на стоки и услуги на базата на договор. Тази система се проявява като единна структура и се отличава с разпределение на функции между партньори. Едната фирма (наричана франчайзодател или фирма-майка) дава на фирмата-филиал (наречена франчайзополучател) лиценз за извършване на определена стопанска дейност. Това става при точно определени договорни условия. Известни франчайз-вериги са McDonalds, KFC, Pizza Hut, Coca Cola, Holiday Inn, Hilton, Оffice1Superstore и други прочути търговски марки. Той обхваща над 60 бранша в търговията и услугите. По данни на Българската франчайзингова асоциация към настоящия момент в България има 15 франчайзополучатели. Производствената програма на франчайзодателя представлява т.нар. франчайзингов пакет. Той се състои от ноу-хау (структурирана бизнес концепция), права и обучение на франчайзополучателя и задължение на франчайзодателя активно да подкрепя партньорите си и непрекъснато да развива системата. Този пакетът включва наръчници, договори, бизнес-планове, образци за реклама, показатели и други стандарти за успех.

Франчайзополучателят е самостоятелна фирма, работеща за своя сметка, ползваща  името на известна марка. Той има правото и задължението да прилага франчайзинговия пакет, да инвестира собствен капитал и успешно да управлява на системата.

Франчайзодателят разработва цялостна търговска концепция като започне от продукта, обхване рекламата, оформянето на магазини и стигне до обучението. А франчайзополучателите внедряват тази търговска концепция на своето работно място.

Франчайз-системите се ползват с много добър имидж и широка известност на базата на общата търговска марка, реклама и координирано протичане на цялата организация. При това ръководството на системата трябва да следи като част от перманентния качествен контрол за спазването на ясно дефинирани стандарти. Всяка франчайз-система подлежи на разширяване. Една успешна търговска концепция се мултиплицира и след известен период се създават нейни представителства на различни места. Важно предимство на франчайзинга е, че предлага система за производство на качествени стоки и услуги на стабилни цени.

Франчайзингът дава възможност за реализиране на по-широка мрежа от тази на другите предприятия в отрасъла и засилва конкурентноспособността от гледна точка на непрекъснатата подкрепа от страна на фирмата-майка.

Франчайзинговата система е своеобразна комбинация на предимствата на малкия бизнес и големите концерни.

Франчайзополучателят заплаща т.нар. входна такса или лиценз. С нея се заплащат предварително направените разходи от франчайзодателя (за използване на утвърдената  марка, за обучение, за предоставяне на най-благоприятно местоположение). Размерът на тази такса е различен за всеки франчайзингов пакет. Франчайзополучателят заплаща и месечни или годишни вноски за възмездяване на допълнителните разходи за оперативно управление и обучение, направени от фирмата-майка.

Франчайзингът позволява започването на стопанска дейност със значително по-малко капитал, отколкото при класическия случай на самостоятелно предприемачество. Това е възможно благодарение на дяла на фирмата-майка във финансирането на бизнеса под формата на предварителни проучвания и изграждане системата на работа. По-ниският риск в дейността на франчайз-фирмите обяснява и готовността на финансовите институции да подкрепят предприемачеството чрез франчайзинг.

Друго предимство за стартиращите предприемачи е обучението и помощта, която франчайзодателят осигурява на франчайзополучателя и това дава възможност на франчайзополучатели без какъвто и да е стопански опит или познания за дадения отрасъл да създадат много успешен бизнес.

Счита се, че най-безопасния начин за стартиране на нов бизнес е чрез франчайз-договор. Според изследване на Международната франчайз-асоциация около 97% от франчайз-предприятия, създадени през пет-годишния период, в които в проведено изследването, в края на петата година са били все още на пазара. Този процент е значително по-висок от средния процент на успех сред всички фирми, който за САЩ се оценява на 40% след първите две години от създаване на фирмите и 10% след 10 години.

Корените на икономическото явление „франчайзинг” произхождат от далечната европейска история, където системата за търговия с привилегии се е разпространила практически във всички водещи държави на стария свят – Англия, Франция, Германия. Например, нещо подобно на системата франчайзинг използвали множество европейски пивовари, предоставяйки на съдържателите на ханове заем в замяна на правото да продават там пивото си.

Съвременния франчайзинг води началото си от 50-те години на 19-ти век, а един от първите му примери станала мрежа от хотели в Южен Уелс, сключваща франчайзингов договор в пълно съответствие с традициите на пивоварните заводи. В САЩ франчайзинг се използвал от системата за съобщения на Western Union, в която влизали железниците. През втората половина на 19-ти век компанията „Сингер” започнала да продава на независими предприемачи от цял свят правото да продават и обслужват популярните и шевни машини.

През 20-ти век развитието на франчайзинга било тясно свързано с бурния растеж на ресторантьорския бизнес. Тенденцията се установила през 1919-та година с мрежата ресторанти за бързо хранене A&W Root Beer. През 1930-та година франчайзинга достигнал сферата на хотелиерския бизнес, където компанията Howard Johnson създала мрежа от хотели. Може да се каже, че за последния половин век болшинството гиганти на международния бизнес са приели франчайзинг схемата за разширение на бизнеса си. Като пример могат да се посочат фирми като: Coca Cola, McDonalds, Kodak, Sheraton и много други.

В днешно време франчайзингът е един от най-популярните способи за навлизане в сферата на бързото хранене (класически пример - McDonalds), в търговията на дребно и на много други видове услуги. Подобна форма на организация на бизнеса позволява на сравнително малки компании бързо да започнат дейност уповавайки се на известна търговска марка и на готова формула за водене на бизнеса, а не да изгражда нов бизнес и да създава марка от нулата в условията на висока конкуренция.

Проведеното през 2006 година от страна на „Franchise Business Review” мащабно изследване показва, че болшинството франчайзополучатели са доволни от решението си да вложат пари в проверена бизнес система: 86% от отговорилите са „оценили положително възможностите на франчайзинга”, а 71% - казали, че „биха повторили”.

В днешно време франчайзингът е заел стабилна позиция по света в най-различни сфери на бизнеса (В САЩ например това са над 75 вида дейности). Една от областите, в които франчайзингът приел най-голямо разпространение по цял свят е търговията с недвижимо имущество.

Това се обяснява с множество специфични особености на този вид пазар:

• 
  Териториално разпространение;
  
• 
  Капацитет на пазара;
  
• 
  Стабилност на търсенето;
  
• 
  Големи по обем финансови потоци.
  

• 
  Щателен подбор на участниците и строг контрол за съблюдаване на вътрешните стандарти на клиентско обслужване
  
• 
  Съхраняване на юридическата независимост на всеки участник в системата, което позволява да се запази ефекта на свободното партньорство
  
• 
  Използване на възможността за „териториално разпределение на труда” и отстраняване на вътрешната конкуренция
  
• 
  Бързо разширяване на общия брой клиенти привлечени от авторитетната марка и качествената услуга
  
• 
  Динамичен ръст на доходите на всички участници в системата
  

В развитието на всеки един бизнес приоритетно място се отдава на стабилността и сигурността, толкова характерни за франчайз предприятията. По данни на Американската администрация на малкия бизнес от 100 малки фирми, след първите три години остават да работят едва 15, а останалите банкрутират. От друга страна за компании работещи на основата на франчайзинга, статистиката е съвсем различна: от 100 малки предприятия започващи бизнес, 86 продължават да работят и след три години. В Германия показателите са дори по-добри – за петте последни години фалиралите франчайз предприятия са едва 8%.